Кръгът „Мисъл” и „европеизирането” на българската литература

Зад понятието „европеизиране на българската литература“, с което определяме същността на естетиката и на художествената дейност на кръга „Мисъл", се крие изключително богато съдържание. Това понятие е синоним на мащабна по замисъл и многообхватна по своята реализация идейно-естетическа програма, която предвижда, от една страна, идейно-тематично обогатяване на бъл гарската литература, издигане на нейната проблематика до нивото на най-парливите и актуални въпроси на съвременното човечество и, от друга страна, ней ното художествено обновяване, изравняването и с най-високите образци на све товното словесно изкуство. В рамките на тази програма влиза движението за освобождаване на художествената литература от неспецифичните и функции; тя е свързана с новите представи за изкуството, с осъзнаване на неговата същ ност и специфика. В настоящата статия ще разгледаме идейно-тематичната страна на осъщест веното от кръга „Мисъл“ „европеизиране" на българската литература. При това нямаме претенциите да изчерпим всички нови идеи, теми и мотиви, които писателите от въпросния литературен кръжок внасят в нашата литература, а ще обърнем внимание само на основните насоки при „съдържателното“ и обогатяване. Анализирайки отделни творби откъм идейно-образната им страна, по необходимост ще засегнем и някои особености на тяхната поетика, макар това да не е в центъра на нашето внимание. DREOX Нуждата от разширяване на идейно-тематичния обхват на нашата литература бе продиктувана от бързо настъпилите след Освобождението промени в бита и душевността на българската общественост. Стремежът да се внесат в литературата ни големите философски и нравствени проблеми на времето не бе приумица на малцина ентусиасти, а беше породен от следосвобожденската ни действителност. Тези проблеми бяха поставени от самия живот. Те, както казва Пенчо Славейков, извираха „от зиналата паст на нашите дни“. Конфликтът лич ност - общество, отчуждението между тях, страданието и самотата като основно съдържание на човешкото битие, смъртта и животът, творчеството като единствен смисъл на човешкото съществуване, раздвояването между дух и плът, между морална повеля и природен инстинкт, между. „неземния идеал" и обикновено човешкото, стремежът към абсолютното, загадките на човешката душа - тези „свръхземни въпроси" бяха неотделими от съзнанието на голяма част от тогавашната ни интелигенция. Те не бяха привнесени отвън, от чуждата литература и философия. Те бяха може би само подсказани, формулирани от умове като Киркегор, Шопенхауер и Ницше, Толстой и Достоевски, Горки и Л. Анд реев. В същност в по-голямата си част това са вековечните загадки на човешкия живот, които всяко време поставя и решава по свой начин. Новото време ги пречупи през призмата на индивида.