Книжка-9

1979, Книжка 9 - Съдържание

През четиридесетте години на нашия век българската социалистическа лирика достига такива високи върхове като творчеството на Никола Вапцаров. Тя се влива в големия поток на националната ни поезия с характерните си теми и проблеми, с яркостта на индивидуалните дарования. Създавана в обстановката на остри класови битки, тя отразява патоса и духа на времето, разкрива борческите настроения на литературните среди, тяхната демократичност, обществената им ангажираност и воля за съпротива против буржоазното господ ство. В подобен план особена роля играе и творчеството на поетите, връстници на Н. Вапцаров, успели да се свържат с борбите на народа. Те най-често са мла дежи, излизащи от средите на дребни чиновници, учители, народна интелигенция. Действителността ги тласка, независимо от уклони или вътрешни раздвоения, към централната проблематика на революцията, която настъпва на широк фронт. Закърмени с благородни идеали, с уважение към човека, те изстрадват непосредствено деформаторските тенденции на съвременността, нейната античовечност и с осъзната убеденост възприемат принципите на новия художествен реализъм. Става дума за лирици като Александър Геров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Радой Ралин, Божидар Божилов и др. Лирическите произведения на Богомил Райнов от тези години са началото на едно проблемно, противоречиво в известен смисъл, но и перспективно творчество, отразило интелектуалния свят на писателя, реализирало се в различни жанрови формации през отделните периоди на новото ни историческо развитие. Установяването на сравнително по-точните измерения на ранната лирика ще позволи да пристъпим с по-сигурни мерки и към литературната дейност на Б. Райнов след 9 септември 1944 г. Обстойният анализ ще ни подскаже, че ранните стихотворения имат не само конкретно историческо значение и че те са не само звено от движението на пролетарската поетична мисъл, но че участвуват и в оформянето на възгледите на времето, притежават достойнства, които представляват художествена ценност и днес. Те са документ за живота на своеоб разна личност, дръзко и тенденциозно посветила се на социалното дело, документ са за нейната култура, политическо мислене и гражданско поведение, осветляват начина, по който поетът изразява принципите на новата естетика, пъ тищата, благодарение на които изработва индивидуалната си стилистика.

Не зная в същност имаме ли основание да наричаме „нова проза" поредицата творби, започнала с „Тютюневият човек“, минала през „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят" (1976), „Елегия за мъртвите дни“ (1976), „Третият път" (1977), за да завърши - засега - с „Черните лебеди“ (1977). Нали според едно разпространено схващане новата проза на даден писател „прекрачва" от един в друг етап в развитието на литературата. Едва ли може да се твърди същото за поредицата на Богомил Райнов, макар че принадлежността и към т. нар. „романи на равносметката" загатва подобно движение в белетристиката. В друг смисъл „нова проза" означава някакъв поврат в творчеството на самия писател, известен „спор“ с дотогава създаденото. Има нещо такова и у Богомил Райнов, въпреки че - както ще видим нататък - корените на новата му проза отвеждат не само до „Пътища за никъде“, а чак към „Пътуване в делника". А най-своеобразното е, че тя започва с един мемоарно-художествен цикъл, но завърши с „превода“ му на „езика“ на чистата белетристична фикция. Затова, струва ми се, повестта „Черните лебеди“ има ключово значение в случая - вглеждането в нейната проблематика ще потвърди (или опровергае) представата ни за смисъла на дългото пътуване в миналото, което наричаме „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят“, „Елегия за мъртвите дни“, „Третият път"... Както на мнозина, и на мен тази повест ми напомни „Пътища за никъде“. Трудно е веднага да се определи с какво. Навярно защото и тук се разиграва драмата - по-точно трагедията - на един творец. Така обикновена, разтворена в мудното течение на делника, незабележима и непонятна за околните, а за него - съдбовна. TRUESTOOEREN OTER T Ho няма трагедия без антагонист. Александров от „Пътища за никъде" - жертва на култовската практика, срещу която се е опълчил - имаше немалкото предимство да се бори с нещо конкретно, осезаемо въплътено в лицето на Стоев. Наистина този конфликт не изчерпва най-дълбоките, екзистенциални пластове на неговата драма, както проницателно отбеляза Кръстьо Куюмджиев (вж. Силуети, С., 1976, с. 55). И все пак е твърде съществен. А с какво се бори провинциалната балерина от „Черните лебеди" - полууспяла, от години застинала в „преддверието“ на голямото изкуство? Само със скромните си творчески способности?

Нямо нищо странно в това, че темата за бъдещето при Вапцаров се пре плита тясно с темата за новия човек. В същност поетът не може да си представи победата без активното участие на комунистическата личност, която е израсла в годините на двубоя, която е формирала своето съзнание и своите черти при трудните условия на борбата. Особено характерна е неговата „Песен за човека". Не по-малко показателен е и фактът, че единствената издадена приживе стихосбирка на поета „Моторни песни“ се открива с цикъла „Песни за човека". За големия певец на революцията човекът е безценен капитал и той се въл нува от неговата „тежка, човешка, жестока, безока съдба“. И това, което особено впечатлява при Вапцаров, както е в същност в поезията само на най-големите поети, е, че той търси пълен допир със своя герой, не се дистанцира от него, а мислите и чувствата се сливат в едно. Може да се каже, че има пълно покритие между лирическия образ и образа на автора. Това се подчертава и от изповедната сила на Вапцаровите стихове. Някога при Смирненски особено беше подчертано въздействието на неговото пролетарско „Ний“, което зашеметяваше с епоса на бурята, с червения кървав смях на новия Прометей, с пристъпа величав на роба. При Вапцаров личността е вече нов тип, тя е със строго определена индивидуалност. Чрез нея се характеризира класовоосъзнатият работник в последния етап на борбата, когато милионите възкръсват. Затова в „Моторни песни“, както и в останалите стихотворения на поета ярко изпъква физиономичното „аз" на лирическия герой, неговото живо, почти, бих казал, физическо присъствие. Това подсилва духовно-интелектуалното въздействие, очертават се плътно и точно характеристиките на работника-комунист. В „Двубой" Вапцаров недвусмислено пише:

Все по-релефно открояващата се напоследък у нас литературна продукция, в чиито естетически измерения доминира фантастичното, свидетелствува за нарасналата роля на фантастиката в съвременния художествен процес, за разширяване границите на понятието реалистична литература. Днешната белетристична практика налага фантастичното като оригинален способ за типизация и мащабни символни обобщения. Тя демонстрира богатите му изразни възмож ности - използува го като средство за надмогване на натурално-хроникалното възпроизвеждане на житейските факти, за преодоляване на лишения от поетична инвенция, описателен реализъм. Подобна тенденция е в най-тясна връзка с реабилитацията на чувството за форма като значим естетически фактор в рамките на художественото цяло и с утвърждаването на нова позиция, на ново отношение към авторовата личност - като субективно претворяващо и оценяващо вече в самата деструкция и деформация на жизнения първоматериал, ангажирано съзнание. Фантастиката опреснява и обогатява арсенала от стилно-изобразителни похвати в модерната ни проза (Й. Радичков, П. Вежинов, Л. Дилов, И. Вълчев, Г. Алексиев), търсена е като нов художествен терен за естетическо усвояване на действителността, като своеобразна модификация на т. нар. „отчуждено отражение“, което в „действителност познава обекта, но го заставя да се изяви като нов и непозната, за да се открои по нов начин същественото, типич ното, закономерното, да се види реалността от обновени позиции, освободена от наслоенията на навика и привичката, които омаловажават принципно важни неща. Повишеният интерес към формите на фантастичната условност е симптоматично явление за съвременните естетически търсения, което от своя страна актуализира въпроса за естетическите параметри на категорията фантастичен реализъм, провокира към изследване на жанровата специфика на фантастич ната проза и в литературнотеоретичен, и в практико-приложен аспект. В литературознанието терминът „фантастичен реализъм" служи за обозначаване на „един реализъм във висш смисъл“ (Достоевски) - базиращ се върху творческите възможности и артистичната дързост на волно и изобретателно художествено въображение, което не се ограничава единствено в интереса към емпиричното като форма и съдържание. Не идентичността или отчуждеността от формите на живота определят реалистичната или антиреалистичната насоченост на художествения образ.

- Другарю Манов, споменахте, че в затвора сте се опитали да напишете роман и че нищо не е излязло. Предполагам, че този първи неуспешен опит да напишете по-голямо произведение все пак не е останал безрезултатен за Вас. Една проба, едно налагащо се начало, през което минава всеки писател навярно. - Действително, този първи опит не остана безрезултатен, защото си направих съответните изводи. Например стана ми ясно, че за живите хора трябва да почнеш да мислиш като за измислени, за да стане литературен образ от тях. Има такъв момент в тази работа. Иначе, поч ти никога, с много редки изключения, не съм взимал прототипове направо от действителността. Винаги ми се е струвало, че тази работа е трудна, иска може би специална нагласа, иска по-голяма прозорливост в наблюденията, и то едно по-земно и по-конкретно наблюдение над човека. А при мен, доколкото съм усещал този процес на формиране на литературните образи и доколкото ги имам, това е ставало твърде стихийно. Т. е. предварително никога не съм за печатвал нещо в паметта си, за да го опиша след това. - Тогава как става при Вас? Какъв е процесът? - Когато една художествена идея се е формирала вече в съзнанието ми, тогава почвам да търся образите. И тогава ми се е случвало да си припомня за едного или другиго - като съдба, като характер, като външен образ, но без абстрахиране и доизмисляне нищо не ставаше. Извличане на герои направо от действителността, от живота почти не е ставало. - Има различни начини на писане. - Има различни начини на писане, най-вече на мислене. Споменах Ви за случая с Неделчо Ганчовски и книгата му „Зад решетките“, където пише, че съм дружал с Ботушев, за да го наблюдавам. А тогава даже през ум не ми е минавало, че ще напиша някакъв мемоар за затворите. Чак след войната почнах да си припомням преживяното. - И все пак образите на живите хора, достоверните факти са основният компонент на мемоарния жанр. - Това е така. Но при мен, пък предполагам и при другите мемоаристи, и изобщо в ме моаристиката, има един обратен процес - едва когато седнеш да описваш нещо преживяно, си припомняш живите хора, фактите. А не обратното - да наблюдаваш съзнателно преди това, а после да го опишеш. - Пленено ято“ е първата Ви сериозна книга. И една от първите по-цялостни книги за близкото минало от този жанр - мемоарния. - Тази книга действително е един от първите опити да се напише нещо за този недале чен период от нашата история, който познавахме - за живота в затворите, за хората, за дру гарите, с които съм бил.

Обикновено представата за мястото на Кринчев в литературно-историческия процес през първото десетилетие на века се свързва със заслугите му към пътеписния жанр. Действително „В страната на палмите“ (1910) реализира автора като художник. Но остава почти неизследвана литературната и театралната му критика - жанрове, които го занимават през целия му кратък творчески път, един немалък по обем, а и по съдържание дял от скромното му наследство. Усърдните му проучвания в тая област, деятелността му като рецензент доизграждат неговата творческа биография, способствуват за оформянето на майстора на пътеписа, на прозаика, чиито разкази, импресии, фейлетони и стихотворения в проза също са неизследвани. През началното десетилетие на века до войните със статии, рецензии и поголеми критически студии Кринчев активно участвува в литературния живот, следвайки Благоевите завети и програма за изграждане на пролетарски литературен фронт, като ратник за художествено творчество, което да претворява жи вота на обикновените трудови хора. Разбиранията му за обективна и взискателна критика, която да насочва писателя по верни пътища, съжденията му за символизма и индивидуализма и някои техни представители, дълбочината патосът на неговите анализи и оценки представят един критик с верен поглед художествените стойности, с тънък усет за актуалните идейно-естетически проблеми и явления, чиито прогнози за реалистичния път на българската литература след войните са мотивирани, логични и страстно отстоявани. за И Някои от погрешните му постановки, позиции и възгледи, които днес не можем да приемем, епохата сама оправдава. Като своите събратя социалисти у нас и в Русия той е склонен да отъждествява явления като модернизъм, декадентство, символизъм, в еднаква степен определяйки ги като отклонения от реализма. Не можем да приемем и някои негови нихилистични генерализации за възрожденската литература. Особено в първите му рецензии и статии забелязваме субективизъм и пристрастие в преценките за някои писатели. Но постепенно рецензентът-хроникьор от театралната рубрика на Влайковия „Демократически преглед" се насочва към въпроси с по-проблемен, мирогледно-естетически и методологичен характер. След 1909—1910 г. до героичната си смърт през 1913 г. литературният критик публикува зрели, аналитични и обективни статии, рецензии и студии, сред които със своята аналитичност и дълбочина се открояват особено „Литературни бележки“, „Поглед в миналото и настоящето на българския театър“, анализите на драматургични произведения от Чехов,..

Зад понятието „европеизиране на българската литература“, с което определяме същността на естетиката и на художествената дейност на кръга „Мисъл", се крие изключително богато съдържание. Това понятие е синоним на мащабна по замисъл и многообхватна по своята реализация идейно-естетическа програма, която предвижда, от една страна, идейно-тематично обогатяване на бъл гарската литература, издигане на нейната проблематика до нивото на най-парливите и актуални въпроси на съвременното човечество и, от друга страна, ней ното художествено обновяване, изравняването и с най-високите образци на све товното словесно изкуство. В рамките на тази програма влиза движението за освобождаване на художествената литература от неспецифичните и функции; тя е свързана с новите представи за изкуството, с осъзнаване на неговата същ ност и специфика. В настоящата статия ще разгледаме идейно-тематичната страна на осъщест веното от кръга „Мисъл“ „европеизиране" на българската литература. При това нямаме претенциите да изчерпим всички нови идеи, теми и мотиви, които писателите от въпросния литературен кръжок внасят в нашата литература, а ще обърнем внимание само на основните насоки при „съдържателното“ и обогатяване. Анализирайки отделни творби откъм идейно-образната им страна, по необходимост ще засегнем и някои особености на тяхната поетика, макар това да не е в центъра на нашето внимание. DREOX Нуждата от разширяване на идейно-тематичния обхват на нашата литература бе продиктувана от бързо настъпилите след Освобождението промени в бита и душевността на българската общественост. Стремежът да се внесат в литературата ни големите философски и нравствени проблеми на времето не бе приумица на малцина ентусиасти, а беше породен от следосвобожденската ни действителност. Тези проблеми бяха поставени от самия живот. Те, както казва Пенчо Славейков, извираха „от зиналата паст на нашите дни“. Конфликтът лич ност - общество, отчуждението между тях, страданието и самотата като основно съдържание на човешкото битие, смъртта и животът, творчеството като единствен смисъл на човешкото съществуване, раздвояването между дух и плът, между морална повеля и природен инстинкт, между. „неземния идеал" и обикновено човешкото, стремежът към абсолютното, загадките на човешката душа - тези „свръхземни въпроси" бяха неотделими от съзнанието на голяма част от тогавашната ни интелигенция. Те не бяха привнесени отвън, от чуждата литература и философия. Те бяха може би само подсказани, формулирани от умове като Киркегор, Шопенхауер и Ницше, Толстой и Достоевски, Горки и Л. Анд реев. В същност в по-голямата си част това са вековечните загадки на човешкия живот, които всяко време поставя и решава по свой начин. Новото време ги пречупи през призмата на индивида.

Той е може би най-непознатият и най-пренебрегваният български възрожденец. Непознат е човекът, жизненият му път,1 пренебрегван е писателят, чиито трудове още не са издирени, и общественикът, за когото все още се повтарят безкритично клеветите на д-р Ив. Селимински. Когато през февруари 1870 г. българските вестници съобщават за смъртта на Кипиловски, „един от първите подвижници във възраждането на нашата книжнина", те не могат да напечатат нещо по-конкретно за живота и дейността му. Забрава вече неумолимо покривала името му. Пет години след Освобождението Петко Славейков търси в родния му Котел спомени и документи и за достойния съгражданин на Георги Раковски. Получава едно негово писмо до общинарите за уреждане майчиното му наследство и си записва легендата за полудялата от скръб майка по тръгналия да учи в чужбина единствен син. 3 Забрава, непроверени сведения, злонамерени твърдения - това е градивото за досегашните кратки бележки за възрожде неца, с чието име са свързани големите почини на българската културна история през втората четвърт на XIX в. — от 1825 до 1844 г. Роденият през 1802 г. преводач, поет, филолог, историк и лексикограф трябва да бъде познат и оценен в действителните си измерения на вдъхновител, инициатор, пионер в много основни направления от развитието на новобългарската книжнина и на трагичен неудачник, неизпълнил обета си, неоправдал надеждите на народа, несправил се със задачите, които историческият момент му бил възложил.

В края на април 1848 г. Мария Ивановна Гогол получава от сина си известие: „Стъпих на руски бряг..." Завръщането му е вече факт. Зад него са шест години скитания из Европа, пътуване до Ерусалим. Зад него е болестта му, изгарянето на втория том на „Мъртви души" и неговото възстановяване, изданието на „Избрани места из преписката с приятелите“ и оправданията по този повод. Замисленият от преди план не се е осъществил: вместо с готовия том на поемата той се връща в родината с полупразен портфейл, вместо подема, който се надява да преживее в светите места, изпитва разочарование. Отново в неговия живот се получава ня каква пауза - и той не знае с какво да я запълни. Към това време се отнася и романът на Гогол с Ана Михайловна Виелгорска, Романът на Гогол не прилича на други романи, той е гоголевски роман: сякаш е съществувал и същевре менно като че ли не е съществувал. Струва ти се, че има всички доказателства и същевременно, че няма, струва ти се, че този път той няма къде да мърда, хванат е на местопрестъплението и разкрит - не, извърта се, измъква се, оттегля се и такъв прах хвърля в очите на всички, че след като ги поизтриват, самите те, съпричастните в тази история, се питат: имаше ли наистина нещо или само така ни се е сторило? Дори лично графиня Ана Михайловна Виелгорска — героинята на романа - едва ли би могла да отговори дали е съществувал. И с нея, както и със своите биографи, Гогол си прави поредната шега: намеква нещо, за нещо неволно обронва дума, но си оставя всички пътища за отстъпление и нищо не казва. В двусмислено положение поставя той нейното тщестлавие и нашето любопитство - и едното, и другото остават неудовлетворени, предоставено им е само правото на догадки, които обаче не могат да послужат като неопровержими доказателства. Но в това, че в края на 1848 и началото на 1849 г. между Гогол и Ана Михайловна Виелгорска е станало нещо, не трябва да се съмняваме. Имало е роман без роман и все пак пълноценен роман, въпреки че, както и във всички сърДечни начинания на Гогол, тук прекалено много се намесва „главата“. „На проверката на разума - пише той в „Авторска изповед" - подложих всичко, което другите приемат с чиста вяра и на което аз вярвах дотогава някак мрачно и неясно. До това ме Доведе анализът на моята собствена душа. Разбрах математически ясно, че да се говори и пише за висши чувства и човешки вълнения не може по въображение... човек трябва да стане по-добър "

Дружбата ми с видния италиански славист и българовед професор Енрико Дамиани датира от 1938 г. Но още пред тази дата ние бяхме разменяли писма и връзките ни ставаха все по-сърдечни и приятелски. През 1938 г. по предложение на проф. Дамиани бях поканен на едномесечно гостуване в Италия, което ми позволи да се запозная с италиански писатели и културни дейци, с които впоследствие разширих връзките си и чрез тях с литературния печат. Драговолно бих назовал тук имената на Марио Пучини и Арналдо Фратеили, на Корадо Алваро Корадо Говони, на Франческо Йовине, автор на преведения и у нас роман „Прокълнати зе ми", и публициста Джорджо Проспери, на видния критик и англицист Емилио Чеки, на Антонио Бруерс, секретар и изследовател на Габриеле Д'Анунцио, на Адриано Тилгер, първия криИ тик на Пирандело, и на поетесата Едвидже Пеше Горини. . . По онова време Енрико Дамиани водеше първия официален курс по български език и литература при Катедрата по славянска филология в Римския университет. Като преподавател влагаше заразяващо увлечение в работата си, четеше лекции и водеше практически упражнения по езика, които го изпълваха с видимо въодушевление. Непрекъснато молеше за литература - научна и художествена, както това се вижда и от писмата му - официални и приятелски. Курсът му по български разрастваше, броят на студентите се увеличаваше, а липсваше подръчна литература — помагала, речници, граматики, подходящи четива из нашата класическа и съв ременна литература. Със своя ентусиазъм, с любовта и грижите, които полагаше в работата си, Дамиани преодоляваше трудностите, успехите го радваха и насърчаваха. Педагогическата му и преподавателска работа вървеше успоредно с научните му трудове, с преводите, които правеше от български и публикуваше в италианския печат - в списания и вестници. Енрико Дамиани бе първият пионер на българознанието в Италия и с многобройните си публикации и преводи широко трасира пътя на българистиката в своята родина.

Известното миланско двумесечно списание за литературна критика и информация „Уомини е Либри“ продължава своите интересни анкети при участието на видни италиански и чуждестранни специалисти, които третират в широк научен план различни проблеми из областта на хуманистичното знание. В найновия бр. 73 на „Уомини е Либри“ продължава анкетата на тема: „Семиология и литературна критика“, водена от Джовани Палмиери по въпросник от шест точки, първият от които гласи: „В какво се състои специ фичният принос на семиологията в литературната критика? Отнася ли се просто до едно по-голямо внимание към езика на дадено произведение или до нещо повече, Вторият въпрос е: „Често се говори за „обективност" (oggettività), каквато различните структурални методологии биха могли да гарантират в литературния анализ. Например руските формалисти си бяха поставили заДачата да създадат една „наука на литера- турата". Какво мислите в случая по това?" Третият въпрос е: „Днес в много сектори на литературната семиология има стремеж към една преоценка на автора, смятан прочее като проводник на едно литературно послание. Какви са според вас качествата и границите на една критическа перспектива, която има за привилегия систематично-комуникативния аспект на литературата?" Четвър тият въпрос е: „Смятате ли плодотворен опита за търсене на пресечна точка между семиологията и психоанализата, т. е. между науката за комуникация и науката за некомуникация, или ако щете, за инвертирана комуникация", да се изразим с езика на Лакан? Петият въпрос е: „Семиология и пси хоанализа могат ли да намерят пресечна точка само в една философско-епистемологична перспектива или даже в литературната специфика, например шо се отнася до проблемите на поетическия текст?" Шестият въ прос е: „В литературната критика семиологията развива ли се в опозиция или в съ трудничество с филологията? Какво мислите за опитите (школа Павезе) за преосмисляне на филологията в семиотичен план и обратно?"

Интересът към българската художествена и научна мисъл в братските социалистически страни расте все повече. На състоялата се в Берлин през 1979 г. научна конференция, посветена на разпространението на българската литература, се отчете, че в ГДР са преведени над двеста книги на наши автори. Този факт се възприема не само като убедително доказателство за нарастващата популярност на нашата култура, но и като едно солидно потвърждение на признанието, което получава българската художествено-творческа и научно-теоретическа мисъл от страни с богати духовни завоевания. Едно ново свидетелство за очевидно плодотворните научни контакти между българските и източногерманските литературоведи е отпечатаният неотдавна от академичното издателство в Берлин сборник със статии на български литературни теоретици и критицимарксисти, творили в периода 1891-1941 г. Нужно е да се спомене, че библиотеката „Литература и общество“, в която излиза сборникът, е една интересна поредица на акаде мичното издателство в столицата на ГДР. В тази библиотека е представено марксическото литературознание на редица социа листически страни и на някои несоциалистически страни. Несъмнено не само потребността да се разшири обхватът на популярната сред немския читател библиотека „Литература и общество“ е повлияла на редакционния и колектив да включи в серията „Текстове и документи" един сборник с избрани работи на известни наши литератори-марксисти. Дълголетната традиция на българската марксическа мисъл, отличаваща се с подчертана идеологическа ангажираност на оценките, е едно от особено важните условия тя да запази актуалността си и днес. И този факт е напълно достатъчен, за да се насочи погледът на чуждестранния читател към богатството на националните ни духовни постижения.

Научното издание, привлякло нашето внимание, представлява продължение на колективния труд „Русская советская поэзия. Традиции и новаторство. 1917-1945" (Ленинград, 1972). Тези две книги вече ни дават ос нование да говорим, че в съветското литературознание през 60-те 70-те години уси лено се изучава ролята на националните традиции в развитието на художествената литература. В сборника, отговарящ на назрялата потребност още по-широко да се изучи въпросът за ролята на националните традиции в съвременната руска поезия, взимат участие такива известни литературоведи и критици като П. Виходцев, Л. Долгополов, А. Павловски, А. Михайлов, които в продължение на много години се занимават с проблемите на поетическото новаторство. Статията на П. Виходцев, отличаваща се с дълбоко диалектично разбиране на целия процес на развитие на съветската поезия, запознава читателя с общата проблематика на сборника. Авторът на статията подчер тава, че „изучаването на творчеството на отделните съветски писатели от гледна точка на националните художествени традиции спомага по-добре да се разбере техният принос в руската литература, да се изяснят естетическите им принципи и творческа еволюция" (c. 9). Като се спира върху историко-литературната съдба на Маяковски и Есенин, ученият показва как научната неизясненост на отношението им към литературното наследство на класиците и към фолклора доведе до повърхностно разбиране дейността на големите художници на словото. В частност доста се е разпространило разбирането за новаторст вото на Маяковски като „разрушаване на класиката. Неговите творчески новации се обясняваха с връзката му с авангардисткото течение - футуризма. По такъв начин поезията на революционния трибун насилствено се откъсваше от националните източници. А в действителност, както показват многобройните конкретни изследвания през последните десетилетия, приносът на Маяковски в съветската поезия „в голяма степен е бил обу словен от разрива му с модернизма и закрепване връзките с класическите традиции" (c. 9). Драматична се оказва литературната съдба на Есенин през 20-те-30-те години, в периода, когато в критиката доминира вул гарносоциологическият поглед върху художественото творчество и националният поет се характеризира като изразител на настрое нията на консервативната част от селячеството, а неговото приобщаване към револю ционните идеи опростено се разглежда като освобождаване от селските настроения. Истинското своеобразие на Есенин, както отбелязва П. Виходцев, беше разбрано само във връзка с изучаване дълбоките национални основи на неговото творчество" (с. 10).

На 9 май 1979 г. се състоя публична за щита на дисертацията на Людмила Крумова Григорова на тема „Проблеми на твореца и творчеството в западноевропейските литератури ХІХ-ХХ в.". На защитата присъствуваха членовете на специализирания научен съвет по литературознание, научни сътрудници, специалисти, писатели, граждани. Рецензенти на дисертационния труд бяха проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Кръ стьо Горанов. Те се спряха на структурата на труда, изложиха приносните моменти в него и подчертаха, че дисертацията като цяло е едно положително явление за нашата научна литература, което дава основание на Люд мила Григорова да бъде присъдена научна степен „Кандидат на филологическите науки". Още в уводните си думи проф. Ефрем Каранфилов подчерта, че Людмила Григорова показва задълбочено познание на фактите и разбиране на разработваната пробле матика. Той се спря последователно на отделните части, като композиционна структу ра на дисертацията. Трудът се състои от встъпителна глава и две отделни части. С встъпителната част се очертава основната проблематика на темата. Дисертантката се спира на „Бунтът на романтиците“: конфликтът творец - общество в затворена система". В първата част, озаглавена „Елитарността на концепцията „изкуство за изкуството" и модификациите на темата у пред ставителите на модернизма“, се разглежда парнасизмът като реакция на романтизма, и символизмът като реакция на парнасизма, и завършва с анализ на естетическите концепции на Оскар Уайлд. Проф. Каранфилов подчерта, че е проследено създаването и развитието на школата на парнасизма и връз ката и с някои проблеми на съвременността. По-нататък, спирайки се на символизма, „ав торката с основание не разглежда тези школи, догматично противопоставени една на дру га, без преходи и преливания, а се стреми да подходи към отделните автори и произведе ния конкретно“. Например, спирайки се на Бодлер, тя успява да обясни някои от основ ните си тези. Разгледани са и възгледите на символисти като Рембо, Верлен, и др., както и специфичните особености на немския и австрийския символизъм. Спирайки се на романа „Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд, авторката се е насочила към двата характерни контрапункта в творбата. изкуство - действителност и морал - красота, разкривайки и житейската трагедия на самия писател.