Русская

Напоследък съветските литературоведимедиевисти и особено ленинградският колектив в Пушкинския дом при АН на СССР, възглавяван от акад. Д. С. Лихачов, развиват широка изследователска дейност. Публи куван бе колективният труд по история на жанровете в староруската литература, книгата на Д. С. Лихачов „Развитие на руската литература", на Л. А. Дмитриев „Житийните повести на руския Север като литературни паметници през XIII-XVII в. Подготвят се за печат и други книги - на Я. С. Лурье за летописите и на Л. А. Творогов за хронографа. Към талантливите ленинградски учениЛитературоведи принадлежи и А. Мих. Панченко, известен с книгата „Чешко-руските литературни връзки през XVII в. Той под готви и издаде текстове на руските поети през XVII в. „Руската силабическа поезия през XVII—XVIII в." под общата редакция на В. П. Адрианова-Перетц (Л., 1970). На VII конгрес на славистите във Варшава изнесе интересен доклад - Славянските връзки и националните традиции в руската литература на границата между XVII и XVIII в. Всичко това показва, че А. М. Панченко е сериозен славист-медиевист, който не само анализира закономерностите в развитието на литературния процес в средновековната руска литература, но го разкрива и оценява в общославянски план. В новия си труд А. М. Панченко изследва един от сложните периоди от развитието на руската литература - XVII в., век на прелом, на преход от старата, църковна книжнина към литературата на новото време, към новите литературни жанрове. В центъра на неговото изследване е последната тре тина на века, епоха на първото оформено направление в руската литература барокът. Още в увода Панченко засяга един от най-спорните въпроси в староруската ли тература. По стара традиция, пише той, руската литература до „Смутното време се смята за изключително прозаическа. Периодически възобновяваните опити да се обори тази постановка, да се намери в писмеността за бележим слой метрически организирани паметници се подклаждат от изказаното или премълчано убеждение, че отсъствието на развита книжна поезия намалява стойността на националната култура и снижава нейната абсолютна ценност. Тази научно несъстоя телна предпоставка се дължи на естествения за руската наука от ново време европоцентризъм: ако някое свойствено на Западна Европа явление ечуждо за Русия, следва, че е на лице още един признак за прословутата руска изостаналост" (с. 3). Така още в нача лото Панченко застава в защита на националните особености на руската литература, на нейната национална неповтоРимост. Като обяснява развитието на жанровете в староруската литература, Панченко въз приема концепцията на Д. С. Лихачов за сим биозата между писмената литература и фол клора. „Приблизителната схема на словесната култура от периода на възникването и първоначалното разпространение на хри стиянството има следните очертания: писмеността в началото е служила предимно за култови цели или на държавните (кня жески) и делови нужди, а поетичното чувство" на руския народ било задоволявано от фолклора" (с. 3); творци и изпълнители на народната поезия той вижда изключително в смешниците (скоморохи). Струва ни се обаче, че кръгът на стихотворците е бил значително по-широк.

Научното издание, привлякло нашето внимание, представлява продължение на колективния труд „Русская советская поэзия. Традиции и новаторство. 1917-1945" (Ленинград, 1972). Тези две книги вече ни дават ос нование да говорим, че в съветското литературознание през 60-те 70-те години уси лено се изучава ролята на националните традиции в развитието на художествената литература. В сборника, отговарящ на назрялата потребност още по-широко да се изучи въпросът за ролята на националните традиции в съвременната руска поезия, взимат участие такива известни литературоведи и критици като П. Виходцев, Л. Долгополов, А. Павловски, А. Михайлов, които в продължение на много години се занимават с проблемите на поетическото новаторство. Статията на П. Виходцев, отличаваща се с дълбоко диалектично разбиране на целия процес на развитие на съветската поезия, запознава читателя с общата проблематика на сборника. Авторът на статията подчер тава, че „изучаването на творчеството на отделните съветски писатели от гледна точка на националните художествени традиции спомага по-добре да се разбере техният принос в руската литература, да се изяснят естетическите им принципи и творческа еволюция" (c. 9). Като се спира върху историко-литературната съдба на Маяковски и Есенин, ученият показва как научната неизясненост на отношението им към литературното наследство на класиците и към фолклора доведе до повърхностно разбиране дейността на големите художници на словото. В частност доста се е разпространило разбирането за новаторст вото на Маяковски като „разрушаване на класиката. Неговите творчески новации се обясняваха с връзката му с авангардисткото течение - футуризма. По такъв начин поезията на революционния трибун насилствено се откъсваше от националните източници. А в действителност, както показват многобройните конкретни изследвания през последните десетилетия, приносът на Маяковски в съветската поезия „в голяма степен е бил обу словен от разрива му с модернизма и закрепване връзките с класическите традиции" (c. 9). Драматична се оказва литературната съдба на Есенин през 20-те-30-те години, в периода, когато в критиката доминира вул гарносоциологическият поглед върху художественото творчество и националният поет се характеризира като изразител на настрое нията на консервативната част от селячеството, а неговото приобщаване към револю ционните идеи опростено се разглежда като освобождаване от селските настроения. Истинското своеобразие на Есенин, както отбелязва П. Виходцев, беше разбрано само във връзка с изучаване дълбоките национални основи на неговото творчество" (с. 10).