60 години от рождението на Богомил Райнов

През четиридесетте години на нашия век българската социалистическа лирика достига такива високи върхове като творчеството на Никола Вапцаров. Тя се влива в големия поток на националната ни поезия с характерните си теми и проблеми, с яркостта на индивидуалните дарования. Създавана в обстановката на остри класови битки, тя отразява патоса и духа на времето, разкрива борческите настроения на литературните среди, тяхната демократичност, обществената им ангажираност и воля за съпротива против буржоазното господ ство. В подобен план особена роля играе и творчеството на поетите, връстници на Н. Вапцаров, успели да се свържат с борбите на народа. Те най-често са мла дежи, излизащи от средите на дребни чиновници, учители, народна интелигенция. Действителността ги тласка, независимо от уклони или вътрешни раздвоения, към централната проблематика на революцията, която настъпва на широк фронт. Закърмени с благородни идеали, с уважение към човека, те изстрадват непосредствено деформаторските тенденции на съвременността, нейната античовечност и с осъзната убеденост възприемат принципите на новия художествен реализъм. Става дума за лирици като Александър Геров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Радой Ралин, Божидар Божилов и др. Лирическите произведения на Богомил Райнов от тези години са началото на едно проблемно, противоречиво в известен смисъл, но и перспективно творчество, отразило интелектуалния свят на писателя, реализирало се в различни жанрови формации през отделните периоди на новото ни историческо развитие. Установяването на сравнително по-точните измерения на ранната лирика ще позволи да пристъпим с по-сигурни мерки и към литературната дейност на Б. Райнов след 9 септември 1944 г. Обстойният анализ ще ни подскаже, че ранните стихотворения имат не само конкретно историческо значение и че те са не само звено от движението на пролетарската поетична мисъл, но че участвуват и в оформянето на възгледите на времето, притежават достойнства, които представляват художествена ценност и днес. Те са документ за живота на своеоб разна личност, дръзко и тенденциозно посветила се на социалното дело, документ са за нейната култура, политическо мислене и гражданско поведение, осветляват начина, по който поетът изразява принципите на новата естетика, пъ тищата, благодарение на които изработва индивидуалната си стилистика.

Не зная в същност имаме ли основание да наричаме „нова проза" поредицата творби, започнала с „Тютюневият човек“, минала през „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят" (1976), „Елегия за мъртвите дни“ (1976), „Третият път" (1977), за да завърши - засега - с „Черните лебеди“ (1977). Нали според едно разпространено схващане новата проза на даден писател „прекрачва" от един в друг етап в развитието на литературата. Едва ли може да се твърди същото за поредицата на Богомил Райнов, макар че принадлежността и към т. нар. „романи на равносметката" загатва подобно движение в белетристиката. В друг смисъл „нова проза" означава някакъв поврат в творчеството на самия писател, известен „спор“ с дотогава създаденото. Има нещо такова и у Богомил Райнов, въпреки че - както ще видим нататък - корените на новата му проза отвеждат не само до „Пътища за никъде“, а чак към „Пътуване в делника". А най-своеобразното е, че тя започва с един мемоарно-художествен цикъл, но завърши с „превода“ му на „езика“ на чистата белетристична фикция. Затова, струва ми се, повестта „Черните лебеди“ има ключово значение в случая - вглеждането в нейната проблематика ще потвърди (или опровергае) представата ни за смисъла на дългото пътуване в миналото, което наричаме „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят“, „Елегия за мъртвите дни“, „Третият път"... Както на мнозина, и на мен тази повест ми напомни „Пътища за никъде“. Трудно е веднага да се определи с какво. Навярно защото и тук се разиграва драмата - по-точно трагедията - на един творец. Така обикновена, разтворена в мудното течение на делника, незабележима и непонятна за околните, а за него - съдбовна. TRUESTOOEREN OTER T Ho няма трагедия без антагонист. Александров от „Пътища за никъде" - жертва на култовската практика, срещу която се е опълчил - имаше немалкото предимство да се бори с нещо конкретно, осезаемо въплътено в лицето на Стоев. Наистина този конфликт не изчерпва най-дълбоките, екзистенциални пластове на неговата драма, както проницателно отбеляза Кръстьо Куюмджиев (вж. Силуети, С., 1976, с. 55). И все пак е твърде съществен. А с какво се бори провинциалната балерина от „Черните лебеди" - полууспяла, от години застинала в „преддверието“ на голямото изкуство? Само със скромните си творчески способности?