пословицата

Изкуството на малките литературни жанрове (пословици, сентенции, афоризми, максими, рефлексии) обхваща многоликата образно сентенциозна фразеология на фолклора; ритмично сгъстените фигурални формули на Екле зиаст, Тацит, Ювенал; психологическите проникновения на писателите от „школата“ на Ларошфуко. Дошли като прояснение и катарзис на духа, тези творби обединяват хармонично рефлексия и чувство, поезия и вечна правда. Органичното срастване на живо впечатление и размисъл приобщава сентенциите към големите въпроси на живота. „Мислите“ на Паскал, Гьотевите „Максими в проза“ или афоризмите на Фр. Кафка разкриват вътрешно проникване между изкуство, от една страна, и наука и философия, от друга. Сентенциозната мисъл изхожда из пълнотата на нагледите и улучва вярно природата на нещата. В зависимост от естеството на тези творби Юл. Петерсен ги поставя в най-външната сфера на литературата, тъй като те излизат от пределите на чисто поетичното изживяване и досягат областта на мисловното, поуката от морален или теологически вид. Трактовката на Петерсен следва класическите постановки на Гьоте и дава възможност за богати наблюдения върху проблематиката на литературните родове и видове. Максимите се разглеждат като „монологично изображение на едно състояние" и се поставят между епичното и лиричното, но остават сближени повече с лиричното.