Георг Лукач – критик на авангардистката естетика

Изявите на международноизвестния унгарски философ, естетик, литературовед, публицист, революционер и общественик Георг Лукач са твърде противоречиви, той е бил неведнъж обект и на остра критика. Но когато делото на такива видни личности е вече достояние на историята, влиза в пълна сила добре известното ленинско изискване за подхода към културното наследство: да се анализира то грижливо и обективно, така че погрешното и мъртвото да бъде отхвърлено, а истинното и живото да се изтъкне на преден план, като достояние на прогресивната култура и отправен пункт за по-нататъшно развитие. Толкова по-актуално значение има вярната оценка на Лукачовото дело, като имаме предвид опитите на реакционните сили да спекулират с неговите грешки и дори да си присвоят изцяло името на този виден мислител. Тук ще се спрем накратко върху главните резултати от усилията на Георг Лукач като критик на авангардисткото изкуство и на неговата естетика. Естествено е при това, че за нас ще представлява интерес творчеството на унгарския учен не от младите му години, когато той е в плен на идеализма или на левия радикализъм, а от времето, когато става зрял марксист, сиреч от началото на 30-те години. (Що се отнася до ранното творчество на Лукач, ще изразим съгласие с онези автори, които забелязват още в него „антикапиталистически духовен заряд“, за да изтъкнат, че преориентирането на Лукач към марксизма не е „чудо, а закономерност.1) Вярно е, че естетиката и критиката на този марксистки изследовател, както и на мнозина други, е предимно литературоцентристка", но това не намалява универсалното значение на основните му изводи, тъй като процесите са, общо взето, аналогични и в другите видове изкуство. Както е известно, антимодернистката философско-естетическа позиция на Георг Лукач е обект на атаки от различни страни. Естествено най-недоволни са представителите на антикомунистическата наукообразна публицистика, кои то винаги са изразявали носталгични чувства по ранното творчество на Лукач, съжаление по повод на неговите „ортодоксално марксистки“ и „сталинистки" увлечения и радост от неговото „помъдряване" след 1956 г., когато той плати немалък данък на ревизионизма. За тях всеки опит за критика на модернизма в изкуството и от идеологическа гледна точка е израз на „тотална липса на усет за спецификата на литературното творчество "2.