Александър Атанасов

Едва ли трябва да се доказва, че делото на големия мислител и творец се нуждае от големи или поне от достатъчно сведущи интерпретатори. На дълголетната и многостранна теоретическа, критическа и обществена дейност на акад. Тодор Павлов вече са посветени у нас и в чужбина множество компетентни статии, очерци, сборници, дисертации, а също и отделни книги. Намират се обаче и такива писания, в които добрите намерения се оказват недостатъчни да компенсират повърхностното и елементарно излагане на дълбоката и сложна тема. Толкова по-голямо е задоволството на взискателния читател да се запознае с новоизлязлата книга на проф. Георги Димов: „Тодор Павлов и проблемите на литературната теория, история и критика". С това обстойно изследване, предшествувано от редица студии и статии, Георги Димов се утвърждава като един от най-добрите познавачи на литературно-есте тическите изяви на Тодор Павлов. Нека отбележа веднага, че Георги Димов не изпада нито в наивна апология, нито в лицемерно-снизходително признаване, прикри ващо стремежа да се омаловажи едно значително културно дело. Чужд на конюнктурни съображения, той говори убедено и открито както за онова у Тодор Павлов, което заслу жава безусловно признание и дори възхи щение, така и за онова, което е според него исторически преходно, спорно или недовършено. Отначало авторът на монографията представя героичната личност на изтъкнатия фи- лософ и общественик. Още тук и в цялото понататъшно изложение той разкрива диалек тиката на една индивидуална познавателна, творческа, политическа и организационна активност, определяна и стимулирана от социалните борби и духовните потребности на Трудовите маси, от завоеванията на световната и националната марксистка и друга прогресивна мисъл,от универсалното дарование и от неизтребимото човеколюбие на един революционер от ленински тип. „Наистина има нещо симптоматично - отбелязва Г. Димов, - че именно България - една от малкото стра138 ни, където марксизмът пусна корени твърде рано не само в обществено-политическия живот, но и в литературно-теоретическото мисле не, даде и такъв проникновен философ-марксист като Тодор Павлов, един от първите, който отрано осъзнава и осъществява ленинския етап в развитието на гносеологията, на естетиката, свързал завинаги името си с ленинската теория на отражението - станала за него изходно начало и върховен критерий при изучаване и обясняване на многообраз ните страни и области на духовно-интелектуалната дейност“ (с. 40). Георги Димов не еостанал при хроноло гията на биографичните факти и на литературните и научните прояви, той не цитира с педантична безстрастност възгледите на име нития учен и критик, нито пък претворява" тези възгледи, изменяйки ги до неузнавае мост. Той е успял не само да привлече за анализ почти всичко значително от „продук цията" на Тодор Павлов, но и да го осмис ли, а след това да го изложи едновременно в неговата цялост и пъстрота, в неговата вът решна свързаност и непрестанно развитие. След като е очертал в първата глава размаха и проникновението на голямата творческа личност в областта на философията, педагогиката, историята и редица други науки, в областта на публицистиката и на борче ската и съзидателна народополезна дейност, Георги Димов разкрива пътя на Тодор Павлов към по-цялостно изследване на теоретикоестетическите проблеми на художественото творчество. Във втората глава на своя труд той се спира на философските диалектикоматериалистически предпоставки за толкова плодотворните теоретико-естетически занимания на Тодор Павлов и показва как тези занимания го довеждат до непоклатимото убеждение, че „само върху основата на ле нинската теория на отражението може да се построи една действително научна естетика, взета и като теория, и като история на изку ството.

Бихме искали да изтъкнем още в началото, че нямаме никакво намерение да отричаме ползата, която принася например структурната лингвистика и вероятно биха могли да принесат теорията на информацията, теорията на моделирането, семиотиката и всякакви други клонове на специалното извънхуманитарно знание и на техниката като чисто спомагателни средства за проникване в сложния свят на изкуството. Известно е, че представителите на руската „формална школа", както и някои от „новите критици“, особено американски, като П. Лебок, имат ценни частни постижения в изследването на формалните особености на някои литературни жанрове. Известно е, че компютърът е помогнал чрез изчисляване на някои елементи на езика и стила да се уточни авторството на „Илиадата“, и т. н. Навярно и т. нар. „контент-анализ" ще се окаже не само средство за извли чане на ценна преди всичко за социолозите информация от произведенята на изкуството, но ще подпомогне с нещо и собствено естетическия анализ. И все пак не друг, а самите физици и кибернетици трябваше да бранят спецификата на изкуството от някои естетици, напомняйки (Нилс Бор), че предимството на изкуството е в това, да ни дава хармонии, които са недостъпни за системен анализ... Не може да се оспори също така, че първият систематизатор на семиотиката Чарлз Морис бе верен на логиката, когато постави знака в основата на цялото човешко поведение и на всяка човешка дейност, предпоставяйки по този начин провъзгласяването на знаковия анализ за предмет на всички науки. „Пансемиотизмът“ е неизбежен, щом се приеме неговото широко известно твърдение, че и художествената творба „може да се разглежда като знак, имащ специфичен характер". Защото ако признаем, че художественото произведение е знак, тогава на какво основание няма да признаем, че всички продукти на човешката практика и цялото човешко поведение имат знаков характер, доколкото в тях се проявява „опредметена човешка психология“ (Маркс)? За щастие днес съзнателни, теоретизиращи привърженици на „естетическата семиотика" и на „иманентния" структурен анализ на изкуството у нас са само отделни естетици и литературоведи, както впрочем и някои логици, които са далеч от изкуството. Що се отнася до опитните марксистки естетици и критици и до логиците, които разбират от изкуство, те веднага съзряха принципната несъвместимост на пансемиотизма и на структурализма с ленинската теория на отражението и с особената същност на изкуството и посочиха незащитимостта на глобалните естетически претенции на семиотиката.

Изявите на международноизвестния унгарски философ, естетик, литературовед, публицист, революционер и общественик Георг Лукач са твърде противоречиви, той е бил неведнъж обект и на остра критика. Но когато делото на такива видни личности е вече достояние на историята, влиза в пълна сила добре известното ленинско изискване за подхода към културното наследство: да се анализира то грижливо и обективно, така че погрешното и мъртвото да бъде отхвърлено, а истинното и живото да се изтъкне на преден план, като достояние на прогресивната култура и отправен пункт за по-нататъшно развитие. Толкова по-актуално значение има вярната оценка на Лукачовото дело, като имаме предвид опитите на реакционните сили да спекулират с неговите грешки и дори да си присвоят изцяло името на този виден мислител. Тук ще се спрем накратко върху главните резултати от усилията на Георг Лукач като критик на авангардисткото изкуство и на неговата естетика. Естествено е при това, че за нас ще представлява интерес творчеството на унгарския учен не от младите му години, когато той е в плен на идеализма или на левия радикализъм, а от времето, когато става зрял марксист, сиреч от началото на 30-те години. (Що се отнася до ранното творчество на Лукач, ще изразим съгласие с онези автори, които забелязват още в него „антикапиталистически духовен заряд“, за да изтъкнат, че преориентирането на Лукач към марксизма не е „чудо, а закономерност.1) Вярно е, че естетиката и критиката на този марксистки изследовател, както и на мнозина други, е предимно литературоцентристка", но това не намалява универсалното значение на основните му изводи, тъй като процесите са, общо взето, аналогични и в другите видове изкуство. Както е известно, антимодернистката философско-естетическа позиция на Георг Лукач е обект на атаки от различни страни. Естествено най-недоволни са представителите на антикомунистическата наукообразна публицистика, кои то винаги са изразявали носталгични чувства по ранното творчество на Лукач, съжаление по повод на неговите „ортодоксално марксистки“ и „сталинистки" увлечения и радост от неговото „помъдряване" след 1956 г., когато той плати немалък данък на ревизионизма. За тях всеки опит за критика на модернизма в изкуството и от идеологическа гледна точка е израз на „тотална липса на усет за спецификата на литературното творчество "2.

В дискусия върху страниците на сп. „Пламък" през 1981-1982 г. бе казано, че когато се говори за грешките и недъзите в литературния живот по време на култа към личността, те трябва да се свързват и с името на Тодор Павлов, който не само подобно на другите носеше тези недьзи, но и със своя авторитет и със своята дейност съдействуваше повече от другите за тяхното провеждане". Пак в „Пламък" бе заявено, че „Тодор Павлов, както вярно забелязва Г. Марков, не е бил в състояние да прояви естетико-критически вкус към съвременните му писатели и критици. Един пример: нему принадлежи заключителното слово в обявената през 1953 г. от в. „Литературен фронт" дискусия за критиката, но той сесе задоволява само да отбележи, че дискусията не се е оказала на висота и била фактически безплодна... Павлов обаче не се намесва да покаже верния път за излизане от кризата. "2 Мълвата носи отдавна какво ли не по адрес на Тодор Павлов, но подобни обвинения към него се появяват за пръв път „черно на бяло". Пишещият тези редове не крие, че се смята ученик на Тодор Павлов, ала държи да подчертае, че никога не е бил негов сляп апологет, не се е отнасял безкритично към схващанията му - който има желание и не пести труда си, може да установи това в публикациите ни. Не можем обаче да не отбележим, че в цитираните твърдения има нещо... некрасиво. Некрасиво е да се обвинява Тодор Павлов за грешки и недостатъци, пък били те и действителни, без да се спомене, че става дума за един „гигант на културния фронт". Впрочем Иван Цветков справедливо пише: „Г. Марков не е намерил нито тона, нито дистанцията, когато прави своята категорична преценка за Тодор Павлов. Как може той да лишава нашия философ от критически и естетически усет, след като този усет се е изявил силно и убедително в книги и статии за Пушкин, Горки, Маяковски, Христо Ботев, Вазов, Яворов и за пролетарските поети от 30-те години... Павлов е фигура от голям мащаб. "3 Но още по-лошо е, че твърденията на Марков и Мицов изобщо са неверни! Не можем да не вдигнем глас на протест срещу този опит да се припише на Тодор Павлов главната вина и отговорност за деформациите в литературния ни живот. Повъзрастните помнят, че в годините на култа към личността Тодор Павлов нямаше никаква власт в областта на литературата и изкуството, не участвуваше в дейността на творческите съюзи и не пишеше критика за съвременни художествени изяви. От 1944 до 1964 г. той не е публикувал рецензии за нови литературни творби.