80 години от Илинденско-Преображенското въстание

Великият устрем на българина за свобода е вдъхновявал поетите във всяка епоха и те са настройвали своите лири за челичените стъпки на борбата. Много от тях стават тръбачи и герои, словото им се превръща в ярък възпев на смелата саможертва. През онази славна 1876 година, когато избухва Априлското въстание, един гениален поет-войвода пленява кораба „Радецки", за да дойде със своите момци и сложи костите си на родна земя. И Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. има своя поет и той е достоен приемник на Ботева - Пейо К. Яворов. Но между двамата, между хъша и харамията, се нарежда творецът, чието дело няма тяхната революционна пламенност, но своята мащабност, по своята величествена обхватност и мощ е достойно им бъде равно. Това е Иван Вазов. И този факт е многозначителен. Защото именно патриархът на българската литература, който пресъздаде пиянството един народ" от славната 1876 г., който възпя „избавлението", по-късно с трепетръка описа съдбата и на онези братя, които не изживяха общата радост Освобождението, а продължиха горката си робска участ, и то когато България беше вече свободна. на по да на на Именно Вазов, който в своята „Епопея на забравените“ възпя Братя Миладинови - на Македония двата верни сина", следи отблизо драматичните събития, последвали след Руско-турската освободителна война през бурния и драматичен четвърт век. В неговото сърце отеква всеки мъченически зов, всяка саможертва в името на отечеството. Тук към чистия патриотизъм на поета се прибавя и гласът на кръвта. Както споделя пред проф. Иван Д. Шишманов, той: „Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука." И този глас му нашепва сладкото име на реката от родния край на прадедите, когато Вазов написва като емигрант в Бакьу, в Румъния, през 1872 г. своето прославено стихотворение „Де е България?": Там, де Вардар през полята мътен лей се и шуми... Когато след Берлинския договор, режисиран от великите сили в угода на балканските държави и на своите завоевателни цели, се вдига Кресненско-Разложкото въстание, възбудило духовете до Охрид, народният поет оглавява комитет, създаден да подпомага въстаниците. Като чиновник за особени поръче ния в щаба на руската армия в Русе той е загрижен за съдбата на българското население, останало беззащитно под османската власт.

Не са малко класиците на българското художествено слово, които за наше национално щастие винаги са притежавали едно влечение към земята и народа си, една жажда да се слеят с пръстта, която ги е родила и откърмила за творчески подвизи, една мечта да кажат някога след изпълнение на дълга пред поколенията: този свят е и мой, по думите на акад. Георги Джагаров. Сред тях блести с особена, нека я наречем страдалческа, или носталгична, или дори трагична светлина името на Димитър Талев - последния наш класик от възрожденска типология. Той извая много образи - и сред тях властно сурово се налага Султана. Той разгледа много истини - и сред тях най-силно ни потресе истината за участта на македонските българи. Той подхвана много теми, мотиви, идеи, характерологични данни на Вазовата класика, но всички те се сливат като силни и напористи ручеи в един могъщ поток. Този поток - това е темата за Македония. Темата на Димитър Талев. Темата на всяко бъл гарско сърце, познало надежди и покруси след две национални катастрофи, познало илинденска и балканска (на войната!) героика, мразило със смъртна омраза експериментите“ на кобургите с нашите чаяния, отвращавало се от де магогията на мрачния български фашизъм с т. нар. „национални идеали". Оня фашизъм, който изтребваше прогресивните хора, без много-много да държи сметка за тяхната национална принадлежност - като по правило започваше с чедата на своя собствен народ: с Христо Кърпачев или Никола Вапцаров, Малчика или Антон Попов, с Цвятко Радойнов или Иван Козарев... В зигзагите на житейския и творческия път на Димитър Талев се оглежда с драмата на писател, който цял живот е пътувал към патриотическата идея, докато успее да я превъплъти в ярко светещи из мрачините на миналото, надарени с магическа привлекателност образи. Има ли нашенско сърце, което да не e трепвало от хубостта на Ния - въплътила у себе си хубостта на Преспа, на Македония, на българката от ония южни краища? Има ли българско сърце, което да не е бивало готово да изпълни докрай дълга си към род и родина, щувайки с незабравимите Глаушеви - Стоян, Лазар и Борис, с Райко Вардар- ски и войводата Велко? Има ли българска душа, която да не закопнее по тайнобствения свят на таланта, на изкуството, съпреживявайки драмата на Рафе Клин- че? (Четирилогията от романи „Железният светилник“, „Преспанските кам- бани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам"). Има ли наш съвременник в тия тре- вожни десетилетия на миграция и урбанизация, на движение от град на град, от селото към града, от провинцията към столицата, от полето към планината и по-често от планината към полето, който да не потръпне от страх пред укор ния поглед на Султана, заклела Лазар да пази тревясалите гробове на дедите, да се слее и той на свой ред със същата пръст, с която са се слели на времето си и те, да отстоява докрай заветите на родното място, да учи децата си, че ни18 кой не може да постигне обичта към България, ако не мине през обичта към родния край, към Преспа?

С тая гражданска и литературна титла не всеки може да се сдобие. Не всеки има мъжеството да остане верен на своите идеи, да пренесе през опустошаващата сила на времето идеалите на младостта си. В своя дългогодишен път вероятно той е имал връстници, които бързо са се освободили от донкихотизма на младостта си, бързо са поумнели", разбрали са къде зимуват раците“. През изминалите десетилетия Христо Радевски не напусна нито за миг неспокойното поле на гражданската поезия. Той е там, където беше в младостта. И досега си остава достоен съвременник на нашия век, на неговите революционни борби. Косите му са побелели, но душата му не познава бръчки. Той си е за пазил младежката стойка, бодрата крачка в живота и литературата. Сякаш мла денческият му дух енеподвластен на времето, досега е борбено настроен и не примирим към всичко онова, което не хармонира със социалистическия идеал. Поне аз не познавам в нашия живот подобна гладиаторска натура. Христо Радевски още в младостта си е влязъл в конфликт с буржоазната държава и нейните институции, смело разобличава нейните идеали, нейните фетиши и идоли, съдбоносно се разминава с галантни поручици от рода на Саш ка. В неговите стихове вее духът на класовата непримиримост, диалектиката на борбата. В някои от неговите стихове от периода на младостта сякаш направо се е вселил духът на Комунистическия манифест, духът на „заговора на равните" на Гай Бабьоф.