Това

Не са малко класиците на българското художествено слово, които за наше национално щастие винаги са притежавали едно влечение към земята и народа си, една жажда да се слеят с пръстта, която ги е родила и откърмила за творчески подвизи, една мечта да кажат някога след изпълнение на дълга пред поколенията: този свят е и мой, по думите на акад. Георги Джагаров. Сред тях блести с особена, нека я наречем страдалческа, или носталгична, или дори трагична светлина името на Димитър Талев - последния наш класик от възрожденска типология. Той извая много образи - и сред тях властно сурово се налага Султана. Той разгледа много истини - и сред тях най-силно ни потресе истината за участта на македонските българи. Той подхвана много теми, мотиви, идеи, характерологични данни на Вазовата класика, но всички те се сливат като силни и напористи ручеи в един могъщ поток. Този поток - това е темата за Македония. Темата на Димитър Талев. Темата на всяко бъл гарско сърце, познало надежди и покруси след две национални катастрофи, познало илинденска и балканска (на войната!) героика, мразило със смъртна омраза експериментите“ на кобургите с нашите чаяния, отвращавало се от де магогията на мрачния български фашизъм с т. нар. „национални идеали". Оня фашизъм, който изтребваше прогресивните хора, без много-много да държи сметка за тяхната национална принадлежност - като по правило започваше с чедата на своя собствен народ: с Христо Кърпачев или Никола Вапцаров, Малчика или Антон Попов, с Цвятко Радойнов или Иван Козарев... В зигзагите на житейския и творческия път на Димитър Талев се оглежда с драмата на писател, който цял живот е пътувал към патриотическата идея, докато успее да я превъплъти в ярко светещи из мрачините на миналото, надарени с магическа привлекателност образи. Има ли нашенско сърце, което да не e трепвало от хубостта на Ния - въплътила у себе си хубостта на Преспа, на Македония, на българката от ония южни краища? Има ли българско сърце, което да не е бивало готово да изпълни докрай дълга си към род и родина, щувайки с незабравимите Глаушеви - Стоян, Лазар и Борис, с Райко Вардар- ски и войводата Велко? Има ли българска душа, която да не закопнее по тайнобствения свят на таланта, на изкуството, съпреживявайки драмата на Рафе Клин- че? (Четирилогията от романи „Железният светилник“, „Преспанските кам- бани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам"). Има ли наш съвременник в тия тре- вожни десетилетия на миграция и урбанизация, на движение от град на град, от селото към града, от провинцията към столицата, от полето към планината и по-често от планината към полето, който да не потръпне от страх пред укор ния поглед на Султана, заклела Лазар да пази тревясалите гробове на дедите, да се слее и той на свой ред със същата пръст, с която са се слели на времето си и те, да отстоява докрай заветите на родното място, да учи децата си, че ни18 кой не може да постигне обичта към България, ако не мине през обичта към родния край, към Преспа?