Историческият роман след Априлския пленум

Историческият роман в съвременната българска литература на ческия реализъм нямаше в миналото, с познатите изключения, широки и солидни постижения и традиции. Някои изследователи са склонни да причисляват към наследството на българския исторически роман повествования от времето на Средновековието от рода на „Панонските легенди" или извънредно разпространената „Александрия". Но това са качествено различни жанрови форми на разкази за миналото. В средновековната историческа белетристика, изпълнена чудеса, развитието на сюжета се движи почти изцяло от непознати и тъмни за човека сили. Това няма много общо с новото буржоазно историческо мислене, при което човекът еоставен сам на себе си, а новите повествователи търсят реални подбуди за неговите постъпки. Като далечен предшественик на историческото повествование от по-нов тип може да се смята побългареното историческо четиво от времето на Възраждането. Но неговата поява е свързана главно с назрялата национална необходимост от белетристична разработка на исторически сюжети и случки за дидактични и патриотични цели. Показателно в това отношение принципиалното отрицание в естетиката на Любен Каравелов на необходимостта от обръщане на писателите към миналото. За Каравелов това е форма на бягство от злото на съвременността. e Но същият Каравелов във в. „Независимост“ (1873- 1874) печати своята историческа трилогия за времето на падането на България под турско робство и отразява чувствата и мислите на революционните кръгове на българската емиграция от онова време. Националноосвободителното движение, Априлското въстание и последвалото освобождение създадоха през първите десетилетия обилен материал главно за документално историческо повествование и за високи художествени образци от рода на „Под игото" - нито едните, нито другите имат много общо с типичния исторически роман. В жанровата система на българската литература в първите десетилетия след Освобождението на първо време почти отсъствува оригиналният исторически роман или той е съвършено безпомощен (като романа на Добри Ганчев „Борба за самостоятелност", 1888). Но ролята на историческо художествено четиво е блестящо заменена от богатата мемоарна и документална проза на това време, синкретична по своя характер. Тя има своя връх в творчеството на Захари Стоянов, което с течение на времето все повече разкрива пред нас своите монументални художествени внушения. В документалната и мемоарната проза на това време трябва да се търсят дълбоките корени на българското историческо повествование, от тези блестящи летописни традиции би трябвало да изхожда, тях би трябвало да претворява нашият нов исторически роман.