Тончо Жечев

Преди няколко години един мой съселянин, страстен ловец, ме взе със себе си на лов. Но едва привечер, когато се връщахме, той даде знак, че е видял нещо и ми прошепна да спра и мълча. Той се нацели към телефонните жици. На тях се бяха сгушили като че в съзерцание на все побледо аленеещия запад, две гургулици. Едната трепна и неочаквано бързо напусна другарката си. Другата дори и не забеляза, остана все тъй не подвижна. В този миг от пушката се разнесе рев. Птичето подхвръкна на горе в някакво последно усилие и стремително, почти отвесно падна на зе мята. Дори бедната и суха растителност на стърнището го скри. Когато моят приятел донесе още пърхащата, болезнено притворила очи птичка, в един миг и двамата засрамено гледахме полуотворената й човка. Моя съселянин веднага се съвзе, прибра гургулицата, започна да разказва невероятни ловни истории. За станалото той очевидно мислеше толкова, колкото и жена му за кокошката, след като и отреже главата на грапавия дръвник. Аз слушах разсеяно и си спомнях онзи миг B И разказа на Емилиян Станев, когато простреляната писклива кана политва по същия начин, а гората я скрива от очите му, за да потули едно убийство. Беше ми ясно, че моят спътник не виждаше нищо особено нередно в току-що случилото се, него тази история повече не го занимаваше. А защо Емилиян Станев като че го преследват подобни спомени, защо иска да се освободи от нечий натрапчив поглед, защо винаги в подобни случаи говори за... убийство? Не поради нашето лековерие ли прие маме тези разкази за „ловджийски"?

Книгата на Георги Гачев с непривлека телното заглавие - Ускорено развитие на Литературата" - еза мен най-привлекателен плод на българоведението извън нашите граници. В нея Гачев демонстрира големи предимства пред своите колеги у нас и в чужбина, усилията му се преплитат с някои най-нови търсения в съвременното литературоведение. Опирайки се на бле стящата традиция на руското сравнително литературознание и съвременните постижения на марксическата теория на лите ратурата, той прави едва ли не пръв опит за теоретическа история на българската литература в един от важните периоди на нейното развитие. Въпреки сложната, абстрактно-теоретическа постановка на въпросите и чисто рационалистическия патос в разрешаването им, книгата носи явен отпечатък на лич ността на изследователя, на духовните и търсения и проблеми. Трябва да си бълга рин, за да могат да предизвикат у тебе такова увлечение трагичните превратности на нашето национално културно развитие, съдбата на тези отдалечени в историята фигури, слабостите и прекъсваемостта на традицията. Изобщо да усещаш у себе си тази жажда и копнеж по традиция, по опорни и устойчиви форми. Трябва да си чужденец, за да можеш да погледнеш отстрани, да си живял с други култури, за да те ослепят изумителните парадокси на една литература, неочакваните съчетания, трагикомичните анахронизми и още понеочаквани въземания. Гачев е поел доб роволен и благороден риск - да намери закономерностите на едно закъсняло и поради това ускорено културно развитие, да открие движещите го мотиви, естествени тенденции в едно неестествено развитие. Той предприема своя рискован опит върху един период от историята на нашата лите ратура - края на XVIII и първата половина на XIX век - което колкото затруд нява, толкова и облекчава неговата задача. Затруднението идва от това, че поради Г. Д. Гачев — «Ускоренное развитие литературы», Москва, 1964. 10 Литературна мисъл, кн. 4 характера си тази литература не знае нищо за себе си, в нея отсъствуват критиката, програмите, естетическите платформи. В много отношения това е собствено не литература, а култура в най-широк смисъл на думата. С редки изключения писмените и паметници са далеч по-малко интересни от жизнените и духовни приключения на техните съз датели. В тези писмени паметници бледо и вяло са отразени творците. Трудностите се увеличават и от това, че досега този период от литературното ни развитие е предизвиквал и предизвиква фактологичен, емпиричен интерес у изследователите. У нас отсъствува теоретически интерес към повъзлови периоди, жанрове, течения и проблеми на литературния развой и работата на Гачев е била подготвена само от фактологична страна. Навярно поради това за мнозина тя беше изненада, едва ли не неправомерен опит и излишно усложнителство.

Не е ли твърде неуместно да отваряме пак този въпрос? Не ни ли натрапваха години наред „самобитност“, което ни остави назад в редица области на науката и живота? Редица хора имат предубеждения към самата тема. Но, който следи литературния живот през последните години, няма да отрече - тя се налага, често доминира в печата, критиката, разго ворите. Тези разговори дори придобиха специфичния оттенък на саморазкриването и самопознанието, та стават неуместни самодоволството и скептицизмът. Това е вече не диалог, както сега е на мода да се казва, а своеобразен, публичен монологизъм, тъй като опираме до много съкровени страни. Между многото причини за назряването на тези проблеми в нашето литературно развитие през последните години ще посоча следните: Тенденциите на социалистическото развитие на постоянно сближение на народите в СССР и постепенно заличаване на националните различия, са формулирани в Програмата на КПСС. Развитието в тази посока е сложен и продължителен процес. Нациите, както учи марксизмът, са трайни исторически общности, подложени на постоянно изменение. Истинското им сближение, както и заличаването на разликите между тях, трябва да мине през всестранен социалистически разцвет на националните култури, през разкриването на целия им жизнен и творчески потенциал. ..... Заличаването на националните различия - се казва в Програмата на КПСС - езначително по-дълъг процес, отколкото заличаването на класовите граници... Партията не допуска нито игнориране, нито раздуване на националните особености." По повод на националния въпрос Ленин преду преждава, че „безусловно изискване на марксическата теория при разглеж дането на който и да е социален въпрос е постановката му в о пределени историчеси рамки, а след това... отчитане на конкретните особености, отличаващи дадена страна от другите в предела на една историческа епоха".

В краткия период на победа и разочарование от победата в борбата за духовна независимост, между 1870 и 1873 г., Петко Славейков написа три поетически произведения, които станаха венец ва неговото поетическо дело - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". През тези години той е писал и други стихове, но те повтарят познатите дотогава мотиви в неговата поезия, не носят ослепителната новота на поменатите както по дух, така и по израз.

На пръв поглед ясна, но трудно разбираема е съдбата на Христо Радевски и неговата поезия. Революционен поет по дух и израз, участта на Радевски не прилича на участта на българските революционни поети. Те обикновено си отиват преди животът да е започнал да прояснява или обезсмисля патетичната им символика, преди живота да е започнал да разгадава точния, реален смисъл на думите им. Издебнати на Околчица, повалени на военното стрелбище или застигнати от нелепа случайност, те са разпалвали въображението на следващите поколения с мъчителната и сладостна тема за мястото на техните огнени души в настъпилите по-други времена. Радевски е от малцината, които могат да видят пълното развихряне на силите, чиито прорицатели и заклинатели са били, да видят с радост и изненада новия свят, който е живял в техните мечти, и който те безстрашно и на висок глас са зовали. Някои са склонни да виждат в подобно стечение на жизнените обстоятелства безшумно отминаване на Фортуна. Защо? Нима срещата с дълготрайните истини на живота изисква по-малко кураж, мъ жество и сила, отколкото смъртта за тях?

Преди около пет-шест години, когато у нас широко се обсъждаше въпросът за националното своеобразие на българската литература, някои участници в дискусията не можеха да намерят думи, за да изразят учудването си, че се припомнят някои тенденции и понятия на славянофилите. Днес ние сме свидетели на широка дискусия в СССР върху идейното наследство на славянофилството. И можем да кажем, че това е един от най-забележителните факти в съветския идеологически живот след 1956 година. Каквото и да мислим за философското, критическо и историческо наследство на славянофилството, не можем да не забележим, че една такава дискусия енов опит за осъзнаване националното своеобразие на руската култура, нейния път на историческо развитие, на връщане към нейните извори и корени, търсене пътища за нейното бъдеще в съвременния свят. Една такава дискусия неизбежно поставя изконния въпрос за руската култура, въпросът Запад - Изток, Запад - Русия, оказал се изключително плодотворен за руската култура, изкуствено сне ман през последните десетилетия.

Необходимо е някакво вътрешно усилие, някаква справка с календара, за да приемем, че Цанев приближава патриаршеска възраст. Когато ние влизаме на разните събрания и обсъждания в Института за литература, предварително отегчени, той е вече там, бялата му глава стърчи над всички, будният му интерес присъствува, той приветливо ни кимва, но продължава да слуша какво говорят, сякаш ей сега ще чуе нещо ново, нечувано. Той е успял преди нас да прочете интересна книжка или статия. Бил е вече в театъра, преди ние да сме се наканили. Гледал е филм, на който дори няма да отидем, чул еновини, които още не са стигнали до нас. Неотдавна, след защитата на дисертацията на един наш колега, той се раздели с нас през малките часове на нощта трезв и в нетрезво заведение. Неизтощимото му любопитство го държи бодър, той с наслада слушаше среднощния бред на по-младите, никой нямаше чувство за непреодолимите бариери на възрастта и поколенията.

В края на двадесет и две годишното си царствуване султан Абдул Меджид, двайсет и осмият султан от превземането на Цариград, се е чувствувал в построения от него с източно разточителство дворец Долма бахче не по-добре от последните византийски императори. Неговият баща, прочутият Махмуд II, беше започнал с кърви епохата на либерализация на империята, но вместо да я преобразят и обновят, тези реформи усилиха гниенето във всичките и части, така че наследниците му - Абдул Меджид и Абдул Азис - живееха с предчувствията, страховете и суеверията на последните императори. Само разли ката във вярата и обичаите направи да не се повтори безпомощната молитва на последния византийски император Константин Палеолог в черквата на Влахерна, когато далечният им прадядо от османската династия Мехмед Завоевателя влиза в Константинопол. Защото както някога Византия агонизираше и се стесняваше под напора на дивото племе, така и могъщата в миналото Турска империя сега се свиваше и гърчеше под натиска на всички племена, които я населяваха. Към този натиск отвътре се прибавяше и могъщият натиск на всички европейски сили отвън, които бяха подушили богатата плячка. Всяка империя в края на краищата загива от нещо, загина дори Византия след близо тринадесетвековно съществувание. Но на Турската империя и бе съдено да загине от духа на ХІХ в., породен от Френската революция, от небивалото разцъфтяване на националния и племенен фанатизъм, който зае мястото на разпадащите се религиозни общности, под напора на икономическия, идеен, политически либерализъм и буржоазен демократизъм, срещу който се оказаха слаби всички китайски стени, издигнати от империите. Турската империя загиваше тъкмо от това, което според мъглявия замисъл на нейните реформатори трябваше да я обнови, да я спаси, да я приспособи към духа на времето. Разноплеменните империи като Австро-Унгария и Турция тогава западат, докато движенията на национална основа образуват нови, по-мощни или послаби държави или автономни области, като Германия, Италия, Румъния, Гърция, Сърбия и др. В подобни условия в разлагащите се империи се раждат мрачни и мъдри реакционери като Метерних и Константин Леонтиев. Те се възправят срещу течението, срещу всички, и от никого нечути вещаят смърт и гибел. Те надигат глас срещу „лекомислието", срещу най-широко разпространеното, убе дително за здравия разум гледище, че спасението е съвсем близко, напълно достижимо, достатъчно е само държавните мъже, императорът, сенатът, правителството сами да прегърнат знамето на прогреса, сами да поведат тежката държавна кола към приспособяване и помиряване с духа на времето. Метерних и Леонтиев са разбирали, че за да не се разпадне окончателно един орга25 низъм, престанал да живее естествен, органичен живот, трябва да се замрази, херметически да се изолира. Това единствено може да продължи живота му. „Нашата държава е стара - казваше Метерних - и не може да се впуска в никакви опасни опити." „Замразете Русия, за да не гние!" - казваше Леонтиев. Известно е, че Метерних виждаше единствено спасението на империята в съз даването на пълно политическо и духовно мъртвило в Европа на „Свещения съюз. Тези консервативни утопии, разбира се, не спасиха Австро-Унгария, но във всеки случай продължиха агонията й. Буржоазно-демократическите начала, родени в Англия и Франция, бързо подкопаваха всички стени, които бяха издигани срещу им, те - във вид на стоки, книги, мода, облекло, обичаи, политическа организация, обществено устройство, граждански ред - достигнаха Турция за ужас и изумление на ходжи и дервиши. Към тях се нагаждаха, с тях се съобразяваха дори султаните, те ставаха пример и символ на спасение за обезправената рая. Когато Абдул Азис подаде ръка на една жена, на императрица Евгения, да слезе от лодката, този прост акт на учтивост стана символ за староверите, че светът се е обърнал, че Турция дълбоко е въвлечена в общия европейски водовъртеж.

Скоро се навършват осемдесет години от смъртта на Тодор Икономов, но българският читател все още не познава пълния текст на мемоарите му. Основната част от тях е печатана скоро след мъченическата му смърт в солидното шуменско списание „Искра" (год. IV, 1896, кн. 1, 2, 3, 4, 5, 6). Почти вед нага след това синът му издава тези мемоари като том четвърти от неговите съчинения, но първите три тома не виждат бял свят. B архива на Тодор Икономов в Народната библиотека намерих други три непечатани негови работи, които имат мемоарен характер, представля ват значителен исторически и културен интерес и скоро ще излязат заедно с печатаната част в издателство „Български писател“. Две от тези работи оче видно са замислени като по-кратки автобиографии - равносметки на неговия живот. Най-ценното в тях е, че тук Тодор Икономов разказва за времето на своето детство и юношество. (Както е известно, печатаните спомени започват направо от епизода с унията в началото на 1861 г., когато Икономов е 23-го дишен.) Третият ръкопис, озаглавен от автора „Последна дума", има характер на духовно завещание. И И Писани в различно време, спомените на Икономов се различават дори тогава, когато повторно и потретно се връщат към едни и същи събития. Неговото душевно състояние, неговата сурова съвременност са оставяли ярък печат върху всеки спомен - колкото по-късно, толкова по-мрачно трагично Икономов вижда своя живот, по-ясно прозира отчаянието му от хода на обществените работи у нас, с все по-голяма охота той се връща към мрачните предчувствия за несолидната основа на нашия обществен живот, към консервативните си мисли още от времето на Възраждането, от времето на своята иначе възторжена и пълна с крайности младост. Всеки, който реши да пише биография на Тодор Икономов, ще се срещне с непреодолима трудност, добре позната на биографите на Захари Стоянов и други големи мемоаристи - той ще влезе в едно непосилно съревнование. Икономов сам най-добре е пресъздал собствения си живот - най-добрата негова биография са написаните от самия него автобиографии. Личността, запечатана в тези спомени, нейните дела и мисли, характер и склонности, нейният поглед за живота и хората, нейното време са се отразили толкова богато, неповторимо, искрено и умно, че спомените и стават забележителен документ за нея и времето - голям литературен паметник с непреходна стой 1 Вж. ДБКМ-БИА, Ф. 19, арх. ед. 1, л. 19-56, 57-123 и арх ед. 19, л. 1-18. 80 ност. Могат да се съберат няколко тома статии на Тодор Икономов, някои от които блестящи, вълнували години наред нашата общественост, вълну ващи и сега, пръснати буквално в целия възрожденски и следосвобожден ски печат или издавани като отделни книги. Не е издирена и проучена неговата преписка. Това е работа, която чака историците на нашата обществена мисъл. Едва тогава ще се види пълната картина на идейната и политическа мисъл на Икономов. При липса на такова издание трябва да се задоволим със спомените на автора. И трябва да кажем, че особеното в тези спомени тъкмо това, че те блестящо могат да изпълнят тази задача, да запълнят оче видната празнина.

С известна изненада откривам, че две извънредно ценни книги на Ванда СмоховскаПетрова отминават, без да са получили достойната за тях оценка в нашия литературен и научен печат. А за всеки историк на Възраж дането днес е ясно, че той не би могъл да мине без тези книги, те разширяват и задълбочават нашите знания за определен период и за видни дейци от бурната епоха на народното събуж дане. При това задълбочаването и разширяването идват от неочаквана и крайно инте ресна страна - от проучването на полските архиви, при добро познаване на домашните извори за същите събития и лица. В книгата си „Неофит Бозвели и българският църковен въпрос“, излязла през 1964 г., В. Смоховска-Петрова за пръв път публикува онези части от рапортите на Михаил Чайковски до княз Адам Чарториски, които хвърлят допълнителна светлина върху българското движение за църковна независимост между 1844-1848 г. Тук Смоховска първа публи кува меморандума на Бозвелията до Висо ката порта от август 1844 г., за който се знаеше само от преразкази, а това е ценен документ за началната фаза на едно разраснало се и станало могъщо по-късно движение. Първа Смоховска откри и публикува знаменитото писмо на Неофит Бозвели до княз Адам Чарториски от 17 март 1845 г. Още в дните на неговото писане Михаил Чайковски е гледал на това писмо като на паметник на българската писменост". Днес можем смело да кажем, че Смоховска-Петрова върна на българската писменост един уникален паметник, един от първите и редки опити за философия на българската история. В резултат на тези публикации ние можахме да видим в ново осветление редица тъмни моменти от най-ранната фаза на борбата за духовна независимост, както и деятелите от тази фаза: Неофит Бозвели, Иларион Стоянович, Раковски, Константин Огнянович, княз Стефан Богориди и др. Но сега искам да кажа няколко думи за новата книга на Смоховска-Петрова „Михаил Чайковски - Садък Паша и българското Възраждане“, издадена пак от Института за литература при БАН през 1973 т., въпреки че ясно съзнавам колко необходимо е при Други случаи да се върнем и към първата спомената книга. Новата книга на Ванда Смоховска е продължение на първата. Дори в известен смисъл по замисъл тя навярно предшествува първата, а я следва само по изпъл нение, съпроводено с редица трудности при цялостното проучване на Чайковски. По всяка вероятност продължителният интерес и проучване на делото на Чайка Чайковски е натъкнало Смоховска на новите материали, публикувани в първата книга, а тяхната пуб ликация заедно с един солиден очерк е изпреварила самата книга за Чайковски. Трудностите при проучването на Чайковски са наистина големи. Огромно по обем е неговото литературно дело - разкази, повести, романи. Огромни и разпръснати са архивните материали - писма, ръкописи, мемоари. Внушителна по обем е и литературата за Чайковски. Невероятно разностранни са неговите връзки - в Париж, Русия, Полша, Цариград. Само изучаването на българския възрожденски кръг, с който е бил свързан Чайковски в продължение на десетилетие, изисква значителен труд и усилия. Но истинските трудности идват оттук насетне. Не е леко да се очертае профильт, физиономията на тази изключително противоречива и непостоянна личност, да се свържат конците на неговата биография, на неговия душевен опит, да се изтълкуват правилно от гледището на съвременната наука няколкото негови превъплъщения. Роден за казашки атаман, Чайка попада на гребена на идеите на освободителното полско движение от средата на миналия век и десетилетие служи на неговия вдъхновител княз Адам Чарториски като главен агент на Балканите. Но неспособен да се привързва към идеи, Чайковски се привързва само към техните ярки носители и разочарованията му от тях са достатъчен мотив за разочарование от идеите.

Радвам се, че дискусията, която днес се открива в нашия институт и на страниците на сп. „Литературна мисъл“, ще възстанови равновесието, може би дори ще поправи една несправедливост. Основното обвинение, което се повтаряше на много и различни гласове след нашия диалог с др. Никола Георгиев на страниците на „Литературен фронт“, беше, че неговата статия била 10 страници и половина, а моята 15 и половина, т. е. че той не е имал възмож ност да се разгърне, а аз съм се разположил почти на една страница на вестника. Както сега с убийствена ирония пише Н. Г., отговорил съм с два пъти повече думи“. Още когато писах статията, имах някакви смътни предчувствия, че давам изключително силен коз на някои хора, но все пак предпочетох да разгърна аргументите си докрай и да оставя на литературните бакали да правят сметките. В нашата област понякога една тлъста книга не може да оспори или обори един афоризъм и в същност дължината на нашите писания сама по себе си няма значение. И все пак морално се чувствувам доста освободен сега. Другарят Н. Георгиев е добавил към спора още 27 страници, т. е. неговите стават 37, а аз мисля засега да добавя още малко. Чувах и други обвинения във връзка с моя отговор във вестника. Уверявам ви, че тяхната сила и неповторимост не бяха нещо повече от току-що споменатите. Казваха ми, че съм официозен, че защищавам консервативни гледища. В едно привидно анонимно писмо („привидно“, защото авторът му е известен като дългогодишен мой и на мнозина други кореспондент по всеки подобен повод) бях обвинен дори, че съм „издевателствувал със силно слово срещу една слаба и неуспешна проява на колега". Какво не чух по повод ста тията? Единствено това, че не съм прав, че не съм прав по съществото на спора, по характеристиката на разказите на Хайтов и ограничените възможности на подхода на моя опонент към едно художествено произведение. Всичко това е стар и изтъркан начин на спорове, но никой не се досеща, че дори ако успее да докаже доколко морално съм паднал в дадения случай, това не го освобождава от задължението да докаже, че съм говорил неистини, че не съм прав. Нека да се надяваме, че сегашният наш спор, нашият другарски разговор ще премине тази безплодна и ужасна бариера и ще се насочи към спецификата на подхода към литературното произведение, към различните възгледи върху нашата съвременна методология. И тука вече може да бъде позволена и рязкост в характеристиките, и квалификации, и ирония, и изобщо всички онези елементи, които правят от полемиките нещо не само полезно, но и приятно, особено за публиката.

Никъде задължителната взаимна обусловеност между големите исторически събития, литературните форми и жанрове не е така очевидна, както при романа, който, взет в по-широк план, е бил и си остава художествена летопис за обществените събития и обществените нрави. Във всички големи и самобитни национални литератури се забелязва вътрешна връзка и взаимна обусловеност между съдбоносните събития в живота на народите и разви тието на романа. Когато изследователите трябва да обяснят появата, въз раждането и обновяването на романа, дори когато трябва да изследват ред стилистични тънкости, неговото вътрешно напрежение и структура, те естествено опират до новите идеи и новото самочувствие на човека след епичните времена, след духовния преврат на Ренесанса, след английската буржоазна революция, след Френската революция, след Великата октомврийска революция. Същата закономерна, макар и дълбоко своеобразна връзка откриваме между развитието на българския роман с Освобождението, с Първата световна война и Септемврийското въстание у нас, най-после между Девети септември и нашия съвременен роман. Интимната и дълбока връзка на романа с повратните исторически събития егенетическа и неизтребима. Другата страна на същата взаимообвързаност откриваме между развитостта на обществените отношения и романа: най-общо силата и развитието на националния роман е в сложна и опосредствена зависимост от развитието на обществените отношения в нея. Така например патриархалността по начало е чужда на духа на романа, в нея още не се е зародил самият проблем за буржоазната проза на живота и донкихотските условия за нейното преодоляване. Но самият сблъсък на патриархалността с настъпващата от всички пори по-късно буржоазна проза в живота е вече типично романова тема, която крие неподози ран драматизъм и колизии (с разкриването им руският класически роман зае ведущо място в световната литература още във втората половина на ХІХ в.). При това спецификата на романа като жанр налага да се имат винаги пред вид двете страни на тази взаимна обусловеност и връзка с големите исторически събития: от една страна, назряването на повратното събитие в живота на народа дава най-обилната и благодатна почва за развитието на жанра; от друга страна, романът във всичките му форми е от най-адекватните литературни средства за осмисляне на станалото, той е най-пригоден измежду литературните родове и видове за изразяване критическото съзнание на епохата, за анализ на обществените и повратното историческо събитие.

След философския романтизъм и Хегел свикнаха да противопоставят епоса на критиката, в развитието на аналитичното съзнание в по-новите времена да виждат отрицание на епическата цялост и неразчлененост на погледа света и нещата в него. Но днес трябва да признаем, че само недостатъчно развитото, елементарното, самодоволното критическо съзнание не носи дълбоко в себе си непоносимата болка от разкъсването, от разпадането на синкретич ния дух, от загубването на едрите баладични очертания на нещата, хората и събитията, за сметка на навлизането в техния микрокосмос, в реалните им безбожествени измерения, в техните делнични очертания. изВ известен смисъл на специализираната критика върху художествения текст и писателските фигури, върху цялостния развой на литературните форми идвижения може да се погледне като на последен и краен продукт от разпа дането на синкретичния дух и цялостното митологично съзнание. Ако за прозата на древните казват, че философия и поезия свободно и естествено братски съжителствуват в нея, то в течение на хилядолетно развитие се върви към та кова специализиране на разните видове повествование, че появата на епиче ско по дух съчинение (от рода на „Записките“ на 3. Стоянов например) глежда като чудо, като знак на отминало и отминаващо време, сложна комби нация на невероятни стечения в историята и живота на един народ. Казват, че на това развитие, на този прогрес и обособяване на разните видове проза може да се погледне по два различни и равностойни начина: като упадък или като задълбочаване, което компенсира загубите. Така или иначе по пътя на прогресивното развитие напред и все напред се зароди и разви огромен и важен дял на прозата - прозата с идеологически характер и аналитични похвати, критическата проза. Че загубите и болките на критическото съзнание по пътя на този прогрес на формите на човешко мислене не са малки, че те не са за пренебрегване, че критическата проза като „най-умна" част от човешката проза трябва да има пълна представа за своите граници и възможности, личи от нейното съдържание и структура, от нейните амбиции и провали, от живите рани по нейната история. Отрицание на синкретичния епически дух, голямата критическа проза сама непрекъснато търси и се стреми към един парадокс - към критически епос Във всеки случай най-големите и амбициозни критически построения в исто рията и наше време носят много от духа и съставките на епическата проза: стройна и цялостна картина за света; търсене на едрите очертания на фигури ипроизведения, което създава един непоклатим релеф, където всяко нещо 22 е на своето място; установена и ясна йерархия на стойностите в една цялостна иширока панорама на еволюцията. Само че сега всичко това става в една „втора действителност“, литературната реалност, в която боговете са убити, а нещата се слепват и свързват от разума. С други думи казано, стремежът на самия критически дух към цялостна епична картина на литературната еволюция, след като сам той е последният зрял плод от нейното разпадане - ето лишно доказателство за неумиращия и целебен дух на епоса.

Историческият роман в съвременната българска литература на ческия реализъм нямаше в миналото, с познатите изключения, широки и солидни постижения и традиции. Някои изследователи са склонни да причисляват към наследството на българския исторически роман повествования от времето на Средновековието от рода на „Панонските легенди" или извънредно разпространената „Александрия". Но това са качествено различни жанрови форми на разкази за миналото. В средновековната историческа белетристика, изпълнена чудеса, развитието на сюжета се движи почти изцяло от непознати и тъмни за човека сили. Това няма много общо с новото буржоазно историческо мислене, при което човекът еоставен сам на себе си, а новите повествователи търсят реални подбуди за неговите постъпки. Като далечен предшественик на историческото повествование от по-нов тип може да се смята побългареното историческо четиво от времето на Възраждането. Но неговата поява е свързана главно с назрялата национална необходимост от белетристична разработка на исторически сюжети и случки за дидактични и патриотични цели. Показателно в това отношение принципиалното отрицание в естетиката на Любен Каравелов на необходимостта от обръщане на писателите към миналото. За Каравелов това е форма на бягство от злото на съвременността. e Но същият Каравелов във в. „Независимост“ (1873- 1874) печати своята историческа трилогия за времето на падането на България под турско робство и отразява чувствата и мислите на революционните кръгове на българската емиграция от онова време. Националноосвободителното движение, Априлското въстание и последвалото освобождение създадоха през първите десетилетия обилен материал главно за документално историческо повествование и за високи художествени образци от рода на „Под игото" - нито едните, нито другите имат много общо с типичния исторически роман. В жанровата система на българската литература в първите десетилетия след Освобождението на първо време почти отсъствува оригиналният исторически роман или той е съвършено безпомощен (като романа на Добри Ганчев „Борба за самостоятелност", 1888). Но ролята на историческо художествено четиво е блестящо заменена от богатата мемоарна и документална проза на това време, синкретична по своя характер. Тя има своя връх в творчеството на Захари Стоянов, което с течение на времето все повече разкрива пред нас своите монументални художествени внушения. В документалната и мемоарната проза на това време трябва да се търсят дълбоките корени на българското историческо повествование, от тези блестящи летописни традиции би трябвало да изхожда, тях би трябвало да претворява нашият нов исторически роман.

Днешната висока преводаческа мисъл е все повече склонна да приема художествения превод като неотменна и съществена част от националната литература. Всеки превод, изпълнен с творческо вдъхновение, талант и майсторство, е такова събитие в литературния живот, каквото и появата на значително оригинално литературно произведение. Такъв превод участвува еднакво в обогатяването на изразните възможности на родния език и във формирането на националното мислене, в динамиката на родната култура, в развитието на нейната биография и език, най-общо казано. А това направо ни води към друга, по-съкровена близост, към едно роднинство по кръв, преживявания и творчески усилия между преводача и създателя на оригинално произведение. Познати са ни многото усилия да се оприличи работата на преводача с друг вид работа и дейност, за да се изясни и онагледи нейната същност. Сравняват преводача с актьора и неговото изкуство да се превъплъщава на основата на текста в чужд образ. Сравняват преводача с художника, който трябва да претвори и преизрази даден материал, с режисьора, който творчески интерпретира определена художествена действителност и т. н. Не срещнах обаче сравнение на високото изкуство на превода и неговите творци с критиката, с критика и изследователя на текста, а общото между тях е много повече и съще ствено, независимо от очевидните за всички разлики. Критика и превод - ето една благодатна тема, на която някой някога навярно ще се спре с всичката сериозност и задълбоченост, която тя несъмнено заслужава! Преводачите, както и критиците трябва да създават необгледните, широки хоризонти на родната литература, достолепно и със самочувствие стоейки на нейната собствена почва, охранявайки нейните корени, нейната естествена среда. На преводача, както и на изследователя и познавача на родната литература, е необходимо вярно и дълбоко чутие за трайните и актуални потребности на родната литература, неговият избор всякога трябва да бъде творчески и да се основава на познаване историческата еволюция на нашата литература и ней ните съвременни нужди. На някои стари и мъдри източни езици първоначално думата превод е означавала тълкувание, интерпретация, а известно е, че синкре тичните термини издават първоначалното родство и единосъщност на обосо били се по-късно области. Преводът е висш род критика, тълкувание, преизразяване на друг език на оригинала, също както критиката е висш род превод на художественото произведение от езика на творческата спонтанност на езика на съзнанието за творчество, на езика на идеите. Преводачът познава в същата степен, както и критикът, плашещото противоречие между своята творческа субективност, индивидуал139 ност и строгата научна добросъвестност, която трябва да ни придържа към автентичността, към верността до оригинала, подлежащ на интерпретация, трудността при намирането на неуловимата мяра, в която влагаш всичко без остатък от себе си, но с любов и преданост го отдаваш другиму. Ние се изпра вяме еднакво безстрашно не пред самата действителност, но пред нейното отражение, пред нейното творческо пресъздаване и в нас и чрез нас трябва да просветне отново животът, по-точно произведението трябва да се роди за нов и друг живот в системата на една култура. Както критиката и критиците, преводът и преводачите са на предните постове на идеологическата борба в съвременния свят, бих казал, че се намират на най-уязвимите и чувствителни места в тази борба и съзнателно и безсъзнателно участвуват в нея с всичките си усилия.

Както казват русите, нечего греха таить - Димитрий Феодорович Марков доскоро, а и все още ни е познат предимно като голям познавач и приятел нашата литература, като неин историк, като виден славист, енергичен организатор на съветската наука и нашите съвместни проучвания. Той и В. И. Злиднев след смъртта на патриарха на съветската българистика акад. Державин поеха нейното кормило, вложиха много сили за внедряването на огромния опит, идеи, понятия, теории, изработени от съветската литературоведческа школа в интерпре тацията на някогашните и днешните явления в българската литература, в разглеждането на нейната еволюция и историческа съдба. Така или иначе, независимо че е възможно да бъдат оспорени едни или други положения в техните работи, днес ние не можем да си представим не само облика на чуждестранната българистика и славистика без техните трудове и приноси. Ние не можем да представим съвременното българознание, нашето литературознание без онази негова част, която съставиха трудовете на Димитрий Марков и Виталий злиднев върху историята на българската литература, по българо-руските литературни културни връзки, по тенденциите в българската поезия в началото на века, проблемите на ранната социалистическа литература у нас и въпросите на зараждането, еволюцията на социалистическия реализъм в българската литература, традициите на нашата революционна лирика и проза в техните исторически контакти със съветската литература, за общите и специфичните закономерности на литературното развитие, открити в съпоставително изучаване. си И за по Някак незабелязано за нас Д. Ф. Марков включи в своите творчески научни интереси много широк исторически материал от южнославянските и западнославянските литератури, от съветската и руската литература; неговите проучвания придобиха нови мащаби, от което нашата литература печели. Защото в тези изследвания българският литературен опит естествено, органично се включва в мащабни съпоставки, често дори става основа на обобщения, валидни не само за него, но и за общославянския и общоевропейския литературен процес, подсказва идеи, които резюмират наднационален, общосоциалистически или общочовешки литературен опит.

В своята „Историческа поетика" Александър Веселовски сравни историята на литературата с географска област, нерегламентирана от международното право, res nullis, в която бракониерствуват историкът на културата и естетът, ерудитьт иизследователят на обществените идеи и всеки изнася оттам, каквото може. „За нормите - пише Веселовски - не са се разбрали, иначе нямаше толкова на стоятелно да се връщат към въпроса, какво е товава история на литературата."1 Много вода изтече оттогава до днес, но изправим ли се пред задачата да пишем нова история на литературата, ние пак се озоваваме в същата джунгла, всеки подтяга своите оръжия и поема с надеждата да убие митическото животно, а отнася оттук само скромните дарове на собствените си способности да гледа, да чува и улавя или поредица от препарирани екземпляри. Впрочем, ако се вгледаме внимателно в цитирания пасаж на Веселовски, няма как днес да не уловим тук отглас от наивността и патоса на културно-историческата, на сравнителната школа, господствували през втората половина на миналия век. Въвеждането на закон, норма в тази област е невъзможно и следователно няма върху какво да се разберем веднъж за винаги. И въпросът, какво е това история на литературата, ще се възправя с първозданна свежест, новота и острота пред всеки, който отново започне да я пише. Всеки трябва да изобрети, да открие своя закон и норма, а старите трябва да се преосмислят, за да са живи и действени. Колкото повече истории на литературата са писани и създадени преди това, толкова по-трудно, а не, както може да се предполага, по-леко е написването на нова история, със значение и място в духовния живот. Казвам всичко това с риск да се изтълкува твърде буквално, в смисъл, че подканвайки се да създадем нова история на нашата литература, ние се подканваме към пътешествие в джунгла и тресавище. За литератора е трудно да устои на едно изкушение, когато става дума за нещо, което е още в своите пелени, в своя първоначален замисъл, в блаженото време на своето раждане, необременено от ясно съзнание за своите граници, с втвърдени членове и прозаично установени контури. У този, у когото има от мътната мая на литературата, в такива случаи неизбежно се пробужда нещо от праромантизма, той е склонен да даде простор на мечтите и фантазията. Дори у трезвия се заражда някакво артистично нехайство за реалните средства, сили, възможности, с които разполагаме, той сякаш не вижда разпокъсаността на нашите сили, вавилонското разноезичие, твърде грозната картина на свеждане всичко до собствения таван, който за мнозина вече е най-високото литературно небе, на което грее 1 А. Веселовский. Историческая поэтика. Л., 1940, с. 53. 2 Литературна мисъл, кн. 6 17 най-голямата звезда - неговата собствена. Изобщо трудностите на неукрепналата, а понякога твърде хлъзгава почва, на която заставаме при нашите големи колективни начинания. Всичко това е занапред, струва ти се, че заслужава, подобре е да си счупиш главата в нещо голямо и значително, което лелееш в душата си, отколкото още при зачеването му да се отдадеш на бакалски сметки и банална трезвост. Много и много нищожни неща са се раждали от грандиозни Фантазии и мечти. Още в Писанието еказано: „Ще те узнаем по плодовете." Но нищо голямо или грандиозно не се е родило от нищожното в гените, хилавото и слабото в зачатие.

аучното дело на съветския академик Николай Йосифович Конрад, създа вано в продължение на шест десетилетия, е твърде обемисто и трудно обозримо. В своята цялост то включва история, литературознание, лингвистика, изкуствознание, педагогика, текстология. Географските граници на неговите научни дире ния се простират също така извънредно широко, макар че като изтоковед той се базира главно върху литературите и езиците на народите от Азия и Северна Африка, за да изгради съпоставителни хипотези предимно с литературите и езиците на народите от Западна Европа. Нас ще ни интересуват преди всичко идеите на акад. Конрад за историческото и литературното развитие, по-особено за епохата на Ренесанса, и то във връзка с някои специфични методологически трудности при проучването на българското национално и литературно Възраж дане. В това отношение нашата работа е значително облекчена от самия Конрад, който към края на своя живот, през средата на 60-те години (1966), събра основните си трудове по философия на историята и сравнителното литературознание в книгата „Запад и Изток“, която сега българските читатели имат в ръ цете си. Тази книга имаше извънредно широк отзвук в научните среди на Съветския съюз, на редица западни и източни страни. С основание съветският учен Д. И. Голдберг нарече „Запад и Изток" „сборник на заветните идеи на учения". В „Запад и Изток" акад. Конрад е изложил по-общите проблеми, своите главни изводи от проучването на културната еволюция на човечеството. Тези проблеми и изводи са извлечени от твърде скрупульозното, достойно за високите традиции на руското изтоковедение вглеждане в особеностите, смисъла и значението на културните паметници преди всичко на азиатските, а оттам и на европейските народи. Изучаването на културните явления във възможно най-широк, открит съпоставителен план с оглед контактните и най-далечните типологични връзки е, така да се каже, научната стихия на акад. Конрад. Привлича, понякога приковава вниманието неговият зорък поглед, взрян в най-големите и необозрими далечини на човешката история, в главозамайващите й дълбини, търсещ общото между обособени и затворени с хилядолетия култури, откриващ неповторимото в своеобразието или общото там, където никой не е подозирал, че съществува.