Книжка-2

1976, Книжка 2 - Съдържание

Априлският пленум от 1956 г. и литературата - това е тема, която тепърва ще бъде проучвана детайлно и исторически отговорно. Много събития в нашата национална история са свързани с литературата, но връзката между Априлския пленум и творците на художественото слово е нещо съвсем друго. Ние имаме произведения, които са свързани сюжетно с тоя исторически пленум, внесъл ярък прелом в нашия обществено-политически живот преди две десетилетия, но когато говорим за духа на април 1956 г., имаме пред вид оня животворен източник на идеи, който обогати нашите представи за социалистическата ни действителност, вдъхнови художествените творци за нови успехи под знамето на социалистическия реализъм и социалистическата култура. За две десетилетия се появиха много книги, стотици стихосбирки, романи и драми, които носят печата на обновителни обществени идеи. В резултат на априлската линия на нашата партия в обществения ни живот писателите се сдобиха с ново „социално зрение“, което им помага да се ориентират в сложната картина на обществените и исторически процеси. Ще бъде исторически несправедливо да твърдим, че в 50-те години Нямаме успехи на литературата въпреки суховея на догматизма и схематизма в сферата на художественото творчество. И все пак поетите и белетристите искрено се вдъхновяват от новата ни социалистическа действителност, творят според своите възможности социалистическо изкуство. В началото на 50-те години, въпреки че съществува една опростенческа естетика при разглеждане на художествените факти, започва оня щурм на социалистическия роман, който ни доведе до постиженията на Димитър Талев, Георги Караславов, Емилиян Станев, Андрей Гуляшки, Димитър Димов, Павел Вежинов и др. Тогава се роди романът-епопея - като романите на Димов, Талев и Караславов, които станаха гордост на нашето социалистическо изкуство. Но специално тоя период не беше благоприятен за социалистическата ни поезия, макар че имаме немалки постижения на българската лирика в лицето на Г. Джагаров („Моите песни от 1954 г.).

Историческият роман в съвременната българска литература на ческия реализъм нямаше в миналото, с познатите изключения, широки и солидни постижения и традиции. Някои изследователи са склонни да причисляват към наследството на българския исторически роман повествования от времето на Средновековието от рода на „Панонските легенди" или извънредно разпространената „Александрия". Но това са качествено различни жанрови форми на разкази за миналото. В средновековната историческа белетристика, изпълнена чудеса, развитието на сюжета се движи почти изцяло от непознати и тъмни за човека сили. Това няма много общо с новото буржоазно историческо мислене, при което човекът еоставен сам на себе си, а новите повествователи търсят реални подбуди за неговите постъпки. Като далечен предшественик на историческото повествование от по-нов тип може да се смята побългареното историческо четиво от времето на Възраждането. Но неговата поява е свързана главно с назрялата национална необходимост от белетристична разработка на исторически сюжети и случки за дидактични и патриотични цели. Показателно в това отношение принципиалното отрицание в естетиката на Любен Каравелов на необходимостта от обръщане на писателите към миналото. За Каравелов това е форма на бягство от злото на съвременността. e Но същият Каравелов във в. „Независимост“ (1873- 1874) печати своята историческа трилогия за времето на падането на България под турско робство и отразява чувствата и мислите на революционните кръгове на българската емиграция от онова време. Националноосвободителното движение, Априлското въстание и последвалото освобождение създадоха през първите десетилетия обилен материал главно за документално историческо повествование и за високи художествени образци от рода на „Под игото" - нито едните, нито другите имат много общо с типичния исторически роман. В жанровата система на българската литература в първите десетилетия след Освобождението на първо време почти отсъствува оригиналният исторически роман или той е съвършено безпомощен (като романа на Добри Ганчев „Борба за самостоятелност", 1888). Но ролята на историческо художествено четиво е блестящо заменена от богатата мемоарна и документална проза на това време, синкретична по своя характер. Тя има своя връх в творчеството на Захари Стоянов, което с течение на времето все повече разкрива пред нас своите монументални художествени внушения. В документалната и мемоарната проза на това време трябва да се търсят дълбоките корени на българското историческо повествование, от тези блестящи летописни традиции би трябвало да изхожда, тях би трябвало да претворява нашият нов исторически роман.

Цяло столетие вече ни дели от драматично-величавата априлска епопея и тя продължава с все по-голяма сила да привлича и задържа погледите на учени и писатели, на историци и социолози, на философи и психолози, на всички, които искат да разгадаят и разберат нейната многостранна същност върху основата на многостранните процеси на времето, на по-нататъшната съдба на бъл гарската народност. Логически епилог на дълголетните борби за „правда и свобода", Априлското въстание от 1876 г. се явява синтез на най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване и национална самостойност, за социално и културно възмогване. То ни предлага неизброими и незаменими свидетелства, за да опознаем по-цялостно обществено-историческото и духовното битие на българския народ, да вникнем в неговата психология и нравствен свят. Всестранното му изучаване и осветляване ни кара да обръщаме поглед на много и различни страни, да държим сметка за конкретно-историческо и жизнено непреходно, за национално и регионално, за общочовешко и индивидуално, за съдбовно и временно - намерили своеобразен синтез и изява. От какъвто и аспект да разглеждаме това историческо събитие, от какъвто и ъгъл да пристъпваме към него, с оглед на каквито и задачи да отправяме поглед към ония епични априлски дни, неизбежно пред нас се изправя неумолимият въпрос - как стана възможно поробеният близо от пет века народ, превърнат в безправна „рая", жестоко експлоатиран от всевъзможните турски чиновници, от гръцките попове и владици, да излезе на открита безкомпромисна въоръжена борба срещу всесилната Отоманска империя? Как се дойде до такава мощна революционна организация, която разтърси основите на огромната феодална турска държава, държаща в покорство толкова много народи? Кои бяха силите и при какви условия те укрепваха, черпеха воля и вяра, за да въстанат и развеят знамето, на което бяха извезани заветните думи свобода или смърт"? Кое бе онова, което накара довчерашните селяни и занаятчии, дребни търговци и народни интелигенти да покажат такива чудеса от храброст и самопожертвователност, за да извикат учудването и на европейския свят, доказвайки по неумолим начин, че на Балканите живее и се бори една етническа общност, която езряла политически и културно и която иска да поеме съдбините си в свои собствени ръце? Защо именно делото на априлци се оказа така съдбовно за по-нататъшното развитие на българската народност, определи значителна степен насоката и съдържанието на цялостния национален обществен и духовен живот?

Като едно от най-големите събития в живота на нашия народ, Априлското въстание изпълни с величието и трагизма си много страници на художествената ни литература. Тъй като то бе титаничен сблъсък на свободолюбието и правдолюбието с гнета и безправието, който не само разчистваше пътя към свободата и правата на нашия народ, но включваше звена във веригата на освободителните усилия на европейските народи изобщо, то навлезе с картините и образите си и в не една чужда литература, особено в славянските литератури. XIX в. бе време на „славянско" въодушевение, на славянска „взаимност“, на вяра - както писа нашият Христо Ботев, - че заедно с другите славяни славянските народи има какво да кажат на света, какво да внесат в човещината, и Априлското въста ние накара голям брой писатели от братските славянски страни да се заловят за перото и да разкажат със стих и проза онова, което узнаха за нашия народ, което бяха преживели по време на неговата борба, което ги развълнува дълбоко и с което поискаха да развълнуват своите народи и своята съвременност. Въстанието извика дълбоко вълнение най-напред сред руската общественост, която от десетилетия вече живееше със съдбата на по-малкия славянски брат. Дълга редица руски общественици, учени и писатели бяха посветили труд и талант на светлото минало и нерадостното настояще на народа ни и бяха пробудили интерес към него сред най-широките слоеве. Естествено беше Априлското въстание да прикове погледите и да накара сърцата лудо да забият от възторг или болно да се свият от мъка и тревога. Вълнението на руската общественост пред величавия подвиг на въстаналия народ и нечуваните зверства на поробителите е въплътено с най-голяма сила и яркост в публицистични и белетристични страници и в стихове, написани от съвременните писатели Ив. С. Тургенев, Ф. М. Достоевски и Я. П. Полонски. Кървавата вакханалия, в каквато се превръща Априлското въстание, не можеше да отмине без литературен отклик автора на „В навечерието“ Иван Сергеевич Тургенев (1818—1883). Наистина Тургенев не споделя руската политика в близкия Югоизток, нито разгарящото се въодушевение за един освободителен поход на Юг. Рискът на една война за него не е оправдан и разумен, той мисли, че Русия трябва да решава в момента по-други, свои задачи.

През 1872 г. на страниците на в. „Свобода" Каравелов заяви: „А бездарните писатели, неспособните вестникари, полуобразованите учители, невежествените проповедници и безглавите“ публицисти са морални убийци. Петнадесет дни преди героичната си смърт в първия брой на в.., Нова България“ Ботев дописваше революционния си завет: „Журналистиката е едно от първите средства за революцията... Поддържането на един истинно революционен и народен лист е само по себе си голяма помощ. "2 Двама изключителни творци, редактори, революционни дейци и мислители, направили периодичните си издания образец на действена и завладяваща журналистика, бяха загрижени за нейното настояще и бъдеще. Каравелов и Ботев нямаха възможност да разгърнат публицистичните си възможности в кървавите пристъпи на борбата. Редактирал първия брой на „Нова България“, журналистът стана войвода и след броени дни „найде" своя гроб „В редовете на борбата“, както беше предвещал преди няколко години поетът. Съд бата на Каравелов не беше по-честита. Оттеглил се от активна революционна дейност, заподозрян от някои свои съвременници в родоотстъпничество, бившият редактор на „Свобода" не можеше да издава свой революционен орган, да печата в революционните български издания. През 1875 г. той публикува анонимно две свои статии във вестника на Кириак Цанков „Балкан“, през 1876 г. сигурни данни за сътрудничеството му в български периодични издания все още няма. Големи имена на журналисти и публицисти по време на Априлското въстание У нас липсват. Въпреки това революционните ни вестници от този период са инте ресни. Заслуга за това имат не само драматичните събития, които те отразяват. На страниците им се чувствува „присъствието" на двамата корифеи на възрожденската ни журналистика и публицистика Каравелов и Ботев - вестниците, които те редактираха, бяха създали традиции, на които неспокойната 1876 г. даде конкретен идеен смисъл и богато творческо съдържание.

Като връх в националноосвободителните борби преди Освобождението, като народно движение с изключителни исторически последици и националнонравствено въздействие Априлското въстание става основна тема в българската литература през първите години след Освобождението. Литературната история отбелязва обаче определена последователност в художественото овладяване на темата от различните литературни жанрове. Най-бързо и спонтанно откликва лириката, още по време на самото въстание и непосредствено след него. От началото на 80-те години (след Вазовата „Епопея на забравените" (1881- 1884) усилията се пренасят към епичните жанрове - през 1884 г. се появява първият том от монументалните художествени мемоари на 3. Стоянов „Записки по българските въстания", а през 1889 г. излиза първата част от романа на Вазов „Под игото“ - най-значителната белетристична творба за Априлското въ стание, първият роман в българската литература, който отговаря на високи художествени изисквания и един от най-хубавите романи в нея и до днес. По-конкретното вглеждане в литературния процес през 80-те години обаче показва, че значителността и грандиозността на темата подтиква българския писател доста по-рано, още в самото начало, когато Априлското въстание започва да определя тематическата насоченост на творческите му усилия, да се обърне към възможностите, които романната форма му разкрива за художествено изображение на народния живот и националноосвободителните борби. През 1881 г. излиза романът на Атанас П. Шопов „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“, който, макар да няма идейно-художествените достойнства на „Под игото“, поставя интересни проблеми не само с оглед историческата правдивост на изображението, но и с оглед появата и развитието на романа като жанр в българската литература. „Десетдневно царуване“ на А. П. Шопов има приоритет по време както пред „Записки по българските въстания" на 3. Стоянов, така и пред „Под игото“ на Вазов. При това романът на А. П. Шопов не отминава незабелязано нито от читателите, които с интерес го следят още когато се печата като подлистник във в. „Българский глас“, нито от критиката, и което е особено важно - от Ив. Вазов и 3. Стоянов, които реагират живо и еднакво отрицателно, макар и по различни причини. „Десетдневно царуване" на А. П. Шопов има приоритет още в едно отношение - той е първият български роман, преведен в чужбина.

Зигмунт Милковски, известен в Полша с писателския си псевдоним Теодор Томаш Йеж, написва своя роман „В зори" през годините 1887-1888, т. е. почти в същото време, когато Вазов създава „Под игото“. Действието в романа на Милковски започва преди Априлското въстание, около 1872 г., и завършва с освобождението на България. Той може да се счита за исторически роман, въпреки че авторът е съвременник на описаните в него събития. Тези събития са точно локализирани в историческото време, а погледът на разказвача е синтезиращ поглед „ех post" върху един завършен вече период. В романа „В зори" са въведени, макар и с изменени имена, исторически лица и целият изобразен в него свят е затворен в граници, определени от хода на историята. За историческия характер на своя роман си дава пълна сметка и самият автор. В краткия предговор към първото издание на книгата той пише: „Романът, който предлагам на читателя под наслов „В зори“, се отнася до съвременната история на България, до момента на народното възраждане. Историческия си роман със съвременен сюжет Милковски построява според образеца на Уолтър Скотовия модел. При този модел обикновено дистанцията между изобразявания свят и читателя е голяма. Тя значително се намалява в историческите романи със съвременен сюжет. В тях разказвачът се добли жава напълно до конвенцията на „общия свят" с читателя, присъща на съвре менните романи. У Йеж обаче голямата дистанция във времето е заместена с голямото разстояние в пространството. За полския читател изобразената в тази творба действителност е далечна, почти екзотична, малко позната, каквато е била действителността на отдалечените епохи за читателите на Скот. Уолтър Скотовият роман реконструира непознатия и далечен за широкия кръг читатели свят по ясен, достъпен и увлекателен начин. Ето защо този модел е бил в случая много подходящ. И така в романа „В зори“, както у Скот, разказвачът е всезнаещ и неговото „всезнание“ е близко до проницателността на обикновения читател. Романът има, както винаги в Скотовия модел, завършена композиция. Представени са, както у Скот, две враждуващи помежду си страни и е спазен паралелизмът между частните съдби на героите и развоя на политическия живот. Решаващи за съдбата на героите са историческите конфликти и тяхната благополучна развръзка. Освобождението на България дава възможност на две любовни двойки да сключат щастлив брак, за което ни се съобщава по съвсем традиционен начин на последните страници на творбата.

Българската възрожденска поезия споделя най-характерната особеност на литературното ни развитие през тази епоха - неговата ускореност - и това определя в най-голяма степен спецификата на естетическото и съзряване. Започ нала в началото на века със стихотворенията на Димитър Попски, Никифор и Йеротей, Неофит Рилски и др., през 60-те и 70-те г. тя достига върхове на зрелостта си в творчеството на Ботев. Какъв път изминава през тези няколко десетилетия, какви процеси се извършват в нея, за да направи този невероятен скок? В общи линии закономерностите на нашето ускорено естетическо развитие са формулирани от науката: ускореността в икономическото и обществено-културното развитие, важната роля на вътрешната приемственост на литературните процеси, а също така и на външните влияния. Известно есъщо така, че творчеството на първите стихотворци (Партений Павлович, Димитър Попски, Никифор и Йеротей, Константин Огнянович, Иван Богоров, Георги Пешаков, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Христодул Костович и др.), ранните прояви на даскалската поезия, намерила трибуна на страниците на „Цариградски вестник“ и „Любословие" през 40-те и 50-те г., ранното творчество на Славейков имат определено просвещенски характер, който се определя в идейно отношение от кръга на основните мотиви на тази поезия: просвета, национално и гражданско осъзнаване, откриване и на рационалното, и на емоционалното богатство на личността, на правото и на пълноценно социално и духовно самоосъществяване. Закономерен резултат на характерните за просвещенската естетика рационализъм и естетичес ка нормативност, а също така и на литературното образование на първите ни поети в този ранен, просвещенски етап са и опитите за подражание на класицистични образци, и съзнателното отдалечаване от фолклорния тип художествено мислене, и познатата ни изкуственост, преднамерена патетичност и книжност на господствуващия в тази поезия стил. По-късно, с възникването и развитието на интереса към фолклора, с определеното насочване на творческия интерес не към видни дейци, а към живота на обикновения човек, с появата на силни романтични и сантименталистични струи в творчеството на поети като Раковски, Чинтулов, Н.Ге ров, П. Р. Славейков възрожденската поезия придобива все повече чертите на едно съвременно художествено мислене, направило възможна появата в края на 60-1 те и през 70-те г. на зрялата Славейкова и на Ботевата поезия. Интересно е при това, че връзката с просвещенския тип художествено мислене не се прекъсва окончателно. П

Езикът на Константин Константинов винаги е бил предмет на възхищение. Всяка случайно отворена страница може да даде действителни основания за това. Писателят подхожда към словото и с благоговението на патриот, за когото езикът е „най-истинска и безсмъртна родина", и с вдъхновението на талант, и с прилежанието на усърден труженик. „Думата трябва да се уважава: тя е едновременно сечиво и самото изкуство" (разр. а.). Тази мисъл на Константинов много ясно очертава основ ната насока на неговите езикови художествени търсения. И на постиженията му. И най-противоречивите оценки за този писател са единодушни в едно - Константин Константинов е един от най-добрите стилисти в българската литература. Но тъкмо това твърдение, което обединява ценителите на писателя, казва много малко за самия него. То не говори за индивидуалните, отличителни особености на неговия език. А и „добър стилист" не означава само „майстор на езика“. Езиковата прецизност е присъща (в различна степен) на огромно мнозинство от българските писатели. Не само тя и не главно тя отличава Константинов. В неговия език има нещо много по-значително от съзнателно търсена изрядност, от верен усет. Въпреки че са задължителни за всеки художник, те не създават худож ника. Езиковата точност, дори езиковото богатство все още нито правят, нито Доказват литературното дарование. Майсторството на Константин Константинов трябва да се търси другаде. Още първата страница от спомените му „Път през годините“ предлага и ярка проява на неговото словотворчество. Сред многото неща, които в паметта се свързват с родния край, писателят споменава и „острия и сух дъх на мащерка, лъхнал неочаквано от напечените хълмове на Пелопонез, който изведнъж възправя пред очите ти голите ридове на Балкана, дето същият мирис лее своята носталгична отрова". Думата „отрова“, асоциираща с дъха на Балкана, служи да се изрази един от спомените за детството, известни - и от живота, и от литературата - като неуязвимо прекрасни за повечето хора. От отровата остава само привкусът на горчивина, характерен за носталгията, но това не само не унищожава, а още повече подсилва красотата на спомена. Прекият смисъл на думата служи да се внуши представа с точно противоположно емо ционално значение.

Словашкият печат от 1876 г. тълкува Априлското въстание като върховна акция на българския народ за национално освобождение. В статии, коментарии, политически бележки пред словашкия читател се разкриват радикални прояви и факти на българското освободително движение. И колкото парадоксално да звучи, обективно словашката консервативна интелигенция аги тира идеите на българските републиканци и революционни демократи. Този „парадокс" потвърждават между другото и буквалните преводи на прокламациите към българския народ на БРЦК и тяхното разпространение. Масовото, всенародно българско въстание еочаквано с нетърпение в Словакия. Но едва през май 1876 г. е било известно на политическия орган на словашкото национално движение през 70-те години в. „Народне новини" по телеграфа от Букурещ, че, турците са се сблъскали вече с български въстаници в Габрово": че „недалеко от Дряновския манастир се е разиграла решителна битка" и че въстанието се разширява из цяла България“. „Народне новини" информира своите читатели и за много други въстанически прояви в Калофер, Търново, Казанльк, за небивалия революционен подем в България. Но, общо взето, съобщенията за самия ход на въстанието са едностранчиви, лишени от конкретен материал и непосредствено възприети впечатления. Недостатькът от преки кореспонденции е компенсиран от редица теоретикополитически статии, които мотивират борбата на българските въстаници за свобода или водят полемика с официалната австроунгарска преса. А словашкото хумористично списание „Чернокняжник" адресира не един стихотворен памфлет до турските паши, бейове и аги и техните приятели от Запад. През 1876 г. в словашките ежедневници отново откликват подвизите на българските въоръ жени чети от края на 60-те и началото на 70-те години; възкръсват образите на легендарните воеводи Панайот Хитов и Филип Тотьо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Публицистичните статии с ретроспективна историческа тематика сочат ония сили на българския народ, които вдигат факела на освободителната борба и които ще изведат тази борба до победен край - това са жестоко експлоатираните селски маси в поробена България. За тия народни сили, герои-борци разказва в „Народне новини" през 1876 г. и един словашки очевидец на Ботевата чета на парахода „Радецки": „Пътувахме в добро и весело настроение. Пътници имаше доста и техният брой непрекъснато се увеличаваше. Още в самото начало ми направи впечатление, че от най-незначителните румънски станции на парахода се качваха най-много пътници и все мъже, чиято външност криеше нещо особено. Почти всички бяха снажни, пъргави момци или мъже, както се казва, в най-добрата си възраст. От очите им бликаше необичаен пламък, всичко в тях издаваше мъжество и сърцатост. Правеше впечатление и тежкият им и голям багаж. Всички тия мъже разговаряха помежду си, сякаш си бяха съвсем чужди; но аз имах чувството, че те са една силна дружина 200-300 души. Така ние наближавахме към градчето Оршова. Да беше гръм паднал между нас, не бихме били толкова поразени, както от туй, което се разигра в един миг пред очите ни. Подозрителните пътници светкавично хвърлиха горните си наметала и застанаха пред нас във въстанически униформи.

След кратко, но тежко боледуване на 12 януари 1975 г. почина в Париж видният френски писател, председател на Международната асоциация на литературните критици и председател на Синдиката на френските литературни критици Ив Гандон. През 1967 г. Ив Гандон гостува на нашата страна начело на френска писателска делегация. В 1974 г. изд. „Народна култура" публикува в превод един от последните негови романи „Господин Миракл". Динамичен и темпераментен, страстно отдаден на литературата и нейните обществени функции, Ив Гандон бе последователно единодушно избиран за председател на Съюза на френските писатели, на френския ПЕН-център, на Националния съвет за литература, който, както казва подпредседателят на Синдиката на литературните критици Роже Жирон, е нашият малък Парламент". На тези постове Гандон разви обширна и полезна организационна и творческа дейност, осъществи редица инициативи, между които една от последните, инициативата му да се свика в Париж през 1960 г. една международна среща на литератрните критици с участието на 16 страни, в това число СССР и социалистическите страни. Активната роля на Ив Гандон доведе до основаването на Международната асоциация на литературните критици и до няколко между народни срещи (в Италия, Испания, СССР) при едно все по-нарастващо участие на литературни критици от различни страни. Заслужено Ив Гандон бе единодушно посочен за председател на но 138 вата асоциация. Той прие този пост с голямо въодушевление и му се отдаде с пълно упование в успеха на задачите, които си поставяше новата международна творческа организация. Думите му: да търсим това, което обединява, а не което разделя" бяха златно правило за политиката и идеологията на асоциацията, подчертано на първата среща на литературните критици от съвет ския представител В. Озеров.

Кн. 1 на литературоведското списание, Паментник литерацки" помества портрет на Казимеж Вика, литературовед, критик и есеист, професор от Ягелонския университет в Краков, основател на Института за литературни изследвания при ПАН, един от редакторите на „Паментник литерацки“, забележителна лич ност в съвременната полска култура, починал през януари тази година. Със смъртта на Вика полската култура загуби един от най-оригиналните и най-способните си изследователи и творци. Първият раздел „Студии и статии“ е посве тен на проблемите на романа. Студията на Ана Мартушевска е озаглавена „Времето и пространството в съвременния полски роман на зрелия реализъм". В началото на своето изследване авторката изтъква, че, общо взето, проучванията на проблемите на времето в литературната творба и представеното в нея пространство се правят поотделно. Тя смята обаче, че за да се постигнат по-добри резултати, те трябва да бъдат анализирани паралелно. Същото становище поддържа и Михаил Бахтин, като въвежда за тази цел и понятието „Хронотоп". Това понятие сигнализира за неразделността на времето и пространството в романа от неговото създаване до днес. В полския роман от времето на позитивизма (период на реализъм в полската литература) съществува и се хвърля на очи промяната на пространствената дистанция и се застъпват различен тип перспективи. Във встъпителните части на позитивистичните романи много често панорамата на представения свят е показана от позицията на предполагаем наблюдател, който се носи сякаш с птичи криле и вижда всичко отгоре. Но постепенно, като че ли в зависимост от промяната в насоката на филмовата камера или на доближаването на разказвача към предмета на разказа настъпва стесняване на образа и ние виждаме от все покъсо разстояние все по-малък отрязък от представения свят, но затова пък много по-подробно. Това доближаване е свързано и със зае мането на различни позиции по отношение на героя: наблюдаването му отвън, отвътре, „гледането заедно с него“, „със собствените му очи" и т. н. Но последният похват - „наблюдаването заедно с героя" - евсе още доста рядък в полския роман на зрелия реа Лизъм. Разстоянието във времето в тези романи също не е постоянно. Най-често е голямо, тъй като разказвачът не описва събитията в момента, когато се извършват, а след тяхното завършване. В началото на романа, веднага след общото представяне на картината на изобразявания свят, авторът най-често преминава към представяне на героите. Разказвачът осведомява обикновено в съкратен вид за целия им жизнен път в кондензирано време по отношение на времето на главното действие. Потрайна точка за определяне на дистанция във времето се оказва едва времето, в което се развива действието. Времето на разказа е покъсно, т. е. разказвачът разказва събитията след като те са приключили, при което периодът между събитията и разказа за тях, воден в трето лице, е обикновено неопределен. В позитивистичните романи разказвачът най-често наблюдава своите герои и представения свят „зад гърба им" или като стои до героя, с което до известна степен ограничава своето знание до пространственото положение и положе нието във времето на самия герой. Различните гледни точки на разказвача, прецизирани толкова добре, както изтъква авторката, от Борис Успенски (в неговата „Поетика на композицията, структура на художествения текст и типология на композиционната форма". М., 1970), трябва да бъдат разграничени. Успенски изброява следните: на оценката, на фразеологията, на пространствено-временната характеристика и най-после на психологията. При задачите, които си поставя Мартушевска, тя смята, че е достатъчно да се подчертае, че пространствено-временната гледна точка не се покрива с останалите и че в позитивистич ния роман тя постепенно се изменя. В този роман има доста голям брой сигнали, които определят ориентирането във времето и пространството. Често срещаме думите след това“, „по-късно“, „в това време“, „до него", „по-горе“ и т. н. Понякога позитивистичният роман въвежда време, което се отнася до автентично историческо време, като се посочват дати или се разказват спомени за събития, известни от историята. Важна роля в този роман играе и извикването на автентичното пространство чрез употреба на географски наименования и описания на конкретни местности.

Едва ли можем да си представим по-сполучливо обединение на различни творчески индивидуалности от едно поколение и включ ването им в една строго стилна критическа книга, както осъществените от Пантелей Зарев четири портрета на видните наши съвременни белетристи Павел Вежинов, Анрей Гуляшки, Камен Калчев и Богомил Райнов. Изглежда, че и самият критик изпитва към техния творчески свят едно особено вътрешно предразпо ложение, защото и той също спада към общото „съзвездие" на родените през второто десетилетие на века наши талантливи творци. Тях ната вътрешна драма се заключава в това, че се появяват и оформят на прелома на две епохи, на границата, на ръба между старото и новото. Затова пътят им не може да не бъде сложен и противоречив, да не е изпълнен с творчески изненади. Те неизбежно носят у себе си нещо от старото и „изнеженото“, от синия залез" на буржоазната култура, към чиято отрова инстинктивно бързо придобиват имунитет. И същевременно, по сполучливия израз на П. Зарев за един от тях, те трябва да изглеждат „като изсечени от гранит“. Предстоят им много трудни битки, активно включ ване в напрегнатата класова борба, твърдост и безкомпромисност в отстояването на комунистическия идеал. Те прегръщат този идеал още в зората на своята ранна младост, може би малко неподготвени и непрактични, но все пак твърдо убедени в правотата му. За школовката на белетристичното си перо отначало не са имали много време и затова разцъфтява нето им като творци ще дойде по-късно. Но устремът им е силен и пробивен. Те знаят какво искат и какво търсят, отрано усещат своята предопределеност към нравствено извисеното социалистическо общество и не тър пят идейно лутане, не живеят с измамни илю зии. Те са истински „деца на града", понесли грижите и радостите на обикновените хора. Най-подчертано градски от тях е Богомил Райнов - най-младият, у когото още в самото начало на пътя ясно личи драстично и сърдито отричане на всичко овехтяло. И четиримата автори, включени в книгата, са едни от най-търсените и четени наши беле тристи. Техните книги никога не се застояват по книжарниците, те веднага изчезват от витрините, изкупени от широк кръг съвременни читатели, на които отдавна са станали лю бимци. И четиримата имат някаква своя, неповторима притегателна сила. И магнетизмът им идва не толкова от „приключенската" жилка в повествованието им, която всеки един от тях по свой начин почти виртуозно владее, а от моралните ценности, заключени в оригиналните им образи, от неукротимия откривателски дух на творчеството им, от непрестанното извисяване на социалистическия им хуманизъм. Свикнали да се срещаме с талантливо написаните литературни портрети и критически студии на П. Зарев от неговата непрестанно обогатяваща се „Панорама на българската литература", сега веднага трябва да отбележим зрелостта на майсторството, с което авторът навлиза в едни толкова свои води. Талантът му на критик особено добре се очертава тук, където трябва да бъде летописец на нещо съвсем живо и развиващо се, на нещо колкото познато, толкова и понякога странно ново и трудно, поради това, че не може да бъде „избистрено" от годините, да бъде погледнато от някаква дистанция. Зарев е изваял тези свои портрети като малки гравюри, от които добиваме впечатление за най-характерното, найинтересното и важното. За критика не е било нужно да се рови в архивите на едно по-отда лечено време, за да създаде духовната биография на тези автори, защото той самият има свои лични данни за епохата. Но той никъде не социологизува, нито пък намесва пряко своите впечатления и спомени. Критикът стриктно спазва жанра на литературния портрет. Като пряк свидетел на тяхното развитие може би най-добре може да ги разбере, да усети някои техни вътрешни процеси, но въпреки това не забравя строгата си роля на критик-съдник. И все пак никъде не произнася някаква безапе лационна присъда, а деликатно ги насочва във вярната посока. Тази особена близост между критик и автори не заличава границите, не преминава в увлечение, в което се губи мярката, а само насочва критика в процеса на неговите търсения и наблюдения.

Проблемите на социалистическия реализъм и на борбата срещу съвременните буржоазни теории за развитието на литературата и на литературната наука и естетиката винаги са били в центъра на вниманието на литературоведите от социалистическите страни. На тази тема е посветен и сборникът със статии и студии, подготвен от български, унгарски и немски учени-марксисти. Той разработва актуални въпроси на съвременната идейноестетическа борба и на ролята на литерату рата в нея. „Литература на изменящия се свят" - това е заглавието на книгата и то съдържа в себе си един важен методологически принцип. Понятието „изменящ се свят" е конкретизи рано като съвременност, чиято главна особе ност е преходът от капитализъм към социа лизъм. Този „изменящ се свят“ е свят на остри идейно-политически стълкновения, където често се спекулира с термините, означаващи в един или друг аспект съвременност". Раз нобоят идва от различните идейни (респ. класови) позиции и поради това тук не става дума за обикновено разминаване в тълкуването на едно или друго понятие. „Изменящият се свят" включва един относително кратък период от ХХ в., отличаващ се с остри класови борби и социалистическа революция в световен мащаб. Така е в областта на социалнополитическите отношения. В изкуството това е времето на почти пълния залез на критиче ския реализъм (поне в западноевро пейските и славянските литератури) и възникването на множество модернистични течения, претендиращи за най-верни и единствени изразители на духа на епохата. Това е времето на зараж дането и утвърждаването на социалистическия реализъм. Що се отнася до естетиката, трябва да отбележим, че особено остро се постави въпросът за социалната функция на изкуството и особено в революционните борби на пролетариата.

Литературознанието в съвременни условия необикновено много се разрасна, превърна се в наука с важни идеологически функции. Ней ното развитие показа, че не само решаването на въпроси, засягащи литературата в цялост, а и отделни нейни, на пръв поглед вътрешни, технологически" проблеми има идеологиче ски аспект. И това еобяснимо, защото, както категорично доказа марксическото литературознание и естетика, формата в литерату рата е съдържателна и не може да се разглежда като чиста схема, по която се разкройва съдържанието. Да не говорим за различните страни на самото съдържание, чрез което литературата е в пряк контакт с живота, с обще ствената действителност, подвластна на за коните на класовата борба. Предлаганият сборник още един път ни убеждава в това. Той е първа част (първи ви пуск) на мащабен колективен труд, поставил си за цел да обхване съвременното състояние на буржозната естетическа и теоретико-лите ратурна мисъл. За разлика от предишните сборници - като „Буржоазная эстетика сегод ня" и др., - настоящият, както отбелязва не говият отговорен редактор, известният съветски естетик Юрий Борев, поставя ударението върху литературните аспекти на общоестетическите доктрини и на философските корени на теоретико-литературните концепции", което задълбочава марксистко-ленинския анализ на буржоазните школи, теории и концепции, разкрива по-пълно и конкретно тяхната идеологическа същност. Разглежданият сборник е посветен изця ло на литературоведска проблематика. Както е известно, тази проблематика в много насоки се кръстосва" с общоестетическата изкуствоведческата и дори културологиче ската, коетото обяснява присъствието в опреде лена степен на тези проблеми в настоящия сборник.

На 18 юни 1975 г. Институтът за литература при Словашката академия на науките и Българският културен център в Братислава организираха научна сесия, посветена на 125-годишнината от рождението на народния поет на България Иван Вазов. Сесията бе открита от директора на Българския културен център Б. Петров. За мястото и значението на Иван Вазов в българското литературно развитие говори ст. н. с. в Института за литература при БАН М. Цанева. Вторият основен доклад на сесията - Иван Вазов и словаците“ - бе изнесен от д-р К. Розенбаум, директор на Института за литература при Словашката академия на науките. Научни съобщения и изказвания по проблеми, свързани главно с превеждането и възприемането на Вазовото творчество в Словакия и с връзките на Иван Вазов с други славянски народи и култури, напра виха д-р Ян Кошка, д-р М. Молнар, д-р Б. Трухларж, доц. Бланар, д-р М. Одран, Марта Бланарова. Особено внимание бе отделено на дейността и заслугите на първия и най-ревностен словашки преводач на Вазов - Самуел Захей, който полага основите на един траен интерес към българската литература в Словакия.

Интересът на културната общественост в ГДР към литературното дело на Иван Вазов бе изявен и на симпозиума, посветен на 125- годишнината от неговото рождение в столицата на ГДР. Той бе организиран от Българ ския културен център в Берлин с участието на Българо-германската комисия по българистика на 2. Х. 1975 г. Симпозиумът бе открит скратко слово от А. Вълнарова - директор на Българския културен център. Пръв говори проф. Х. Валтер от Лайпцигския университет. Той отбеляза голямото значение на Вазов за българската литература. Проф. Е. Георгиев, член-кор. на БАН и председател на българогерманската комисия за българистика, изнесе доклад на тема: „Иван Вазов - велик народен поет". Докладът на Д. Ендлер от Лайпцигския университет бе посветен на съвременната българска литература и на ролята, която играе в развитието и Вазовото творчество. В. Вълчев, ст. н. с. в Института за литература при БАН и зав. музея „Иван Вазов" в София, разгледа участието на Иван Вазов в развитието на европейския литературен процес. Докладът на Е. Стайчева, гл. ас. при Катедрата по немска филология в СУ „Климент Охридски", бе посветен на връзката между Вазовата поема ,,В царството на самодивите" и поемата на Хайне „Германия“. Накрая д-р К. Гутшмид от Хумболтовия университет в Берлин прочете част от обширно изследване на диалектните думи в романа „Под игото".