Литературно-периодичните издания на българските модернисти и някои особености на литературната критика

Различните противоречия в естетическото реализиране на българския модернизъм, разнообразието и сложността на художествените идеи, които той утвърждава, затрудняват научното му описание като едно социалноестетическо цяло. „Вътрешната" борба между представителите на отделниите изми" в него поставя допълнителни препятствия пред проникването в социално-естетическото единство на явлението. От друга страна обаче, в условията на ускореното литературно-обществено развитие в началото на века „самоунищожаващият се дух" на модернизма не е така ясно изразен. Реди ца частни изследвания върху литературно-художествените текстове на модер низма разкриват не толкова противопоставянията, колкото при емствеността на равнището на поетиката и художествените иден. Същото явление се наблюдава и на равнището на теоретико-естетическото развитие на литературната критика на модернизма. В рамките на 10-15 го дини (от появата на „прочувственото" есе на Димо Кьорчев „Тъгите ни" до статиите на Гео Милев на страниците на списание „Везни") се разгръща поч ти цялостно теоретико-естетическата платформа на модерното изкуство. Отделни факти, които се наблюдават извън границите на този период, имат или „чисто" популяризаторски смисъл (какъвто е случаят с някои статии на Иван Ст. Андрейчин), или обобщително-исторически (например студията на Иван Радославов „Българският символизъм. Основи - същност - изгледи"). В този максимално сгъстен и динамичен исторически отрязък се наблюдават интересни идейни и стилови противоречия в литературната критика. Но единството в нейното изразяване" се ражда на основата на общите естетически идеи, от сходното отношение към основните проблеми на литературния процес и обществената действителност.