Книжка-4

Съдържание

Името на Франтишек Ксавер Шалда се свързва с облика на модерната чешка литература. Той е поет, белетрист, драматург, но преди всичко и над всичко критик. Критическото дело на Шалда излъчва силата и мощта на неговата творческа личност - и с максимализма, и с пристрастията в оценките, а може би и поради тях, защото това са черти, присъщи на истински новаторския дух. „Критика с патос и вдъхновение" - това есе, писано през 1905 г., става символ на неговото кредо, то го прави известен и у нас: през 1925 г. излиза като отделна книжка на „Малка енциклопедическа библиотека" в пре вод на Л. Касърова. Името на Шалда става популярно в България, особено през 30-те години, на страниците на сп. „Изкуство и критика", което изиграва важна роля за рецепцията на редица значими представители на чешката литература, като И. Волкер, К. Чапек, В. Незвал. В критическата позиция на Шалда, в цялостното му поведение на литератор и гражданин, редакторът на списанието Г. Цанев намира пример и опора за задачите, които си поставя - борба за високохудожествена и демократична литература. Шалда е известен y обе нас не толкова с произведенията си, а като име на голям критик, който динява художника и критика, защищава индивидуално-творческия характер на критическата интерпретация. Въпросът за неговата рецепция трябва да бъде решен в по-широкия контекст на възприемане и въздействие на чешката ли тература, от една страна, и, от друга - в рамките на тенденциите и насоките развитието на българската литературна критика. Предложената тук характе ристика на неговото литературнокритическо дело е увод към темата за познаB тия и непознатия Шалда. Като обновител на чешката критика Шалда практически е и нейният съз дател, защото я превръща в самостоятелен и равноправен литературен жанр, освобождава я от филологическата описателност и естетическия нормативизъм, от дилетанството и субективизма. В негово лице критиката придобива нова функция - създава критерий за художественост, за да го приложи към собстве ната литературна традиция, да извърши естетическа оценка и подбор на националните литературни факти. Шалда гради ценностния модел на чешката литература в контекста на европейския развой, но степенува възприемането на чуж дите ценности според тяхното органично усвояване от националната литература. Съзнанието за органично литературно развитие определя отношението му към предходниците - космополитите" от сп. „Лумир" - начело с Ярослав Връхлицки. У Връхлицки Шалда не вижда твореца, кито превръща вън шната инспирация в субективно преживяване.

Добри Немиров някак бавно и плахо напуска дълголетното отшелничество из периферията на литературната ни история. Дали доскорошното му подценяване - вписване в многозначителната графа и др." на белетристиката между двете войни - не се дължи на трудноформулируемите, но просто обясними закони на инерцията. Не е ли то данък към пресиленото му обуржоазяване или пък към непринадлежността му в никоя литературна задруга. Писателят нима не е, ако не глава, то поне равностоен член на голямото семейство на реалистите ни? Биографията му на хуманист и демократ и обемното (не откъм страници) литературно наследство не респектират ли? Не зоват ли към една, макар и закъсняла, „амнистия"? Може да ме обвинят в пристрастие, в несправедливо черногледство. Или ще възразят - но всичко това е направено! Ето, през 1981 г. бе наново отпе чатан романът „Ангелогласният" - скъп дар за тринадесетвековния ни юби лей. Сборникът „Когато бях малък" - винаги сред бисерите на детско-юношеската ни словесност - неколкократно е преиздаван. През 1960 г. излязоха „Избрани произведения", където освен детските разкази са най-ценият Немиров роман „Братя" и изящната повест „Бедният Лука“, която пък наскоро бе фил мирана. В юбилейното издание - по повод 100-годишнината, към повестта романа са прибавени и осем измежду най-значимите му разкази. И Да, но, струва ми се, с изброеното далеч не сме се издължили. Близо четири десетилетия след смъртта на класика-писател ние не само нямаме научна монография за него, но и това, дето е известно, преиначаваме. Покрай споменатия юбилей тук-там се появиха статии, които конфузно бъркат дати от биографията, дават погрешни или повтарят остарели, преодолени вече (по отношение на други автори) оценки за Немирови работи. Една авторка от сп. „Септември" датира първата му книга с годината 1902 (не е печатна грешка, тъй като се повтаря двукратно), след като добре известно е, че по същото време той прави първите си опити из списанията и вестниците, а книга издава едва след десет години. Анализирайки „Бедният Лука", същата твърди, че страданията на героя „започват от момента, когато разбира, че е забогатял по нечестен начин", което по същество е невярно, тъй като Лука веднага след забогатяването си умира и с това повестта свършва. Неточни са характеристиките и за други възлови произведения (повестта „Дялба" примерно), а драмата „Тъмни души" веднъж е наречена „драма“, веднъж - белетристична творба". Случаят може изолиран да е (а на какви бисери е способен провинциалният печат!), но обвър зан с едно от най-авторитетните ни литературни списания, вече престава да е такъв. По-фрапиращи случаи няма, просто защото сериозни писания за Добри Немиров сега липсват.

Виждам го и сега: седнал на обичайната си маса в някогашното кафене „Опера", подпрял масивното си тяло о едната и страна и с ръка върху дебелия бастун, с който никога не се разделяше, той оживено разговаря и от време на време неговият гърлест гороломен смях разтърсва гълчаливите компании наоколо. Никой не се смущава и никой не поглежда насам. Посетителите на кафенето, писатели и хора на изкуството, бяха постоянно присъствие в това заведение и добре се познаваха един друг; те добре познаваха и редактора на „Литературен глас" Д. Б. Митов. И Тук именно се запознах с него в началото на 1940 г. и колкото пъти си спомня сега за Митов, за бай Димитър, все тъй си го представям. В неговата пъстра не твърде постоянна компания имаше различни хора, най-вече интелектуалци, но също така и запасни офицери, доскорошни македонски харамии, книгоиздатели и младежи, които литературната треска беше вече вкопчила в съблазнителните си обятия. Понякога тук се отбиваха, но по-често се срещаха в писателското кафене на булевард „Цар Освободител" Кирил Христов, Михаил Арнаудов, Тодор Боров, Елин Пелин, Николай Райнов, а също и актьорите Георги Стаматов, Никола Икономов, Никола Балабанов... Най-ярките представители на тогавашния културен елит на България бяха в досег и приятелство мастития редактор. Където и да приседнеше, Митов бързо ставаше център на своята група събеседници. Към него валяха въпроси, той бързо отговаряше и на свой ред сам питаше. Понякога ставаха бурни пререкания и те не стихваха, докато не проечеше неговият силен омиротворителен глас: „Хайде, стига!" Застанал в една респектираща поза, той оставаше до късно в кафенето, докато някой не подсетеше, че е вече полунощ.. c C А сладки бяха приказките на бай Димитър. Той знаеше много - из миналото и за днешния ден, говореше завладяващо и убедително, с необикновена свежест и острота на ума. Мъдър сладкодумец, макар и да съзнаваше авторитета си, никога не допусна тон на доктринерска дидактика да проникне в дружес ките му беседи, да развали отношенията на равен между равни. Съсредоточен, лека, нюансирана усмивка, която играеше непрекъснато по мъжественото му лице, той следеше разговора на околните и от време на време подхвърляше реплика или избухваше в гърлест, неподражаем смях. Дори този смях, могъщ и от цяло сърце, беше вече една характеристика на Митов. Той издаваше натура вътрешно свободна, която съзнава своята цена, както и цената на другите, натура независима и целеустремена, която се подчинява само на убежденията на един блестящ интелект и на вълненията на едно чувствително сърце.

Имаме сериозни основания да се съгласим с Алберт Гечев, че в отговора си по повод статията на д-р Кръстев в „Мисъл "1 Ст. Минчев е дал израз на основ ните си естетически разбирания и в тоя смисъл тя представлява неговото истин ско верую - profession de foi". Както е известно, малко преди Минчев да се защити от нападките на Миролюбов по страниците на „Общо дело", Д. Благоев остро реагира срещу някои крайни естетически възгледи на Кръстев за свето гледа и личността на художника, като страстно и задълбочено отстоява разбиранията си, че материалистическият мироглед е главна предпоставка за разгръщането на истинския талант. И Ст. Минчев (без да е „ортодоксален привърженик на економическия материализъм" - д-р Кръстев) убедено твърди, че материалистическата есте тика не е хипотеза, а те ор и я, която е в състояние да помогне на писателя да си обясни причинните връзки между явленията в обществения живот и да вникне в характерните, най-вътрешни особености на поетическото творче ство". И за него конкретните обществено-исторически условия, прогресивните обществени движения способствуват за разцвета на литературата като про водник на идеите и мислите в обществото "1. Минчев подчертава, че обществе ният дух като съдържание на художественото творчество не е нещо абстракт но, а представлява идеите, чувствата и стремежите, характерни за дадено вре ме..., проправени във философски системи, обществени течения, стремежи и чувствени настроения". Той се обуславя от „всички материални условия, от всички запазени традиции и от ония влияния, на които е подложено дадено об щество". Докато за д-р Кръстев обществената действителност и материалните условия са проста фраза, хипотеза, но не и теория, която да обясни причинни те връзки между явленията, а приближаването към живота е отдалечаване от изкуството, Минчев мисли тъкмо обратното - че всяко литературно произве дение отразява в себе си едно поетическо схващане на материалния свят. Приемайки материалните условия като определящи духовната физиономия на обществото и с изискването си литературата да е здраво свързана със социално-политическия живот, Минчев като критик, привърженик на материалистическата естетика, вижда ролята на художественото творчество за изме нение на обществото, за прогресивното му развитие.

Различните противоречия в естетическото реализиране на българския модернизъм, разнообразието и сложността на художествените идеи, които той утвърждава, затрудняват научното му описание като едно социалноестетическо цяло. „Вътрешната" борба между представителите на отделниите изми" в него поставя допълнителни препятствия пред проникването в социално-естетическото единство на явлението. От друга страна обаче, в условията на ускореното литературно-обществено развитие в началото на века „самоунищожаващият се дух" на модернизма не е така ясно изразен. Реди ца частни изследвания върху литературно-художествените текстове на модер низма разкриват не толкова противопоставянията, колкото при емствеността на равнището на поетиката и художествените иден. Същото явление се наблюдава и на равнището на теоретико-естетическото развитие на литературната критика на модернизма. В рамките на 10-15 го дини (от появата на „прочувственото" есе на Димо Кьорчев „Тъгите ни" до статиите на Гео Милев на страниците на списание „Везни") се разгръща поч ти цялостно теоретико-естетическата платформа на модерното изкуство. Отделни факти, които се наблюдават извън границите на този период, имат или „чисто" популяризаторски смисъл (какъвто е случаят с някои статии на Иван Ст. Андрейчин), или обобщително-исторически (например студията на Иван Радославов „Българският символизъм. Основи - същност - изгледи"). В този максимално сгъстен и динамичен исторически отрязък се наблюдават интересни идейни и стилови противоречия в литературната критика. Но единството в нейното изразяване" се ражда на основата на общите естетически идеи, от сходното отношение към основните проблеми на литературния процес и обществената действителност.

Двадесет години разделят във времето появата на две от най-значителните произведения на литературната ни класика - поемите „Изворът на Белоногата" (1873) и „Ралица" (1893). Сравняването на тези творби е интересно от ня колко гледни точки: и на първо място, защото по възможно най-пряк начин свидетелствува за промените, настъпили през разделящия ги период в свето усещането и в мирогледното световъзприемане на българската интелигенция. И едновременно с това дава възможност да доловим отчетливо някои от найустойчивите, най-характерологичните доминанти в идейно-нравствената цен ностна система на нашите творци. Съпоставителният анализ на двете произве дения позволява да се надхвърлят рамките на тясно литературното изследване и да се направи крачка напред към свързването му с някои интересни проблеми от психологията на литературното творчество и от по-широката сфера на култу рологията. Кръвната връзка между авторите на поемите дава възможност пре делно директно да се проследят значението на традицията и влиянието на на стъпващите с новата епоха изменения в литературата ни от този период. Преди всичко се налага да фиксираме точно в литературноисторически аспект моментите, в които са създадени двете произведения. „Изворът на Бе лоногата" отразява особеностите от самия край на предосвобожденската епоха. Творбата съчетава в себе си два противоречиви момента: притеглянето индивидуалното поетическо съзнание от колективния фолклорен дух и едновре на менно с това центробежната сила към личностно творческо обособяване. Но двата елемента не се намират в открита борба - те, малко грубо, но най- образно казано, се преливат като скачени съдове до едно максимално ниво, отвъд което започват вече рушащите цялото противоречия. „Изворът на Белоногата" бележи онази граница в литературата ни, която е максимална за органичното отразяване на патриархалния начин на мислене и чувствуване. Противоречията в съзнанието на нейния автор са безспорни - те са и противоречия на обективния исторически момент, който малко преди Освобождението не е нито толкова наи вен, нито толкова патриархален, - но въпреки това творбата като цяло отразява един синтетичен, в най-дълбоката си същност хармоничен начин на светоусещане. През последното десетилетие на XIX в. в съзнанието на българската инте лигенция са настъпили дълбоки промени. Преди всичко се руши хармоничната монолитност на ренесансовото мислене.

Средновековният мироглед, който в Средна и Западна Европа отстъпва под напора на Ренесанса, Хуманизма и Просвещението, продължава да гос подствува - по обективни и общоизвестни причини - със закъснение над европейския Югоизток. Тази постановка не визира изолирани културни явления на Балканите, като далматинския Ренесанс или светската (вкл. и книжовна) дейност на българите-католици през XVII в., понеже не тия явления очертават типологията на балканското духовно развитие от средновековието към Новото време. Възземането на светската мисъл навсякъде из Европа съдържа една съ ществена черта: интереса към човека и към неговия вътрешен свят. Прочее, малко преди да обърнат поглед към обществената среда и обществените отноше ния, доста преди да си поставят задачата да ги променят, мислителите и творците - предвестници на Новото време - проявяват своето самоосъзнаване като личности. Това явление сякаш навсякъде (и конкретно - из поробените Балкани) предхожда процеса на формиране на съзнанието за национална принадлежност, а оттам - и националните революции. Особени затруднения неговото развитие среща върху балканска земя; потиснати под господството на една иноезична и иноверска империя, тукашните народи мъчително налучкват пътищата на вече възтържествувалата над останала Европа светска мисъл, принудени нерядко да преоткриват веднъж откритото, постигнатото. Част от този многостранен културен процес е и възникването на автобиографичния жанр в българската възрожденска книжнина. Ако потърсим наченките на автобиографията в нашата стара литература, бездруго ще опрем до средновековните приписки, където преводачи,съставители или преписвачи са държели да отбележат поне името си - съпроводено или не от най-бедни животописни сведения за личността им. Още тогава - в това най-ранно авторство - проличава вековечният човешки стремеж да оставиш спомен за себе си, да надживееш своята тленност, предавайки другиму известието, че си живял „Аз грешният Белослав, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство - греховете, блудта - слава, написах за брата 41 си Йосиф страница от псалтира. Слава навеки, амин. " „Аз, грешният Георги, в стълп върху блюдо писах в Светите врачове на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръце те; тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън.

Утрото започва с изсвистяването на клечка кибрит. Трябва да се опали пещата, да се наготви, челядта и бащата да се събудят, да се изнесе бъкелът, вода.... Из още тъмните дворове прискърцват главини и окове, наместват се плугове, сено два-три наръча, въже, жегъл един... И се движат сенки сред утринната суета, еква звън от желязо, проплаква дете, зачува се гласът на съседа: „Хайде, комшу, да орем..." Думите чевръсто прескачат живия плет, срещат едно улисано „тръгваме и отекват надолу. Скоро селските коли ще поемат към нивята, препълнени с народ и сечива. Възрастните ще се поклащат умислени, а децата, ако не спят, ще гледат зачуде но накъде ли отиват толкова рано. Биволският рог и гъшето перо в него ще се поклащат и те над скърцащите главини заедно с хората и пепелявия път под тях.

Измина почти четвърт век от дебюта на Слав Хр. Караславов. Който следил неговото развитие, той знае какъв дълъг творчески път измина писателят. В началото на 60-те години той влезе в остра полемика с ония, които подценяваха националната самобитност и обявяваха селото и селското за остарели. По-късно, написал много стихове - за своето родно село и въобще за българското село, за верността към земята и нуждата от ново отношение към нея, за мъчителната епоха на кооперирането, - той достигна до по-универсалните въпроси на нашето време и на човека изобщо. Една негова стихосбирка носи показателното заглавие „Ракетен век и в нея вече става дума не само за привързаността към селската, към народната нравственост, но и привързаността на съвременния човек към планетата земя в ерата на космическото. Удивително е как по пътя на своите селски спомени, осмисляйки моралните завети на тракийските си деди, Слав Хр. Караславов се домогна до такива общофилософски въпроси като личност и общество, човек и родина, земно светоусещане и космически предусещания. Един от талантливите изразители на жаждата на нашия съвременник за стабилни нравствени опори, поетът възпя заветите на нашите прадеди, в много крилати стихотворения заза кле сина си - и новото поколение! - да тачи спомена за миналото, да не се откъсва от родното в нашето време на бурна научно-техническа революция. Родоначалник на нова развойна линия в нашата поезия след Априлския пленум, ярък представител на априлското поколение, в това отношение Слав Хр. Караславов изпревари нашата проза. Както е известно, коренотърсачес ката" линия в нея се изяви с пълна сила в средата на 60-те години - дебютьт на Слав Хр. Караславов е през 1959 г., и при това доста едностранчиво, понякога с апология на героя на безвремието, без социален подход към миналото. За лириката на поета в края на 50-те и 60-те години беше характерна носталгията по родното село, по родния дом, по свидните разговори с баща и дядо, есенинската болка по един свят, който вече рухваше в пепелищата, за да отстъпи място на колективистичния начин на живот. Но поетът не спираше до тези носталгични нотки, а ставаше воин и на новото, воюваше против дотогавашното социално неравенство, разкриваше тежката драма на селянина при раздялата с парчето земя.

Две неизвестни писма на Иван Вазов ни дават повод да се изкажем за една почти неизвестна връзка на нашия национален поет с изтъкнат украински литературовед. Към писмата на Вазов неговият кореспондент от Киев А. И. Степович е прилепил обяснителни бележки, които правят още по-интересни тези литературни документи. От първото писмо научаваме за познанството на Вазов с видния чешки художник, писател и фолклорист Лудвиг Куба (1863-1956), чието име поетът не споменава нито в разговорите си с Шишманов, нито в известните вече и печатани досега свои писма. Ето текста на Вазовите писма и бележките на А. И. Стенович към тях.

Петричката книжовна школа е основана отот Йоан Философ (по произход грузинец) през 1084 г. - една година по-късно от изграждането на Петричкия (Бачковския) манастир. Тази литературна школа има пряко влияние както върху българската, така и върху грузинската ду ховна култура и книжнина. Особено силно според Ш. Нуцубидзе е влиянието на нейния основа тел върху творчеството на Руставели и други изтъкнати мислители от XII в. И. Д. Панц хава отбелязва: „Светогледът на Шота Руставели през XII в., формирал се под силното въздействие на идеите на Петрици (т. е. Петрички" - Е. Д.), е отразявал вече новите социално-икономически условия в Грузия, новите демократични идеи на епохата. В този смисъл И. Бицадзе говори за знаменитата петриционска литературна школа". Шко лата е била средише на светска и църковна образованост. Защо тази школа (по думите на Ш. Нупубидзе академия") и нейният основател носят българско име, ще видим по-долу.

В разглежданата книжка привлича вни манието изследването на Вилхелм Зеебах Античната митология в романа на Джон пдайк Кентавърът". Авторът отбелязва, че главните действу ващи лица в публикувания през 1962 г. роман на ъпдайк са Джордж Колдуел, един не особено щастлив в професията си учител, който преподава общи естествени науки в американския градец Олинджър, и неговият петнадесетгодишен син Питър, ученик в съ щото училище, където преподава баща му. Докато Колдуел, подтикван от чувството си за дълг, се бори с грижите, разочарованията истраховете на всекидневието, у него се за ражда дълбоко предчувствие за скорошния му край. Учителят е готов да се примири със смъртта си. Питър, измъчван от свои проблеми, смътно долавя заплаката, надвисваща над семейството му. Той обича баща си, вижда как той се жертвува за дома си, но изпитва смущение от непохватното му държане и от небрежния му начин на обличане. Вилхелм Зеебах посочва, че събитията в романа обхващат съвсем кратък период от време - техен център са трите дни, които бащата и синът прекарват заедно след за ниманията в училище. Формата на разказа е такава, че след глава, в която повествованието се води от името на автора или на ня какъв анонимен „разказвач", следва откъс, в който Питър говори в първо лице, и то - както постепенно става ясно -от гледната точка на бащата, вече покойник.

Разкриването на явлението Пърличев" в контекста на политическата и културната атмосфера през втората половина на XIX в. изисква не само познаване на конкретния ма териал, но и умение за вглеждане в процесите, имаши решаващо значение за националното ни възраждане. В този смисъл монографията на Кирил Топалов за Григор Пърличев открива перспектива в изследване на сложната политическа и културна ситуация тогава, осветлявайки една богата и драматич на, лична и творческа съдба. Книгата за Григор Пърличев е книга за живота и делото на един от най-големите и ревностни родолюбци на Българското въз раждане. В това е и нейното крупно културноисторическо значение. А в доказването на единството и синхрона на личност и идеи, на личност и творческа реализация - е разкрита една от основните закономерности на възрожденската епоха. Така книгата за Пърличев е не само разказ за жизнения път на един голям българин, тя е и поглед върху процесите на обнова, настъпващи в българското възрожденско съзнание. Постепенно се разкрива обликът на една интересна личност в историята на Българското възраждане и на балканското духовно сътрудничество през ХІХ в. чрез участието на един български поет в живота на две национални литератури и духовната му съпричастност към две национални култури при ясно определено бъл гарско национално съзнание" (с. 128).

Всеки пази в душата си някакъв спомен за първите изживявання в света на приказките и веселите стихове за деца, чиито автори в ранното си детство не сме успели да запомним. Затова пък отлично се помнят техните герои - добри или мързеливи деца, умни момичета и момчета или знаменити пакостници. Най-напред те остават в детското съзнание с гласовете на мама или татко, докато книгите станат достъпни за малкия читател и без тяхното посредничество. Тогава буквите се подреждат в думи, думите в заглавия и на корицата пише: Ян Бибиян на Луната" от Елин Пелин или „Юнак Гого" и „Хороводец Патаран" на Асен Разцветников. Името на Разцветников далеч не е свър зано само с детската ни литература, но заслугите му за нея са особено значителни. Вероятно по тази причина, а не само заради традицията да се започне разказът за един писател с неговото детство Любомир Стаматов ни въвежда в живота на Асен Разцветников със спомен за детството му: „Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах подир воловете, а капините режеха краката ми, или свирех със свирката си и гледах към далечните снежносини върхове" (с. 6). Сигурно нещичко от онова волно и живо момче е останало в живота на Разцветников през целия му нелек творчески и житейски път, за да го подкрепя в трудни и кръсто пътни моменти и винаги да го връща към широкия друм на детската литература. Там са си дали среща, разказва ни с обич и проникновение Л. Стаматов, неговите незабравими герои, познати ни и от фолклора - Щуреца, Рако, Комара, Щъркела и Лисицата, - от които талантливото перо на Асен Разцветников създаде класика за деца. Отдавна вече тези герои заедно със знаме нития Петел-фукльо, Вълчо и Лисана са се превърнали в жив паметник, който благодарните малки читатели издигат на Асен Разцветников на всяко детско утро, вечер пре ди да заспят или сутрин, щом си отворят очите.

Както заявява още в началото, Михаил Василев разглежда своята книга „Природа и поезия" като своеобразно продължение на книгата „Редове за поезията". Това е казано пряко и точно. В първата книга според ав тора и преобладавали „бегли, по-свободно направени характеристики", а във втората поетите се изследвали като проявление на самобитни постически виждания". В тази критическа изповед се съдържа и още една истина: авторът не защищава то ва, което вече е постигнал като творческа основа на предишната си книга, посветена на българската поезия, и новото ще разши рява в друг тематичен кръг и с други избрани художествени прицели в едно продължително свое усилие да разпростре проучванията си върху поезията ни от Вазов насам". И тъй като новата му книга си поставя малко по-други цели и задачи, тя ще бъде изцяло обърната към днешния ден на лириката ни, преценен през „мизийския ландшафт и пое тическото светоусещане". В същност така се нарича и първата глава на книгата. Тази уводна и почти теоретична част определя и същността на изследването му. Може ли, без да се демитологизира об разът на Балкана в българската поезия, да потърсим други нейни корени на поетическо светоусещане? Историческите поетични фор ми и закономерности не са застинали догми. Ако сериозно говорим за „мизийско свето усещане", трябва поне да се съобразим и с едно също така цялостно тракийско свето усещане".