Книжка-6

1981, Книжка 6 - Съдържание

Българският народ, Българската комунистическа партия, българската наука и култура претърпяха тежка загуба. Съвсем неочаквано дойде вестта за смъртта на Людмила Живкова. Отиде си от нас в разцвета на силите си една от онези бъл гарки, които са оставяли дълбока диря в нашия национален живот. Отиде си едва 39-годишна, дала ни много и все още недораздала себе си. Людмила Живкова бе и достоен член на Българската комунистическа партия, и достоен ръководител на културата, науката, образованието. Едно от големите и качества бе способността да налучква вярно проблемите и да ги решава със замах, настойчиво и последователно. На нея се дължи представянето на нашите национални духовни съкро вища пред света. Нейни са големи инициативи, като контактите между ръководителите на културата по различни меридиани на планетата, детското движение за мир, представяно от талантливи деца - асамблеята „Знаме на мира“. Нейни са и големите идеи за осъществяване на програмата за естетическото възпитание на народа, набелязана още от Х конгрес на Българската комунистическа партия и развита от нея в конкретни насоки и дела, в големи и живи начинания. В каквато и област да навлизаше, Людмила Живкова отдаваше изцяло себе си, вникваше надълбоко в същината на въпросите и водеше теоретическите идеи до практическо реализиране. Тези именно качества и извоюваха авторитет и у нас, и в чужбина. Ще отбележа, че тя имаше много позитивно отношение към задачите и делата на Българската академия на науките. Тя ратуваше за бързото извисяване на бъл гарската наука до равнището на световната наука и даже до изпреварване на някои идеи и схващания в други напреднали страни относно ролята и значението както на научното изследване, така и на неговото практическо реализиране. Всичко това ние чувствувахме непосредно, при всеки контакт с нея. Всякога, когато ръководството на Българската академия на науките или отделен учен са се обръщали към нея, тя се е отзовавала с готовност да помогне, да допринесе за разрешаване на поставените пред нея въпроси. Бих си позволил да кажа, че в нейно лице науката имаше и един виден представител, и един политически деец, който насочваше, организираше, сплотяваше усилията около големите цели на съвременната българска наука.

Когато преди 90 години през август 1891 г. на легендарния връх Бузлуджа се бяха събрали първите пионери на социалистическото движение, за да заложат организационните основи на партията на българския революционен пролетариат, Д. Благоев бе единодушно признат за неин ръководител. Със своята солидна марксическа подготовка и всестранна култура той мъдро и проникновено още там, на Бузлуджа, очертава непосредните и перспективни задачи на новата социалдемократическа партия - прераснала по-късно в комунистическа, - за да остане неин ръководител и идеолог до края на плодотворния си жизнен път. В продължение на повече от три десетилетия той обосновава обществено-политическите, философските, културно-историческите принципи на социалистиче ското движение, създава бележити трудове в различните области на обществознанието, сочи пътищата, по които ще се развива и съзрява социалистическата революция в нейната всеобхватност, в социално-икономическата и културнодуховната област. Пръв организатор и идеолог на българската работническа класа, той е тряб вало да разорава непокътнати целини, да преодолява много предубеждения, да разобличава и отблъсква противодействия от различни страни, за да подготви почвата и хвърли семето на социализма, на марксическото учение. Едно учение, което тепърва е трябвало да си пробива път, и то в страна, изостанала в своето обществено-икономическо развитие, в която младата буржоазия се е стремяла да утвърди своето господство във всички области на живота. Наред с другите форми на познание Д. Благоев твърде отрано е осъзнал и неизмеримо голямата роля на художественотворческата дейност, на литературата за формиране на ново мировъзрение, на хора с ново отношение към житейските проблеми. И се заема с рядка последователност и творчески размах, с научна вглъбеност и историческа далновидност да обосновава и утвърждава една нова литература и култура, насочени да революционизират съзнанието на обществото, да съдействуват за формиране на нови материалистически концепции относно социално-икономическите, философско-нравствените, художествените процеси и в национален, и в по-общ идеологически план. Затова Благоев днес живее в съзнанието на поколенията не само като практически организатор и ръководител на партията на българския революционен пролетариат, но и като проникновен автор на множество трудове по най-актуалните социално-икономически, обществено-политически, културно-исторически проблеми на времето.

В практическата и теоретическата дейност на другаря Тодор Живков като червена нишка преминава марксистко-ленинската идея за грижата към човека, за многостранното развитие и по-пълната реализация на неговата личност. Найярко тази линия характеризира дейността на Т. Живков и на цялата партия след Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г., чиято двадесет и пета годишнина се чествува с гордост и признателност. Априлската линия на нашата партия е рожба на творческия дух на марксизмаленинизма, на неговата материалистическа диалектика. Хуманизмът на април ската линия на партията не се изчерпва само с възстановяването и по-нататъшното развитие на ленинските норми и принципи на работа и ръководство, с внимателно и грижовно отношение към хората и кадрите. Величието и хуманизмът на тази линия се изразяват преди всичко с марксистко-ленинското осветляване и разрешаване на назрелите потребности на нашето обществено развитие. С това бяха преодолени не само редица несъответствия и диспропорции в обществото, но се създадоха условия за ускорено обществено развитие, за пълната победа на социализма в нашата страна, за построяване на развито социалистическо общество. Историческият път на социалистическа България недвумислено доказва, че партийната политика е пропита с реален хуманизъм. В програмата на партията, утвърдена на Х конгрес на БКП, дебело се подчертава, че грижата за човека, грижата за повишаването на неговото жизнено равнище и духовно развитие е върховна грижа на партията. Тази линия намери най-задълбочена разработка в редица произведения на др. Тодор Живков и особено в неговия двутомник „За априлската линия", излязъл в навечерието на XII конгрес на БКП. От страниците на двутомника човек научава не само постиженията на нашия народ в 25- годишния период на априлската линия на партията, но и евристичната роля на тази линия за настоящето и бъдещето на България. Защото жизнеността на април ската линия на партията не бива да се измерва само със сегашното равнище на осъществяването й, а преди всичко с решенията, които тя предлага за бъдещето и които показват единствения рационален изход на назряващите социални проблеми. Ясно е, че става дума за онова, което марксизмът-ленинизмът счита за главна цел - освобождението на човека, неговото всестранно и хармонично развитие. Тази цел започна да се осъществява, но далеч не е постигната. Окончателното разрешаване на въпроса ще става толкова по-скоро и по-успешно, колкото по-добре овладяваме и умело прилагаме марксистко-ленинското учение. Само изучаването на марксизма, само възторгът от него, от революционното и хуманното му съдържание не са достатъчни.

Сега, когато проникнахме в сюжетното ядро на новелата „Горещо пладне" и видяхме рибките за стръв, които писателят ще използува, можем да преминем към нейното по-детайлно и последователно разглеждане. Така гръбнакът на българския модел на света, с който сега разполагаме, ще започне да обраства със съединителни тъкани и плът. Първо - мотото. (За заглавието ще говорим по-късно.) „Ще повярвам в слънцето, ако и то вярва в мене." Що за „пазарене" с мирозданието! И при това първо слънцето трябва да повярва в мене - в сегашно време, а аз вече ще видя: може би ще направя същото, но в бъдеще. Но преди да разчепкваме значението, нека обърнем внимание на постройката на тази българска максима. Идват ни наум редица подобни по структура изказвания. Показателна е формулата на Васил Левски: „Ако спечеля - печеля за цял народ, ако загубя - губя само себе си. " Перифразирайки съзнателно или несъзнателно тази мисъл, Радичков, който следва същата структура, говори за правото на художника на творчески експеримент в отговор на една анкета на сп. „Септември“: А когато творецът губи - губи само за себе си. Когато печели - печели за всички. 2 Припевът към песента на орача у Яворов е: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия." Христо Ботев пък слага следните подзаглавия-епиграфи към своите публицистични фейлетони: към фейлетона „Това ви чака" - „Ако не еистина, не е и лъжа“, към фейлетона „Политическа зима" - Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?" Серията фейлетони, създадени от Каравелов и Ботев през 70-те години на XIX в., се казва „Знаеш ли ти кои сме?", една от Каравеловите повести се нарича „Крива ли е съдбата?" и T. H. Навсякъде еналице некатегорична и сякаш закръглена форма на изказване (независимо дали е потвърждение, отрицание или въпрос). Например названието на Каравеловата повест е породено и еаналогично на руските „Кой евиновен?", „Какво да се прави?" Но вгледайте се внимателно - при Каравелов във въпроса 1 През 1972 г. сп. „Литературна мисъл" публикува част от настоящата студия на Георгий Д. Гачев под заглавие „Националният образ на света" (кн. 5, с. 15-33). Сега авторът ни предостави нейното продължение, което ще отпечатаме в два последователни броя на списанието, - Бел. ред. 28 2 Септември, 1962, кн. 5, с. 18. е подсказан отговорът и самият въпрос вече едаден като половин потвържде ние: „Крива ли есъдбата?" може да се чете като потвърждение - съдбата е крива" или „съдбата не е крива“, но при всеки случай мисълта е ориентирана, подсказано е кой евиновен или не е виновен, къде да се търси препятствието.

Художественият образ е едно от най-важните вътрешни начала в изкуството - начала активни, динамични. Различните страни на образното усвояване на света са разгледани подробно в нашия печат. Публикувани са немалко книги, статии, отнасящи се и до теорията на художествения образ. Но странно нещо - за разлика от динамичния характер на самия образ неговото съвременно теоретическо осмисляне се намира в състояние на доста устойчива вътрешна инертност. Поня кога, след като човек прочете отделни трудове, посветени на теорията на образ ното творчество, започва да му се струва, че тук всичко или почти всичко е вече изяснено, изследвано и трябва само да бъде почтително усвоено от „потребителите" на теоретичните изследвания. Едва ли е нужно да се доказва обстоятелствено, че нещата далеч не стоят така. Пък и това противоречи на живия процес на развитието на теорията. Представите за изчерпаност на проблема се дължат до голяма степен на следната причина - че нови идеи в тази област се появяват сравнително рядко. Разсъжденията на много автори най-често упорито се повтарят едни други, образувайки някакъв затворен кръг. Синодикът от „безпогрешни“ истини, който се е утвърдил в теорията на художествения образ, съвсем не стимулира действеното обобщение на творческата практика и затруднява сериозно придвижването на изследователската мисъл напред. Според мен теорията на художествения образ в значителната си част е „заседнала" в постановките, разработени от Хегел преди сто и петдесет години. Ако подходим трезво-аналитично към съвкупността от най-разпространените сега възгледи за образното творчество и ги съпоставим с естетическите възгледи на Хегел, такъв извод съвсем няма да ни се стори парадоксален. Без съмнение редица идеи на Хегел относно образното усвояване на света запазват положителното си значение и в наши дни. Обаче съвсем не можем да отречем и факта, че много неща в неговата естетическа система са изгубили живия интерес, непосредствената си стойност. Теорията на Хегел за образното творчество не е в състояние да обясни един твърде широк кръг явления в световното изкуство, особено развойните процеси на художествената култура от XIX и ХХ в. И в това няма нищо чудно. Освен всичко друго тези процеси не са били и не са могли да бъдат обект на теоретическо осмисляне от страна на немския философ.

Краткият жизнен и творчески път на поета и бореца-антифашист Атанас Манчев излъчва особена притегателна сила. На пръв поглед неговата жизнена съдба много прилича на съдбата на съвременниците му. Не един измежду неговите връстници, пренебрегнал личните си проблеми, с оръжие в ръка поема огнените пътеки на нелегалната съпротива и партизанската борба. Мнозина пламении стихове възпяха борбата срещу фашизма и капитализма като велико дело на честните хора. Заедно с тях Атанас Манчев беше един от челните организатори, един от многото бойци в тази епична битка. Проследим ли обаче по-отблизо малкото години на големия му живот и късите страници на лиричното му дело, ние ще се убедим, че за него поезията и борбата са неотменни като съдба, като призвание, като единствен смисъл на дните. Трудно е да си представим боеца Атанас Манчев без поета Атанас Манчев. Като че ли е невъзможно и след толкова години от фаталния изстрел в Айтос да допуснем, че личност като Атанас Манчев би могла да намери удовлетворение в реализацията си единствено в сферите на литературните творци, че ръката, за която съдбата и дарованието са отредили перо и лира, би могла да не държи мъжествено оръжието, насочено срещу най-циничните гнетители на човечеството. Войнът и певецът Атанас Манчев не стои самотен в безчетните редици на антифашистката армия на българите. Но сред съзвездието от железни бойци и вдъхновени поети-партизани той излъчва своя неотразима и неповторима светлина. Рожба на велика и жестока епоха, Атанас Манчев ведно с мнозина, почти дете, полага кости в родната земя. Ведно с други - все така млади и силни, обгорени от светлика на литературното дарование, изпълнени с решимост да установят на земята социална справедливост. Колко много надежди на българската художествена литература погиват за един кратък период, през един исторически миг. Спирайки се на почти едновременната гибел на най-светлите лирици в началото на XIX в. (Андре Шение, Кийтс, Шели, Байрон, Бюхнер, Шуберт, Грибоедов, Пушкин, Лермонтов и др.), Стефан Цвайг горчиво заключава: „Никой измежду тях не достига четиридесет годишна възраст, а малцина навършват тридесет години; така най-съзвучната лирическа бива пролет, която Европа вижда някога, унищожена в една нощ, и свещената група на тия млади люде, които възпяха едновременно, на всички езици, природата и свръхестествения свят, бива покосена и пръсната. Сравнена с началото на XIX в., епохата на двубоя между мракобесието на фашизма и света на демокрацията и социализма не е по-малко жестока в безцеремонната си разправа с талантливите синове и дъщери на народа.

Еврипид, третият от големите трагици на антична Елада, „снижава" герои ческия характер на трагедията и издига обикновения човек до степен на сценичен герой. Образовата характеристика у Есхил и идеалният" образ у Софокъл се намират в различен от Еврипид художествено-сценичен план. Със своето творчество Еврипид завършва кръга на античната трагедия. Впрочем у самия него се открояват ясно онези моменти, които по-късно ще се превърнат в плът и кръв на новия литературен вид - битовата драма. Тази промяна в характера на литературния вид, която се изразява в „снижаване" на героическото и в появата на елементи от „битов драматизъм“, поставя въпроса за отношението на Еврипид към религиозно-митологическите представи на неговите съвременници. Този въпрос се налага още повече от обстоятелството, че самият Еврипид, „фило софът на сцената“, живее в близост с живота на обикновения човек от атическото ежедневие. Еврипидовото отношение към митологическите представи е обвеяно от подчертан критицизъм. Той се стреми да разчупи митологичния ореол и превърне божествата в обикновени земни същества. Богът за Еврипид не е нищо повече от обикновен човек. Оттук и отношенията между отделните богове са отношения човешки. (срв. „Иполит"). Но Еврипид отива още по-нататък. Той отрича съществуването на идеален бог. „Бог, който е дивен само в мрака, не ми е мил („Иполит"). Тези мисли на Еврипид поставят въпроса за идеите в антична Гърция през последната четвърт на V в. пр. н. е. на една по-широка основа. От една страна, въпросът за „човешкия" характер на боговете, а, от друга- за идейното заимствуване отвън. Като трагически автор Еврипид не скъсва връзката сс мито логията. Това той не е могъл да стори било че сам не ебил напълно убеден в ненужността на митологическите представи, било затова, че животът налага във всичко да има мярка (срв. „Иполит"), било затова, че е трябвало да се спазва традицията - предмет на литературно-художествена интерпретация да бъдат митовете. Без съмнение обаче у Еврипид е налице не само психологическа задълбоченост в образовата характеристика, която го прави философ на сцената", но и елементи на влияние отвън, които го характеризират и като философствуващ трагически автор. Той може да бъде наречен последовател на философската насока на Ксенофан и Анаксагор и тази връзка да не буди никакво съмнение. Но у Еврипид могат да се посочат и моменти, които го свързват с културата на Изтока. В трагедията „Иполит" той разработва сюжет, който е намерил място в една от библейските книги - разказа за Йосиф и влюбената в него жена на египетския фараон (срв. кн. „Битие", гл. 39). Еврипид, разбира се, „заимствува" само сюжета, но не и разработката.

В статията си „Българската литература през XVII в." (Литературна история. Кн. 1, 1977) акад. П. Динеков, проследявайки развитието на литературното творчество на българските католици през XVII в., основателно констатира, че „католическата литература в България не е установена библиографски, не са проучени отделните писатели и съчинения, не е изяснен въпро сът за мястото на католическата литература в цялостната система на българската национална литература" (с. 10). С настоящия обзорен опис се прави пръв опит да се запълни, макар отчасти, тази празнота в нашата литературна история и да се предизвика интерес у специалистите към по-нататышни проучвания на този немаловажен въпрос на нашето духовно творчество. Описът обхваща само католическите литературни произведения, написани до края на XVII в. в средището на българския католицизъм - Чипровец - и тези, създадени през XVIII и XIX в. извън пределите на българските земи, плод на чипровския политически и културен климат и традиции, образуващи в своята цялост книжовното течение - Чипровската книжовна школа. Другите католически литературни произведения (на павликяните-католици от Пловдивско и от Дунавския край и на тези от Банат) ще бъдат обект на следващи обзорни описи. След излизането от печат на „История на България, съставена през 1761 г." от българския францисканец Бл. Клайнер (изд. на БАН, 1978), вече определено може да се говори за „Чипровска книжовна школа". Нейните върхове „Абагара" на Ф. Станиславов, богословските, философските и историческите произведения на П. Богдан, Я. Пеячевич, Кр. Пейкич, Фр. Пеячевич, Бл. Клайнер, Е. Ферменджин и др., пътеписите и богатото епистоларно наследство недвусмислено сочат, че тя не е случайно и лишено от обществено значение явление в нашата културна история, а книжовно течение с дълготрайна и интензивна творческа дейност, богато по съдър жание и с ярко изразен национален облик. Характеризира се със следните по-главни особености: а) възникнала е и се е развивала под влиянието на външни исторически фактори; б) произведенията и в по-голямата си част са на чуж ди езици; в) дейците и са били български католически духовници, сред които е имало и неколцина приобщени чужденци; г) не е имала връзка с други български книжовни школи и изобщо с местните православни литературни традиции; д) била е политически ангажирана в активна борба за защита интересите на българския народ през XVII и XVIII в.; е) отличава се с богатството на жанровете; ж) в продължение на два века е творила в изгнание, и др. а. Зародила се е през XIV в. в стария Чипровец със скромната задача да задоволява потребностите на католическото богослужене на малкото местни католици, запазили вярата си от XIV в., и да улеснява връзките им със Св. престол. Решителен тласък за нейното излизане извън тесните стени на Чипровския католически молитвен дом е получила с идването в България в края на XVI в. на босненски францискани, изпратени да проведат решенията на Тридентския събор (1545-1563 г.). За кратко време тези мисионери увеличили броя на българското католическо царство, покръствайки хиляди павликяни-еретици от Пловдивско и от Дунавския край - най-просветената и най-прогресивната част от българския народ през Средновековието.

За двайсетина години новият роман" престана да бъде нов, неудовлетворените от остарялата класика млади писатели, които го създадоха и го отстояваха с жар, отдавна прехвърлиха петдесетте и макар вече не така шумно, както някога, продължават да защищават естетическите позиции на младостта си. Прогласената революция в областта на романа - триумфиращият вече три столетия епически жанр - се оказа скоропреходна мода, която не успя да взриви здра во вкоренените традиции на класическия тип реалистичен психологически роман. Самоувере ните предположения на Ален Роб-Грийе, че един ден критиците ще цитират новия роман" от 50-те 60-те години като пример за ясна и разбираема проза, не се оправдаха. Нещо повече, традиционните упреци към „новия роман“, които самият Роб-Грийе систематизира с галска яснота и прецизност в статията си „Нов роман - нов човек“ (1961), се оказаха ония неопровержими причини, обрекли поредния литературен експеримент да си остане докрай в сферата на опита и търсенето. Не е завидна обаче ролята на ясновидец със задна дата, а прикритото злорадство би било форма на признание на самото литературно явление. Настоящата статия не е закъсняла сту дия върху „новия роман". Нейната цел е далеч по-скромна - да набележи основните черти в еволюцията на А. Роб-Грийе, една от ключовите фигури на разглежданото шумно, макар и ефимерно литературно явление. Но проследяването на тази еволюция е невъзможно вън от контекста на теоретическите постановки на писателя, изложени в многобройни статии и есета, събрани от него в твърде нашумялата на времето книга под знаменателното заглавие, За нов роман" (1963). Обстоятелствата изтъкнаха не друг, а тъкмо Ален Роб-Грийе като теоретик на „новия роман". Разбира се, това не епървият случай на писател - теоретик на дадено литературно направление. Най-близкият му по време предшественик е А. Брьотон, който през 20-те години съз 138 даде теоретическите основи на сюрреализма. Но най-съществената разлика между тях е може би в това, че докато Брьотон беше интересен теоретик и посредствен писател, за Роб-Грийе може да се каже обратното. Статиите му, събрани в книгата „За нов роман“, са безспорно интересна отправна точка към художествената практика на „новия роман“, но са лишени от гльбина и сериозна теоретическа аргументация.

Основано преди осем години, за този срав нително кратък срок сп. „Литературное обозрение" - издание на СП на СССР за критика и библиография - се превърна в една от найавторитетните литературоведски и критически трибуни, доказа незаменимостта си като деен участник в литературния процес. Ориентирано предимно към съвременната литература, ЛО дава място и на интересни публикации в областта на литературната теория и история, архивистиката; изследва проблемите, възникващи на стика" между литературата и други изкуства или средства за масова информация - театър, кино, телевизия и пр. Но това е само най-общата характеристика на проблемно-тематичното разнообразие на списанието, която едва ли може да даде вярна представа за него, ако не бъде допълнена поне с още две съществени черти. Едната от тях е жанровото разнообразие на публи кациите, което сякаш обхваща целия възможен диапазон на литературоведските и критическите жанрове - от проблемната статия, обстойната аналитична рецензия, през отзива, анотацията до репликата, писмото до редакцията, диалога „критик - писател“, спомените и пр. При това жанровото разнообразие се допълва в повечето случаи от присъствието на мнозина от най-добрите съвет ски критици - творци с ярка индивидуалност, със запомнящ се личен стил. А втората, може би най-съществената - това е аналитичният и дискусионен дух на поме стените работи; дискусионен в най-хубавия смисъл на думата - в смисъл на изследване и спор по принципни въпроси, без дребнави лични нападки и немотивирани „излитания", но с онази пламенна и майсторска защита на собствените възгледи, която едушата на вся ка дискусия... И в това отношение - както впрочем и във всяко друго - Литературное обозрение" може да бъде пример за нас. Първите три книжки на ЛО за 1981 г. потвърждават впечатлението за списанието като деен участник в литературния процес, като орган на критическото самосъзнание на литературата, където задълбочено се анализи рат тенденциите в развитието на поезията, белетристиката, документалистиката, драматургията и самата критика, отсява се перспек146 тивното от безплодното, спорното от безспорното, и по този начин активно се влияе върху самия литературен процес. От тази гледна точка ще се спрем на някои на соки в дейността на сп. „Литературное обозрение“, естествено без претенцията да обхванем изцяло богатото му и многообразно съдържа ние. Ако говорим за едно списание като у частник в литературния процес, при това участник, който в голяма степен го и направлява, това неминуемо има малко условен смисъл. Особено пък щом става дума за специализирано литературнокритическо издание, на страниците на което не се появяват художествени произведения. Истинският сми съл на понятието в този случай се разкрива в малко по-различен аспект: списанието може реално и дейно да участвува в развитието на литературата само ако го анализира задълбочено, за да експлицира неговите закономерности във взаимообусловеността им и сложното им взаимно влияние. И което е още по-важно - ако ги оценява от позициите на обществено-историческата необходимост със строгостта, точността на класово-партийния критерий. Именно това според нас е найважната черта на повечето публикации в ЛО, посветени на съвременната съветска литература, взети к а то цял о независимо от наличието на редица спорни, недостатъчно мотивирани и пр. моменти в някои от тях. Можем да започнем например със статията на Феликс Кузнецов, с която се открива кн. 1 на „Литературное обозрение" от 1981 г. Независимо от сравнително краткия си обем тя представлява сбита равносметка-обобще ние на литературното развитие в последните години, видяно преди всичко в светлината на нерешените проблеми, на непостигнатите цели, на предстоящите задачи. И в това отношение тя може да бъде пример как, без да се изпада в черногледство и подценяване на реалните постижения, а, напротив, изхож дайки и менно от тях, трябва да се акцентира върху онова, което предстои да бъде сторено, да се обръща внимание дори върху епизодично проявяващи се слабости не с цел да бъдат те раздути и хиперболизи рани, а за да не им се позволи да се превърнат в хронически недъзи.

Ако трябва с няколко думи да очертая литературния „фон", на който се появи тази книга, ще кажа - в последните няколко години интервюто преживява неочакван бум. Последната дума е чуждица, но не мога да я заменя с българската „разцвет", а най-много с друга една чуждица: „дъмпинг". Защото факт е, че в областта на този жанр има „свръхпроизводство“ и „заливане на пазара" с продукция" (нека бъдем последователни в избраната терминология), отстояща твърде далеч от високите стандарти", ала в се п а к удовлетворяваща поне някакви минимални изисквания на тези, от които зависи публикува нето й (друг е въпросьт с тези, които я четат - ако, разбира се, такива има). Споменавам всичко това не защото то има пряко отношение към книгата на Вера Стефанова „Съдбата на България през погледа на учения" - макар да се е появила на този „фон", не в сравнение с него ще се откроят достойнствата и, - а защото наред с незадоволителния порой от интервюта, за ливащи радио, телевизия, периодичен печат ипр., можем да отбележим и някои истински успехи в различните разновидности на този жанр. Не искам да гадая дали те са косвен плод на „свръхпроизводството" или, напротив, появата им ни направи заинтересовани, но невзискателни поклонници на интервюто - колкото и привлекателен да е въ просът за яйцето и кокошката, по-важно е да се види, че днес ние имаме постижения в почти всички вътрешножанрови разновидности - анкетите (някои книги от поредицата на Института за литература при БАН, „Събеседници" на Ат. Свиленов), сборниците, посветени на дадена тема или значително събитие в живота ни (С повея на Април“ и „Априлски кръгозори пак на Ат. Свиленов, „Изстраданото слово" от Ст. Коларов), интервюто-психологически портрет („Съкровеното“ от Н. Манолова и В. Стефанова), интервюто-репортаж (последните две книги на Ив. Балабанов) и др. Именно в съпоставка с най-добрите образци на жанра „Съдбата на България през погледа на учения" от Вера Стефанова откроява както достойнствата си, така и - в същност на първо място - своеобразието 156 си. То е заложено още в замисъла за поредица интервюта с видни наши учени - историци, социолози, народопсихолози, - за щото въпреки огромния престиж на обществените науки в наше време и най-уважа ваните им представители твърде рядко биват най-търсени - или поне често търсе ни за интервюта. А те безспорно имат какво да кажат - не само защото всеки голям учен е ярка творческа индивидуалност, но и защото строгите закони на науката оставят много по-голям остатък" от хрумвания, мнения, идеи, становища и пр., които невинаги могат да намерят място в рамките на една научна публикация, ала представляват несъмнен интерес за широк кръг читатели. Но ако това е „априорната" предпоставка за ценността на подобна кни га, не по-малко важно е и друго - концептуалната насоченост на отделните интервюта, тяхното единство около няколко проблема: историческата съдба на България през вековете и историческото развитие на българина като определен народопсихологически тип, трагизма и величието на нашата история, както и тяхното отражение в душевността на народа ни и пр. Разбира се, в рамките на тази главна насока се осветляват и множество интересни и актуални въпроси от методологически проблеми на някои обще ствени науки до такива сравнително порядко засягани въпроси като научната етика или съвестта на учения (важността им, мисля, не се нуждае от никакъв коментар). Без претенции да навляза в многостранната и многопластова проблематика на „Съдбата на България...", искам още веднъж да подчертая концептуалното и единство. Защото то, струва ми се, превръща интервюиращия от обикновен стимулатор" за мисълта на интервюирания и „регистратор" на неговите идеи в пълноправен съавтор. Това в същност е и най-доброто доказателство за творческата пълноценност на интервюто като жанр, пример за единствено нему присъщата възможност да обедини усилията на интервюиращ и интервюиран, за да се роди качествено неповторимо произведение, което не е по силите на нито един от двамата поотделно.

Необходима е била немалка доза критическа дързост и изследователска решителност, за да се онаслови една книга с такова „кре щящо" заглавие. Но Елка Константинова притежава тези така необходими именно днес критически качества. Това показват редица нейни статии, студии и книги из областта на литературната история и на съвременната българска литература. Като литературен критик и историк тя винаги е била привличана от онези страни на литературния развой, които или не са напълно оформени, типологически изградени, или пък по една или друга причина са останали незабелязани. Изследователският терен на Е. Константинова изненадва с широтата и на пръв поглед несъвместимостта на интересите. Тук вниманието към осо беностите на психологическия реализъм от 20-те и 30-те години (с постоянен акцент върху творчеството на Георги Райчев и Георги Караславов) се допълва от темпераментни кри158 тически забележки в проблемите, които поставя днешното поколение млади белетристи. Интригуващите наблюдения върху малко изследваните представители на диаболизма намират своеобразно продължение в задъл боченото вглеждане в необятния художествен свят на фантастичната проза. Разковничето на тази широта и многостранност на изсле дователското внимание (тук маркираме само неговите „полюси") се съдържа в заглавието на новата книга на Елка Константинова. Защото независимо в каква посока тя съсре доточава своите усилия, в центъра на всич ко стои мисълта за неразривното единство между национално- и личностно-самобитното в художествените търсения на българските творци и същевременно пречупването и преосмислянето на тази самобитност чрез изразените общочовешки и общосоциални внушения, идеи и аспекти на националното литературно самодвижение. Това последователно търсене и откриване на националната и общочовешката специфи ка на литературата не е самоцел. То по осо бен начин снема и подчертава стремежа към теоретико-методологически критически синтез, чиито основни съставки са типологичният, културно-историческият и сравнителният подход. По тази начин обяснението на художе ствения феномен не се затваря в границите на отделния критико-аналитичен акт, на разбора на художествените „достойнства", а пълноценно се разгръща в описанието на идеологическите, народопсихологическите, биографично-нравствените пружини, които го обуславят. Резултатите от тази винаги мъчително постижима методологическа „свобода" проличават най-добре в студиите „Яворов и Лилиев“, „От диаболизма до научната фантастика“ и „Съвременната българска белетристика на фона на съветската и полската белетристика". Темата „Яворов и Лилиев" - това в същ ност е проблемът за своеобразието и самобитността, от една страна, и за сходството и единството, от друга, на българския символизъм със спецификата на явлението в други национални литератури. Неслучайно Елка Константинова започва с една бегла съпоставка между значението на Яворовата лирика за националната ни поезия спрямо значението на един Шарл Бодлер или Ендре Ади, съответно за френската и унгарската поезия. Поставена още в началото на студията, тази съпоставка отвежда изследователката до идеята, че всеки един от тези поети на света" в контекста на своята национална литература слага основите на „, мощна традиция", пръв представител на която у нас е Николай Лилиев. Това еидеята за вътрешната динамика на символистическия лирически стил. Досега бъл гарският символизъм е бил преобладаващо интерпретиран като застинала художествена цялост или (по-редкият случай) в противопоставността на отделните лично творчески художествени системи.

Излезе от печат „Естетика" от Фридрих Шилер - предговор, встъпителна студия и съставителство проф. д-р Исак Паси, превела от немски Валентина Топузова, редактор на превода проф. д-р Цеко Торбов. В тома се съдържат 31 статии, възникнали между 1781 и 1802 г., които очертават цялостно творческия път на мислителя Шилер. Съставителят на „Естетика" въвежда читателя в теоретич ните произведения на Фридрих Шилер, с уговорката за особената стойност на чисто естетическите студии, но без да изчерпва с това значението му като теоретик. Читате лят, запознат от встъпителната студия с духовното израстване на Шилер, може да осмисли по-широкото му представяне като необходимост - включването на литературна и изкуствоведска критика не преследва самоцелна изчерпателност, а документира щурмерския и класическия период на твореца. Отправна точка в развитието на Шилеровата теоретична мисъл е литературната критика. В най-съществената си част тя е анализ на ху дожественото творчество на Шилер от вре мето на „Бурни устреми" (статиите между 1781-1785 г.). Освен това преходът към есте тическите занимания на Шилер се представя именно чрез нея като еволюция на мироглед ната и поетическата нагласа (в статиите между 1788-1791 г.). А в края на житейския си път „поетизиращият кантианец“ (И. Паси, с. 18) отново се връща към по-конкретните проблеми на литературната теория и критика (в статии като „Върху наивната и сантиментална поезия", 1795/1796, „Мисли за употребата на обикновеното и низкото в изкуството", 1802, „Върху употребата на хора в трагедията", 1803). степенно еволюиране." Но не е ли точно този оптимистичен скептицизъм и своеобразният залог за доброто бъдеще на литературната наука, Мисля, че разгледаните тук студии от книгата на Е. Константинова „Самобитно и общочовешко", както и неспоменатите и работи „Захари Стоянов и националното съз нание“, „Пътят на революционната ни проза през периода 1923—1944 г.“ и „За по-младите белетристични поколения", дават позитивен отговор на този малко спекулативен въпрос. Александър Йорданов Най-ранните Шилерови статии са интерес ни не само като опити да се доближат дра мите му от същото време до разбирането на тогавашния читател. С подчертания социален патос в позицията на Шилер те са и доказателство за промените в едно литературно течение. Той се проявява ярко в рецензията върху „Разбойници" - пиесата, наречена от автора си предизвикателство към облечената в съсловни привилегии сган. Той звучи в пламенната защита на потиснатите от „граж данския живот“ „най-божествени пориви,... най-добри заложби за големи и добри дела " (с. 88), които въплъщава преобразеният спрямо историческата истина Фиеско.

Месечно издание (всеки брой от 64 страници) на Естонската академия на науките и Съюза на естонските писатели, излизащо в Талин. В сегашния си вид „Кеел йа кириандус" се появява едва през 1958 г., но то еплод на една дълголетна национална традиция с генезис в революционните събития от 1905 г. Предходници на „Кеел йа кириандус“ са „Еести кеел" от 1922 г. и „Еести кеел йа кириандус от 1940-1941 г. От 1958 г. естонското фило логическо списание подновява своето съще ствуване. Езикът се споменава наистина на първо място, но в съдържанието той все пак не заема централно място - на езикознание- „Език и литература" (бел. пр.). 2 Естонски език" (бел. пр.). 3. Естонски език и литература" (бел. пр.). то днес е отредена само една трета от общия обем. Литературоведската тематика дава облика на списанието, определя актуалното му професионално равнище. Страниците на „Кеел йа кириандус" са открити както за теорията на литературата, така и за литературната история и критика - макар това деление на литературознанието да етвърде условно. Защото, както е известно, нито историята на литературата, нито критиката са възможни без познаване на теорията, а теорията от своя страна не стои извън времето, нито пък е безкритична. И публикуваните в списанието теоретични студии нямат само теоретичен характер. Така например младият литературовед Юри Талветс не така отдавна (1980, в бр. 11) изследва проблема за литературното време и пространство въз основа на чужде странен литературноисторически материал. В същия брой е и студията на Мартин Нейтал относно понятието за субективно и обективно време в днешната естонска литература. А 163 Нафтоли Бассел в едно сравнително изследване (1981, бр. 3) съотнася пътеписите на писателя Леннарт Мери към многонационалния контекст на съвременната съветска литература.