Борис Делчев

Известно е, че цяло десетилетие преди да се появи първата стихосбирка на Георги Джагаров, в българската литература вземаше превес лирическата поезия. Като даваше емоционален израз на една велика епоха, много често тя черпеше вдъхновение от героизма на съпротивата. Близките и подалечни революционни събития, които подготвиха победата на нашия народ и му откриха пътя към бъдещето, придобиха необикновено очарование и се оказаха магнетическа привлекателна сила за твор ците. В продължение на доста години те останаха един от основните емоционални източници за повечето от тях - разбира се, преди всичко за тези, които взеха пряко или косвено участие в съпротивата и бяха направили от нея своя лична съдба, но същевременно и за такива, които бяха останали настрана от нейните сурови изпитания. Така, след като в продъл жение на десет години една от найважните теми на нашето изкуство за нима умовете и сърцата на мнозина от найДобрите ни поети и оплоди творчеството им с не малко вълнуващи творби, тя прозвуча като общо място в стиховете на други от тях. Ето защо, когато първото опиянение от победата остана назад и изискванията към художниците на словото нараснаха, съпротивата стана по-лесна, но същевре менно и много по-мъчна за поетическо пре създаване: лесна за онези, които се задоволяваха с постигането на настроение чрез преповтаряне на вариации върху една опоетизирана тема (защото имаха вече образци), и мъчна за всеки, който искаше да каже нещо ново, без да се ползува от чужди мисли, чужди образи и интонации. Тъкмо В този момент се появи и първата стихосбирка на Георги Джагаров - Моите песни".

Известно е, че любовта е една от онези сили, без които животът не само би изгу бил всякакво очарование, а просто би станал невъзможен. Необходимо е обаче да се добави, че тази сила на силите съдържа в себе си и своето отрицание - онази пета на Ахил, която я прави уязвима. Като казвам това, аз имам предвид, че този, който обича, обикновено не забелязва слабостите на обичания или не им отдава дължимото значение. В неговата Оценка много често снизхождението затуля същността и правдата невинно съжителствува с неправдата. Така трябва да обя сним и този факт, че бащата обикновено не прави разлика между рожбите си и е склонен да ги смята за еднакво пълноценни. И което ни занимава в случая, това важи не само за рожбите на плътта, а и за рож бите на духа - за онези съкровени трепети на ума и сърцето, наречени художе ствени произведения, чрез които творецът се изявява и живее. Всеки, който е работил в областта на изкуството, знае колко е трудно на един художник да се отдели от своята творба, да я обгледа и да я прецени хладнокръвно. И ми се струва, че тази трудност найясно проличава тогава, когато трябва да се направи избор на най-доброто. В такъв случай авторът най-често се колебае, мъчно му еда се раздели с някои свои творби, макар да не може да ги защити достатъчно убедително и накрая прави усилия да ги вреди между сполуч ливите. Така като правило той се представя с по-малко взискателност и по едностранчиво, отколото би го представил един негов ценител с не по-голям вкус и разбиране, но свободен от вътрешна обвързаност с творбите му.

В предговора към своите басни, като засяга някои особености на този литературен жанр, в който истината намира найкратко и непосредствено въплъщение, Лафонтен казва: „Тъкмо поради тези съображения, Платон, изгонил Омир от своята република, е дал в нея твърде почетно място на Езоп. Той изказва пожелание децата да всмукват тези басни заедно с млякото; той препоръчва на кърмачките да им ги разказват, защото инак не биха могли да се приучат отрано към мъдрост и добродетел. Вместо да се ограничим да поправяме навиците си, трябва да полагаме усилия да ги направим добри, докато те са още безразлични към доброто и злото". Тези препоръки на древния мъд рец обаче, поради настъпилата промяна в бита и съзнанието на хората, не намираха винаги достатъчен отзвук в поколенията и в някои епохи фактически се дойде до обратния резултат: без да бъде Формално изгонена от републиката на изкуствата, баснята беше изтласкана на последен план и трябваше да води едно твърде лихо съществувание. Лафонтен във Франция, Лесинг в Германия, Крилов в Русия и Михайловски в България, в различни времена, при различна обстановка и с различен успех, използувайки В повечето случаи езоповския сюжетен Фонд, я подхванаха, оживиха и тласнаха напред, но все пак не успяха да я израв нят по престиж с големите литературни жанрове, макар понякога да и осигуря ваха значителен достъп до простия читател. При всички случаи, дори когато се е радвала на значителна популярност, мълчаливо тя се е смятала рожба на непъл ноценно вдъхновение.

Хвърли ли човек поглед към миналото на литературата, много често му се натрапва сравнението, че творците на художествени ценности приличат на благородните метали. Случаят може да ги затрупа с пръстта на пренебрежението, няколко поколения могат да минат равнодушни покрай техните забравени гробове, но рано или късно те ще бъдат изровени от иманярите на културата. И тогава, излезли отново на бял свят, те заблестяват с познатия галещ поглед на старото злато, който радва окото и не се плаши от влагата на времето. Тази съдба на несправедливо хвърлените във временна забрава беше отредена за доста години и на изящния лирик Димитър Бояджиев. Но като всички свои събратя от всички времена и той надделя наложе ната му несправедливост, за да се покаже на читателите от следващите поколения в своя пълен ръст.