Борис Делчев

Хвърли ли човек поглед към миналото на литературата, много често му се натрапва сравнението, че творците на художествени ценности приличат на благородните метали. Случаят може да ги затрупа с пръстта на пренебрежението, няколко поколения могат да минат равнодушни покрай техните забравени гробове, но рано или късно те ще бъдат изровени от иманярите на културата. И тогава, излезли отново на бял свят, те заблестяват с познатия галещ поглед на старото злато, който радва окото и не се плаши от влагата на времето. Тази съдба на несправедливо хвърлените във временна забрава беше отредена за доста години и на изящния лирик Димитър Бояджиев. Но като всички свои събратя от всички времена и той надделя наложе ната му несправедливост, за да се покаже на читателите от следващите поколения в своя пълен ръст.

В предговора към своите басни, като засяга някои особености на този литературен жанр, в който истината намира найкратко и непосредствено въплъщение, Лафонтен казва: „Тъкмо поради тези съображения, Платон, изгонил Омир от своята република, е дал в нея твърде почетно място на Езоп. Той изказва пожелание децата да всмукват тези басни заедно с млякото; той препоръчва на кърмачките да им ги разказват, защото инак не биха могли да се приучат отрано към мъдрост и добродетел. Вместо да се ограничим да поправяме навиците си, трябва да полагаме усилия да ги направим добри, докато те са още безразлични към доброто и злото". Тези препоръки на древния мъд рец обаче, поради настъпилата промяна в бита и съзнанието на хората, не намираха винаги достатъчен отзвук в поколенията и в някои епохи фактически се дойде до обратния резултат: без да бъде Формално изгонена от републиката на изкуствата, баснята беше изтласкана на последен план и трябваше да води едно твърде лихо съществувание. Лафонтен във Франция, Лесинг в Германия, Крилов в Русия и Михайловски в България, в различни времена, при различна обстановка и с различен успех, използувайки В повечето случаи езоповския сюжетен Фонд, я подхванаха, оживиха и тласнаха напред, но все пак не успяха да я израв нят по престиж с големите литературни жанрове, макар понякога да и осигуря ваха значителен достъп до простия читател. При всички случаи, дори когато се е радвала на значителна популярност, мълчаливо тя се е смятала рожба на непъл ноценно вдъхновение.

Известно е, че любовта е една от онези сили, без които животът не само би изгу бил всякакво очарование, а просто би станал невъзможен. Необходимо е обаче да се добави, че тази сила на силите съдържа в себе си и своето отрицание - онази пета на Ахил, която я прави уязвима. Като казвам това, аз имам предвид, че този, който обича, обикновено не забелязва слабостите на обичания или не им отдава дължимото значение. В неговата Оценка много често снизхождението затуля същността и правдата невинно съжителствува с неправдата. Така трябва да обя сним и този факт, че бащата обикновено не прави разлика между рожбите си и е склонен да ги смята за еднакво пълноценни. И което ни занимава в случая, това важи не само за рожбите на плътта, а и за рож бите на духа - за онези съкровени трепети на ума и сърцето, наречени художе ствени произведения, чрез които творецът се изявява и живее. Всеки, който е работил в областта на изкуството, знае колко е трудно на един художник да се отдели от своята творба, да я обгледа и да я прецени хладнокръвно. И ми се струва, че тази трудност найясно проличава тогава, когато трябва да се направи избор на най-доброто. В такъв случай авторът най-често се колебае, мъчно му еда се раздели с някои свои творби, макар да не може да ги защити достатъчно убедително и накрая прави усилия да ги вреди между сполуч ливите. Така като правило той се представя с по-малко взискателност и по едностранчиво, отколото би го представил един негов ценител с не по-голям вкус и разбиране, но свободен от вътрешна обвързаност с творбите му.

Известно е, че цяло десетилетие преди да се появи първата стихосбирка на Георги Джагаров, в българската литература вземаше превес лирическата поезия. Като даваше емоционален израз на една велика епоха, много често тя черпеше вдъхновение от героизма на съпротивата. Близките и подалечни революционни събития, които подготвиха победата на нашия народ и му откриха пътя към бъдещето, придобиха необикновено очарование и се оказаха магнетическа привлекателна сила за твор ците. В продължение на доста години те останаха един от основните емоционални източници за повечето от тях - разбира се, преди всичко за тези, които взеха пряко или косвено участие в съпротивата и бяха направили от нея своя лична съдба, но същевременно и за такива, които бяха останали настрана от нейните сурови изпитания. Така, след като в продъл жение на десет години една от найважните теми на нашето изкуство за нима умовете и сърцата на мнозина от найДобрите ни поети и оплоди творчеството им с не малко вълнуващи творби, тя прозвуча като общо място в стиховете на други от тях. Ето защо, когато първото опиянение от победата остана назад и изискванията към художниците на словото нараснаха, съпротивата стана по-лесна, но същевре менно и много по-мъчна за поетическо пре създаване: лесна за онези, които се задоволяваха с постигането на настроение чрез преповтаряне на вариации върху една опоетизирана тема (защото имаха вече образци), и мъчна за всеки, който искаше да каже нещо ново, без да се ползува от чужди мисли, чужди образи и интонации. Тъкмо В този момент се появи и първата стихосбирка на Георги Джагаров - Моите песни".

Има случаи, понякога на вид незначителни, които внасят нещо ново в еднообразния ход на дните и остават завинаги в паметта на човека. Тъкмо такава една случка ме връща сега към блажената възраст на моето далечно юношество. Бях завършил пети клас на Пазарджишката гимназия и не знам по чие застъпничество бях попаднал между подбраните за ученическата колония. Така през жежкия месец август на 1926 година, омесен в пъстрата и шумна навалица на мои връстници, неочаквано се озовах сред прохладата на Раки тово. Бяхме настанени в старото училище под джамията, в самия край на селото по пътя за Баташкото блато. И понеже дисциплината се свеждаше до простото задължение да лягаме навреме и навреме да се явяваме на храна, през останалите часове можехме да разполагаме със себе си. Възползуван от това, два пъти на ден аз излизах навън от селото - сутрин с приятели в гората да отбивам предполагаемите пристъпи на туберкулозата, а следобед сред младите борови посаждения на отсрещния рид да сричам на моя несигурен руски език поемите на Лермонтов, които бяха запалили въображението ми. И така измина седмица, а може би и повече в приятно еднообразие до случката, за която говоря. Веднъж, привечер, тъкмо се връщах от следобедната си сантиментална разходка, една от нашите ръководителки, която знаеше за моите литературни интереси, ме видя и малко заговорнически ми довери, че в селото била при стигнала някаква компания, в която имало и познат на нея писател. След това, като каза още нещо, добави, че същата тази компания била минала сега нагоре по посока на гората. И произнесе името Константин Кон стантинов. Макар да следях вече нашата литература и да гълтах безразборно всичко, което ми попаднеше, до онзи момент едва ли бях чел нещо от Константинов. Но ако не от книгите, то сигурно от литературните престрелки в печата, към които проявявах малко болезнена склонност, неговото име ми беше добре известно. И понеже бях изпълнен с детинско страхопочитание към хората на художественото слово, а не бях виждал писател, приех новината с чува ство на претърпяна загуба. Тъкмо се чудех какво да правя, от горния край на главната улица се зададоха неколцица души, мъже и жени, елегантно обле чени по тогавашната градска мода. Вървяха бавно по средата, оглеждаха на около с любопитство на новодошли и както с вида си, така и със своето държане се отделяха от малко неугледната пъстрота на случайните летовници. Ни 90 какво съмнение - това бяха те. И действително, когато ни подминаха, учи телката произнесе нещо и посочи с поглед мъжа откъм нас. След станалото не беше необходимо повече, за да разбера кой беше този човек.