Възмъжаването на твореца

Едва ли е възможно да общува човек с живописци, без да чуе едно оплакване, което се повтаря твърде често когато стане дума за портрета: „Мъчен е за рисуване". И това оплакване, така широко разпространено, не учудва никого. Ако има „мъчни“ неща във всяка работа, очевидно те ще се проявят и в усилията да се пресъздаде човешкият образ. Нищо необикновено в това, че един живописец не успява да открие в определен модел такива качества, които не подхранват неговото творческо въоб ражение и не възбуждат жаждата му за търсене, или обратното - не намира сили в себе си да се издигне до духовните и пластически задачи, които му поставя друг модел. И в единия, и в другия случай той се сблъс ква с трудности, които важат с еднаква сила за всички изкуства и се смятат за нещо съвсем естествено в творческата практика. По-чудно ще се стори обаче нещо друго - че тези трудности важат до известна степен и за някои прояви на човешката дейност, които стоят вън от обсега на изкуството. Такава проява е и литературната критика, която макар и в една по-друга област на духовни интереси, също има за задача да открие характерното в човека, взет като творец на художествени ценности, и да очертае неговия образ със средствата на публицистическото слово. Ето защо и литературният ценител, за когото до известна степен също важат законите на вдъхновението, на свой ред се сблъсква с подобни трудности и на свой ред, поради една или друга причина, може да каже: „Този автор не ми се поддава". Поне аз не един път съм имал случай да се изправя пред такава несполука и да отстъпя. И трябва да призная, че в продължение на много години един от „мъчните" автори за мене беше не някой друг, а Радой Ралин.