Фрагментите на Спас Кралевски

Макар и да зная, че Спас Кралевски почина на 8 април 1969 г., сега, когато чета запазените негови миниатюри, сентенции, размисли или фрагменти“, както сам ги наричаше, продължавам да го виждам жив като живите", усамотен на маса в „Капри". В този столичен аперитив, до са мия „академичен град" (на бул. „Ленин"), той идваше сам към обед. Тук пристигаха и много млади хора, а и доста чужденци от цял свят, предимно студенти... Радваше им се и мълчаливо общуваше, но никога не е влизал с тях. в разговор Казаното не бива да шокира никого, тъй като Кралевски трудно влизаше в контакт с непоз нати. Известно е, че колегите му го наричаха, третият мълчаливец“ (след Св. Минков и Ивайло Петров), събрани в една стая на изд. „Български писател“. Беше привикнал да пише и редактира, да обмисля и твори в тишина и градският шум го дразнеше. Човек би помислил, че дори не усеща потребност да общува „на живо" с хората. Такава представа би била погрешна, тъй като почти цял живот изстрадва съдбата на хилядите си ученици от Луковитската гимназия, където е бил директор и учител... Макар сега да не го срещаме по парковете или по съюзните събрания, като четем неговите „записки", оставаме с впечатлението, че той току-що се е завърнал от Съюза на българските писатели или от обедната си разходка с палавата си внучка... Така актуални и свежи са неговите размисли и миниатюри. През последните три-четири години (1966-1969) от живота си активно обмисляше романа „Война". Тогава зачестиха и срещите ни. Бързаше да натрупа материал за романа, който щеше да носи изцяло автобиографичен характер. Пестеше времето си и не обичаше да се показва пред снобска публика. Предпочиташе Парка на свободата (живееше на ул. „Лидице“, бл. 156). Приятно му бе да се отбива по „ракиево време и в „Капри", защото там кипяла младостта. И сред нея забравяше за самотата, която понякога го плашеше и гнетеще. „Връщаше се в своето детство и в студентската си младост, когато е бил сътрудник на Страшимировата „Ведрина" заедно с Г. Караславов и И. Волен. В повечето случаи го откриваха съвсем сам. Ако не го позна вах, щях да си помисля, че имам среща с отчужден самотник... В същност той съзнателно се усамотяваше, за да работи, дори и когато почива. Искаше да навакса загубеното време. Но едва успяваше да привикне с интензивността на градския начин на живот. Телефоните, радиото, телевизията, моторите, хладилникът, самолетите, мотоцикле тите или колите го дразнеха, потискаха го и той мечтаеше и се заканваше да се завърне в родния си Кральов дол, да полегне на тревата до някой шипков храст или цъфнала ябълка и така, до за брава, да гледа как падат розовите цветни коприни от нежните цветове.