Христо Йорданов

У всеки истински майстор на художественото слово зрее голямата надежда, че оставя някаква диря в историята на литературата и го спохожда хубавото чув ство, че мястото, което са му определили съвременниците, е осигурено завинаги. Ала колко е превратна творческата участ на худжника! Колко бързо настъпват изненади... Случва се, че завидната и шумна слава на някои признати имена увяхва и заглъхва някак съвсем незабелязано, а споменът за тях събужда скептичното и прене брежително равнодушие на бъдните поколения. Времето казва своята дума и раз венчава едни, за да утвърди трайната сила на значителното у други автори, под ценявани или пренебрегвани приживе. Бъдещето понякога открива неподозирани естетически ценности у някои автори, към които съвременниците по една или друга причина са останали безразлични и незаслужено са ги онеправдали. Нима в миналото у нас не са се оспорвали художествените достойнства на произ ведения, които сега са в основата на националната ни литература? Често пъти огра ничеността на доктринерските класови подбуди, себичността на критиката, вкусов щината, партизанството или жилото на злободневието са слагали досаден печат върху творчеството на отделен художник. И чак след време неговите книги, изровени като златни зърна, блясват с неповторимите си естетически качества. Затова понякога се крие известен риск в оценката на съвременника, макар тя да е продиктувана и от найчисти подбуди...

Някак привикна слухът ни с упреците, отправяни от някои писатели към критиката. Пък и не само от тях. В този укор има нещо тревожно и твърде показателно. С основание се безпокои талантливият писател, когато съзре, че като художник той не е разбран добре от критиците, че са недооценени художествените качества на неговите произведения. И справедли вата тревога на такъв писател твърде много импонира на оная категория автори, които неоснователно живеят с убеждението, че са пренебрегнати и подценени. И тъкмо от тях най-често могат да се чуят подви квания от подобен характер: да, нас ни е нужна здрава, творчески-съзидателна, насърчително-градивна, боева критика и тя трябва да се укрепва и развива. След тези по същество справедливи изисквания обикновено следват куп назидания, а понякога се изсипват безконтролно и хулни думи по адрес на някои млади, пък не се пощадяват и по-опитните литературни работ- ници.

В националната ни литература и култура името на Елин Пелин заема особено почетно място. Значителното реалистично наследство на сомобитния и високонадарен беле трист го поставя в поредицата на найпроникновените писатели-класици в историята на българската литература. И това не е случайно. Елин Пелиновото наследство е оплодено с дълбоката мъдрост на народа ни и с красотата и величието на родната природа. Както всеки голям творец и майстор на художественото слово Елин Пелин създаде оригинално белетристично дело, носещо чисто наш, роден, български колорит, дълбоко свързано с бита и страданията, с тревогите и надеждите, мечтите иневолите, с радостите и скърбите на обикновените хора от народа. с дълбоко проникновение, виртуозност и простта възпя душевната красота, своеобразието и богатството на трудовия български човек. Видя у него черти на неповторима индивидуалност, характерни за душевния му строй и национално самочувствие. С душа на поет, с ярка пластична живописност Елин Пелин извая такива разкошни пейзажи, в които блестят просторите на родното небе, блика свежестта на българската земя, сее жар нашето южно слънце. . . Обикновените ратаи, безимотни труженици, са хора с богата мечтателна душа. Техните потисници и експлоататори от миналото - селски богаташи, бирници, лихвари, кметове, божи служители и пр., представители на „угоения народ с големи сити търбуси и пълни кесии" - са безпощадно заклеймени в белетристичните му творби. Твърде близък е бележитият писател до народното светоусещане, до народната душа. И тъкмо тази непосредност и интимна близост между твореца и народа примамват. Няколко поколения вече живеят с пленителните художествени образи, създадени от безсмъртния жизнелюбец. Днес името на Елин Пелин се произнася с гордост, обич и дьлбока признателност и едва ли ще се намери българин, който да не е чел или поне да не е слушал за горчивата участ на Боне Крайненеца, за неза 140 бравимия и доблестен Андрешко, за тъжната и нерадостна история на Елка, Цвета или Лазаринка, за „греховете" на дядо Матейко, за печалния край на дядо Йордан Герака, за Пелинко, Свилен, Липо, Монката и пр. Жизнената правда, превъплътена в тези и в десетките още живи и вълнуващи образи, въздействува днес с голяма реали стична сила. Оказа се, че безпощадният зъб на времето не накърни ни най-малко оная свежест и обаяние, красота и топлота, които са характерни за Елин Пелиновите разкази.