Христо Йорданов

В националната ни литература и култура името на Елин Пелин заема особено почетно място. Значителното реалистично наследство на сомобитния и високонадарен беле трист го поставя в поредицата на найпроникновените писатели-класици в историята на българската литература. И това не е случайно. Елин Пелиновото наследство е оплодено с дълбоката мъдрост на народа ни и с красотата и величието на родната природа. Както всеки голям творец и майстор на художественото слово Елин Пелин създаде оригинално белетристично дело, носещо чисто наш, роден, български колорит, дълбоко свързано с бита и страданията, с тревогите и надеждите, мечтите иневолите, с радостите и скърбите на обикновените хора от народа. с дълбоко проникновение, виртуозност и простта възпя душевната красота, своеобразието и богатството на трудовия български човек. Видя у него черти на неповторима индивидуалност, характерни за душевния му строй и национално самочувствие. С душа на поет, с ярка пластична живописност Елин Пелин извая такива разкошни пейзажи, в които блестят просторите на родното небе, блика свежестта на българската земя, сее жар нашето южно слънце. . . Обикновените ратаи, безимотни труженици, са хора с богата мечтателна душа. Техните потисници и експлоататори от миналото - селски богаташи, бирници, лихвари, кметове, божи служители и пр., представители на „угоения народ с големи сити търбуси и пълни кесии" - са безпощадно заклеймени в белетристичните му творби. Твърде близък е бележитият писател до народното светоусещане, до народната душа. И тъкмо тази непосредност и интимна близост между твореца и народа примамват. Няколко поколения вече живеят с пленителните художествени образи, създадени от безсмъртния жизнелюбец. Днес името на Елин Пелин се произнася с гордост, обич и дьлбока признателност и едва ли ще се намери българин, който да не е чел или поне да не е слушал за горчивата участ на Боне Крайненеца, за неза 140 бравимия и доблестен Андрешко, за тъжната и нерадостна история на Елка, Цвета или Лазаринка, за „греховете" на дядо Матейко, за печалния край на дядо Йордан Герака, за Пелинко, Свилен, Липо, Монката и пр. Жизнената правда, превъплътена в тези и в десетките още живи и вълнуващи образи, въздействува днес с голяма реали стична сила. Оказа се, че безпощадният зъб на времето не накърни ни най-малко оная свежест и обаяние, красота и топлота, които са характерни за Елин Пелиновите разкази.

Някак привикна слухът ни с упреците, отправяни от някои писатели към критиката. Пък и не само от тях. В този укор има нещо тревожно и твърде показателно. С основание се безпокои талантливият писател, когато съзре, че като художник той не е разбран добре от критиците, че са недооценени художествените качества на неговите произведения. И справедли вата тревога на такъв писател твърде много импонира на оная категория автори, които неоснователно живеят с убеждението, че са пренебрегнати и подценени. И тъкмо от тях най-често могат да се чуят подви квания от подобен характер: да, нас ни е нужна здрава, творчески-съзидателна, насърчително-градивна, боева критика и тя трябва да се укрепва и развива. След тези по същество справедливи изисквания обикновено следват куп назидания, а понякога се изсипват безконтролно и хулни думи по адрес на някои млади, пък не се пощадяват и по-опитните литературни работ- ници.

У всеки истински майстор на художественото слово зрее голямата надежда, че оставя някаква диря в историята на литературата и го спохожда хубавото чув ство, че мястото, което са му определили съвременниците, е осигурено завинаги. Ала колко е превратна творческата участ на худжника! Колко бързо настъпват изненади... Случва се, че завидната и шумна слава на някои признати имена увяхва и заглъхва някак съвсем незабелязано, а споменът за тях събужда скептичното и прене брежително равнодушие на бъдните поколения. Времето казва своята дума и раз венчава едни, за да утвърди трайната сила на значителното у други автори, под ценявани или пренебрегвани приживе. Бъдещето понякога открива неподозирани естетически ценности у някои автори, към които съвременниците по една или друга причина са останали безразлични и незаслужено са ги онеправдали. Нима в миналото у нас не са се оспорвали художествените достойнства на произ ведения, които сега са в основата на националната ни литература? Често пъти огра ничеността на доктринерските класови подбуди, себичността на критиката, вкусов щината, партизанството или жилото на злободневието са слагали досаден печат върху творчеството на отделен художник. И чак след време неговите книги, изровени като златни зърна, блясват с неповторимите си естетически качества. Затова понякога се крие известен риск в оценката на съвременника, макар тя да е продиктувана и от найчисти подбуди...

Когато вниквах в сложната и противоречива съдба на Каравелов - сърцевина на разглежданата монография, - откривах и фрагменти, твърде познати за мене. Възкресявах паралелно и времето преди четвърт век, когато в редакцията на сп. „Литературна мисъл се представи изключително инте ресният материал" с приносно значение: Виенският" кореспондент на в. „Голос" (1867-1868)", публикуван още същата 1957 г. (№ 6, 83-88) от същия автор. Тогава, а и по-късно, та и досега се водеха и водят ползотворни дискусии за преоценка на идеологическия „прелом" на Каравелов след разрива му с Ботев. Едни строго се придържаха о фактите и очертаваха този пре лом"; други не го забелязваха в практиката на писателя; трети считаха, че революционнодемократическият период от живота на нашия класик изобщо е кратък и в основните си позиции остава демократ-просветител, а четвърти наблягаха на особеностите на българ ската „национална революционност и оттам характеризираха Каравелов като идеолог на средната либерална буржоазия и не признаваха никакъв „прелом", а по-скоро отчитаха ясното проявление на основните му методи в националноосвободителната борба: просве щение и надежди за въоръжена помощ отвън... В разгара на споровете материалът на Воробьов се възприе също като дялан камък", защото всеки детайл бе документиран с нови, неизвестни факти и свидетелства, като допринасяше да се изясни научно въпросът за формирането на революционно-демократиче ския мироглед на Любен Каравелов. Редколегията като цяло начело с главния редактор подкрепи позициите на автора. Лев Валентинович оперираше с непознати и твърде интересни факти. Беше се ровил ре зултатно в старите руски архиви: в личните преписки и в архивите на Каравеловите руски, украински, сръбски и румънски другари и съратници; в архивохранилищата на официалните учреждения... Непознатото увличаше и опияняваше. А Воробьов го поднасяще внимателно, с научен такт и с изключителна 120 добросъвестност. Не искаше да опростява сложността на социалната атмосфера на Балканите; не желаеше да схематизира общест вените и психичните процеси; не скриваше, нито търсеше форми да приглуши острата и противоречива истина за мащабния и делови революционер, познал въздействието на руските революционни демократи, открил много свои другари в Русия, Сърбия, Румъния и Австро-Унгария…

Не е тайна за нашето литературознание, че акад. Георги Цанев е не само съвременник и приятел, но е и сред малцината литературни критици, който още от 1927 г. следи с нрав ствено удовлетворение творческото извися ване на Йордан Йовков като един от първомайсторите на краткия разказ в българската литература. Още приживе на разказвача той утвърждава в кратки рецензии художестве ното му своеобразие, неговия оригинален талант, романтико-реалистичния му поглед към жизнените събития и ярките му творчески превъплъщения, когато пресъздава хайдушките, бранните и мирните дни на нашия народ.. И равносметката е ясна и категорична: в продължение на повече от половин столетие Г. Цанев търси и открива възможност да сподели с читателя своите истини за творческия растеж, за поетиката, светогледа и художествените предпочитания на белетриста. В го дините, когато към художественото творчество, особено към драмите на Йовков, се гледа с известно пренебрежение, съзнателно се подценява цялото му творчество като на региона лен писател, обявява се за битоописател на довоенна Добруджа или се канонизира в рамките на социологичната критика, Г. Цанев остава последователен на себе си и пише своите утвърдителни рецензии, кратки етюди или по-разгърнати статии и студии за художествената специфика, за неповторимото и самобитно дело на Йордан Йовков. Събрани в наше време в отделна книга, литературнокритическите фрагменти на Г. Ца нев, получили нов аранжимент, очертават границите на едно истинско монографично произведение, макар в този си вид да не зася га цялата проблематика и да не изчерпва поредицата от въпроси, свързани с творческата еволюция и противоречивата съдба на прозорливия белетрист. По-частични са и докосванията до „Чифликът край границата", „Песента на колелетата“, „Милионерът", „Боряна" и др. Но тези бели петна" никак не са попречили на критика да сключи вярно художествените координати и да разкрие духовния портрет и интелектуалното влечение на Йовков към общочовешките теми, към старопланинската и добруджанската действителност, към фолклорните традиции или към историче 158 ската съдба на народа ни, дълго търсил свое битие и труден брод към бъдещето... Ако хронологично подредим работите, включени в книгата, ще установим, че още на времето е дадена правдива оценка и точно са анализирани „Старопланинските легенди" - 1917; Жетварят" - 1930; „Вечери в Антимовския хан" - 1932; „Женско сърце" - 1935; „Ако можеха да говорят" - 1937, и то още когато Йовков е жив... А след неговата смърт Г. Цанев публикува по-обобща ващите си наблюдения - „Йовков ще живее в своето голямо художествено дело" - 1937; „Творчеството е мъка" - 1938; „Последното творение на Йовков" - 1938; „Добруджа в творенията на Йовков" - 1940; „Майстор на разказа" - 1955; „Из моите срещи и разго вори с Йовков" - 1970; „Нравственият патос в творчеството на Йовков" - 1977 и накрая - „Хуманизмът на Йордан Йовков" – 1979…