дълбок

Как написахте и как продължавате да пишете Вашето най-голямо произведение „Панорама на една епоха“ („Случки из живота на Минко Минин"), обхващащо цяла серия романи, началото на които е сложено преди близо четвърт век? - Панорама на една епоха" е творба, която пиша цял живот. Чрез „Иглата се счупи" (1940), „Нови хора" (1945), „Червена заря" (1952), „Към прелом" (1958) и чрез романа „Кипеж", върху който продължавам да работя, аз осмислям съдържанието на целия дух на нашата преломна епоха, осмислям съдбата на цялото мое поколение, а и смисъла на собствения си живот... Започнал съм своята „одисея" още от края на миналия век, а новия век започвам, когато съм бил над десетгодишен. Помня почти всички крупни събития, войните преживях, по фронтовете бях, а и като се завърнахме, вече активно участвувах и в борбите на народа за нов живот и нова литература. Всичко онова, което съм преживял, е в центъра на моите наблюдения, на моята чувстви телност и на моята съвест на писател-комунист, превърнало се в образен свят в моите романи, за които говорим. Всичко преживяно се включва в тях. Няма нито един епизод, за който разказвам в „Панорамата“, който да не съм го изстрадал по един или друг начин. Всичко е преживяно и изстрадано, без да се е превърнало в мемоари, нито в епизоди от исторически роман. Моите романи са за миналото, но не са исторически романи, защото миналото не е винаги история, а и историята не е само минало. Историята е и настояще. Има минали неща, които са много по-актуални от настоящето. Девети септември еминало, но не е история за мене, а мое настояще. То ще стане история, но е и настояще. По начало всеки ден става история, преминавайки през настоящето. Животът се живее само в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето. А всички дни, за които пиша, са били мое настояще, а не история. Те стават история за другите, които идват след нас... - На какво най-често се осланяте в работата си: на спомена или на документите? - И на едното, и на другото. Считам обаче, че не е важно в крайна сметка на какво ще се осланяш повече. По-важно е как материалите ще се смелят в творческата лаборатория, какъв облик ще получат и как ще се свържат с конкретните преживявания на отделната личност. С други думи, как събитието ще се носи като емоция, като мисъл от образ, който изграждаш. Дали читателят ще повярва на този твой герой или ще се подвоуми. Ако повярва - добре, но ако не повярва - загубен си като творец. Винаги съм възприемал като приятен комплимент въпросите, дали даден образ от моите романи няма за прототип това или онова лице. Питат ме конкретно не е ли този или не е ли онзи? И ако действително са открили прототи на - са щастливи. Но работата за писателя е много по-сложна: той обобщава и конкретизира едновременно; типизира и индивидуализира едновременно; създава образа на цялото общество и на отделния човек едновременно... Аз съзнателно подчертавам думата едновременно, защото конкретният образ трябва да носи и своята правда, и правдата на епохата, колкото и противоречива да е тя, а тъкмо това е най-мъчното в труда на писателя.