Книжка-4

1982, Книжка 4 - Съдържание

С течение на времето неговите заслуги в литературознанието и литературната критика изглеждат все по-безспорни, все по-значителни, въпреки че съвре менната ни литературно историческа и критическа мисъл се разви и отиде много по-напред през този половин век, който ни дели от трагичната му смърт. Независимо от грешките в методологията на Боян Пенев, независимо от пораженията му в някои анализи и оценки на литературните явления приносът му в родната ни литературна наука е огромен. Той създаде нов етап в творче ското мислене, издигна на европейско ниво българската изследователска мисъл. Без неговото крупно дело не можем да си представим по-нататъшното развитие и днешното високо равнище на националната ни литературна история и критика. Монографичните му изследвания върху българските писатели, студиите и статиите му за полския романтизъм и за съвременната българска интелигенция и литература, печатани в сп. „Мисъл“, в Списание на БАН, в Годишника на Софийския университет, в сп. „Демократически преглед", в сп. „Златорог" и т. н., забележителната му книга за Бетховен, съкратената му история на българската литература и най-вече незавършената му четиритомна история на новата бъл гарска литература го налагат като модерен учен от световна величина и като критик от нов тип. Те са ценен влог в българското литературознание, солидна основа за бъдещото му развитие, мощен импулс за разширяване кръгозорите и стремежите на творческата ни интелигенция. От 20-те години до днес всички наши литературоведи се учат от Боян Пенев - от научните му завоевания и от грешките му. Най-силно ни респектира и възхищава мъжествената му творческа воля за всеотдаен труд и културно строителство, безкомпромисната му позиция в литературния живот, смайващата му ерудиция, взискателността и самокритичността му. За нас днес е най-важна борбата, която той води за задълбочаване и облагородяване на българската духовност. „Желал бих нашите потомци да си спомнят не за довършените ни и незавършени дела - изповядва Боян Пенев, - а за волята, вложена в тях. Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си? Аз не бих желал техния съд. Зад историята има нещо, за което не е достатъчен един обикновен поглед. Това еживотът ни и който не го съзре, няма право да ни съди.

Този човек би могъл да бъде герой на един увлекателен роман. И животът, и творчеството му са изпълнени с противоречия, с драматични преживявания, самонаблюдения, търсения, страстни пориви и силни чувства. Той би могъл да бъде поет, писател, музикант, актьор. А беше критик. Може би първият български критик, който така органично, всеотдайно и в същото време задълбочено, научно и проникновено изживяваше литературните факти, анализираше творенията не за да ги разчленява и умъртвява, а за да открива вътрешните им връзки, да улавя магията им. За него изкуството беше не професия (макар че беше най-големият професионалист - в красивия смисъл на думата - в българската критика), а призвание, начин за осъществяване, възможност за изповед. Така той даде нова представа за критиката като изкуство и творчество. След него критериите, с които измерваме делата на критиците, са по-високи и по-строги. Съвременниците му разказват за него като за чаровен и духовит човек. Притежавал е някакво обаяние, излъчвал е някаква необяснима притегателна сила, пленяваща околните. Обичал е живота и се е радвал на насладите му. И е умрял рано - твърде рано за един критик-учен. Ученият се осъществява побавно. Усвояването на знанията, изучаването на инструментариума в занаята изискват време. Боян Пенев нямаше това време. Той завърши своя жизнен път точно тогава, когато започваше голямото му пътуване в литературата. И все пак той не остана неосъществен. Напротив, като критик и историк на българската литература, като творец той се осъществи напълно. C И още нещо, което бързам да кажа още в началото: Боян Пенев се размина почти всички съвременни нему писатели. Оценките му бяха в повечето случаи неверни, но въпреки всичко той е голям критик. Критик, който чертае насоките и определя критериите на българската критика. Тук като че ли съществува парадокс. Защото как е възможно литератор с толкова много „грешки" да бъде определян като ярко явление? Но Боян Пенев притежаваше такава огромна дарба, способен бе на такова безпримерно служене на литературата, културата му бе неимоверна, а работоспособността - уникална. Словото му излъчва магия, идеите му респектират. И парадокс в същност няма. Боян Пенев твърде млад определя принципите си, които ще следва като човек и творец. На 24 години той записва в дневника си: „Ти искаш да проучиш един писател. Първото условие е да проникнеш в неговата индивидуалност, да се сродиш вътрешно с него, да се вживееш в неговата душа, да го почувствуваш като личност. Той е създал веднъж творенията си - ти трябва да ги създадеш още веднъж след него. Той е умрял отдавна - ти трябва да го възкресиш в себе си и да почувствуваш неговото безсмъртие.

Литературно историческото и критическо дело на Боян Пенев излъчва духов ното богатство и творческата енергия на неговата личност. Рядкото съчетание на концептуално-аналитична мисъл с художествено-интерпретаторска дарба на научна ерудиция с безкомпромисна и страстна любов към изкуството респе тира съвременниците му, всички негови изследователи и критици. Неговата литературоведска методология и литературни оценки може да будят възра ния, но със своето отношение към литературата и ценностите на духа той има преходното значение на явление, с което всяка национална култура може да се гордее. Делото на Б. Пенев не е достатъчно осмислено като необходима за с временната ни литературна наука приемственост и ползотворен опит, макар в последните 10 години бяха преиздадени негови съчинения, придружени от пред говори, в които се набляга именно върху тези страни от дейността му, написала се редица статии, появи се и първото монографично изследване за него. Не случайно, че по-новите изследвания върху Б. Пенев посочиха проблемното и те матично богатство на трудовете му, което ги поставя в диалог със съвременните задачи и насоки на литературната история и критика, на сравнителното литера турознание и културология. Б. Пенев принадлежи къмтози тип учени, чийто творчески дух ги подтиква към многоаспектно разглеждане на явленията и за които съдържанието на изследователския предмет е по-богато от готовата теза те създават методически постановки и вдъхновени разработки, които не се обез ценяват от историческото несъвършенство на избраната методология. За научния принос на Б. Пенев към възникването и историята на българското сравнително литературознание (и компаративно мислене в частност) има литература. Както става ясно, необходимостта от сравнително-литературни изследвания в българ ската литература е тясно свързана със задачите на литературната история и пол готвеността на националното и естетическо самосъзнание да постави и реши тези задачи. Компаративното мислене не може да се отдели от мисленето за литература та като цяло и от пътищата на неговото диференциране в литературна теори история и критика, от многоаспектното изучаване на литературния феномен

Става дума за паралел. Защото проблемът за връзките и взаимодействията между прояви от литературоведческо естество се изявява в специфични форми. Механизмът му може да включва елементи, които да свидетелствуват за непосреден контакт, резултатът - може да ни ги разкрива в духа на типологическото родство. За съжаление нямаме разработена методика за проучването на тия страни от духовното общуване. А проявите на литературознанието, особено в областта на литературната история, ни предлагат много сложна картина на пресечни точки и насоки на обобщения. 1 У й Че е така, ни убеждава погледът към състоянието на литературната наука нас и в съседна Сърбия от края на XIX и началото на ХХ в. Проблематиката не е осъзната все още като нещо обособено от интереса към художественотворческите връзки и взаимоотношения. А те са сравнително добре изследвани в книгите на Ил. Конев, Б. Ничев, Дж. Игнятович, в статии на Т. Маркович, Б. Пенев, Ил. Николич, Г. Веселинов, К. Йорданова, Л. Кирова и др. И по своему изискват вникване в развоя на литературоведческото мислене. Още повече, че тогава се създават условия за по-активен духовен обмен. Той се отразява и върху насоките и характера на литературната наука и критика. Свидетелство са сходствата в подхода, в типа прояви и в насочеността на редица нейни предста вители у нас и в Сърбия. Ще напомня, че засега работим с констатации като вярната, но обща констатация на Ил. Конев: „За активизирането на българо-сръбските литературни взаимоотношения през интересуващия ни период имат подчертан принос също литературната наука и славистиката в България и Сърбия. Но сходствата между литературната наука у нас и в Сърбия покрай ролята си да активизират взаимоотношенията имат и други измерения, които се оказват не по-малко показателни за изясняване характера и насочеността на литературоведческата реконструкция на двете близки литератури. Знаем, че обикновено историко-литературният вариант на естетическия развой е основата, върху която се съди за неговата същност. Успоредиците в тази насока със своя резултат се превръщат в показател и за пълноценността в изявата на даден изследвач, на неговата методологическа концепция и подход към литературата.

Онова, което бихме нарекли базова теория" на поетическия език у руските формалисти, приема осезаема форма още в първото колективно съчинение на това движение, в първия от „Сборники по теории поэтического языка" (1916), под перото на Л. Якубински, чието участие в групата на формалистите остава второстепенно, но който по това време дава езиковедската гаранция на тезите на своите приятели. Следователно неговият принос има значение. Използувайки в общи линии езиковедски речник, и в перспективата на пълното описание на ези ковите употреби, Якубински поставя по следния начин основите на своето опре деление на поетическия език: „Езиковите явления трябва да бъдат класифици рани от гледна точка на целта, с която говорещият употребява във всеки отде лен случай езиковите си представи. Ако той ги използува с чисто практическата цел общуване, налице е системата на практическия език (на словесната мисъл), в която езиковите форми (звукове, морфологически елементи и т. н.) нямат самостоятелна стойност и са само средство за общуване. Но могат да се предположат и други езикови системи (а такива съществуват), в които практическата цел отстъпва на заден план (въпреки че може да не изчезне напълно) и езиковите форми придобиват независима стойност (Якубински, 1916, с. 16). Именно поезията е пример за тези други езикови системи". Нещо повече, тя е техният привилегирован пример, от което следва, че между „поетически" и с независима стойност" може да бъде поставен знак за равенство, както свидетелствува един друг текст на Якубински, публикуван в третия сборник на формалистите „Поэтика" от 1919 г.: „Необходимо е да различаваме човешките дейности, които носят своята стойност в себе си, от дейностите, които преследват цели, външни по отношение на самите тях, и които имат стойност на средства за достигане на тези цели. Ако дейността от първия тип наречем поетиче ска..." (Якубински, 1919, с. 12). Тук има нещо просто и ясно: практическият език се осъществява извън се бе си, в предаването на мисълта или във взаимното човешко общуване; той е средство, а не цел; той е, ако трябва да употребим една книжовна дума, хетеротеличен*. Противно на това поетическият език се осъществява (и следователно постига пълната си стойност) в самия себе си; той не е вече средство, а своята собствена цел; той е независим или още автотеличен**. Това определение, изглежда, е възхитило и останалите членове на групата, защото в публикациите им от същото време намираме аналогични определения.

През средата на XIX в. в българската поезия посредством руската се въ вежда силаботоническото стихосложение. То постепенно се възприема от съ ществуващата тогава стихова култура, формирана от литературни източници - гръцки, сръбски, руски; от молитвен стих и риторична проза; от народен стих. Усвояването на силаботоническия принцип, изразяващ се в регулирано разпре деление на ударенията и междуударните интервали, има характер на реформа, тъй като в края на века той става господствуващ за българската поезия. Т. нар. силабизъм, който се характеризира със свободен избор на даден тип стихова организация, с индивидуални стихови системи, е последван от господството на едно авторитетно стихосложение - силаботоническото. Дори и при общите повърхностни представи, които имаме за силабичния период, може да се конста тира голямото разнообразие на стихови форми. Достатъчно е да съпоставим един с друг стиха на Н. Бозвели, Г. С. Раковски, Хр. Ботев. С появата на силаботониката в българската поезия постепенно се стабилизира норма, която през края на ХІХ и началото на ХХ в. се проявява като общозадължителна. При възприемането на силаботоническия принцип и при създаването на национални варианти на силаботоническите размери участвува народният стих. Симетричният осмосричник (4+4), несиметричният десетосричник (4+6) Дванадесетосричникът (6+6) притежават хореична тенденция. Това означава, че ударенията се появяват най-често на нечетните места, но не изключва появата И хохаим и върху четни места от стиховия ред. Голямата ритмическа близост между тези размери и силаботоническия рей се коментира от някои изследователи като доказателство за народния рактер на българския хорей. Ем. Попдимитров посочва, че: от осмосричния стих на народната песен е произлязъл четиристъпният хорей на литературния стих, с двойна диподия, цезура в средата на стиха и с установени ударения. Това е обикнат размер у българските поети, внесен в литературата, както казах, под влияние на народната песен. "1 Подобна концепция разви по-късно и К. Топалов. същност под влияние на народната ритмика се създава хореична тенденция стиха още през периода на силабизма. За хорея като силаботонически размер можем да говорим след въвеждането на силаботоническата метрика, след осьществяването на тази метрична реформа.

Недостатъчно и непропорционално е вниманието към явленията в българския духовен живот от началото на века, които са свързани с проникването на немската литература. Недостатъчно - защото е проучено главно възприема нето на класиката, на художествената литература от миналото (Лесинг, Шилер, Гьоте, Хайне). Непропорционално - защото представите за българо-немските литературни отношения през този период се свеждат приблизително до две имена: Пенчо Славейков и Гео Милев, и до два кръга от въпроси - ролята им като посредници на немската литература и нейното въздействие върху тях. Предпочитанието на изследователите към тези творци и въпроси е обяснимо и оправдано. Ho може би поради непропорционалността се създава непълно впечатле ние за процеса на проникване и приемане на немската художествена култура. Губи се общата картина - повторяемостта или променливостта на литературните интереси и потребности, последователността или скокообразността в ре цепционния процес. Нещо повече. Не е потърсено обяснение за две интересни и съществени явления: за изменящото се отношение към художествени ценности от миналото и за едва ли не взривното пренасочване към произведения и направления в съвре менната немска литература. Немската художествена култура има свое традиционно място в общуването на българина с чуждото духовно наследство. Толкова по-наложително е да се проследят изменията, проявяващи се в отношението към нея в началото на новия век. Характерът на тези изменения подсказва, че те са свързани с промени в българския литературно-естетически и културно-исторически хоризонт. Празноти могат да се открият и в конкретния анализ на фактите, някои от които насочват към важни за рецепцията на немската литература у нас проблеми. Един от тях е за взривните „приливи“ и „отливи" в общуването с чуждите творци. Откриваме ги в отношението към Гьоте и Хайне, към Хауптман и Зудерман на границата на века, към експресионистите през 20-те години или към Келерман и Хесе между двете световни войни. Нерядко тази променливост на литературните интереси е свързана с посредника.

Почина Пеньо Русев. Смъртта го завари насред път, тъкмо когато инте ресите и усилията му, разпръснати в много посоки, трябваше да стигнат до обобщения и някаква - винаги относителна - завършеност. Пеньо Русев беше професор по история на българската литература във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов" и доктор по психология на художественото творчество. В института, който подготвя бъдещите творци на българския театър и кино, той изгради с много усилия и преданост преподаването на родната литература. Неговите студенти, уморени от традиционните знания и школската взи скателност на средните училища, погледнаха с нов поглед и неспиращ интерес към тази литература. Той ги научи да я разбират и обичат не само защото умееше да свързва нейните постижения с изискванията на театъра и киното, но и защото успя да организира лекциите в съгласие със съвременната наука и съвре менното обществено развитие. От ранните години на научна дейност (като асистент и младши научен съ трудник в Института за български език и Института за литература при БАН) до зрелостта си на професор във ВИТИЗ Пеньо Русев не престана да изследва проблеми на българската литература. Неговите студии върху литературата от времето на Първата световна война, върху творчеството на Михалаки Геор гиев, Смирненски, Яворов и Елин Пелин свидетелствуват за един търсещ и пре дан на работата си научен работник. Пеньо Русев е един от създателите на Търновския университет „Братя Ки рил и Методий", негов пръв и дългогодишен зам.-ректор, ръководител на една от катедрите и на няколко научнопроблемни групи. Широката му и плодотворна работа като организатор и автор на изследвания върху Търновската кни жовна школа, творчеството на Григорий Цамблак, връзките между византийската култура и литературното развитие в Югоизточна Европа през Средновековието и т. н. е до голяма степен пионерска. Въз основа на богат и проверен фактически материал Пеньо Русев дава всестранна характеристика на Търновската реформа, подчертавайки обществено-политическия смисъл на Евтимиевото дело: пред надвисналата опасност от унищожаване на народността чрез силното идеологическо въздействие на една завоевателска верска държава, каквато е била Османската империя, книжовниците от Търновската школа правят опит за заздравяване на националното единство чрез създаване на обединяваш, наддиалектен, еднакво валиден за цялата българска християнска народностна общност литературен език. В развитието на средновековната българска култура той открива няколко основни момента: независимост, демократичност и единност.

Разпространението и възприемането в България на драматургичното и бе летристичното творчество на полския писател - индивидуалист и модернист - Станислав Пшибишевски съставя кратка, но характерна страница от литературно-театралното българо-хърватско-полско общуване през първата четвърт на ХХ в. В България Ст. Пшибишевски се явява първо на театралната сцена като идва не направо от Полша, а през Хърватско - от Загреб, с активното съдействие на хърватски театрални дейци. Тъкмо театърът популяризира името на писателя сред българската общественост, създава интерес към неговите произведения и подготвя публиката, която по-късно чете и негови романи. Драмите на Пшибишевски се налагат шумно по сцените на българските театри и имат широк обществен отзвук в цялата страна още преди Първата световна война. Едва покъсно се превеждат, издават и четат на български и някои от романите на писателя. Обаче и след Първата световна война театралната популярност на Пшибишевски в България запазва своето първенство. Белетристът се чете и влияе ограничената среда на българските интелигенти с индивидуалистично-модернистична идейна и художествена ориентация. От драматурга Ст. Пшибишевски се интересува и се влияе почти цялата българска театрална общественост. B Фактът, че творчеството на Ст. Пшибишевски идва в България при посред ничеството на Загреб, на пръв поглед изглежда случаен. В същност обаче той е исторически обусловен, съвсем закономерен и характерен. Театралният успех на Ст. Пшибишевски започва с постановка на пиесите му в Краков, който по онова време се намира в границите на Австро-Унгария. Между полските и хърватските театрални и литературни дейци в началото на ХХ в. съществуват интензивни връзки и взаимодействия. Драмите на писателя се играят с голям успех в Загреб още веднага след постановките им в Краков. От друга страна, между Загреб и българската интелигенция има традиционни връзки още от времето на хърватския владика Щросмайер. В Загреб са се учили редица активни дейци на българската култура през втората половина на ХІХ в. Българският професионален теа тър в началото на ХХ в. ползува най-вече опита и подкрепата, от една страна, на руското театрално изкуство, и от друга страна, на хърватския театър в Загреб.

Работата над „Фауст" Гьоте започва още като студент в Лайпциг, но концепцията, изникнала под въздействието на народните легенди и по всяка вероятност на книгата от Йохан Шпис „Историята на доктор Фаустус",все още не може да се оформи напълно като личен продукт на собственото творческо въображение и преосмисляне, поради което първоначалната редакция, известна под името „Прафауст", продължава още дълго време да занимава съзнанието му. Едва през 1790 г. той напечатва само разширен фрагмент от „Прафауст", а близо тридесет и пет години след изникването на концепцията се появява в 1808 г. на бял свят първата част на трагедията, озаглавена „Фауст. Първа част на трагедията". Още цели 24 години са необходими за написването на втората част, а това значи, че концепцията на трагедията като някакво под земно течение под повърхността, което само отвреме навреме избива нагоре, властно, неотсты но и стихийно, придружава останалите му творчески планове. Така „Фауст" в известен смисъл бележи цялостната диаграма на неговото творческо и мирогледно развитие, защото об хваща като свод началото и края на неговия живот. В статията си „Шекспир, сравнен с древните и най-новите автори" Гьоте разглежда миро гледните различия между древните трагици и Шекспир. Според него древната трагедия с построена върху едно неотменно и неумолимо трябва", върху непредотвратимата съдба и невъз можността да се постигне съгласуваност между това трябва“ и „искам", изразено в индиви дуалната воля. При новия човек конфликтът произлиза от обратното съотношение: искането е най-характерната особеност в неговата жизнена позиция, защото изрязява свободната воля на разкрепостеното от всякакви норми и религиозна скованост човешко същество. Волята му е негово царство небесно". Трагичният конфликт при древните се поражда поради разцепле нието между „трябва" и изпълнението му, а при новите поради невъзможността да се осъщест ви искам", защото винаги надхвърля границите на реалните възможности. Древните герои искат само това, което е възможно да се изпълни, и то се противопоставя на трябва", зато ва тяхната трагедия има дълбочина, докато модерната трагедия е с по-слаб трагичен потенциал по простата причина, че модерният човек иска невъзможното. Въпреки оживения и пъстър панаир от митични същества, вещици, духове, привидения и призраци не илюзорните образи съставят основната тъкан в творбите на Шекспир, а възпроизвеждането на живата действи телност в нейния най-важен представител: човека, изобразен в неговата диалектическа структура между доброто и злото начало,заложени като динамичен двигател в самата природа и самото човешко битие, необходими за неговото морално усъвършенствуване или проваляне. В тая по- лярна антитеза с изобразен основният и деспотичен стремеж на новия човек в неговата неотменна воля на искам".

В разглежданата книжка на холандското международно списание за изследване на модерни и средновековни езици и литератури привлича вниманието студията на Томас Блайхер от университета в Майнц „За адаптирането на литературата от киното. Висконтиевата метаморфоза на новелата „Смърт във Венеция" от Томас Ман". Към класическите изследователски обла сти на компаративистиката спада т. нар. взаимно озаряване на изкуствата“, отбелязва авторът. Този термин на Оскар Валцел, който прилага стилистичните категории на Вьолфлин върху литературата, вече съдържа иедна преценка на стойностите- тук се предпоставя генетичното отношение на типологичната връзка между различните художествени жанрове. Литературният текст на новелата „Смърт във Венеция" от Томас Ман разкрива митич ните образни елементи, които разрушават наличието на всекидневния опит и снемат понятието за време - така Еросът последователно се разбулва във взаимовръзката ЕросТанатос, посочва Томас Блайхер. Но текстът наред с автобиографични аспекти разкрива и една конкретна музикална ориентация: в годината на възникването на новелата (1911) умира Густав Малер. Сам Томас Ман споделя: „Така аз дадох на моя обладан от оргиастично разпадане герой не само малкото име на великия музикант, но и при описанието на външния му вид го надарих с чертите на Малер. През 1970 г. тази новела бе филмирана от Лукино Висконти. Интересно е да се разгледа филмовата метаморфоза на това лите ратурно произведение, да се види какво от него остава на екрана и с какво екранизацията го обогатява, отбелязва авторът. Предварително може да се каже, че на Висконти се с удало да се отдалечи от литературния първо- образ и чрез средствата на киното да се до- ближи по-пльтно до същността на произве денията. В едно писмо до Волфганг Борн, който еизготвил литографии към новелата, Томас Ман споделя: За писателя винаги с ласкателно и затрогващо преживяване да види творба на своя дух възприета, пресьз дадена, чествувана и възвисена от някое не152 посредствено зримо изкуство, изобразителното, или, да речем, театъра. „Макар тук да не се споменава киното, ясно проличава идея та за художествено адаптиране на едно изкуство от друго. В самата новела градът Ве неция въздействува често като недействите лен, като театрален декор. Тук нищо не променя констатацията, че новелата е съсредото чена върху душевния живот на един творец, а според едно изявление на Висконти - вър ху „раздвоението между изкуство и живот един застаряващ художник". Тази литера турна интроверсия не дава възможност за заснемане на действен филм; бедното външно развитие на събитията, липсата на диалози, на „разговори", утежнява възможната екра низация, затова са се провалили и всички подобни опити преди Висконти. И все пак самият Томас Ман говори за едно непо средствено зримо изкуство“, към което но велата направо подвежда. Ето един централен пример: Тадзо беше неизказано хубав и Ашенбах - както много пъти досега - почувствува с болка, че словото не е в състоя ние да предаде сетивната красота, а само да я славослови".

Интересът към българистиката и бълга ристите през 1981 г., когато България чествува своя 1300-годишен юбилей, естествено достигна своеобразна кулминация. Сред книгите, посветени на българската тема, оригинално място зае сборникът от статии на български и чужди учени, разработващи проблеми на науката, очертаващи състоянието и в редица страни, представящ с портрети и интервюта някои от най-ярките фигури на българисти. Не просто любопитен, а в много отношения и физиономичен момент, свързан с появата на тази книга, е, че тя се роди от една вестникарска рубрика. И потвър ждава думите на Веселин Йосифов в краткия предговор, че науката не става по-малко наука, когато се популяризира". Разбира се, жанровото и тематично-проблемното многообразие на книгата в опреде лена степен се обуславя от изискванията на средата, в която се формира тази книга. Вярно е също, че сборникът дава и информация, която няма чисто научен характер, а се отнася до такива аспекти като социално-политическия, персоналистичния и международния престиж на българистиката. Именно В този по-широк контекст е поставена и научната информация, която сборникът ни поднася. В този аспект тази информация се популяризира, т. е. напуска езотеричността на своя научен канал. Другият момент, свързан с този, но имаш и свое собствено основание, еестествената необходимост но в о то, което се поднася като концепция, постановка или фактическо откритие в дадена статия или научно съобщение, да бъде изложено чрез един по-разгърнат обяснителен текст. В никакъв случай популяризирането в сборника няма характер на научна неточност и неаргументираност. Безспорно принос за правилното структуриране на сборника имат неговите съставители Боян Кастелов и Владимир Симеонов, които ни го поднасят добре премислен, в съгласие с логиката на самата наука и така, че научно- * Книгата е издадена във връзка с Първи я международен конгрес по българистика в София - 23 май-3 юни 1981 г. публицистичният и информативно-журналистическият елемент да допълват и доосветляват научната проблематика, застъпена в Книгата. Основният принос на тази книга е, че тя дава представа, макар и под формата на своеобразна мозаечна картина, за състоя нието и основните проблеми, които разре шава българистиката с усилията на учени от различни страни на света. Без да се стремя към пълнота на описанието на тази картина, което е и невъзможно, ще щрихирам по-характерните и моменти, свързани с имената на крупни българисти. Ще започна с постановката на акад. Дми трий Лихачов, когото др. Тодор Живков в словото си по случай връчването му на Международната награда „Братя Кирил и Методий" нарече с право виден представител на най-напредничавата наука в света - съ ветската" и създател на всепризнатата ленинградска медиевистична школа". В словото си акад. Лихачов между другото каза: „Съз даването на българската държава преми на през два етапа - първия етап, свързан с името на Аспарух, и втория, свързан с име ната на Кирил и Методий. И ако направеното от Аспарух не е било разрушено от следващите завоевания над българите, това е станало благодарение дейността на Кирил и Методий, които създа доха основа за духовното, културното и политическото безсмъртие на българската държава.

Едва ли завърналият се през октомври 1849 г. от Вроцлав в Прага чешки учен и поет, професор по славянска филология Франтишек Ладислав Челаковски е предполагал, че започвайки да чете курс лекции по сравнителна граматика на главните славянски езици през зимния семестър на 1849-1850 г. и по старобългарски език - през зимния семестър на 1850-1851 г. на практика полага началото на университетската българистика в Чехия. Но едва ли е случаен фактът, че научният интерес към българската култура се формира 161 най-напред в Пражкия университет, където изследването на езиците, литературите и историята на славянските народи и техните взаимоотношения и връзки е една от основните насоки в изследователската и образователната дейност от самото му възникване (7. IV. 1348). Сто и тридесет години след този епизод в биографията на Челаковски възникването, развитието и достиженията на българистиката като комплексна наука и като съставна част на славистиката в това научно и педа гогическо средище са обект на изследване от авторски колектив на Катедрата по славистика към Философския факултет на Карловия университет в Прага. По случай 1300-годишнината от създаването на бългаската държава този колектив начело с ръководите ля на катедрата проф. Ян Петър ни подна ся като дар сборника „История на българистиката в Карловия университет в Прага", издаден като т. VIII от поредицата „Трудове по история на славистиката".

Както се вижда от подзаглавието, книгата представлява сборник статии на литературни критици и литературоведи от шест социалистически страни. Материалите са общо 24 на брой, разпределени в четири големи раз- дела, които се предхождат от обширното и задълбочено типологично изследване на съ ветската литературоведка Ина Бернщайн Динамиката в развитието на романа в социалистическите литератури". Отделните статии са били вече публикувани, но това ни наймалко не снижава приноса и значението на книгата. Тя представлява пръв опит да се роведи от социалистическите страни. След като в ГДР това беше вече постигнато по отношение на романа в капиталистическите страни (вж. рецензия в сп. Литературна мисъл, 1981, кн. 2, за „Romane im 20. Jahrhundert. USA, England, Frankreich, BRD. Akademie- Verlag, Berlin, 1980), настоящата книга представлява закономерно и необходимо допъл нение, запълвайки празнина в литературната критика на ГДР. Литературните критици, на които е дадена думата в сборника, никога не са разговаряли на подобен форум. Тях ги свързва общата цел - да проучат какъв е приносът на романа за опознаване и художествено претворяване на социалистическата действителност. При постигането и те открито сочат постиженията, проблемите и слабостите в развитието на този жанр. Обект на техните проучвания са художе ствени творби в социалистическите страни през 60-те и преди всичко през 70-те години. Обобщаващо звено на сборника, което преосмисля и синтезира всичко, казано в отделните статии, е уводът от съставителите Илзе Зеехазе и Дитмар Ендлер. Дългогодишни преподаватели и научни работници в Лайп цигския университет в областта на литературите на славянските народи (на чешки, словашки и български език), те изхождат от Марксистките позиции на съвременното срав нително литературознание, за да обхванат както конкретните национални особености на отделните литератури, така и литератур ните взаимодействия. За тях социално-ико номическата структура на обществото опре деля функцията на изкуството и литерату рата. Оттук правилната им констатация, че разглежданите в книгата национални лите ратури - полска, унгарска, чешка, словашка, румънска, българска, - които са притежа вали изключително специфични черти в навечерието на социалистическата революция, проявяват днес общи черти - факт, дължащ се както на аналогични процеси в обществото, така и на взаимния литературен обмен в световен мащаб.