Наливане на основите

Първият мой литературен връстник, с когото се сприятелихме и не сме се делили години наред, беше Иван Радоев. Бяхме съученици, но той учеше вдруга паралелка. Най-напред аз станах близък с баща му - бай Дашо. На заседанията на литературния кръжок „Цветан Спасов" в Плевен идваше от село Пордим един висок, светлоок човек, с посивяла стърчаша коса, подстригана „алаброс“. „Голе мите" се отнасяха към него с подчертано внимание, а с Величко Нешков, като селски, бяха близки. Разбрах, че това ебелетристът Дашко Радоев. Бях чел няколко негови разказа в Литературен глас", където тогава печатаха свои разкази и най-утвърдените наши белетристи, та съм го смя тал за софийски автор. Особено ме беше впечатлила една негова работа, мисля, че се казваше Вихрушка". В бедна селска къща отглеждат с голяма любов младо конче. И една зимна бурна нощ с виелица пристига гост - близък някога на хората. Те питаят към него голяма почит На сутринта в дома идва полиция, но гостът еизчезнал. Откраднал е кончето „Вихрушка" и е избягал. Хората страдат за загубата, но им есветло в душите - добрият човек се е спасил. Бай Дашо не вземаше участие в обсъжданията - повече слушаше. Не даде да се обсъди негова нова творба, а казваха, че е приготвил за печат и май че предал в някакво издателство книгата си, Прислужникът от хана". Когато вземаше думата, говореше тихо, не беше рязък в оценките си. Веднъж се разговорихме и той ми каза, че имал син в същия клас на гимназията, който пишел стихове - може би го зная, казвали му „Дашката". - А „Дашката" го знаеше цялата гимназия. Беше диригент на гимназиалната музика свиреше на кларинет. Вървеше начело на всяко ученическо тържество. Под негова команда се люшваха хората ни. Освен това играеше футбол - център нападател, любимец на всички за палянковци. Знаеха го и софийските спортисти - през пролетта на 1944 г. в Плевен бяха сва куирани няколко столични отбора, а той беше играл и с най-големите футболни звезди тогава. Беше време и на акордеоните - канеха го на всички ученически журове", защото свиреше и на китара, а и хубаво пееше. За хората, които познават Иван Радоев през последните десетина го дини - мълчалив, съсредоточен, лаконичен в отговорите си и понякога като че ли и потиснат трудно ще им бъде да си представят някогашния Дашка... Възторжен, весел, духовит, импровизатор - той беше душата на всяко младежко увеселение. Навярно баща му беше казал за нашия разговор, защото в едно междучасне ние се срещ нахме в коридора и заговорихме без предисловия, като отдавнашни близки. Аз веднага го под хванах за стихотворенията му,но той не пожела да водим литературни разговори. И може би упо ритото любопитство от моя страна, да разбера що за човек есинът на бай Дашо, когото аз вече много уважавах, стана причина да се сприятелим с Иван. Защото по това време той си имаше своя среда, свои приятели, пак наши съученици, но от неговите футболни и музикантски среди. А и аз имах други близки, които охотно ми показваха „творбите" си и водехме с тях литературни дискусии. Бяхме в последния клас на гимназията, матурата ни улиса, после се прибрахме в род ните си места. И понеже селата ни бяха съседни, аз често прескачах до Пордим. И двамата ни скъсаха на приемния изпит в университета, та се чувствувахме съвсем братя по съдба. Инициативата за тези наши чести срещи беше моя - глождеше ме желанието да чуя негови стихове, но той отклоняваше разговора на тази тема. Къщата на Иванови - голяма, двуетажна сграда - беше на главната улица. В съседство с нея - руският музей. В прихлупената къща някога е отсядал самият император Александър П. Била е Главна квартира на руските освободителни войски. Прадядото Дашо се сприятелил с императора и когато после от българска страна изпра тили някаква делегация да поднесе приветствие в Петербург, в състава им бил включен и той. Виждал съм снимка в една стара книга - Константин Стоилов, митрополит Климент, още един (забравил съм му името сега) и дядо Дашо... (Вместо фамилия, имаше потекло) от село Пордим, Плевенско. Подарената от руския император сабя се пазеше в дома... В една от стаите на горния етаж имаше пиано. Навярно то е било купено за сестра му - по-малка от него -, но без да е вземал уроци, Иван акомпанираше със свои вариации песните, които пеехме. Семейството на Иванови бе заможно по наследство, но баща му от млади години беше комунист... Когато на Девети в Пордим влязла малобройна групичка от партизани и политзатворници, пратили бай Дашо в общината на разузнаване. И когато я завзели, той станал първия „,червен кмет" на селото след свободата.