Книжка 3

1979, Книжка 3 - Съдържание

Изминаха десет години от речта на др. Тодор Живков пред столичните комсомолци, в която бяха разгледани и проблемите на художествената критика. През този значителен период от време нашият народ отбеляза крупни завое вания във всички области на материалното и духовното строителство. Отбеляза крупни успехи и нашата литература. Сред тях са несъмнено и успехите на литературната критика. Ето вече десет години тя прави усилия за превъзмогване на своите слабости и за разрешаване основните задачи, които стоят пред нея. Сред тези основни задачи и проблеми една от най-важните несъмнено е: да осмисля и подпомага развитието на литературния процес по такъв начин, че художественото творчество „да се превърне в един от решаващите фактори за изграждане на човешката личност“. И тъкмо тук се крие голямата трудност. Защото осмислянето изисква не само сериозна теоретическа задълбоченост, но и сериозно задълбочено творческо проникване в същината на нашата действителност, което предполага опознаването на тази действителност. А какво е в същност опознаването на една бързо променяща се действителност: преди всичко опознаване психиката на съвременника ни, който изгражда тази действителност и я променя съобразно комунистическите идеали. Литературата е човекознание. И литературната критика е също човекознание: опознаване на човека в нашето съвре мие, опознаване на литературния герой — наш съвременник, опознаването на писателя-творец - наш съвременник. В литературата „проблематиката“ не виси във въздуха - тя е свързана с човека. Литературата е конкретно дело. Преди да бъде тип, литературният герой трябва да бъде човешка индивидуалност, единна и неповторима - ако иска да оживее. Тук е сложността и трудността както за писателя, така и за литературния критик. С какво е съдействувала литературната критика за насочване на писателя към съвременната тема? В речта на др. Тодор Живков пред столичните комсо молци беше ясно подчертана необходимостта от правдивото изобразяване на съвременността в нашата литература. Основното във всяка литературна творба несъмнено са нейните идейно-художествени качества. Но значимостта на писа теля се определя и по това, доколко той е съумял да разкрие истината за своята съвременност. Както и значимостта на един литературен критик се измерва пре димно по това, доколко той е съумял да разкрие истината за състоянието, задачите и перспективите на съвременната литература. Заобикалянето на съвременността от значителния писател не е достойнство за него, както и заобикалянето на съвременната литература не е достойнство за литературния критик. Трудностите да се пише на съвременна тематика и за съвременна литература са както от художествено, така и от морално естество. И са свързани с откривателството. Но в литературата именно трудностите обогатяват твореца.

Десет години минаха, откакто др. Тодор Живков произнесе своята реч пред софийските комсомолци. Както е известно, централно място в тая забележителна реч заемат проблемите на литературната критика. Десет години са достатъчно време, за да се провери стойността на едно слово. Можем да кажем съвсем определено, че за тоя период от време речта на др. Тодор Живков за нашата критика ни най-малко не изгуби своята актуалност и острота. Напротив, издигнатите в нея принципиални положения и до днес могат да служат като ръководно начало на по-младите литературнокритически поколения. Лично аз добре си спомням при каква обстановка сред нашата критика беше произнесена тая реч. В известен смисъл тя падна като гръм сред бял ден, като гръм от небето. Тя срещна редица хора в изненада. Тя с властна сила напомни от името на партията значението на литературната критика като партийно оръ жие в сферата на идеологията. Тая, бихме казали, историческа реч демонстрира мъдростта на партията, нейната чувствителност по отношение на идеологията и литературните процеси. Тя показа, че партията в лицето на нейния първи секре тар не е чужда на проблемите на литературната критика. Връщайки се назад, трябва да припомним обстоятелствата, които породиха произнасянето на тая реч. По едно време в нашата литература се забелязаха тенденции на деидеологизация, на забравяне на някои основни принципи на политиката на партията в областта на литературата и критиката. С тая реч на др. Тодор Живков бе внесена яснота и острота по въпросите на литературната критика. Не че дотогава не е говорено по тия въпроси, но сега за пръв път се заговори така разгънато по проблемите на литературната критика, и то от най-отговорно обществено място. Др. Живков съвсем недвусмислено ни внуши, че работите на нашата литературна критика са твърде неблагополучни, макар че имаме немалко успехи в тая област след Априлския пленум на нашата партия от 1956 г. Тая реч спомогна за обединението на литературните критици на принципиална основа, за изживяване последиците на професионалния егоцентризъм. Неслучайно тая реч беше приветствувана от най-различни среди, отличаващи се с различни естетически нюанси. В изтеклия период са водени редица професионални разговори за състоянието на литературната критика. В своето цяло нашата литературна критика, особено в лицето на по-младите, се превъоръжи. Тя застана смело на своя пост, активно участвува в оценката на литературните факти. Благодарение на речта на др. Тодор Живков критиците успяха да уточнят своите идейно-класови критерии, партийната гледна точка. В тоя период нашата критика постигна много. Тя стана естетически по-гъвкава към литературните факти, навлезе по-дълбоко в структу рата на художественото произведение (тук не говорим за увлеченията на струк 8 турализма, който иска да подмени един подход с друг за сметка на идейното съ държание на литературната творба), на дело осъществява разглеждане на художественото произведение като единство на съдържание и форма. В тия години се забеляза едно брожение сред литературната критика, тя се обогати и жанрово. Разчупиха се същевременно догматичните рамки на критическо мислене. Речта на др. Т. Живков от 30 март 1969 г. послужи като отправна точка за развитието на литературната критика, спомогна да се преодолеят някои естетически различия, благодарение на нея на практика се потърси една по обединяваща платформа за работа в средата на литературната критика.

Последните две десетилетия от живота си Жинзифов прекарва в Русия. Тук той, макар и далеч от робското ежедневие на народа си, създава творчество, свързано с духовната и политическата атмосфера в България, с общите тенденции в развитието на българската литература и култура. Жинзифов се изявява като поет, журналист, публицист, белетрист, преводач, литературен критик, фолклорист. И преди всичко като патриот, подчинил всяка своя проява на националния си дълг, на веруюто си на гражданин и демократ. Няколко момента от живота на Жинзифов се оказват решаващи във формирането на неговите обществени и творчески позиции. През 1856 г. той е назначен за помощник-учител в българското училище в Прилеп, чийто главен учител по това време е Димитър Миладинов. В негово лице Миладинов открива отдавна търсения съидейник. Жинзифов е респектиран от културата, изключителното родолюбие, педагогическия такт на своя сънародник. Той е увлечен от стре межа му българският език да се преподава в училищата, да зазвучи от църковния амвон; от неговата принципност и твърдост в борбата против асимилаторските домогвания на фанариотите. Дружбата с Миладинов прави от Жинзифов ревностен поклонник и популяризатор на народното творчество. Той наблюдава с увлечение народните обичаи, записва песни, приказки, предания. Тези богати впечатления от народния бит и изкуство не остават без отглас в развитието му като писател и публицист. На Миладинов Жинзифов дължи и друго - насочването към Русия, към нейната богата литература и култура. Тук той попада в кръга на Каравелов, Дринов, Нешо Бончев, създава с тях Московската българска дружина, която си поставя за цел да подготвя пристигащите от България младежи за приемане в руски учебни заведения, да ги снабдява с книги и ги подкрепя материално. По инициатива на Дружината през 1860 г. започва да излиза и единственото българско периодично издание в Русия „Братски труд“, в списването на което Жинзи фов има решаваща роля. В Москва жадният за знания български младеж се свързва с видни руски учени иобщественици - Ив. С. Аксаков, проф. М. П. Погодин, П. И. Бартенев, Нил Попов и др. Те му съдействуват да види редица събития и факти през техния поглед, да ги прецени с техния критерий, т. е. да възприеме някои техни славяноФилски концепции, които слагат отпечатък върху някои моменти в неговото литературно и обществено дело.

Съществува една видима дистанция в хронологията на българската детска поезия и българската проза за деца. Докато детската поезия започва още във вре мето на Възраждането, когато започва и детският периодичен печат (стихотворенията на П. Р. Славейков в неговото списание „Пчелица“), за проза за деца може да се говори едва половин век по-късно - във времето след войните, когато работата си като детски писатели започват Каралийчев и Елин Пелин, Ран Босилек и Стилиян Чилингиров. Закъснението на прозата е един литературно-исторически факт и когато срещу празнината на тези петдесет години от Славейковите детски песни“ до Каралийчев и Елин Пелин поставим имената на Вазов и Константин Величков, на Васил Попович и Цоню Калчев. Да се обясни това закъс нение не означава само да се приеме художествената вторичност на прозата, но да се покажат основните структури на националния нравствен идеал като възпитателен идеал, да се съпоставят доминиращото естетическо съзнание на епохата с детското съзнание, най-после - да се разгледа процесът на формирането на поетиката на детската проза. Необходими са, за да се направи в някаква степен успешно това, не само пълни литературно-исторически познания за развитието на националната детска проза, но преди тях общотеоретически трудове, в които са изведени общите закономерности в обособяването в рамките на един национален художествен процес на детската литература и специално на детската художествена проза. Вече стана дума, че историята на детската ни литература е почти девствена земя и сто години след началото й, а теоретическите изследвания върху детската литература като дял на националната литература са изключително редки и за съжаление в редкостта си - много често за нас и недостъпни. На детската литература се е гледало ту като на учебно-помощна литература, ту като на специфична, но напълно подвластна на развитието на националната литература област. Но без да се изключва значението нито на едната, нито на втората характеристика, трябва да приемем, че те никога досега не са дали една плодотворна база за всестранното изследване на еволюцията й. Възникнала в приоритета на възпитателната си функция, детската литература (и проза, и поезия) е преди всичко осъзнаване на реалността на националния нравствен идеал. В нашата култура това е един почти толкова изоставен въпрос, колкото и историята на самата детска литература. Взаимосвързани и взаимообусловени, тези два проблема като скачените съдове обясняват и нивото на развитостта си. Ето защо написването на една история на детската литература у нас сега е непосилна за дача за нормалните възможности. Но да се диференцират и определят въз основа на най-общите белези на националния нравствен идеал етапите и посоките в 23 еволюцията на прозата например е работа наложителна, макар и изпълнена с рискове.

Някога проф. Александър Балабанов написа своята прочута статия „Един класик на българската проза", в която показа истинската величина на един от най-големите български писатели - Захари Стоянов. До този момент Зах. Стоянов не е имал висока литературна цена. Пенчо Славейков го е смятал за „кекавоумен драскач“, а критици като Б. Пенев и Вл. Василев не го забелязват изобщо. Днес определението „класик на българската проза" се е сраснало с името на Зах. Стоянов, но когато Ал. Балабанов го употребява за първи път, се е приело като литературно светотатство. Четвърт век след смъртта на Ал. Балабанов ние сме принудени да пишем за него като за неразкрита фигура в нашата литература. Какъв парадокс на съд бата! Името на човека, който приживе беше една от най-известните българ ски личности и който предизвикваше непрекъснати литературни бури, сега е обгърнато с мълчание. Дори академичната „История на българската литература" пропусна да му отдели поне кратък очерк. Но какво да се прави, Ал. Балабанов продължава да бъде до голяма степен непознат. Никой досега не се е заемал със сериозно изследване на неговото литературнокритическо и културно дело, камо ли пък да му посвети монография. Като имаме пред вид и факта, че ние още нямаме „История на българската литературна критика“, става ясно защо неговото важно място, което заема в развоя на нашата критика, остава по-скоро предполагано, отколкото точно определено. По странно стечение на обстоятелствата Ал. Балабанов е една от най-малко изследваните фигури в нашето литературознание. Работите му, разхвърляни в десетки литературни списания и вестници, все още чакат влюбеното око на някой упорит изследвач, за да блеснат с нова сила и с ново обаяние. Не показа ли това и изданието, изготвено от проф. Тодор Боров, което излезе през 1973 г. в издателство „Български писател" в библиотека „Български критици"? Макар и незначително по обем в сравнение с огромното наследство, оставено от Балабанов в областта на литературната критика, то откри върха на един огромен айсберг, който тепърва ще изплува на повърхността. Излиза и втори том от изданието на проф. Боров, който ще включва най-известните работи на Ал. Балабанов, писани за чуждите литератури. Предстои да излязат в отделна книга и спомени на Ал. Балабанов. Тези книги разбиват постепенно мълчанието около името на Ал. Балабанов. Жалко, че отдавна не са излизали в самостоятелни издания неговите чудесни изследвания за класическата литература: „Еволюция на мотивите в гръцката поезия в класическия период“, „История на класическата литература“, „Любов и поезия". Остава и нашата литературна наука да извърши своето, за да заеме 43 Балабанов мястото, което по право му принадлежи в нашата литературна ис тория.

Лириката като изкуство на художественото слово се реализира в репрезентативното време и вътрешното пространство. Всяко произведение на изкуството се интерпретира като въображаем свят, проекция на обективната реалност душата на твореца, чиято система от образи е в крайна сметка най-красноречивият факт от оригиналната му инвенция. Най-съществечата задача на чита теля е да осъществи в процеса на творческото възприемане динамичната комуикация между своя собствен мир и поетическия свят на автора. Защото всяко стихотворение живее като вътрешен пейзаж на художника, пейзаж, в който тек стът и подтекстът се взаимопроникват и обуславят. А диалектиката на тези взаимоотношения реализира музиката на цялото. Затова откриването на авторозия поглед към света играе първостепенна роля в задълбочения и проникно вен анализ на стихотворението. В същност хармонията на всяко значително лирическо произведение се осъществява от три разностранни пласта: словесна област, живопис - посредством словесните форми се внушават визуално образи ситуации, музика - аудиовпечатления, провокирани от вокално-консонантната система, ритъма, римата и т. н. 1 Това триединство налага по необходимост комплексен подход към лирическото произведение. При това работата с конкретния текст, добросъвестното съобразяване с особеностите на жанра дава големи възможности за преодоляване на тематичния анализ, който търси „открива" сюжетни звена в лирическата творба. Освен това в света на поетическото произведение ние откриваме физиономията на авторовата личност 2! индивидуалност. И Настоящата разработка няма за задача да обхване цялостния поетически свят на Асен разцветников. Това би било обект на едно монографично изслед ване. Целта е далеч по-скромна: аналитично-синтетичният поглед върху психодра мата на лирическия характер и полюсните презнышения на авторовия индиви дуален дух: драма, която уплътнява най-високите върхове в лириката на поета. Ако се ограничим само в рамките на идеологическите предпоставки, които голяма степен обясняват завоя на Асен разцветников след Септември 1923 Април 1925 г., можем да открием в тематично отношение почти пълна пронаст между неговите „Жертвени клади" и последвалите лирически откровения поста. Като че ли в „Двойник“ и „Планински вечери" съзнателно е приглу шил непристъпен оптимистичните и трагичните полети на своето време, затворил се е в своя чертог, в който 10 11 на витаят сенките на небитието. Но ние се намираме Paris, 1 1957. По този въпрос вж, по-подробно книгата на Gui Michaud L'oeuvre et ses techniques". B художествената вселена на автора, която ни задължава да обхванем цялостното и звучене, предизвикано от превъплъщенията на лирическия характер. Показателна в това отношение е и автентичната самооценка на поета, изказана във връзка с поемата „Двойник“: „Аз написах „Двойник", за да туря край на литературните си и обществени увлечения, без да помисля дори, че постъпвам като ония младежи, които решават да основат въздържателно дружество, и се напиват по тоя случай за последен път. "

От 1918 г. за Николай Райнов започва много да се пише. Броят на книгите му през последните две години, непрекъснато появяващите се из списания и вестници нови стихотворения, разкази, критически и теоретически статии за литературата и живописта затрудняват читатели и критици. Райнов сякаш се стреми ги смае с изобилието на произведения, да ги удави в образи, цветове багри, да не им позволи да си отдъхнат под напора на неговата плавна, песенно построена реч. И това му спечелва завистта на някои, неразбирането на други, възхищението на трети. Едни се съмняват в художествеността на многобройните му творби, други виждат в количеството им признак за скорошно изчерпване автора, трети в това изобилие съзират талант с голямо бъдеще. В същност преди шест години, през 1912 г., „Богомилски легенди" предвестиха появата на Николай Райнов в нашата литература, а „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия", „Градът“, „Между пустинята и живота“, „Видения из древна България“, „Книга царете" откриха мащабността на мисълта и дълбочината на въображението му. И ако дотогава някои критици са се отнасяли със снизхождение към този автор, сега те разбират, че пред тях е сериозен творец и независимо дали приемат или не неговите художествени концепции, признават мястото, което си е извоювал. за Количеството на излезлите през 1918-1919 г. произведения изненадва само на пръв поглед. Те са създадени през периода 1912-1918 г., когато избухват вой ните, писателят е на фронта, а книгоиздаването е почти невъзможно. Много от тях са публикувани в списания и вестници, други в ръкопис са изпращани за Мнение на приятели, а тяхната „масирана" поява е резултат от невъзможността да бъдат издадени по-рано. Но независимо от почти едновременното си изли зане книгите на Николай Райнов са различни по тематика, стил, настроения и носейки в себе си част от живота на своя създател, отразяват различни моменти от пътя му. Най-ведрите сред тях са „Слънчеви приказки“ и „Очите на Арабия". Пър вите са лирични миниатюри - построени върху отделни случки, спомени, малък сюжет. В тях се разказва за любов, отчаяние, смърт, възпяват се красотата и мадростта - въобще всички теми, присъщи за натюрела на автора, разрешени в подчертан поетичен аспект, с романтична приповдигнатост и оптимизъм, чужди на по-късните му творения. При това той не следва отвлечено-притчовия тон на легендите си, библейската им иносказателност. Сега емного по-земен, по-осезаем. Сюжетите му са от живота, третират различни човешки взаимоотно шения, реални страсти, подсилени от стремежа за поетично обобщение - във всяко събитие да се открие вечната истина за живота. В Кръв по листата" писателят внушава мисълта за несъвместимостта между любовта и престъплението, във „Вечната хубост " за безсмислието на красотата, която не носи радост и жи вот, „Златни криле“ е повествование за проклятието на златото върху щастието и живота, „Минатка" - за облагородяващата сила на изкуството и любовта; „Огнена рана“ и „Песен на умрелия" разказват за непризнаващата граници и разум любов.

Чудомир изгради своята поетика върху битово-анекдотичния разказ, като в много случаи жизнените епизоди, при които изпадат героите му, остават встрани от острите социални конфликти на своето време. Това е природно-непосреден хумор, въздействието на който би следвало да се търси предимно в битовоетичен план. Повествователният модел на Чудомир се гради върху низ от анекдотични епизоди, но те са включени в общ контекст и са достатъчни да щрихират както образ (образи), така и една картина на интелектуална и битово-социална нищета. Свободното въвеждане на епизоди, които разкриват пряко или косвено образа на главния герой — героя стожер, е обикнат похват от белетриста. Той доминира в по-голямата част от разказите и фейлетоните му, при които стройната фабула“ е пренебрегната в името на една автентичност и достоверност. Този мисловен поток, това изреждане и насищане на разказа с епизоди се родее най-характерните моменти от нашето словесно народно творчество. В случая доловена една особеност на народното общуване, която белетристът с вярно чувство вплита в своето повествование. Ролята на твореца започва от онзи момент, когато се постига степенуване на епизодите, когато се поставят художе ствени акценти, когато народното сладкодумие постепенно бива подчинено на една цялостна естетическа концепция. Така че тръгвайки от народностната традиция, Чудомир я издига и извисява, достига до свои решения и находки и онова, което за героите му е просто ежедневие, бит, раздумка - изведнъж се превръща в изкуство, щом до него се докосне талантът на твореца. Това преоткриване на на родния хумор, на народния живот придава на Чудомировите разкази и фейле C e тони пълна автентичност, своеобразен колорит, живост. В разказите на Чудомир не актуалното и злободневното са изведени като основен акцент, а са потърсени трайни народностни черти, които ни рисуват определен битов типаж - с очертани регионални и временни рамки. В повечето от случаите това са статични картини, изградени по веригата случка-ситуацияобраз, така дори в композиционната схема Чудомир плътно се придържа до принципите на природно-непосредния хумор. Отсъствието на открояваща се фабулна нишка наистина прави повествованието статично откъм действие, но тази статичност е неутрализирана с един невероятно жив, пластичен словесен рисунок, побрал в себе си най-характерните моменти от народното образно мислене и словесни обрати. Включени в художествена система - въпреки своята епизодичност разказите приемат и съхраняват в себе си трайни черти от народопсихологията на българина. Фрагментарната форма на разказа ограничава гледните точки на белетриста - битово-анекдотичните ситуации обаче са степенувани в своята комедийност и рисуват портрета на героя от непосредствена близост. Това е хумор, който най-често намира своята мотивировка чрез словесно-пластичния рисунък, чрез комичната ситуация или случка, а не чрез директна социална характеристика на нравите и типовете. „Словесните фойерверки", словесният поток от живи народни образи, сравнения и думи прави този хумор леко достъпен и в същото време той е изчистен от драстичност.

„История славяноболгарская" стои в основата на главните методологиче ски проблеми на Българското възраждане. Преди всичко с това, че тя отбелязва най-високия етап в самоопознаването на българите през XVIII в., т. е. в закономерното и главно за нас през този век придвижване към „роде български". Завършена и разпространявана във време, когато идеите на Просвещението навлизат все по-широко в различните сфери на социалния прогрес в Европа, Паисие вата творба означава и най-решителната крачка, направена тогава за приобщаването на българската обществена мисъл към тези идеи. Предварително трябва да обърна внимание на още няколко общи положе ния, които поясняват в развитие историзма на Българското възраждане през XVIII в. и сравнителната характеристика на „История славяноболгарская" в идейната светлина на Просвещението. Най-напред става дума за последователността на историческото познание до Паисий и след него до края на XVIII в. Като има пред вид книжовниците-католици, а също Христофор Жефарович и Партений Павлович, Емил Георгиев пише: „Историзмът на Предвъзраждането (до Паисий - бел. моя) в разглежданите трудове се отличава от историзма на Възраждането с това, че не е насочен пряко към пробуждането на нацията, а преследва друга (к. м.) цел. "1 И По принцип забелязаното е вярно и бих се присъединил напълно към изло женото мнение, ако връзката на „История славяноболгарская" с идеите и задачите на предхождащите я произведения е наистина само в посока на така формулираното различие. Оказва се, че застъпената в тях илирийско-християнско- патриотична гледна точка води също до „пробуждането на нацията". В своите настоятелни съвети към българите да се обединят с католическата църква, както в обществено-пропагандната си дейност сред българските католици Кръстьо Пейкич влага определено мисълта за политическото освобождение на поробе ните християни, в това число и на българите; Христофор Жефарович има пред вид патриотичното въздействие на историческите образи от миналото; на същата идея не е чужд и Партений Павлович, колкото и косвено да е нейното отражение делото му. Ето защо трябва да приемем, че тези „други цели" са проява и разновидност на пробуждането на нацията, което пробуждане с „История славяноболгарская" обхваща изцяло историзма и всички области на обществения жи вот на българите. B 1 Е. Георгиев. Българската литература в общославянското и общоевропейско лите ратурно развитие. С., 1973, с. 135. 2На този въпрос се спирам по-обстойно другаде. Тук го отбелязвам само с оглед на ме тодологическата постановка на въпроса. C Втората особеност пояснява също появата на „История славяноболгарская" оглед на последователността в културно-националното ни развитие, но от подруг аспект. Докато историзмът в Гърция, Сърбия и Хърватско например достига през XVIII в. до най-високите си постижения приблизително 50 и повече години след написването на първия собствено историографски труд, то за нашите условия Паисиевата творба отбелязва едновременно най-високата точка в развитието на историческото познание, в преодоляването на средновековния мироглед, във възприемането на просвещенски идеи и, разбира се, в изявата на българското национално съзнание през XVIII в.

Първият мой литературен връстник, с когото се сприятелихме и не сме се делили години наред, беше Иван Радоев. Бяхме съученици, но той учеше вдруга паралелка. Най-напред аз станах близък с баща му - бай Дашо. На заседанията на литературния кръжок „Цветан Спасов" в Плевен идваше от село Пордим един висок, светлоок човек, с посивяла стърчаша коса, подстригана „алаброс“. „Голе мите" се отнасяха към него с подчертано внимание, а с Величко Нешков, като селски, бяха близки. Разбрах, че това ебелетристът Дашко Радоев. Бях чел няколко негови разказа в Литературен глас", където тогава печатаха свои разкази и най-утвърдените наши белетристи, та съм го смя тал за софийски автор. Особено ме беше впечатлила една негова работа, мисля, че се казваше Вихрушка". В бедна селска къща отглеждат с голяма любов младо конче. И една зимна бурна нощ с виелица пристига гост - близък някога на хората. Те питаят към него голяма почит На сутринта в дома идва полиция, но гостът еизчезнал. Откраднал е кончето „Вихрушка" и е избягал. Хората страдат за загубата, но им есветло в душите - добрият човек се е спасил. Бай Дашо не вземаше участие в обсъжданията - повече слушаше. Не даде да се обсъди негова нова творба, а казваха, че е приготвил за печат и май че предал в някакво издателство книгата си, Прислужникът от хана". Когато вземаше думата, говореше тихо, не беше рязък в оценките си. Веднъж се разговорихме и той ми каза, че имал син в същия клас на гимназията, който пишел стихове - може би го зная, казвали му „Дашката". - А „Дашката" го знаеше цялата гимназия. Беше диригент на гимназиалната музика свиреше на кларинет. Вървеше начело на всяко ученическо тържество. Под негова команда се люшваха хората ни. Освен това играеше футбол - център нападател, любимец на всички за палянковци. Знаеха го и софийските спортисти - през пролетта на 1944 г. в Плевен бяха сва куирани няколко столични отбора, а той беше играл и с най-големите футболни звезди тогава. Беше време и на акордеоните - канеха го на всички ученически журове", защото свиреше и на китара, а и хубаво пееше. За хората, които познават Иван Радоев през последните десетина го дини - мълчалив, съсредоточен, лаконичен в отговорите си и понякога като че ли и потиснат трудно ще им бъде да си представят някогашния Дашка... Възторжен, весел, духовит, импровизатор - той беше душата на всяко младежко увеселение. Навярно баща му беше казал за нашия разговор, защото в едно междучасне ние се срещ нахме в коридора и заговорихме без предисловия, като отдавнашни близки. Аз веднага го под хванах за стихотворенията му,но той не пожела да водим литературни разговори. И може би упо ритото любопитство от моя страна, да разбера що за човек есинът на бай Дашо, когото аз вече много уважавах, стана причина да се сприятелим с Иван. Защото по това време той си имаше своя среда, свои приятели, пак наши съученици, но от неговите футболни и музикантски среди. А и аз имах други близки, които охотно ми показваха „творбите" си и водехме с тях литературни дискусии. Бяхме в последния клас на гимназията, матурата ни улиса, после се прибрахме в род ните си места. И понеже селата ни бяха съседни, аз често прескачах до Пордим. И двамата ни скъсаха на приемния изпит в университета, та се чувствувахме съвсем братя по съдба. Инициативата за тези наши чести срещи беше моя - глождеше ме желанието да чуя негови стихове, но той отклоняваше разговора на тази тема. Къщата на Иванови - голяма, двуетажна сграда - беше на главната улица. В съседство с нея - руският музей. В прихлупената къща някога е отсядал самият император Александър П. Била е Главна квартира на руските освободителни войски. Прадядото Дашо се сприятелил с императора и когато после от българска страна изпра тили някаква делегация да поднесе приветствие в Петербург, в състава им бил включен и той. Виждал съм снимка в една стара книга - Константин Стоилов, митрополит Климент, още един (забравил съм му името сега) и дядо Дашо... (Вместо фамилия, имаше потекло) от село Пордим, Плевенско. Подарената от руския император сабя се пазеше в дома... В една от стаите на горния етаж имаше пиано. Навярно то е било купено за сестра му - по-малка от него -, но без да е вземал уроци, Иван акомпанираше със свои вариации песните, които пеехме. Семейството на Иванови бе заможно по наследство, но баща му от млади години беше комунист... Когато на Девети в Пордим влязла малобройна групичка от партизани и политзатворници, пратили бай Дашо в общината на разузнаване. И когато я завзели, той станал първия „,червен кмет" на селото след свободата.

В кн. 2 на датското международно списание за съвременна литература привлича вниманието студията на Андре Банулс от университета в Саар, озаглавена „Проблемът за братството в драмата на Томас Ман „Фиоренца" и в есето му за художника и литератора". Критикувайки своя брат Хайнрих, Томас Ман го представя в драматичните си диалози „Фиоренца" чрез образа на Савонарола веднъж като застъпник на идеята, а друг път като политически агитатор. Причината за тази нееднородност може да се търси в продължителността на периода от замислянето на пиесата до окончателното и завършване. Бележниците на Томас Ман потвърждават това развитие, отбелязва авторът. В статията се интерпретира и слабо изследваното есе на Томас Ман от 1913 г. за художника и литератора. В зашифрована форма тук се противопоставят два литературни типа: художникът е обективен и изпълнен с чувство за хумор, докато „литераторът" служи на своите политически възгледи, но не преследва докрай своята цел, която според автора може да го доведе до толерантност и доброта. Това обаче Томас Ман напразно търси у своя брат, въпреки че иска да го подтикне към упражняването на тези добродетели. Според Андре Банулс драмата „Фиоренца" представлява и опит за самоизобразяване. При нито едно от своите произведе ния през следващите десетилетия Томас Ман не се е заемал допълнително да изтъл кува своите персонажи съответно на новата историческа и идеологическа ситуация, за да открие в тях нови символични стойности. Според Андре Банулс интерпретацията на тези противоречиви авторски коментари води до някои конкретни заключения, а именно: Савонарола е както Томас Ман, така и Хайнрих Ман - якобинецът“, „демократът", „цивилизованият литератор" и по-късно приятел на СССР.

Света гора (Атон) е голямо средище на културни ценности, останали от Средновековието - книжнина, живопис, архитектура. Тези ценности са свързани с живота на много народи - гърци, българи, руси, сърби, румъни, грузинци и др. Там се съхраняват и много архивни материали от по-ново време, свързани с възраждането на балканските народи. И двата вида източници за културната история преди всичко на балканските народи и на европейската култура изобщо не са използувани широко в науката поради обективни причини. Такава съкровищница е и Хилендарският Манастир, един от малкото славянски манастири: предмети на изкуството - църковни утвари, икони, обкови, графика, архитектура, ръкописи. Сбирката от стари славянски ръкописи, съхранявани тук, е една от големите Ръкописни сбирки в света. Характерно за тази сбирка е, че по-голямата част от ръко писите са писани тук или са преписани дру гаде, но предназначени за Хилендар, дето са били изпратени. Хилендарската сбирка е типич на манастирска библиотека, която е играла важна роля не само в живота на манастирското братство, а чрез него и на сръбския народ, но такава роля тя играе в живота и на останалите православни славянски народи. Хилендарски ръкописи са изпращани по други Манастири и по-далечни земи за преписване (някои от тях не са върнати), други (около 500 книги) през XVII в. чрез руския култу рен деятел Арсений Суханов биват отнесени в Русия във връзка с предприетата от патриарх Никон реформа на руската богослужебна книга. Хилендарската ръкописна сбирка е известна на науката; там са работили немалко славянски учени-слависти и изкуствоведи; нейни ръкописи са използувани неведнъж, Някои старославянски съчинения са печатани по хилендарски ръкописи, а други ръ кописи са използувани за варианти. Има и научни описания на тази сбирка, най-ценни от които са публикациите на архим. Леонид „Славяно-сербские книгохранилища на светой Афонской горе в монастырях Хилен даре и светом Павле" (Чтения ОИДР, М., 1875, с. 1-80) и на Sava Chilandarec Rukopisy a starotisky Chilandarske" (Praha, 1897, 134 с. 1-98). Тези две издания досега бяха главни източници на информация за хилендарските ръкописи. Сега разполагаме с по-богата информация за сбирката - за броя на ръко писите, тяхното временаписание, съдържание. Тази възможност ни дава наскоро излязлата книга на сръбския учен проф. Димитрие Богданович „Каталог ћирилских рукописа манастира Хилендара" (Београд, 1978). Информацията се разширява и от поместения В същата книга опис на старите печатни книги, камиращи се в библиотеката на Хилендар, подготвен от д-р Деян Медакович. Книгата на проф. Д. Богданович е от две части - описание на ръкописите и албум от Ръкописите (подборен). В първата част са описани всички кирилски ръкописни книги - 815 на брой (в описа по принцип са изключени архивните материали). Дадено е подробно физическо описание на всяка книга - мате риал (пергамент или хартия), колко листа има, размер на листовете, временаписание, редакция, вид на писмото (устав, полуустав, Скоропис), орнаментика, водни знаци, съдър жание, жанр, приписки (ако има). Сега за пръв път се получава пълна представа за книжовното богатство в Хилендар - ръко писите са от края на XII до началото на ХХ в. Описанието е дадено по номера, а не хронологично.

Литературнокритическата книга „Героите на Георги Караславов" от Александър Спиридонов е своеобразно изследване не само на персонажа, но и на цялата изобразителна система на един от най-изтъкнатите наши белетристи. Монолитността на този труд се определя еднакво от конкретната творческа задача на критика и от последователността в изобразяване на човешкия свят от страна на писателя социалитически реалист: защото, както се посочва в началото на кни гата, творчеството на Георги Караславов - най-крупния български белетрист днес - има огромно значение не само за картината на литературата, сътворявана в миналото, но и за съвременната ни социалистическореалистична проза, а оттам може да се направи изводът за необходимостта от актуа лизиране на художествено-естетическите интерпретации в общия развоен процес, намерил отражение в определена творческа биогра- фия. Ал. Спиридонов се е заел и според мен добре се е справил именно с тази трудна и отговорна задача: да изясни, главните насоки и цели на нашата проза" на основата на конкретни литературнокритически анализи, синтези, съпоставки, съотнасяния и оценки за творчеството на Георги Караславов, за неговия принос в изясняване на характерологията на героичното, на националното и общочовешкото. В началните страници на своето изследване Ал. Спиридонов очертава общите тенденции в творческото развитие на Г. Караславов и се спира по-подробно на хуманистичната насока на неговите идейно-естетически и художествени търсения, които се основават на трайното в националния характер, на народностни представи и идеали за човешкия свят. Основните произведения на Г. Караславов - Татул“, „Снаха“, „Танго“ и „Обикновени хора" (в шест части) - авторът нарича поредица от романи за промяната на националната съдба на България, осъще ствена от новите хора, изявили се след бунта на други преди тях срещу частнособственическото, примитивно, сиво и бедно на духовни пориви селско съществование". Този пи сател „на традицията и новаторството, на отрицанието и приемствеността с голяма пластичност на изобразителните похвати пре създава поредица от художествени образи на герои на нашето време, които в много отношения са израз на типологията на нашия национален дух, пречупени през призмата на конкретно-историческото битие на народа Подчертана е склонността на Г. Караславов да изгражда типажа на своите творби с прийо мите на преките портретно-психологически характеристики, които наследява от уроците на съветската и особено на нашата романова традиция (Толстой, Вазов, Елин Пелин, А. Страшимиров). Но критикът изтъква и качествено новите художественотворчески и идейно-естетически търсения на големия изобразител на българския национален живот, продиктуван от потребностите на социалнокласовите борби. Г. Караславов е писателкомунист и цялата му идейно-естетическа система е подчинена на точно определени творчески задачи за утвърждаване на нови естетически критерии, за нова духовност. В „Татул“ и „Снаха" например чрез портретно-психологическите характеристики на ге роите Тошка, Севда, Марьола, Юрталана, Минчо, Иван Г. Караславов изобразява разпадането на родово-патриархалната нрав ствена традиция, която се обръща срещу самата себе си и срещу човека". Приносен характер има и другата му кни га за романа-епопея на Г. Караславов „Образи и идеи в Обикновени хора" (1976). Ал. Спиридонов не е тръгнал по лесния път на обикновеното преразказване съдържанието на отделните части, по линията на хронологията, а е потърсил вътрешните закономерности на творбата, подчинена на определени идейни концепции, съизмеримостта на общото в конкретните проявления на човешките образи главните проблемни линии" в ху дожествената структура на шестте тома на „Обикновени хора".

VIII международен славистичен конгрес се превърна в своеобразен преглед на постиженията на съвременната литературна методология и доказа все по-внушителния авторитет на славистиката сред световните литературоведски, езиковедски и исторически научни среди. Разнообразната тематика и значителният брой на участниците спомогнаха заседанията да преминат на високо професионално ниво, да се създаде градивен диалог между учени от цял свят, да се очертаят реалните завоевания на славистиката през годините, които изминаха от състоялия се през 1973 г. във Варшава Седми конгрес. В общата програма литературознанието бе представено внушително с около 280 до клада и съобщения, а немалко нови и интересни проблеми се появиха и при обсъжда нията. В духа на старите славистични традиции конгресът имаше един голям юбилей за обе динителен център. Учените-слависти допринесоха в дните, когато по цял свят се чествува 150-годишнината от рождението на Лев Н. Толстой, да се разширят и обогатят границите на толстоеведението, да се разгледа творчеството на великия руски творец в светлината на последните постижения на модерното литературознание. На пленарното заседание изнесе доклад М. П. Алексеев, председател на Съветския комитет на славистите, който очерта творческия облик на гения Толстой. Сложната диалектика в идейно-тематичното съдържание на делото на писателя бе изразена особено убедително и актуално чрез анализа на обществената дилема война- мир във възгле дите на твореца (К. Н. Ломунов, СССР - „Л. Н. Толстой - велик борец за мир") и чрез отражението на този възглед в литературната традиция (А. М. Адамович, СССР - „Лев Толстой и белоруската литература. Войната и човекът", Н. Е. Крутикова, Т. П. Заморий, И. Д. Бажанов, СССР - Лев Толстой и съвременният източнославянски роман" и др.). Имаше и „странни" опити за осъвреме няване наследството на великия хуманист. Според Р. Е. Макмастър, САЩ, значението на „Война и мир" е в рисуването на войната като 144 неизбежна, в оправдаването на робството. Все пак подобни реакционни трактовки бяха единични случаи. Сънародничката на Макмастър - М. Науман, като проследява влиянието на Толстой върху Хемингуей, изказа мнение, че общото между двамата е убежде нието, че животът е особено скъпоценен именно на бойното поле. Многократно и в другите изказвания бе подчертано вниманието на Толстой към моралните и художествените критерии. А. Семчук, Полша, говори за влиянието на Толстой върху полските писатели и отбе ляза, че такива творци като Сенкевич и Прус оценяват особено високохудожественото майсторство и поставят на втори план религиозно-морализаторските принципи в Толстое вата дейност. Насочването към етични аспекти в творчеството на Толстой, главно от страна на западни литературоведи, е в съ звучие с поредното усилие за синтез на литературни тълкувания с морални принципи и свидетелствува за отмиране на чисто фор малните търсения. Връзката между героя и природата е потърсена в екологичен план. Алчността и лекомислието на човека извращават не само неговия живот, но и равнове сието в природата (Н. Ли, САЩ - „Екологическа етика в творчеството на Л. Н. Толстой" и Л. Велева, България - Човекът и природата в творчеството на Й. Йовков и Лев Толстой").

Обикновено за сериозността на една научнотеоретична конференция се съди по концептуалната дълбочина на поставените на нея проблеми. Тъкмо този съществен белег характеризира материалите, съставящи сбор ника „Социалистический реализм сегодня" - резултат от научнотеоретичната конферен ция „Новото в теорията на социалистическия реализъм“, състояла се през пролетта на 1975 г. в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС. Общо сборникът предлага двадесет и две статии, центрирани около четири основни проблема: социалистическият реализъм като качествено нов тип художествено творчество, поетиката на творческия метод, основни тенденции в развитието на литературата на зря лото социалистическо общество и интернационалното значение на литературата на социалистическия реализъм и идеологическата борба на съвременния етап. Докато в материалите, трактуващи последния проблем, доминира теоретико-идейният патос и, общо взето, имат с изключение на статията на Т. Мотильова („Нравствената проблематика като сфера на проявление на партийността") ,, осведомителен" характер, то в останалите дискусионният градус е твърде висок, поле 139 мичността - ярко изразена. Нормално е при ограничените възможности на една рецензия интересът ни да бъде насочен преди всичко към тях. Тематичен фокус за повечето работи, включени в сборника, е проблемът за поетиката на социалистическия реализъм като исторически отворена система от художествени форми, повдигнат от изтъкнатия съветски литературовед Д. Ф. Марков. За концептуалния характер на мислите, изказани от Д. Ф. Марков, както и за тяхната теоретико-методологическа зрелост можем да съдим от факта, че почти няма участник в конференцията, който да не се докосва до тях. Нещо повече, принципиално да не ги споделя. Че отделни моменти от тезата на Д. Ф. Марков за поетиката на социалистиче ския реализъм, както и формулировката му за художествената правдивост като основен разграничителен критерий между реалистичните и нереалистичните форми на художе ствено обобщение се нуждаят от уточнение, еочевидно. Сам авторът в началото на 1977 г. доразви и изясни концепцията си в отделна статия, отпечатана на страниците на сп. „Вопросы литературы". Но би било несправедливо да се атакуват частичните възраже ния на отделни участници в конференцията от гледна точка на работа, появила се по-късно. Още повече може би тъкмо тези възражения подтикнаха Д. Ф. Марков и към напи сването на статията „Исторически отворена система за правдиво изображение на живота (За нови аспекти при обсъждането на проблемите на социалистическия реализъм през последните години)", препечатана и у нас. Строго погледнато, на конференцията възгледът на Д. Ф. Марков за „отвореността " на социалистическия реализъм има един единствен опонент - Г. Н. Поспелов. Както шеговито отбелязва Лев Якименко, работата на Поспелов е по младежки разпалена“. Тъкмо поради това си струва и по-внимателно да проследим диалога между двамата литературоведи. За Г. Поспелов подозрителна преди всичко е категорията форми на художествено обобщение", предложена от Д. Ф. Марков: „Новата категория, иронично-загрижено вмята Поспелов, възниква очевидно не от собствено теоретически съображения" (с. 84). Освен това смущаващо според него е и твърдението на Д. Фьодорович, че „мяра на естетическите рамки на социалистическия реализъм е широката платформа на художествена Основателно В. А. Дмитриев твърди, че този проблем днес е начало на нов етап в изучаването на социалистическия реализъм. Вж. Вопросы литерауры, 1977, кн. 11, с. 210. 2 В същност „диалогът е с по-стара дата. Вж. статията на Д. Ф. Марко в. Проблеми на поетиката на социалистическия реализъм. - В: Современные проблемы социалистиче ского реализма. М., 1976. правдивост". Естествено възниква вып росът, какво в същност подхранва подозрението на Поспелов. В статията си „За теоретическите основи на поетиката на социалистическия реализъм" Д. Ф. Марков ясно посочва, че въпросът за формите на художествено обобщение е въ прос за поетиката на творческия метод на социалистическия реализъм: „Става дума за различни видове художествено обобщение, т. е. в същност за различни видове (способи, принципи) на типизация" (с. 107). С други думи, въпросът за различните форми на художествено обобщение е въпрос за сетивнопредметното, пластично-конкретното постигане, материализиране, „оформяне“ на идейно-емоционалния заряд на художествения образ-творба; въпрос за осъществената „в материал", за реализираната със средствата на словото правда. Или, казано по друг начин, за изобразителния аспект на художе ствения образ, за „неговото (като особена идея-подобие) необходимо сетивно битие, което чрез съответствието си с действителните явления превръща в сетивна реалност за другите субективното състояние и оценка на индивида художник "