Климент Цачев

Първият мой литературен връстник, с когото се сприятелихме и не сме се делили години наред, беше Иван Радоев. Бяхме съученици, но той учеше вдруга паралелка. Най-напред аз станах близък с баща му - бай Дашо. На заседанията на литературния кръжок „Цветан Спасов" в Плевен идваше от село Пордим един висок, светлоок човек, с посивяла стърчаша коса, подстригана „алаброс“. „Голе мите" се отнасяха към него с подчертано внимание, а с Величко Нешков, като селски, бяха близки. Разбрах, че това ебелетристът Дашко Радоев. Бях чел няколко негови разказа в Литературен глас", където тогава печатаха свои разкази и най-утвърдените наши белетристи, та съм го смя тал за софийски автор. Особено ме беше впечатлила една негова работа, мисля, че се казваше Вихрушка". В бедна селска къща отглеждат с голяма любов младо конче. И една зимна бурна нощ с виелица пристига гост - близък някога на хората. Те питаят към него голяма почит На сутринта в дома идва полиция, но гостът еизчезнал. Откраднал е кончето „Вихрушка" и е избягал. Хората страдат за загубата, но им есветло в душите - добрият човек се е спасил. Бай Дашо не вземаше участие в обсъжданията - повече слушаше. Не даде да се обсъди негова нова творба, а казваха, че е приготвил за печат и май че предал в някакво издателство книгата си, Прислужникът от хана". Когато вземаше думата, говореше тихо, не беше рязък в оценките си. Веднъж се разговорихме и той ми каза, че имал син в същия клас на гимназията, който пишел стихове - може би го зная, казвали му „Дашката". - А „Дашката" го знаеше цялата гимназия. Беше диригент на гимназиалната музика свиреше на кларинет. Вървеше начело на всяко ученическо тържество. Под негова команда се люшваха хората ни. Освен това играеше футбол - център нападател, любимец на всички за палянковци. Знаеха го и софийските спортисти - през пролетта на 1944 г. в Плевен бяха сва куирани няколко столични отбора, а той беше играл и с най-големите футболни звезди тогава. Беше време и на акордеоните - канеха го на всички ученически журове", защото свиреше и на китара, а и хубаво пееше. За хората, които познават Иван Радоев през последните десетина го дини - мълчалив, съсредоточен, лаконичен в отговорите си и понякога като че ли и потиснат трудно ще им бъде да си представят някогашния Дашка... Възторжен, весел, духовит, импровизатор - той беше душата на всяко младежко увеселение. Навярно баща му беше казал за нашия разговор, защото в едно междучасне ние се срещ нахме в коридора и заговорихме без предисловия, като отдавнашни близки. Аз веднага го под хванах за стихотворенията му,но той не пожела да водим литературни разговори. И може би упо ритото любопитство от моя страна, да разбера що за човек есинът на бай Дашо, когото аз вече много уважавах, стана причина да се сприятелим с Иван. Защото по това време той си имаше своя среда, свои приятели, пак наши съученици, но от неговите футболни и музикантски среди. А и аз имах други близки, които охотно ми показваха „творбите" си и водехме с тях литературни дискусии. Бяхме в последния клас на гимназията, матурата ни улиса, после се прибрахме в род ните си места. И понеже селата ни бяха съседни, аз често прескачах до Пордим. И двамата ни скъсаха на приемния изпит в университета, та се чувствувахме съвсем братя по съдба. Инициативата за тези наши чести срещи беше моя - глождеше ме желанието да чуя негови стихове, но той отклоняваше разговора на тази тема. Къщата на Иванови - голяма, двуетажна сграда - беше на главната улица. В съседство с нея - руският музей. В прихлупената къща някога е отсядал самият император Александър П. Била е Главна квартира на руските освободителни войски. Прадядото Дашо се сприятелил с императора и когато после от българска страна изпра тили някаква делегация да поднесе приветствие в Петербург, в състава им бил включен и той. Виждал съм снимка в една стара книга - Константин Стоилов, митрополит Климент, още един (забравил съм му името сега) и дядо Дашо... (Вместо фамилия, имаше потекло) от село Пордим, Плевенско. Подарената от руския император сабя се пазеше в дома... В една от стаите на горния етаж имаше пиано. Навярно то е било купено за сестра му - по-малка от него -, но без да е вземал уроци, Иван акомпанираше със свои вариации песните, които пеехме. Семейството на Иванови бе заможно по наследство, но баща му от млади години беше комунист... Когато на Девети в Пордим влязла малобройна групичка от партизани и политзатворници, пратили бай Дашо в общината на разузнаване. И когато я завзели, той станал първия „,червен кмет" на селото след свободата.

Но да се върнем отново към есента през 1947 г. Макар че развалините от бомбардировките бяха разчистени и някак потулени, имаше не що сиво във външния вид на града. Не даваха кой знае колко празничен вид няколкото плака та на площада пред Народното събрание, статуята на Републиката или победата - жена в полет, размахала меч, която местиха на няколко места - естрадата, долепена до Народната банка, скулптурите пред двореца - сега Художествената галерия. Денем градът имаше делови, делничен вид. От време на време по платното на улиците, където се спираха случайно срещнали се мъже и жени на разговор, профучаваха американски или английски открити коли - джипове" - от Съюзната контролна комисия. По тротоарите се движеха млади мъже с преправени войнишки униформи, донесени от фронта. Можеше да се види понякога и група цивилни с преметнати автомати, които отиваха някъде. Привечер от кварталите прииждаха групи младежи с развети знамена за митинг. Скандираха лозунги, пе еха. Ораторите на Работническата партия - комунисти и от РМС бяха все едни и същи, до като представителите на другите отчественофронтовски партии и организации често се сменя ха. Старите лидери минаваха в опозиция, организациите им се деляха... Бяхме вече Републи ка, бяхме поели свой път на развитие, но имаше Съюзна контролна комисия и това даваше надежди на много от опозиционните лидери, а и на подплашената буржоазия, за някакво връщане. Нямаше я още национализацията - патриотичните индустриалци живнаха - партиите са си партии, властта си е власт, но народът иска да се облича, обува ни бяха оскъдни - ширеше се черната борса. и да яде... Дажбите с купоВечерно време започваше разходката „по Царя". От Народното събрание до входа на Парка на свободата пъплеха с бавен ход момчета и момичета. Влюбените навлизаха по ален те. Бяха неориентирана паплач", а и самата разходка бе останала в наследство от буржоаз на България. Ремсистите бяха в клубовете, по акции и агитки, но от време на време и те прес качаха до разходката, да се видят с някой съмишленик, а и момичетата там бяха също млади и хубави, както и нашите „моми". От ъгъла на „Раковски", край Военния клуб до Народното събрание се движеха хора на възраст: политици, учени, излезли от аперитивите да се пораз тъпчат малко, преди да се приберат в къщи. Необезпокоявани от никого, те бистреха „голяма та политика". А по „Раковски" се разхождаше недоубитата буржоазия", героите на „Стършел" Джони Лейковци (Жоро Лекето), Зозита, Фифита, Пуфита. Младежите бяха в костюми с тесни панталони, дълги коси и сака, момичетата с обувки с много високи токове за тогавашното вре ме, подкъсени поли и чанти през рамо. Бяха суинги" със свой език и маниери. В тези три ка- тегории не се приемаха пришълци, чужд" елемент. А като прибавим и ремсовите клубове, броят се увеличаваше на четири.

„Новият живот" - така обобщено по инерция наричахме дните, които вече се налагаха, годините на социалните и социалистическите преобразования, но косвеното им определение не дразнеше и не палеше аполитичните граждани, дребните собственици; „новите хора" - те пък бяха носители на цялата нравственост и добродетелите на всеобхващащия хуманизъм, щом като бяха рискували и живота си заради революционната идея, не бяха тръгнали към нашите години от вчера... Няма да правя исторически справки, няма да се връщам в края на миналия век. И макар че тия, дето ги срещахме по улиците, още носеха бледостта на зат ворите и приведените им рамене още не бяха се изправили от гладуването по гори и балкани, движението имаше свои ветерани. Не бяха един и двама, които лично бяха слушали и разговаряли с Димитър Благоев - Дядото, с Георги Кирков - помнеха, кажи го, Бузлуджанския конгрес. И все пак те бяха известни в по-тесен партиен кръг. Като изключим Георги Димитров, станал знаме и символ на световния пролетариат и прогресивните движения след Лайпцигския процес, и строгата и малко загадъчна популярност на Васил Коларов не толкова като един от водачите на Септемврийското въстание, а като генерален секретар на Коминтерна („Интернационал“ и „Коминтерн" звучеше някак загадъчно за нас, мла доците), най-популярен сред дейците на Комунистическата партия у нас бе Тодор Павлов. Освен това Димитров и Коларов живееха в Москва, а Тодор Павлов бе за хората, които го познаваха и бяха работили с него, „бачо Тодор". Навярно читателят е забелязал, че тук, както никъде досега, си служа с усложнени изречения - главни, допълнящи, обяснителни и т. н., защото се опитвам да подражавам малко на Тодор Павлов не по съдържание" на изложението, а по „форма", защото той се беше наложил с множеството си публикации, а, както знаем, печатът е велика сила. С отделни свои трудове, статии, спорове доказваше „материалистическото" разбиране за света и обществото, а в областта на изкуството - предимствата на „новия художествен реализъм" - така се наричаше тогава, по цензурни съображения, социалистическият реализъм. Фигуративно казано, той бе стожерът, около който Сава Гановски-- Трудин, Жак Натан, Петко Кунин и др. мачкаха сламата на дребнобуржоазното мислене, за да отвеят чистото зърно на маркси ческата мисъл. Освен с перата си тези хора бяха участвували активно и в революционните борби и публични трибуни, бяха съдени и лежали в затворите и концлагерите - събираха им се общо със сегашните мерки четири-пет петилетки", та това им придаваше допълнителна тежест.