В борба със страданията на изгнанието

Кореспонденцията на Константин Величков с известните публицисти и общественици Стефан С. Бобчев (1), Михаил Ив. Маджаров (2) и Димитър Ризов (3) през 1888—1894 г. е свър зана с най-тежкия период от неговия живот - емигрантството. Принуден от арестите и гоне нията срещу русофилите след контрапреврата против детронаторите на Батенберг да напусне България, Величков се обрича на доброволно изгнание. Мизерията, самотата, мъката по родината, приятелите и съратниците са неотменни спътници в ежедневието му цели осем години. Единствено писмата на близките хора му дават малко радост и донякъде - часове на успокоение. В Българския исторически архив са запазени 4 негови писма до С. С. Бобчев и 3 до И М. Ив. Маджаров, а в Централния държавен исторически архив - до Д. Ризов (5 от тях са писани през 1888 г., останалите - през 1902, 1905 г.). Те заедно с публикуваните писма на С. С. Бобчев, М. Маджаров, Д. Ризов (4) и Ив. Вазов (5) до Величков и на Величков до Вазов (6) М. Маджаров (7) разкриват реакцията на част от русофилски настроената общественост към бурните събития и политически конфликти след 9 август 1887 г. B B През 1888 г. С. С. Бобчев и М. Маджаров са емигранти в Цариград, а Д. Ризов следва право в Лиеж. Величков се установява във Флоренция с надежда, че заниманията по живопис и досегът с изкуството на великите италиански майстори ще запълнят донякъде празнотата емигрантския му живот. Но много скоро оскъдните спестявания привършват, а близките му България не успяват редовно да му изпращат средства и той се вижда принуден да потърси помощ от приятелите си. В началото на февруари 1888 г. Величков получава от С. С. Бобчев и М.Маджаров 10 лири, които го спасяват за известно време от глада. На 7/19 февруари той пише на С. С. Бобчев: „За мене е неоценим този акт на предано приятелство, който ми дадохте, готовността да ми услужите. Не можех да очаквам по-голямо нравствено подкрепление в грозната борба, която водя със страданията на изгнанието. Не зная как приятелите гледат на моето стояние в Италия, но то е изгнание за мене, на което съм се доброволно осъдил, но което не е по-малко тежко от принудителното изгнание. Надявам се да нямам скоро нужда от пари. Вярвам поне, че след като узнаха в Пловдив колко съм страдал, няма да ме оставят да бедствувам друг път така." C По-нататък Величков изразява мнението си за политическото положение в България. Макар и далече от родината, той нито за миг не престава да следи развоя на събитията. Ве личков споделя оптимизма на Бобчев и непоколебимостта в убежденията му на русофил. „Съ радвам ви, че не сте изгубили надежда за поправление на нашите работи, но още повече за твърдостта, която сте опазили и която прилича на истински политически дейци в нещастието. Тя е един капитал, който рано или късно принася своята полза. Не вярвам, че настоящий ред на работите в България, положен на фалшиви основи и подкрепян с насилствени и изкуствени средства, ще може да трае дълго време. Мисля дори, че ако България беше оставена сама на себе си, по-скоро би се рухнал. Страхът да бъдат обвинени като чужди агенти въздържа мно зина навярно да действуват. Не е ли тая причината, дето опозицията при всичко, че брои тол кова мощни елементи, не се обажда и не предприема даже издаването на вестници. Обстоятел 117 ствата може да повикат нашата опозиция на деятелност, когато най-малко се надеем. Политиката е пълна с непредвидености и сюрпризи. Тая мисъл трябва да ни даде кураж да приемем днешните тегла."