Георги Димов

Повишеният интерес към културното ни наследство изисква да се пристъпва към него критически, с любов и разбиране, с на учна осведоменост и гражданска отговорност. От едно сериозно издание съвременният ни читател трябва да научи кога, при какви конкретно-исторически условия е написана творбата, какви са били субективнотворческите подбуди на писателя, как да се разбират някои своеобразия от идеологически и естетически характер. Необходимостта от критически апарат се налага особено при произведения, чийто автори са изминали сложен, противоречив идейно-творчески път. Предприетото пълно критично издание на съчиненията на Иван Вазов е сериозен опит да се поднесе творчеството на големия български класик в такава форма, че да отговаря на изискванията на хора с различни интереси и да бъде на равнището на сегашното развитие на литературната ни и археографска наука.

Продължавайки традициите на прогре сивната руска славистична мисъл, в последните години все по-голям брой съ ветски учени проявяват интерес към бъл гарската литература. Трудовете на такива учени като: Н. С. Державин, К. Н. Державин, К. А. Копержински или на помладото поколение литературоведи - Н. Кравцов, Д. Марков, В. Злиднев и др. засягат важни проблеми от нашето литературно наследство. Благодарение на тях ната научно-изследователска и преводаческа дейност, българската литература - минала и съвременна - добива все поголяма популярност сред съветските народи. За да отговори на нарасналите интереси на съветските читатели към нашата национална литература, колектив от научни работници в Института по славяноведение при Академията на науките в Москва се е заел с отговорната, но благородна задача, да напише очерци по история на българската литература от средата на миналия век до наши дни. Ръководени от голямата си любов към българския народ и литература, съветските литературоведи-бълга ристи са преодолели големи трудности, за да ни поднесат един труд, в който за първи път нашата национална литература се обгръща по-цялостно, проследяват се основните линии в нейното развитие, разглеждат се по-значителните факти и явления от позициите на марксистко-ленинската научна методология.

от Началника на Стенографското бюро. Уважаеми Господин Председателю, Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието. Поради това, моля Ви да уволните от длъжност временен стенограф г. Дебелянова. София, 4 ноември 1909 г.

В своето историческо развитие българската художествена литература се е възмогнала до значителни висоти благодарение на органическата си връзка с живота на народа, с неговите обществено-политически борби и социални тежнения, с неговия идеен, нравствен, емоционален свят. Най-добрите ни писатели и поети са черпили жизнен материал, поетическо вдъхновение, морални сили от онази всеобхватна действителност, сред която хората са работили, страдали и мечтали в неспирния си устрем към социална правда и човешко щастие. Дали тази действителност ще бъде отдалечена от писателя по време или той ще бъде неин съвременник, непосреден свидетел на пресъздаваните събития - за големите художествени дарования няма особено значение. За да изпълнява литературата своята основна задача - като форма на обществено съзнание и познание, като могъщ фактор за идейно-етично и естетическо възпи тание - по-важни са позициите, от които писателят пресъздава дадена действителност - минала или сегашна. Не би могло да се твърди, че писатели, които се насочват към тематика от по-близкото или подалечно историческо минало, се откъсват от съвременността, не живеят с проблемите на нашето време. Колкото и отдалечена по време действи телност да пресъздава големият творец винаги умее да постави тази отминала действителност в съзвучие с изискванията на съвременността, да открие и посочи онези ценности от миналото, които са непреходни по своята национална, общочовешка, социална, морална значимост. Че всичко това е така ни убеждават множество примери както от нашата, така и от световната литература. Едва ли е необходимо да се изброяват имената на художествени творения, които, макар и третиращи исторически сюжети, са били посрещани от съвременници и от следващи поколения с най-голям интерес. Този интерес ебил обусловен не само от желанието на читателя да надзърне в една отминала епоха, но и от умението на автора да съживи и одухотвори, да извае и поетично претвори съ бития и герои, влезли отдавна в страниците на дебелите исторически съчинения, научни трактати и изследвания, за които се говори само от университетските катедри, в школските учебници.

По големите книжарници на Италия в края на миналата година се е появила една книга, на чиято луксозна обвивка стои заглавието „История на българската литература", автор - Лавиния Бориеро Пикио, Миланско издателство „Нова академия". Един труд от около 300 страници, посветен на българската литература, излязъл в една голяма страна, е явление, което заслужава внимание. Той вероятно ще привлече интереса на италианския читател, чиито представи за нашата родина не всякога отговарят на реалността. Починът на младата италианска бълга роведка радва нашата културна общест веност, която цени усилията на всички, които работят в чужбина с усърдие, за да запознаят читателя-чужденец с художе ствените богатства, създадени от народа ни през вековете.

В продължение близо на половин столетие Иван Д. Шишманов работи с рядка енергия и преданост за развитието на българската наука и култура, прави значителни приноси в изучаването на българското ми нало, открива и популяризира завоеванията на българския творчески гений. Името му на вдъхновен културен деец, на проникновен учен-изследвач, на общественик-хуманист е известно не само у нас. Научните интереси на проф. Иван Шишманов имат широк обхват. Те засягат и проблемите на българското възраждане, и въпросите на етногра фията и фолклора, и литературната история, теория, критика - наша и световна, - и развитието на съвременната художествена литература. Във всички тези области той е оставил множество трудове, които и днес никой не може да отмине, ако иска да развива по-нататък засегнатите в тях въпроси. Трябва човек да разгърне обемистите студии за националното ни възраждане и фолклор, проучванията му върху отделни книжов ници и писатели, оставените в ръкопис томове университетски лекции, стотиците статии по обществени и културни въпроси, за да почувствува широтата на един голям ум, ерудицията на едно всестранно дарование, отзивчивостта на едно хуманно сърце. Авторът на това значително научно и културно наследство носи много от чертите на голямата творческа лич ност, на човек с ренесансов поглед за смисъл и значение на науката и културата, на човек, служил с ума и сърцето си за тържеството на хума низма и правдата.

С многообразната си дейност личността на Захари Стоянов привлича вниманието както на историографа и литературоведа, така и на социолога и психолога. Трудно е наистина човек да си представи съчетани в един образ неграмотното медвенско овчарче с верния съратник на Бенковски и Волов, правдивият разказвач за национално-освободителните борби, та лантливият публицист и защитник на народните правдини с подръжника на антидемократичната политика на буржоазните правителства, на монархията - какъвто Захари Стоянов става през последните няколко години на краткия си - 38 годишен живот. Бързите обрати в жизнена съдба, противоречията в обществена практика и книжовно творчество са били дълго време причина да не бъде определено истинското място на талантливия писател в развитието на националната ни литература, да се подце нява значението му за развитието на реализма в художествената ни книж нина. И ако политическата дейност, идейно-мирогледните позиции на Захари Стоянов са сравнително по-добре изучени и осветлени, то литературното му дело досега се е разглеждало главно откъм неговата исто рико-познавателна страна.

През последните години в националната ни литература се откроиха писатели - и в лириката и в белетристиката - които изявяват свой оригинален стил при претворяването на жизнената правда. В напрегна тите си усилия да служат на своя народ, на великите хуманни идеи, на човешкото щастие, днешните ни писатели постепенно се домогват до завоевания, които обогатяват нашите знания за живота, доставят ни естетическа наслада. Към тези, които търсят да изразят по нов начин многообразието на живота, да намерят съответна форма за изява на своята творческа индивидуалност, е и Крум Григоров.

Както е известно, от втората половина на XVIII в. в българските земи назря ват дълбоки социално-икономически и културно-исторически процеси, които довеждат до всеобхватни промени в битието и мисловността на българския народ. Постепенно, но неотстъпно се формира едно ново народностно съзнание. То намира израз в различни насоки - и най-вече в осъзнаване на необходимостта от единен национален книжовен език, от създаване на една нова литература, на ново изкуство, изградени върху нови културно-нравствени принципи и естетически критерии. Тези неумолими промени в душевността на българина дават съдър жание, определят насоката на съзряващата национална революция, която с всяко десетилетие става все по-всеобхватна, за да се превърне във върховен критерий за всяка дейност, в съкровено верую на пробуждащата се за нов живот българска етническа общност. ce B Върху основата именно на формиращото се ново национално мислене заражда и ново естетическо съзнание. То се проявява все по-властно и все поцелеустремено в различните области на книжовния, на духовно-интелектуалния живот на формиращата се нация и взема твърде разнообразни форми, съобразно с конкретно-историческите условия на времето. И очевидно, за да се осветлят различните негови прояви, страни и аспекти, да се проследи преходът от предходния към новия етап на естетическо съзнание, да се характеризират формите, които то се изявява в отделните области на живота, необходими са синхронните усилия на специалисти от различните сфери на хуманитарното знание, на различ ните жанрове изкуства. Една извънредно актуална задача, която все още чака своето всестранно осветление. В настоящата статия нашата цел е по-ограничена да проследим в твърде сумарен план характерните прояви на формиращото ново естетическо съзнание в литературно-художествената, литературнотеорети ческата и критическа област, където то се изявява най-ярко и бележи учудващи по своята далновидност прозрения и завоевания, които се родеят с общоевро- пейските социално-философски, литературни, общоестетически движения.

Пред изследвача на националния ни духовно-интелектуален живот от края на миналия и първите десетилетия на нашия век се откроява в най-ярка светлина обаятелната личност на Иван Шишманов, който с многообразната си научноизследователска, учебно-преподавателска, културно-просветна дейност заема едно от най-първите места между строителите на нова, следосвобожденска България. Човек с ренесансов поглед и енциклопедични знания, с голяма ерудиция и благороден дух, той успява да съчетае в дълголетната си дейност патриотично-хума нистичните си пориви и творчески дръзновения с проникновеното разработване на многообразните въпроси, свързани с народностното ни битие, с процесите, съпътствуващи съзиждането на националната ни наука и култура. И ако в тихия си работен кабинет или по библиотеки и архивохранилища у нас и в чужбина изпълненият с необозрима творческа енергия и патриотичен ентусиазъм учен се рови из стари извори, прелиства пожълтелите страници на периодични и всевъзможни други издания, за да осветли историческата съдба на българската народност, да извади от забвение и покаже на света нейната многовековна богата книжнина и култура; ако с изследователските си упорити зани мания, посветени на проблемите на българознанието, той прави първите просеки из девствени лесове, за да създаде трудове, разкрили истината за непреходните завоевания на българския творчески дух, издигнали научната ни мисъл до найвисоки върхове и спечелили уважението и на европейския свят; ако в ежедневните срещи и разговори с хората на интелектуалния труд съветва и насърчава за съз даване на нови духовни ценности и „културни храмове“, които да утвърдят отново народа ни като творческа нация, способна да продължава да обогатява све товната съкровищница, то, когато е изправен на университетската катедра пред захласнатите погледи на студентите, Шишманов разкрива с истинско благоговение и проникновение художествените и културно-естетическите богатства на европейските народи в тяхното многовековно историческо развитие. И с тази страна на многообразната си научна дейност бележитият учен-хуманист и вещ преподавател изиграва извънредно благотворна роля за културното издигане идейно-естетическото формиране на младата българска интелигенция, за сродя ването и със завоеванията на големите западноевропейски литератури и по та- къв начин е стимулирал и националната ни творческа мисъл. Една страна от дей ността на проф. Иван Шишманов, която все още не е достатъчно проучена и по достойнство когато оценена. И затова върху нея искаме да привлечем вниманието сега, се турен деец.

През последните десетилетия съветското литературознание все по-често и по-настойчиво обръща поглед към българското лите ратурно и общокултурно развитие, все поуспешно включва националната ни литература в общите славянски, балкански, общоевропейски културно-исторически и идейноестетически процеси. Продължавайки пло дотворните традиции на руската и украинската литературна наука, чиито представители бяха едни от първите, които осветлиха важни моменти и страни от духовното нас ледство на българската народност, създа вано през вековете, новите поколения съвет ски българисти разшириха параметрите на своите изследвания, насочиха научните си интереси към процеси и явления, характерни както за по-далечното ни и по-близко минало, така и за нашата непосредствена съвременност. Все по-често ние сме свидетели на появата на различни в жанрово отношение изследвания, които и по проблематика, и по теоретико-методологическо равнище ус пешно и плодотворно се включват в общите ни усилия да осветлим културно-естетиче ските богатства на нашия народ, да изведем и някои по-общи закономерности, характер- ни за националното ни литературно разви тие, да обосновем участието на българската творческа мисъл в обогатяването на общочовешката духовна съкровищница. И в тоя общ стремеж все по-ярко се открояват усилията на украинската българистка В. А. Захаржевска, която през последните години ни поднесе редица ценни студии, посветени на съвременната българска литература. С едно заслужаващо всяко призна ние старание и изследователска ревност тя проучва делото на видни български творци от различни поколения и ни поднася студии, изработени с вещина и любов, посрещани с интерес и благодарност от българската културна общественост. Значението на тези студии е толкова по-голямо и поради факта, че дават възможност и на съветските читатели да се сродят с делото на видни български художници на словото. А като се вземе пред вид и обстоятелството, че тези проучвания са правени от един „страничен“ учен, формирал своите историко-литературни критерии и есте тически принципи върху основата на голямата класическа и съветска украинска и руска литература, и следователно би могъл да разглежда явленията от националната ни литература и на една по-широка сравнителна основа, за да се открои по-релефно както народностно-специфичното, така и общозакономерното; естествен е и интересът ни към подобни изследвания.

Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.

Българското марксическо обществознание винаги е съзнавало необходимостта от все по-пълно осветляване на фундаменталните теоретико-методологически проблеми, за да развива в правилна насока духовната ни култура. Обсегът и съдържанието на тия сложни и многообразни проблеми са се определяли през отделните етапи на социалното ни и естетическо развитие от характера на обществено-историческите процеси, от степента на философсконравственото и интелектуално-творческото съзряване, от конкретните културни потребности на обществото. В наше време тая проблематика се налага с още по-голяма сила на фона на общото ни социалистическо развитие и неслучайно към нея насочват вниманието си специалисти в различните области на хуманитарното знание, интерпретирайки я от съответните аспекти, в по-частичен или по-обобщен план. Трудно обаче могат да бъдат посочени по-синтетични тру дове, разкриващи все по-открояващата се диалектика на съвременното им социално и духовно развитие, с оглед и на задачите, които решава в настоящия етап Българската комунистическа партия, с оглед на потребностите на изграждащото се у нас зряло социалистическо общество. Несъмнено тази нужда е била осъзната от Ст. Михайлов, когато е замислял и писал последната си книга „Изкуство. Общество. Време" (Партиздат, 1983). И наистина това е труд, който и по проблематика, и по подход на нейното интерпретиране, и по-цялостната концепция на автора относно взаимообусловеността на социално-политически процеси и духовно-естетически потребности, между повелята на епохата, на текущия ден и дълга, призванието на твореца, представлява в научния ни живот. Книгата ни прави съпричастни не само на най-актуалните културно-естетически и общоидеологически въпроси на нашето време, но утвърждава съ временна марксистко-ленинска методология, особено перспективна за по-нататышното творческо разглеждане на тия от жизнено значение проблеми за духовно-нравственото извисяване на социалистическото ни общество. Нейната значимост нараства и поради факта, че авторът е успял да постави многообразни проблеми в тяхната логическа връзка, да съчетае естествено общите теоретични постановки с конкретни трактовки на животрептящи социално-политически и културно естетически въпроси, с анализ на явление от текущия живот. И макар погледът му да е насочен предимно към някои от разнообразните процеси, характерни за съвременното ни социалистическо развитие и по-специално за ня кои от закономерностите в изграждането на зряло социалистическо общество, той държи сметка и за онова, което идва от многовековния исторически опит, 77 което ни подсказва народната съдбовност. И още нещо - което придава особе на научно-методологическа и политико-идеологическа актуалност на труда, - това са усилията на автора да се опира винаги на решенията на Дванадесетия конгрес на БКП, на постановките и указанията на др. Т. Живков, съумявайки да ги осмисли и конкретизира с оглед на спецификата на третираните въпроси, а с оглед и на задачите, които партията решава в наше време.

Това признание на акад. Ангел Балевски, струва ми се, ни дава ключа да навлезем в неговия мисловен и нравствен свят, да вникнем в ония граждански и съкровено човешки изживявания, които са насочвали духовната му енергия към дела, еднакво скъпи на народа ни, на човечеството. Стига само човек да побеседва с него или да слуша разговорите му с други, да чуе изказванията му, които той прави така често като ръководител на Българската академия на науките, като член на толкова много научни, културни, обществени организации, да прочете стотиците му статии и слова, за да почувствува обаятелна та му личност, необозримата му хуманитарна култура, неистовото му родо любие, будната му гражданска съвест, готовността му да служи на националния и общочовешкия прогрес, на сътрудничеството между народите, на мира. От неговия кабинет човек излиза обогатен с нови идеи, с нови вълнения на сърцето и на ума, с едно чувство на възхищение от човека, изпълнен с толкова благородни помисли за народностно и нравствено извисяване, за утвърждаване на национални и общочовешки добродетели. Удивлява ни вълну ващата му съпричастност към народната съдбовност - и в миналото, и в наше време. За него тя е светая светих", подхранва всяка негова проява, вдъхновява го, когато на национални и международни форуми издига глас в защита на свещени човешки права, на хуманни идеи. Всеки, който е имал възможност да общува с акад. Балевски, не може да не се удиви на всеобхватните му познания по проблемите на историята, лите ратурата, културата на народа ни, на човечеството, на умението му да тълкува превратностите в историческите процеси, духовните превъплъщения на човешката личност, съдбините на света. Той извиква възхищението ни и със сладкодумието си, с образната, изпълнена с народни мъдрости мисъл, с феноменалната си памет, със способността да се вживява в народни и лични съдби, да се вълнува от произведенията на изкуството, да рецитира стихове от български световни класици - в оригинал и превод, да благоговее пред подвига мислители и общественици, на борци за свобода и правда в света. И след като се разделиш с него, продължаваш да си под обаянието на чутото, у тебе нахлуват размисли за род и родина, за историческата ни орис и за човешката цивилизация, за повелите на нашата съвременност, за перспективите на бъде щето.