Стефан Коларов

Богатата и многостранна критическа и научна дейност на Иван Попиванов го наложи като един от изтъкнатите представители на нашата съвременна литературоведска мисъл. Темпераментно и живо, с вътрешно съпричастие и верен усет за ярките и парливи теми в съвременната ни литература той неуморимо следи изявите на различни автори, откликва с нужната задълбоченост и точен идейно-естетически критерий. Редица негови книги през последните години показаха колко е важно критикът да следи от близо литературните явления, да търси открояващото се и физиономичното в тях. В това отношение Иван Попиванов е особено последователен, от неговия поглед не убяг ват никога интересните заглавия, характерните търсения на даден автор. С еднакъв пиетет той следи развитието и на поезията, и на прозата, и на критиката. Двете му нови книги „С величието на труда“ и „Ескизи и портрети" затвърждават убеждението, че той продължава със същия неотслабващ критически прицел да наблюдава и анализира новите моменти в литературния процес, като поставя акцент върху трайното и значимото. В изследването „С величието на труда" се налага стремежът на критика да обобщи много от своите наблюдения върху онези произведения, които са свързани с трудовата тема, с изобразяване образа на съвременния работник. В това отношение Иван ПопИванов е проявил както находчивост, така и дръзновение - да разгледа проблематика, за която съвременната критика не е създала още нужните проучвания. За него е характерно търсенето и отстояването на нови моменти, на нови области от литературното развитие и затова така последователно разглежда автори и книги, в които се очертават сложни художествени търсения, интересни нравствено-психологически проблеми, актуални изводи. Още в първата глава Героят в живота - герой в литературата" авторът разкрива традициите на нашата литература при пре създаването на трудовите делници и техните герои. Тук той се спира на творческата фигура на Никола Й. Вапцаров, като посочва, 158 че именно авторът на „Моторни песни" със своето новаторство определи в много от ношения изискванията към трудовата тема и нейната литературна интерпретация. След това с нужната последователност се разглеж да развитието на тази тема в годините на свободен мирен живот, когато нашите творци все по-уверено се насочваха към основ ните, кардинални проблеми на времето, с граждански нерв и творческа широта се опитаха да пресъздадат промените, насть пили в действителността след победата на социалистическата революция. Хубаво е, че Иван Попиванов посочва и отделни увлече ния, еднозначното и външно третиране на темата, липсата на едно по-многостранно и широко тълкуване на героите. От друга стра на, той изтъква с какво образът на новия строи тел на социалистическото общество е силен и привлекателен за отделния автор: „Над всичко изпъкват величието и красотата на творческото начало, на градивното начало, придаващо особено очарование на героя. Ние го виждаме този нов герой, ние си го представяме във всекидневните творчески дела на нашата съвременност. Изпъква вну шителният лик на новия работник - със со циалистическо съзнание и борческа целеустре меност. Чувствуваме как пулсира неговото сърце, изпълнено с младост и сила, напряга се за трудови подвизи твърдата му десница..." Този подход на критика по-нататък му позволява да търси истинските завоевания при пресъздаването на трудовия герой, а не да робува на стеснени, ограничени схва щания за трудовото" начало на живота. Преди всичко новата личност се характери зира със сложен вътрешен свят, с богато граж данско поведение и мислене, с извисена комунистическа вяра и затова критикът във втората глава „Образът на работника в съвре менната белетристика" се е опитал да обхва не онези произведения, в които е отразен пъл ният, жизнен, властен образ на работникасъзидател. Попиванов има редица верни на блюдения от развитието на този образ в прозата - той тръгва от известните романи на Камен Калчев - Двама в новия град и „Семейството на тъкачите", а след това се спира на „Седемте дни на нашия живот" от Андрей Гуляшки, „Лош ден" от Генчо Стоев, новелите и разказите на Дико фуче джиев, Радослав Михайлов, Дончо Цончев и др.

Още през 30-те години на нашия век българската прогресивна поезия открива и възвеличава Георги Димитров и неговия подвиг. Тематично това е свързано конкретно историческо събитие, със съдебния процес в Лайпциг през 1933 г. и победата на подсъдимия комунист над хитлеристката клика. Но, от друга страна, интересът към голямата борческа личност се определя и от започналите идейноестетически промени през този период, когато пролетарскореволюционната литература има да разреши главния и водещ проблем за новия герой на епохата, за очертаването на неговата характеристика и водещата му роля в живота и в творчеството. В лицето на изтъкнатия комунистически ръководител поетите почувствуваха яркото и неповторимо присъствие на един борец от нов тип, който налага с мащабното си ce присъствие, с крупния си идеен и духовен ръст. Още по време на процеса през 1933 г. Младен Исаев написва стихотворението „Да го спасим!", в което преобладават призивният тон, мобилизиращият патос. С възхвалата на героичното в образа на героя, с неговия вдъхновяващ пример се открояват двете стихотворения на Крум Кюлявков - „Земно слънце“ (1934) и „Разстрел“ (1935). Докато в първото художествените средства не достигат, за да се очертае с нужното въздействие проблематиката, то значително по-убеди телно е второто - с баладичната си настройка и психологическо проникновение, с по-естественото и органично извеждане на идеята. Поетът е успял да намери онзи силен момент, който да внуши мотива за примера на Димитров, да открои неговото място и значение в делото на борците вътре в страната. Самата картина, която той е избрал, е силна и въздействуваща - скоро двамата заловени комунисти ще бъдат разстреляни и в мига пред смъртта те намират опора любимия вожд

Писатели от ранга на Камен Зидаров респектират с продължителния си жизнен път, с многолетното си творческо развитие, с неугасващите творчески пориви. Жизнен и пълнокръвен талант, той свърза своето име както с лириката, така с театъра, създаде пиеси, които в нашата социалистическа драматургия изпъкват сред най-значителните и върхове. Създателят на „Царска милост“, „Иван Шишман", „Калоян“, „За честта на пагона" и др. е кръвно свързан с народната съдба и своя роден край и затова темите и сюжетите, които разработи, носят подчертан национален оттенък, налагат се с богатото и плодотворно разкриване на образи и конфликти, с обществената си значимост. Свидетел и пряк участник в големи исторически събития, Камен Зидаров винаги се е стремял да намери онези трайни проблеми, които отразяват съдбите на ярки герои, на силни и волеви личности, отстояващи националната си чест и доблест, разкриващи богатството на моралния стоицизъм и духовната красота. Активното присъствие на този неспокоен художник в нашата литература не може да не породи интерес към неговата фигура, към своеобразието на дарбата му. В редица от по-късните си мемоарно-публицистични книги, като „С Асен Разцветников в живота и поезията“, „Звезди от голямата плеяда", два тома, „Броеница на времето" и др., Камен Зидаров пресъздава моменти от своя труден, но изпълнен с много дръзновение живот, отразява познанства и дейност, осветлява търсенията си като поет и драматург. Изключително обаятелен и привлекателен е той и като събеседник. Речта му е благозвучна, изпълнена с много дълбок и съдържателен размисъл, с лек хумор. В предложените страници, откъс от литературна анкета, оживяват спомени от детството и младостта, от творческия свят на Камен Зидаров. - Какво знаете за Вашето раждане, разказвали ли са Ви кога и как е станало това събитие? - Аз съм роден на 16 септември (стар стил) 1902 г., към залез слънце, а денят от седмицата е бил сряда. Понеже не е имало удобства, майка ми ме е родила в избата, но нашата изба е широка и много чиста. Акуширала е майката на моята майка - баба Гина Тодорова Тихчева. Родена е в нашето село Драганово, Великотърновски окръг, от големия род на Тихчевци, тя е била известна билкарка, акушерка, баячка. Много разбираше от билки. Но една от най-големите и работи село беше акушерството и тя е акуширала на много родилки. Също така леку ваше много болести. B Моята майка и баба ми твърдяха, че аз съм се родил целият обвит в було и баба ми казваше: Това дете ще има голям късмет. Това е, което по-късно съм научил за моето раждане.

И новата книга на Симеон Хаджикосев „Отблизо и отдалеч" затвърждава впечатле нието за неговите бързи и ярки критически рефлекси, за умението му да следи отблизо литературния процес, да бъде винаги в крак с новите моменти в него. В някои отношения тя се родее по конструкция и проблематика с книги като „Поезия, проза, критика“, „Проза и време", „Патриотизъм, партийност, творческо вдъхновение" или „Критически при- страстия", „През погледа на критика“, „Кри тически делници", в които бяха показани едни от най-интересните и проникновени наблюдения на Хаджикосев върху днешния литературен делник. Същевременно с това показва и Някои нови тенденции и плодотворни търсе ния, очертава с още по-голяма широта и обхватност тънките му прозрения, острата наблю дателност върху явленията, върху завоеванията на отделни автори. Още в първия раздел на книгата „Процеси в съвременната проза" изпъкват двете статии „Типология на съвременния български разказ" и „Проблеми на съвременната българска нове ла". Освен няколкото изследвания на Михаил Василев върху българския разказ, както и на изтъкнати литературоведи като Г. Цанев, Р. Ликова и др., почти никой от по-младите критици не се е спирал подробно, с нужната авторитетност и сериозност върху развитието на късите белетристични жанрове, традиционни за нашата литература. През последните годи ни с развитието на романа без съмнение нарасна и интересът към него, появиха се и такива плодоносни изследвания като тези на Т. Жечев и Б. Ничев, които показаха на високо съ временно равнище убедителното анализиране на особеностите на жанра и неговите завоевания в прозата ни. В историко-литературен план Елка Константинова и Кръстьо Куюмд жиев разгледаха състоянието на разказа и повестта, предимно в първите години след Девети септември и непосредствено след Април ският пленум на ЦК на БКП от 1956 г. Но през последните петнадесетина години разказът и новелата претърпяха осезателни изме нения и в това отношение Симеон Хаджикосев вярно улавя редица характерни моменти. Ценното при него е, че той смело и бързо се ориентирва в потока от книги, намира онези творби, които наистина дават възможност да се проследи новата тенденция, да се покажат редица интересни моменти. Заслужават внимание например тенденцията към миниатю ризиране на разказа, която вещо и с разбиране Хаджикосев е посочил в първата си ста тия. Или предпочитанието на някои белетристи към формите на сатиричната гротеска, появяването на хумористичната новела, разгледани във втората статия. Веднага личи, че критикът не се движи по повърхността на тематичния обхват. Задълбочено, с нужния усет той забелязва редица автори и техни творби, които се налагат през последните години. Хубаво е и това, че Хаджикосев не робува на установените вече ценности, много често той изследва млади прозаици, техните търсения и по този начин има възможност наистина да открои новото, което тепърва кълни и ще дава плодове. Във втория цикъл, озаглавен „Прелиствайки златните страници", авторът на сборника е включил някои от своите най-нови изследвания върху класически произведения. Но и тук той не върви по пътя на утвърденото, спира се върху образи и творби, които са го развъл нували, които са го накарали да се върне отново към тяхната самобитност и художестве но проникновение. В някои от тези изследвания на Хаджикосев личи ясно културата, активната му мисъл, вярната и находчива кри тическа инвенция. „В „Съдбата на мечтателя" той се спира на мястото и ролята на Раковски в нашата литература, но наред с познатите и утвърдени вече преценки Хаджикосев засилва редица свои наблюдения и изводи. Например сравненията между Раковски и Христо Ботев, отлично намерената връзка между двамата поети. Заслужава внимание подходът на критика, който убедително насочва към своите наблюдения, изтъква със сериозна аргументираност изводите си: И все пак тази несполучена поема заслужава по-видно място в историята на българската литература. Както изгубените „Анали" на римския поет Квинт Ений са били творчески образец за шедьовъра на Вергилий „Енеида", "Отлъчие..." на Раковски е образец на младия Ботев при на писването на поемата „На прощаване".

Темата за Септемврийското въстание се налага с необикновено въздействие българската литература и веднага заема изключително важно, възлово място нея. Огнено-кървавите отблясъци на погромите, потресът от кланета и пожари, изтръгнатата от самото сърце на народа въздишка, кървавите бразди по родната земя намират живо отражение в десетки произведения. Националната драма ожи вява и в къси, драматично-болезнени изповеди, и в нажежени до червено от гняв и дързост страници, и във вдъхновени статии и призиви, появили се в конфискувани набързо вестници и списания. Крачещ по още топлите дири на събитията, критик и редактор като Георги Бакалов пръв ясно и точно определя дълбокия смисъл на всичко, което творците преживяват в оня трагично-величав период: Ясно е, че Септемврийското въстание - най-голямото събитие в най-новата история на България, трябваше да стане изходен пункт за по-нататышните боеве българския пролетариат и на трудовото селячество. Въпреки че то бе удавено кръвта на хилядите паднали революционери, въпреки че след него последва разгромът на народния отряд на работническата класа - нейната партия, - Ком сомольт, профсъюзът, кооперациите, печатът, клубовете и т. н. бяха обявени извън закона. Септемврийското въстание не само не изплаши работниците и селяните, но стана, подобно на Парижката комуна, източник на неизчерпаемо въо душевление. Отношението към въстанието стана пробен камък: за или против революцията, за пролетариата или за буржоазията, за комунизма или за капитана B лизма. Септември стана стожер на пролетарската и спътническата поезия. " Дните на белия терор, мрачните нощи на жестокост и насилие са истинска закалка за перата, които възпяват светлия подвиг, разкриват покрусата, мъже ственото страдание. Първото в света въстание срещу настъплението на фашизма се оказва сериозно изпитание както за нашата партия, така и за българската инте лигенция. Преживяното през Септември 1923 г. и през терора, започнал след неуспешния атентат от април 1925 г., провокира гражданската съвест на поетите и писателите, на всички честни творци. Отзвукът е страшен и зашеметяващ. Всякаква безучастност е била недопустима въпреки заплахите за живота и обществе ното положение, въпреки арестите и среднощните изстъпления на новоизлюпените „пазители на реда", на „кавалерите на смъртта" и техните слепи оръдия. По страниците на започналото да излиза само два месеца след избухването на въстанието списание „Нов път" са отпечатани първите произведения, в които септемврийската тематика изпъква с болката по загиналите, с мъката от неуспеха. Показателна е и рубриката, под която се появяват тези творби - Жертвени клади". По-късно тя става заглавие на първата стихосбирка на Асен Разцветников. Другата дебютна книга, включена в библиотека „Нов път", е на Никола 6 Фурнаджиев - Пролетен вятър“. След неуспешната си поема „Мауна Лоа" в сборника „Ръж" Ангел Каралийчев откроява сериозните черти на своя развълну ван лиричен глас.

Великият устрем на българина за свобода е вдъхновявал поетите във всяка епоха и те са настройвали своите лири за челичените стъпки на борбата. Много от тях стават тръбачи и герои, словото им се превръща в ярък възпев на смелата саможертва. През онази славна 1876 година, когато избухва Априлското въстание, един гениален поет-войвода пленява кораба „Радецки", за да дойде със своите момци и сложи костите си на родна земя. И Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. има своя поет и той е достоен приемник на Ботева - Пейо К. Яворов. Но между двамата, между хъша и харамията, се нарежда творецът, чието дело няма тяхната революционна пламенност, но своята мащабност, по своята величествена обхватност и мощ е достойно им бъде равно. Това е Иван Вазов. И този факт е многозначителен. Защото именно патриархът на българската литература, който пресъздаде пиянството един народ" от славната 1876 г., който възпя „избавлението", по-късно с трепетръка описа съдбата и на онези братя, които не изживяха общата радост Освобождението, а продължиха горката си робска участ, и то когато България беше вече свободна. на по да на на Именно Вазов, който в своята „Епопея на забравените“ възпя Братя Миладинови - на Македония двата верни сина", следи отблизо драматичните събития, последвали след Руско-турската освободителна война през бурния и драматичен четвърт век. В неговото сърце отеква всеки мъченически зов, всяка саможертва в името на отечеството. Тук към чистия патриотизъм на поета се прибавя и гласът на кръвта. Както споделя пред проф. Иван Д. Шишманов, той: „Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука." И този глас му нашепва сладкото име на реката от родния край на прадедите, когато Вазов написва като емигрант в Бакьу, в Румъния, през 1872 г. своето прославено стихотворение „Де е България?": Там, де Вардар през полята мътен лей се и шуми... Когато след Берлинския договор, режисиран от великите сили в угода на балканските държави и на своите завоевателни цели, се вдига Кресненско-Разложкото въстание, възбудило духовете до Охрид, народният поет оглавява комитет, създаден да подпомага въстаниците. Като чиновник за особени поръче ния в щаба на руската армия в Русе той е загрижен за съдбата на българското население, останало беззащитно под османската власт.