Николай Аретов

Изследвачи като Б. Пенев, а в по-ново време П. Динеков и Г. Гачев маркират сходството на „Житие и страдания" с някои просвещенски литературни форми и като по правило не мотивират твърденията си. П. Зарев например пише за „приближаване... повече до плутовския роман, отколкото до средновековната житийна литература". Е. Георгиев смята, че „произведението получава смисъл. .. на един типичен просвещенски роман с дълбок обществен резонанс и ярка възпитателна цел "3. Задачата на тази статия е да направи опит за разгръщане на споменатите констатации, да потърси смисъла и формите, в които се реализира забелязаното подобие, да се разкрие типологическият му характер. Излиза се от презумпцията, че по този начин се създава възможност за доуточняване на мястото на Софроний в развитието на българската литература. При разглеждането на „Житие и страдания" погледът на литературния историк винаги е привлечен от поп Стойко - единствения постоянен герой в творбата, всички други са епизодични. М. Арнаудов го характеризира така: „Добротата е основното вътрешно качество на този свещеник, роден сякаш тъкмо за наложеното му от случая звание. "4 По-надолу той се спира на неговата „християнска търпеливост“, „беззлобие“ и „чувство за дълг“. По подобен начин възприема героя и Б. Пенев. Успоредно с тези качества, а на места дори доминиращо е и едно друго - способността на героя да се приспособява към обстоятелствата, за да се „самосъхрани" 5.

Всяка книга, посветена на Възраждането - основополагащ за новата ни литература пе риод - събужда интереса не само на тесните специалисти. Появата на колективен сборник за жанровете привлича интереса и от гледна точка на това, какво е съвременното реше ние на възловия въпрос на възрожденската, пък и въобще на новата ни литература: самозараждане или външно влияние определя ускореното и развитие. След първоначалното 169 почти пълно съгласие с тезата на Г. Гачев, която със своята оригиналност и свежест беше приета с възторг, постепенно се разкриха и отделни противоречия между фактите и теорията. Преодоляла Хегеловото , толкова по-зле за фактите", литературната ни наука в последните години се отнася все по-критично към хипотезата за самозараж дането.1 Търсейки решение на проблема, сборникът тръгва от традициите на родната ни литературна история. В този смисъл не формално, а натоварено с дълбок смисъл е посвещението на стогодишнината от рож дението на акад. М. Арнаудов. Присъствието на големия литературен историк не се изчерпва с посвещението. Във встъплението Цв. Унджиева извлича от цялостното творчество на М. Арнаудов идеите му за литературните жанрове на Възраждането. Включването на изследването на Арнау дов „Поемата „Горски пътник" на Раковски" поставя въпроса, колко напред е отишла литературната ни наука като методика и методология в сравнение с Арнаудов. Класикът на литературната ни история посвещава много усилия, няколко студии и монография на Раковски и в такъв смисъл поместе ната в сборника работа е показателна за неговите търсения, за културно-историческия му подход, тя съдържа и това, което съставителите пазят като завет", и това, което вече е преодоляно, надхвърлено.

Втората книга на Иван Радев като че ли свидетелствува за известно преместване в интересите му на литературовед. След очерка за една от най-интересните фигури в литературната ни наука - Б. Пенев -той се насоч ва към възрожденската литература. Но пре местването е само привидно: първата книга е методологическо въведение" към втората и бъдещите му усилия. В подтекста на „Бъл гарска възрожденска литература" се чувствува желание за преодоляване и допълване на някои от постановките в капиталния труд на Б. Пенев, пък и на съвременното разглеждане на литературата ни от периода на Възраждането. Това е, струва ми се, силата, коя то обединява изследванията, поместени в „Българска възрожденска литература". Основен, най-често разглеждан и пряко свързан с националния ни характер и националната ни култура е въпросът „За забаве ността на ренесансовия процес у нас", с разглеждането му започва и Радев. Проблемът е поставен в широк исторически контекст (XV-XIX в.). Излизайки от един здрав и оправдан в случая консерватизъм, авторът оспорва крайностите на тезата за ренесансо вия характер на българската култура преди XVIII в., без да отрича новото в нея, което обаче не надхвърля етапа на „зародиша". Търсейки причините за забавеното развитие, Радев не отхвърля тезата на Е. Геор гиев за прекъсването на ренесансовия процес у нас поради преместването на центровете на европейската търговия към Атлантика и Балтика, но насочва поглед към историята ни. Робството, посочвано като причина за неща стията на българския народ още от Паисий, тук е разгледано аналитично, с комплекс следствия, определящи забавеността на развитието ни.

Изследването на исторически формиралата се трайна балканска културна общност е един от централните проблеми, стоящ пред нашата наука - литературознание, езикозна ние, история, фолклористика, етнография... Отделни негови аспекти са разглеждани още при възникването на съответните научни дисциплини. Но не само у нас целенасочено, организирано и на широк фронт разработва нето на балканистичната научна проблемати ка започва преди около две десетилетия. Очертава се оправдан стремеж да се надхвърлят рамките на двустранните литературни взаимоотношения и да се постигне комплексно разглеждане на общото и специфич ното в балканските литератури като цяло. Очевидни са трудностите пред изграждането на специалисти и в частност на литературоведи, които не само да не се спират пред няколкото езикови бариери, а и да познават общокултурните особености и литературите на няколко народа, тяхната научна интерпретация.

Сборникът, 1001 нощ е една от най-разпространените творби на световната литература. Той съдържа огромен брой разнообразни по жанр, тематика и обем повествователни произве дения. Предполага се, че е възникнал в древна Индия, някъде около ІХ в. е преведен на персий ски език (пехлеви), а от него - на арабски, като непрекъснато е обогатяван с фолклорни и други творби, вкл. и преводни. Първите сигурни данни за сборника са от Х в., когато багдадските писатели - библиографът Мохамед ан-Надим и историкът ал-Масуди пишат за него като за отдавна и добре познато произведение. Но литературната еволюция на творбата продъл жава до XVIII-XIX в., като за най-цялостен и литературно обработен вариант се смята египетската редакция, възникнала през XIV—XVI в., която ляга в основата и на печатните издания, първото от които е от 1835 г., осъществено в Булак (близо до Кайро), а второто - от 1839- 1842, подготвено в Калкута от англичанина Макнатен. За първи превод на европейски език се приема изданието на Антоан Галан, направено по арабски ръкописи и публикувано в 12 тома през 1704-1717 г. Този френски превод, който предхожда печатните издания на арабски, е непълен, свободен, включва и някои творби, които не принадлежат към основния текст. Сред тях са много популярните в Европа „Историята на Аладин или Вълшебната лампа" и „Али-Баба и четиридесетте разбойници". Преводът на Галан се разпространява много бързо в Европа, по него са подготвени издания на основните европей ски езици: английски (1712, и 1713-1715), немски (1712), италиански (1722), нидерландски (1732), руски (1763) и др. Всички следващи издания по света, повече или по-малко пълни, повече или по-малко точни, са свързани със споменатите три издания, като разликата между двете арабски версии е предимно в езика. ca на ,,1001 нощ обединява многобройните по-малки творби с една рамкираща история, в която новата жена на цар, който всяка сутрин убива жената, за която се е оженил вечерта, отлага смъртта си, разказвайки в продължение на 1001 нощ интересни истории. Ориенталистите установили, че темата на рамкиращата история и системата на вставянето принадлежат индийския пласт на творбата. От своя страна именно като система, като повествователна струк тура същата особеност се повтаря и в някои от вставените творби, вкл. и в „Разказ за царския син и седемте везири“ (нощи 578-606). А това е произведение, което под друго заглавие, неед нократно е превеждано у нас през Възраждането. Освен структурата тук се повтаря, макар по различен начин, и темата за женското лукавство.

„Декамерон" на Джовани Бокачо е сред паметниците на свето вната литература, кои то запазват през вековете непокътната лю бовта на читателите. Не по-слаб и не помалко постоянен е и интересът на литературната история. Прочутият сборник с новели е осветляван многократно и от различни ъгли. Обикновено той е разглеждан като най-ярка проява на ренесансовия светоглед, като първа и най-характерна творба от новия стап в развитието на белетристиката. Известният италиански литературовед Виторе Бранка, за когото творчеството и животът на Бокачо са централен изследователски проблем от десетилетия, търси свой подход към тях. (Книгата му, чисто първо издание е от 1956 г., е обогатена с по-нови наблюдения на автора.) Разграничаването от традицията, съдържа що и елемент на провокация, отправена към читателя, се разкрива още в заглавието - Воссассо Medievale" -средновековното у Бокачо, което според Бранка се съдържа на всички равнища в творчеството на писателя. Същевременно, както пояснява авторът, той е искал да подчертае, че белезите на средновековното не изчерпват характеристиката на Декамерон" и останалите творби на Бокачо. Навлизайки в конкретните анализи, поместени в книгата, читателят не без изненада забелязва, че авторът, ангажирал се с все пак дръз кото заглавие, не робува на предпоставена теза, не се стреми винаги и във всичко да изтъква средновековното. Нещо повече, акцен тът по правило пада върху новото, което Бокачо внася в литературата на фона на традицията, като успоредно с това се разкриват и проявите на устойчивото, на традицион ното в творчеството на Бокачо. Съчетанието на смело представената нова идея с обектив ността и непреднамереността в подхода спе челва не само симпатиите на читателя, но и неговото доверие. Но и не само това. Взаимопроникването на традиция и новаторство е един възлов за европейската култура период като италианското треченто е кардинален проблем, едновременно теоретически и конкретен. И той засяга далеч не само изследванията на творчеството на Бокачо и неговите италиански и западноевропейски съвременници. Той има и пряко отношение към редица въпроси и от българската литературна история, в която преходът от стара към нова литература с костелив орех, с който нашето литературо знание все още се бори Виторе Бранка вижда своя труд като продължение на радикалния поврат, извършен от редица европейски учени от близкото ми нало (сред тях у нас по-познат с Курциус) по отношение на преодоляване на стария, 156 но все още разпространен мит за среднове ковния мрак" и ярката светлина" на Ре несанса. Но докато в по-обш, теоретически план старите разбирания са вече окончателно преодолян етап от развитието на на уката, то същото не може да се каже за разглеждането на Бокачовото творчество. Спо ред Бранка тук академическото литературо знание се намира в застой и не се е придвижи ло напред в сравнение с постигнатото от Де Санктис и неговите съвременници. Дори се риозен и проницателен изследовател" като Ауербах, а също и Шкловски, остават в рам ките на познатото. Веднага трябва да се поясни, че Бранка отнася тази констатация само към проблематиката на отношението Сред новековие - Ренесанс. При конкретните си анализи той е чужд на какъвто и да е нихилизъм и се опира на множество свои съвре менници и предходници, изтъква техните приноси.

Преводното дело винаги е било важна част от литературното, културното и общественото развитие на България. На особен разцвет то се радва в последните години и десетилетия. Измененията са качествени - както по отношение на издателския размах и достойнствата на преводната литература, така и в социалния статус на преводача. Забелязва се и друг тип същностни промени - вглеж дане на преводното дело в себе си, в своето минало, обмисляне на перспективите, полагане основи на теория - все несъмнени белези на зрелостта. Една от ярките прояви на тази зрелост е и сборникът „Майстори на превода"; именно „проява", защото зад него стоят трайни общокултурни тенденции, а пред" него - мбициозната и трудна задача да бъде съз дадена история на превода в България. За тази история „Майстори на превода" е една уместна изходна точка, първоначално оглеж дане на материала, а и на историческото ни мислене, предварителна проверка на силите... Би било погрешно да се мисли, че значе нието на сборника се изчерпва с ролята му на първоначални наброски или допълнение към бъдещата история на превода, Самостой ното значение на един подобен труд енесъм нено. От една страна, той ни разкрива едно неподозирано богатство, за което знаехме че съществува, но не знаехме неговия обхват, неговите очертания" (по думите на Б. Божи лов, автор на предговора); от „Майстори на превода" и специалистите, и широките кръгове читатели ще обогатят представите си за историята на преводаческото изкуство у нас, а и за творчеството на някои от най-големите български писатели от миналото и днес. От друга страна, сборникът е необходим за самите преводачи - известна е диалектиката в развитието на теория, история и практика. Освен пионерския характер на труда и не говата същина поставя сериозни проблеми пред съставителите. (В скоби нека отбележим, че едва ли са много прецедентите на „Майстори на превода" в световната практика; в последните години българското литературозна ние, включително и критиката на превода, пристъпва към решаването на няколко рес пектиращи програми, една част от които са все още бъдеще пред смятаните за водещи в културно отношение нации, развивали своята литература и наука в далеч по-благоприятни условия…)

Димитър Т. Душанов (1837-1904) е един от скромните, редови труженици на книжовното поле от втората половина на ХІХ в. Той не създава произве дения, които да грабват умовете и сърцата на съвременници и потомци, името му се среща рядко в изследванията на литературните историци. Същевременно животът и делото на Душанов доста точно представят възможностите и стре межите на масовия тип интелигенти, изнесли на плещите си последните десе тилетия на робството и културния градеж от първите години на свободата. Роден в Казанлък, Душанов тръгва по познатия път - учи и учителствува в родния си град, продължава образованието си в Одрин, а след това и в прочутата гръцка Велика школа в Цариград. Тук той подготвя и първия си книжовен труд - Прикаската на Авраама, евреинът Тенедский" (Цариградски вестник, г. IV, бр. 278-279, 26 май-2 юни 1856). Това е преводна творба, взета вероятно от гръцката преса и имаща може би френски произход. Любо питната, дори пикантна „алжирска" история, преведена не много сръчно, по-скоро биографичен, отколкото творчески акт на деветнадесетгодишния младеж, който по това време е принуден да напусне училище поради липса на средства. e И За дълги години Душанов посяга към перото, само за да води търговските книги на своите работодатели в Цариград, Галац и Тулча или за да се обърне към своите близки и приятели, между които е и Г. С. Раковски, който дори възнамерява да го направи свой спомощник" в издаването на „Дунавски лебед". Поради разклатеното си здраве Душанов се прибира в Казанлък навлиза в учителското поприще, донесло му много успехи и огорчения, включва се и в борбата с униатите. За няколко години (1864-1867) учителствува Карнобат и отново е в родния си град, където свързва живота си с калоферската учителка, сръбкиня по произход, Рахил Барак (1844-1888) и двамата поемат задружно общия си път в учителското и книжовното поприще.

Много са подходите към изкуството на словото и в това се крие част от магнетичното очарование на критиката и литературознанието, на опитите да се интерпретира и тълкува художествената творба, да се докосне нейната „тайна". Значителните произведения често предлагат различни възможности да бъ де разчетено тяхното послание. Понякога субективното тълкуване, което не може да се приеме безрезервно, ни е по-интересно, а и по-полезно от вярното, но безкрило описание. Още повече когато това субективно тълкуване е дело на голям творец - мненията на Волтер и Л. Толстой за Шекспир, на Тургенев за Хамлет и Дон Кихот, или пък на Пенчо Славейков за Ботев. Вярно е, че в повечето случаи интересът към тези мнения е част от интереса към техните автори и едва след това - към анализираните произведения. Има нещо празнично във възможността да се тръгне след големия творец, да се проследят неговите пристрастия, оценки, несъгласия. Нещо подобно ни предлага „Тайната" на Богомил Райнов. В творческата лаборатория на нейния автор са обединени в неразделима, а и неповторима сплав субективният поглед върху литературата и обективното изследване на историческите процеси в нея, теоретически концепции за романа и наблюдения върху психологията на творчеството, спомени за съвременници и изповеди за собствения път в литературата. Свикнали сме да вярваме, че писателят знае повече от нас, не само от жи вота, но и от книгите. Не зная доколко това е всеобхватна закономерност, но поне като хипотеза е полезно, най-малкото поради мобилизиращото обратно въздействие върху писателите. Наред с другото авторът на „Тайната" е отличен пример за смайваща ерудиция, както по отношение на художествените произведения от миналото и съвременността, така и за литературата върху тях. Но не ерудицията ни привлича в този двутомен труд, поне не на първо мяс то. Защото навсякъде тя е допълнена, продължена и надхвърлена от мислите и идеите на Б. Райнов, който не обича да се прекланя пред авторитети, предпочита да спори с „големи и малки френски академици" според ефектния израз 1984 r.). от рецензията на Здравко Петров (Лит. фронт, бр. 50, Верен на своите идеи, Б. Райнов не изменя и на разбирането си, формули рано в разговорите му с Атанас Свиленов: „На мене винаги ми се е струвало естествено и необходимо писателят да изразява дори и най-сложните неща по възможно най-простия начин.

Към книги като „Столица на оцелелите" от Иван Радев може да се погледне от различ ни ъгли. Защото и амбициите и са в няколко посоки - публицистична,краеведска, историческа, литературна, социолнопсихологическа и народоведска. Но няколко посоки, това още не значи разнопосочност. В случая - защото съществува здраво вътрешно единство както в концепцията на автора, така и в обективния характер на книгата. Но мисля, че ще сгре шим, ако не поставим правилно ударението върху един от елементите от формулировката на този предмет - Търново от 1877-1879 г. като притегателен център за оцелелите представители на българската възрожденска интелигенция. Струва ми се, че акцентът пада не върху Търново, а върху понятието, пред 142 ставено от трите думи българска възрожден ска интелигенция" ; всяка от тях поема част от ударението. И понеже, както е добре извест но, голямата част от възрожденската ни инте лигенция се стреми към творческа изява пре ди всичко в полето на книжовността, то зако номерно е към „Столица на оцелулите" да се тръгне първо от литературоведска глед на точка. И така литературно Търново" през две те преломни години - 1877-1879. Но както страстно ни убеждава авторът на „Столица на оцелелите“, проблемът не е чак толкова частен. По това време всички пътища водят към Търново, тук са и четиримата големи сред оцелелите - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, В. Друмев, Ст. Стамболов. Около тях са и мнозина от другите: Св. Миларов, Ц. Гинчев, Др. Цанков. д-р П. Берон, Т. Шишков... Всички те са обладани не толкова от литературни, от творчески амбиции, привлича ги въз рожденото отечество, на което Търново е найЯркият символ, изгаря ги желанието да участ вуват в съграждането на свободна България. Още от времето на Паисий, а дори и по-рано, българският книжовник стои начало не само на духовния, но и на обществения живот, той е духовен, но и политически водач. С възникването на държавните институции и партиите постепенно картината ще се промени, но в първите дни на свободата, когато Търново е столица на оцелелите", начело на обществе ния живот стоят първенците на литературата ни - Л. Каравелов, П. Р. Славейков. Световната история ни предлага малко примери за подобни републики на поетите. Доколкото все пак ги има, те винаги възникват след някоя голяма революционна промяна. И за съжа ление никога на са дълговечни. Скоро и Тър ново ще престане да бъде столица на оцеле лите", България няма да е република и ръководителитей няма да пишат стихове. На пре ден план в обществения живот почват да излизат нови сили, нови хора, нови възгле ди. По железните закони на историческото развитие свободният живот ще се окаже поразличен от мечтите на тези, които с пушка и перо са воювали за него.

Краят на 40-те и началото на 50-те години на XIX в. е време на интензивно развитие на преводи белетристика. Само няколко години по-рано са отпечатани първите преводи на п ценни повести, които без уговорки могат да бъдат причислени към новата, следсредновековна литератур „Изгубеное дин" (1845) от дете“ Й. (1844) от Кр. Шмид, превод на Хр. Павлович; „Покрестението на един свещения Ис превод Е. Ръдулеску, превод на В. Станкович; „Приключения Телемаха“ (1845) от Фр. Фенели бавят на П. Пиперов. Към тях през 1844 г. според хронологията на първите им печатни издания се пре и две познати от по-рано творби - История на Великий Александра Македонца" (прев. Хр. П.В силев) и „Баснословие Синтипа философа" (прев. Хр. Павлович). Но развитието на преводната белер стика през първата половина на XIX в. върви на тласъци. След краткия благодатен период (1844-189идват две години, които не предлагат нови творби. Следващата вълна се заражда през 1848 г., когато д 100 редакцията на Ив. Богоров започва да излиза „Цариградски вестник", който доста редовно печата превод на белетристика, при това по един модерен начин. Както посочва Г. Боршуков, „само няколко години, след като романът е заел мястото на подлистник в европейския печат, Богоров дава в подлистник забележител ния и напълно подходящ за тогавашния български читател роман на Д. Дефо „Чудесиите на Робенсина Крусо" още със започването на вестника..., Еничерете"..., като основава традицията да се поместват романи в българските вестници, "1 От 1850 г. за повече от десетилетие вестникът преминава в ръцете на Ал. Екзарх, който в това отношение остава верен на Богоровата традиция. В първите години на неговото редакторство „Цариградски вестник" помества„Павел и Виргиния“ и „Индийска хижа" от Б. дьо Сен Пиер в превод на Ан. Гранитски, „Абдиритите" на Кр. Виланд, няколко повести на Кс. дьо Местр и др. Поне до началото на Кримската вой на (1853-1856) повече от половината от преводните белетристични творби, при това по-значителните про изведения, излизат на страниците на „Цариградски вестник", който по това време е обединителен център за българските книжовници и преводачи. Той по думите на Н. Генчев се превръща в трибуна на френска та и въобще на чуждата литература в България. "2 Една от интересните творби, появили се по това време в „Цариградски вестник“, е „Училище за де цата". Същият текст е отпечатан и като самостоятелно издание през 1852 г., като е посочено, че е превод от френски. И в двата варианта отсъствуват имената на автора и преводача. Ст. Минчев установява ав тораи творбата - Magasin des enfants" на Мари Льопрене дьо Бомон". Балан, а след него и М. Стоянов предполагат, че преводач е Анастас Гранитски

This text is an introduction to the next articles and offers their basis and their context. The author tries to define the key notions Identity, Other, and their variations. He also puts them in their Bulgarian context and presents two projects that stay behind them.

The article deals with the dialogue between cultures as seen through the picture of the Balkans drawn in British literature. Using as his starting point two valuable studies of these problems – Imagining the Balkans (1997) by Maria Todorova and Inventing Ruritania. The Imperialism of the Imagination (1998) by Vesna Goldsworthy, the author endeavours to set out the facts examined in them as well as the current methodology used to portray others in literature. The literary colonization starts with the notes taken by travellers, explorers and adventurers who ventured into this outlying region. In their steps came novelists, playwrights and poets in search of novel plots and novel locale to use as settings for their works. So, the territory in question is “put on the map” and invaded by popular novelists who exploit it and put the finishing touches to the imagined topography of the region. Many diverse images of the Balkans abound in British literature. The strongest effect upon readers’ minds was produced by the romantic poets Byron and Shelley. Less well known are the depictions of the Balkans in popular fiction of the turn of the century such as Anthony Hope, S.C. Grier, J.L. Lambe and others. Other stock images from the Balkans are vampires, spies and killers on the Orient Express. They are to be met with in novels by Bram Stoker, John Buchan, Graham Greene, Eric Ambler, Agatha Christie, in some films of Alfred Hitchcock and others. The Balkans are viewed from another angle by authors such as G.B. Shaw, Saki, E.M. Forster, Lawrence Durrell and Evelyn Waugh. British critics devote particular attention to the representations of the “real” Balkans in the works of women writers like Edith Durham, Rebecca West and Olivia Manning. What at first glance strikes the researcher into the British images of the Balkan Other is dialogue with oneself, the search for solutions of the one’s own problems. One possible answer to the question why the Balkans spawn so many texts in Britain, given the fact that the region is largely peripheral to British geopolitical interests is largely due to some of these disputes (principally that between Gladstone and Disraeli). To some extent the absence of geopolitical interest bears on the absence of scientific interest in the Balkans; poor factual knowledge, in turn, provides a breeding ground for popular romances, crime novels and thrillers about spies and vampires which are massively exploited by the powerful English speaking film industry. The facts under discussion can be handled in several ways. It is no problem to condemn or ridicule the negative (and inaccurate) images of the Balkans in British literature. A more meaningful approach is to seek out the underlying causes and mechanisms which engender them. A promising methodology of interpreting these causes and mechanisms are offered by non-colonial critique which however is not in itself immune from hurried and light-minded conclusions.

Every nation rationalizes itself through a system of images of sameness and otherness. These images, which define its identity, are involved in certain plots that can be interpreted as national mythology. One of the basic plots in Bulgarian national mythology refers to the mistreatment of faith. This motive can be found in of new martyrs’ passionals, in historical notes, folk songs and other texts. By analyzing and categorizing its numerous variants, this article tries to reconstruct the archetypal basis of this myth and its functional mechanisms and search for its context in real historical developments and processes as well as literary documents. The long-term goal is reconsidering the rhetoric of nationalistic mythological discourse, its development in time, the accents it uses and its means of operation.

From its earliest days the Bulgarian human sciences have been ardently seeking the roots of Bulgarian culture, finding them in various "layers" and "substrata", affiliating Bulgarians to various communities, constituting, imagining and suggesting their millennial unity and intransigence. Though interesting in itself, this debate is doubly interesting as an illustration of human sciences' vulnerability to political influence and commitments, to marketeering, group or personal goals and unformulated conscious and unconscious desires. The issue in question represents a peculiar actualizing and unfolding of one element of the topical syntheses suggested by Svetozar Igov. The seeking of the "Mediterranean spirit" in Bulgarian culture is a useful and, in a way, pleasant endeavours that for a number of reasons have so far been shelved. It is charged with many questions and hides the usual risks of aberration.

This text is a short presentation to the next five articles, which were delivered during the interdisciplinary conference Enlightened Laughter. The conference was organized by Bulgarian society for 18th century studies and took place at University of Sofia at 3 and 4 April 2004. The participants were scholars from Bulgarian Academy of Sciences, lecturers from several Bulgarian universities and guests from Macedonia and Turkey. Organizers had tried to encourage their colleagues to deal with several topics: Laughter as social, psychological and cultural phenomenon; Laughter, comic and parody in literature, art and culture from the age of Enlightenment and their effects in other periods of Bulgarian, Balkan and European culture; Laughter in popular culture, etc. Some observations on the text are offered, and some conclusions too.

Bulgarian national mythology was not unified and solid, even in the period of the National Revival. There were different rival variations competing in the sphere of the literature. There were parodies of the main myths too. Interestingly enough they were not only in the texts of radical authors like Luben Karavelov and Chisto Botev, but in the work of writers who build national mythology in other texts. Practically all mythical constructions were objects of parody. The paper is focused only at some cases: mock interpretations of the glorious past, the lives of the new martyrs, and the motif of the unfortunate family. The examples were driven from works of Vasil Popovich, and memoirs of Svetoslav Milarov, Zachari Stoyanov, Stoyan Zaimov, and Mincho Kunchev. The conclusion is that parodying some nationalistic constructions this text did not subvert the mythology as unit.

The new interdisciplinary conference of the Bulgarian Society for 18th Century Studies, co-organized by the Centre for Advanced Studies, was dedicated to Occidentalism. The topic was specifically formulated to elucidate the (biased) 'Eastern' notions about the 'West' and to explain the neologism so offensive for the ear of the purist.The issues related to the debate on 'Orientalism' (introduced by Edward Said's famous book and taken up by Ian Buruma and Avishai Margalit) are of special interest for Bulgarian and Balkan scholars in the humanities. In a world where the center seems to define the production and distribution of knowledge, the peripheries are extremely sensitive to the mechanisms of this domination. Yet there is a reverse side of this problem - just as the West is biased in its treatment of 'the Orient' and tries to impose its domination through literary and scientific texts, the East tries to solve the problems of its communication with the West by building its own (analogous) mental and verbal constructions. They are comparatively less studied worldwide and practically ignored in Bulgaria, even in the context of the Balkans and Eastern Europe. The conference on Occidentalism tried to outline the scope of this phenomenon. The Bulgarian Society for 18th Century Studies demonstrated a long-term interest in issues like image studies and the image of the other, in the ways modernity alters people's mindsets, or the problems of national and regional identities. Therefore we decided to dedicate our annual conference to the nature of Occidentalism and its Bulgarian, Balkan and East European dimensions. The topic provoked great professional interest. Many potential participants from Bulgaria and abroad noted the good timing and the importance of such discussion. Earlier the website of the Society posted links to some basic publications on Occidentalism. Despite the efforts of the organizers to focus the discussion, both the proposals and the reports sometimes strayed from the central set of problems. Many participants opted for their own implicit interpretation of the unwonted term, which varied from some partially explained synonyms of 'modernization', 'westernization', 'the West', etc. to the more convenient notion of 'images of the West' or some part of its parts, e.g. Italy, which allowed the participants to use ready-made texts from reception studies and other similar academic fields. A central problem, doubtlessly deserving special attention, proved to be the 'internal' criticism of Western culture, occasionally expressed through a fictional 'oriental' viewpoint, one of the most eloquent examples being Montesquieu's 'Persian Letters'. Perhaps this could be partially explained by the conviction that Bulgarian, Balkan and East-European culture is not really characterized by Occidentalism. Many speakers implied or explicitly stated that Bulgaria and the Balkans have always been a natural part of Europe. In this context, however, this nominally correct statement poses a multifaceted problem. It contains a measure of Eurocentrism and the implication that what is not European must be imperfect, incomplete, insufficient and derivative. This explains the unwillingness to focus on Occidentalism, which would imply a certain distancing from the West or would at least pinpoint some non-European elements of our culture. Such an attitude was not totally ungrounded. It was amplified by the abundant pro-European rhetoric - mere days after Bulgaria signed the contract for its accession to the European Union. Yet this was hardly the only reason for the weak interest to phenomena of the late 20th and early 21st century. The participants felt much more comfortable discussing the 19th and early 20th centuries, or talking about the Orientalism of foreign observers and about the Orientalist tendencies in Bulgarian and Balkan culture. The intertwinement of the Orientalist and Occidentalist discourses was repeatedly commented on. Far trickier proved to be the interstitial, hybrid character of Balkan cultures. Many participants drew upon Maria Todorova's famous thesis; the observations of concrete phenomena led to similar conclusions. The phrase 'a fruitful failure' in the title was used quite intentionally to continue the provocation in the attempt to discover 'occidentalist' tendencies in one's own culture. I believe that even when we don't or won't discover such tendencies, the conceptual field of Occidentalism still contributes to the reflection on our own culture and the world around us. Thus the real debate at the conference was actually fruitful, even though the utopian attempt to reach a consensus failed.

The idea of the Other is a crucial part of the own identity. People imagine the Other in different ways, very often he/she is presented as a dangerous Enemy. Mythical thinking, which is alive even nowadays uses different tools to name and imagine the Other and to master it. Edward Said's well-known book introduced the term Orientalism in the international humanities, and with it he designated "a way of coming to terms with the Orient that it based on the Orient's place in European Western experience", one specific "style of thought based upon an ontological and epistemological distinction made between "the Orient" and (most the time) "the Occident". The work ends with a warring Above all, I hope to have shown my reader that the answer to Orientalism is not Occidentalism. No former "Oriental" will be conformed by the thought that having been an Oriental himself he is likely - too likely - to study new "Orientals" - or "Occidentals" - on his own making. If the knowledge of Orientalism has any meaning, it is in being a reminder of the seductive degradation of knowledge, of any knowledge, anywhere, at any time. Now perhaps more than before. Said knew that this was not just a potential threat. Occidentalism not only exists; its effects are extremely pernicious. The most demonic of them befell on September 11, 2001. Ancient mental constructs and psychological trends, realized in different texts - secular and religious, literary, philosophical, journalistic and so on - lay beneath the terrorist acts. It appeared that not only the West is biased against the "Orient" and tries to dominate through literary and scholar texts, but the "Orient" reacts in a similar way and tries to deal with the problems of its relations with the West by building (analogical?) mental and linguistic constructions. In some cases Occidentalism may become a positive strategy, as in Hassan Hanafi's Introduction to the Science of Occidentalism (1992). The phenomenon of Occidentalism finds its annalists among the politicians, journalists and scholars. Ian Buruma and Avishai Margalit are the most famous among them. Their book Occidentalism: the West in the Eyes of Its Enemies provoked serious debates and became a bestseller. Although the two terms (becoming titles of popular books) were constructed in obviously the same manner, the two phenomena are not entirely analogical, and Buruma and Margalit do not refer to Said. It is disputable whether Orientalism is the earlier one (according to Buruma, Islamism on which he focused is a modern phenomenon with western roots); but for a long period of time Orientalism was more powerful and was backed by and realized in the Western colonialist institutions and the Western academic studies of the "East", that were more elaborated than the Eastern studies of the "West". On the other hand, Occidentalism is to some extend a reaction to the Orientalism and the related politics, military actions, colonial institutions and academia. Occidentalism appears to be more radical, more active. Its roots and reasons could be traced in quite different mental and spiritual spheres; their common ground is the belief in the own uniqueness and the hostility of the Other. Scholars find strongholds of the Occidentalism in the reactions to the universalism of the Enlightenment and the French Revolution, in some variations of the Japanese Shintoism, connected with imperial ideology, in pan-ideologies (Pan-Slavism among them), in different variations of fascism, in Stalinism, etc. Avishai Margalit and Ian Buruma highlighted several [four] "features of Occidentalism": Hatred of the City and urban civilization, symbolized by the fabled tower of Babylon; the state and modern civilization with its attributes (literature, films, pop music, advertisement), separation between the private and the public domain, commercialism; Critique of the bourgeois civilization, its commercialism and addiction to safety and comfort, and lack of heroism and revolutionary gestures; Rejection of Bourgeois Reason, rationality and science, opposed to irrational notions such as spirit, race, blood and soil, etc.; Denial of feminism, seen as giving too much freedom to women. As a whole this is a rejection of modernity, which was associated with the West. The result is an absolutely negative image of the West, containing "a set of attributes, such as arrogance, feebleness, greed, depravity, and decadence, which are invoked as typically Western, or even American, characteristics". The conclusion of Avishai Margalit and Ian Buruma was: There is no clash of civilizations. Most religions, especially the monotheistic ones, have the capacity to harbor the anti-Western poison. And varieties of secular fascism can occur in all cultures. * * * The question of the usability of the term Occidentalism in the context of Bulgarian, Balkan or East European culture is a big challenge for the scholars. Other challenge is the discovering of Occidentalism in these cultures. The present paper argues that if Occidentalism is a form of demonizing, then the Other that comes from the West Occidentalism could be traced in Bulgarian culture as well. It takes critical place in the national mythology, in the images of the other presented in texts which deal with abductions, seductions and other plots concerning sexual or matrimonial relations with foreigners; in nostalgic poems, written abroad; in retro-utopia visions of the traditional life; in anti-Catholic pamphlets; in polemics with foreigners; in travel notes, etc. On the other hand this paper argues that in the Bulgarian context Occidentalism is often mixed with Orientalism. Both phenomena are ambivalent and exported from other cultures.

The paper examines an important element of Slaveykov's path of life, which, paradoxically, allows the poet's contemporaries to see him also as a transgressor of the established morality, i.e. as a young rebel and as a man from the past, i.e. to a certain extent as an authoritative and even retrograde figure. The first part is focused on the poet's big love - Katerina, and the second one on a practically unknown text of a contemporary, in which are present both the love of Katerina and the unusual image of the "retrograde" Slaveykov, from the point of view of his younger collaborator and student Svetoslav Milarov. The paper concludes with reflections on the inconvenient texts of the past and the possible approaches to them. As an appendix, for the first time is published in full the introduction to Memoirs from Tzarigrad's Dungeons by Svetoslav Milarov, written most probably by the author himself and saved as a manuscript.

The Ottoman legacy is a curious topic in Bulgarian cultural studies. Despite the overall quest for prestigious legacies and heritages (Antique, Thracian, even Byzantine, not to mention Slav and Proto-Bulgarian), it is still neglected and even rejected. Mass consciousness admits some traces and influences in the field of material culture, in cuisine, rarely in traditional costumes and even more rarely in customs. The Ottoman legacy is often seen as a "legacy of shame" from which modern Bulgarians should deliberate themselves. The paper is trying to deal with some aspects of the complex problem of interferences, border phenomena, mechanisms and arguments that deny the Ottoman legacy. It focuses on some cases in which rejection in fact appears to be confirmation, like when one's own identity is based on the rejection of some other identity (Ottoman, Turk, Muslim) using its proper matrix. Not infrequently own "high" traditions are succeeded by foreign "low" traditions in a text and a situation. In other instances one could trace curious coexistence of rejection and glorification of the alien and Turk in particular. This was typical for some canonical literary works, dedicated to the struggle for national independence (such as the memoirs of Zachari Stoyanov), and for modern text of culture too. The author attempts to see these phenomena in the context of national mythology. All of us are inclined to think of national mythology as built mainly on the basis of narrations of the great ancestors' glorious deeds. The narrations of suffering and traumatic events that consolidate the community through other mechanism supplement the general picture. It is not so obvious that some important events in which "ours" overcome "enemies" are either missing, or appear later, or are presented modestly. Other victories, either real or easy to imagine, do not have the place we expect them to have. The present paper points at some similar cases in Bulgarian context and some possible explanations. Bulgarian national mythology's main plot is the abducted treasure narrative - Bulgarians were first and foremost victims and then liberators and avengers. This plot has its inverted mirror image variations in which heroic Bulgarians abducted "other's" women, books, faith. It had its ground in history, but its presence in national mythology is limited, the reasons for that being rather complex and not so clear. In certain cases they have to do with so called ressentiment. One of these inverted mirror image variations of the abducted treasure plot unexpectedly became actual in the late 20th century in connection with the name change of the Muslims in Bulgaria. These events have enormous myth-generating capacity that can go in diametrically opposed directions and have not yet fully shown its potential.

The paper offers an attempt to analyze the meaning of the notion 'anti-totalitarian literature' per se and in its Bulgarian context. This is a complex phenomenon embracing several different trends, different types of writing, different political affiliations and aesthetic views. Also, there were writers that are still difficult to classify in the main types of 'anti-totalitarian literature': political emigrants, dissidents, communists that opposed the status quo, etc. One such author was Asen Christoforov (1910-1970). A graduate of London University, a young Bulgarian professor of economics in the first post-war years, he was dismissed from the University of Sofia, later accused of being a British spy and sent to the concentration camp in Belene. Christoforov lived a lonely life for many years near the village of Govedartsi, at the foot of Rila mountain. Nevertheless, in the late 1950s and later Chistoforov published several books. Almost all of them described the mountain and its inhabitants and especially the people of Govedartci. The paper traces the author's percecution for political reasons discretely mentioned in his work, claiming that their literary merits are greater than their 'anti-totalitarian' criticism.

The paper examines a Bulgarian text published in 1874 in the periodical Chitalishte, which was an adaptation of Poe's short story Some Words with a Mummy. Although the name of the original author was mentioned in a footnote (in English, at that), the title was slightly changed and the plot was related to the Bulgarian society of the 1870s. While the American author criticized modern civilization, Ivan E. Geshof (1849-1924), the author of the adaptation and Prime Minister-to-be (1911-1913), focused on topics, topical for his compatriots - the newly-established Bulgarian church, Bulgarian teachers, etc - the Bulgarian National Revival as a whole. This adaptation of Poe's work has not attracted the attention of the scholars, but was an important and, in a sense, extraordinary event in the history of Bulgarian reception of foreign literature. It was probably the first translation directly from English and demonstrated a relatively high literary competence. Along with the first translation of E. A. Poe - The Facts in the Case of M. Valdemar (1856), which used a Greek source, Some Words with a Mummy set the American writer in an unusual context and preceded the interest in his poems in the early 20th century. The article includes the full text of this second translation from Poe in Bulgarian.

The literary works of Christophorov should be studied in the context of several more general problems. Possible links between the author's economic writings and literary texts. The ratio between fact and fiction. The introduction of autobiographical elements in literary narratives. The writer's attitude to the social and political status quo. Examining the Christophorov's work and his rich archive as one big 'auto-text' and analyzing the hidden tensions in it. Scrutinizing the relationship of Christophorov's writings to texts by other Bulgarian and foreign authors as well as direct or indirect citations or references to foreign works. By combining these approaches the scholar can achieve a mapping of the world that Christophorov built and its mythology. The paper tries to combine the following approaches and summarizes some observations on the Christophorov's work and its place in the Bulgarian literature from the mid-twentieth century.

Погледи отвън

Review of a collections of ethnological studies on collective memories about socialist period of Bulgarians from different parts of the country and on different topics. The problem of cultural memory/culture of memory is fundamental for the modern humanities. The matter of memory and especially its ambiguity, serving different scientific disciplines, creates a long and fruitful discussion joined by Bulgarian researchers in the end of the 1990s. and it is successfully continued in this book.

National Thought in Europe by Joep Leerssen critically analyzes the growth of nationalism from its beginnings in medieval ethnic prejudice to the romantic era"s belief in a national soul. A fertile pan-European exchange of ideas, often rooted in literature, led to a notion of a nation"s cultural individuality that transformed the map of Europe. This revue presents the monograph focusing on the possibilities to apply some of the ideas of the author on Balkan and Bulgarian phenomena.

Stephen Greenblatt tells the story of how Poggio Bracciolini, a 15th-century papal emissary, and obsessive book hunter, saved the last copy of the Roman poet Lucretius's On the Nature of Things from near-terminal neglect in a German monastery, thus reintroducing important ideas that sparked the modern age. The author analyzes this development in a very broad cultural and philosophical scale. This review presents the monograph of the so-called New Historicism and its possible applications in Bulgarian scholarship.

This paper presents the collective volume “Entangled Histories of the Balkans” edited by Roumen Daskalov and Tchavdar Marinov and published first in English by Koninklijke Brill (Leiden) and then by New Bulgarian University (Sofia). Modern Balkan history has traditionally been studied by national historians in terms of separate national histories taking place within bounded state territories. The authors in this volume take a different approach. They all seek to treat the modern history of the region from a transnational and relational perspective in terms of shared and connected, as well as entangled, histories, transfers and crossings. This goes along with an interest in the way ideas, institutions, and techniques were selected, transferred and adapted to Balkan conditions and how they interacted with those conditions. The volume also invites reflection on the interacting entities in the very process of their creation and consecutive transformations rather than taking them as givens.

The paper argues that historic myths and myths of origin, being an essential part of national mythology, are neither the first to emerge nor the only one. Furthermore, as a general rule, there are often several variations of the narration about the past of a nation that are evolving and compete for the dominant position. In an attempt to evade the polemics the author analyses some Bulgarian aspects of the crucial problem about the evolution and competition among these variations of national mythology comparing them with analogical Balkan phenomena. In all these countries there are mythical narrations about the ancient times, about Christian Middle Ages and Byzantium, about the struggle for an independent state, etc. They were arguing for primacy in the beginning; later some ideologists of the nation managed to build one relatively stable synthesis.

This paper presents volumes 2 and 3 of the collective research project “Entangled Histories of the Balkans” dedicated to the “Transfers of Political Ideologies and Institutions” (edited by Roumen Daskalov and Diana Mishkova) and to the “Shared Pasts, Disputed Legacies” (edited by Roumen Daskalov and Alexander Vezenkov). Modern Balkan history has traditionally been studied by national historians in the terms of separate national histories taking place within bounded state territories. The authors in this volume apply a different approach. They all seek to study the modern history of the region from a transnational and relational perspective in terms of shared and connected, as well as entangled, histories, transfers, and crossings. This goes along with an interest in the way ideas, institutions, and techniques were selected, transferred and adapted to the Balkan conditions and how they interacted with those conditions. The volumes also invite reflection on the interacting entities in the very process of their creation and consecutive transformations rather than taking them as givens.

Every community has its matrimonial rules describing some marriages as permitted, desirable, intolerable or forbidden. These rules have to do with the definition of the ‘own’ an ‘alien’ and with the inner differentiation of the ‘own’ and their basis is the question what is beneficial for the community. The paper deals with one particular case in Bulgarian literature from the 19th century – the complicated attitude of the distinguished writer and ideologist towards the Tsenovich family. Dimitar Tsenovich married to a Serbian widow just like Karavelov. In the beginning, Karavelov was in perfect relations with the family of his compatriot and friend. Then he started to present both Ekaterina and Dimitar in a negative light. The paper offers some observations on the image of love and marriage in Karavelov’s fiction and autobiographical text.

This paper deals with the humourist periodical “Baraban” (Drum) and two of its active authors and their relationship. Boris Rumenov known by his penname Boryo Zevzeka (Boryo the Joker) was a prolific writer of different types of humourist short stories, pieces for theatre, etc, editor of the periodical, killed by the communists in 1944. Chudomir is famous and author and painter; he became very popular when he left “Baraban” and started to publish in the newspaper “Zora” (Dawn). In his youth Chudomir was close friends with all the other contributors of “Baraban”, they exchange funny letters and deliberately build their public images as bohemians. This paper also offers some less known their works from the 1910s.

This paper briefly deals with the presentation of the Paregoric (camphorated tincture of opium) and the attitude of the characters of the novel to it. For the time when the plot took place the use of this drug was not formally forbidden, although it was not regarded as something fully acceptable. When Golding published the book in the 1980s these kinds of drugs, are under strict control by the medical authorities; at the same time, literature and art are changing their ambivalent attitude towards drug usage. The article looks at the use of the narcotic in the context of the use of alcohol in “Rites of Passage”, the use of some uncommon substances in the other Golding’s novels, and attempts to find some kind of link with the decease of the author. The aim is to ask the question about the function of the Paregoric in the narrative.

This paper deals with the different images of one key event in Bulgarian history – the conquest of the capital city of Tarnovo by Ottomans (1393). Some of the main texts about it could be traced in hagiography, in folklore, in historiography and textbooks, and in literature are discussed. The focus is on the interpretations from the 19th century and on examining them as a network and in the context of some other similar events (e.g. the conquest of Constantinople, 1453, the Battle of Kosovo, some local military clashes, etc.), in the quest of a common mythical base beneath them presenting the conquest of an important city by foreign infidel barbarians. Some characteristics, typical for Bulgarian culture are discussed. Among them, the absence of reports for a great battle, the important role of the Patriarch and relatively small role of the last King, etc. The counter-discourse about the decline of the kingdom is also noticed in the context of the creation of the canonic image of the event that appeared relatively lately. The most prominent author in this counter-discourse was the poet Hristo Botev.

This paper presents the satirical works of Vasil Popovich (1833-1897), most of them unpublished in his lifetime, and analyses them in the context of their time – the debates about the standard language, about literature and the Bulgarian Literary Society from the end of 19th century. In the focus are also the conflicted relations of V. Popovich with Ivan Vazov, Aleksandar Teodorov-Balan, Vasil D. Stoyanov, and Konstantin Jireček. The tension between them is interpreted as a manifestation of their competition for symbolic capital and for gaining an important position in society and literature. As a supplement, at the end is added an unpublished text by V. Popovich from 1887, written in an imitation of Oldbulgarian/ Church-Slavonic language as a personal letter.

This paper presents almost all of the most important travestied histories of Bulgaria written in 20 century. They present the past of the nation in different ways, some of them prefer to make fun with the great figures and events (Rayko Alexiev, Hristo Brazitsov, Nikolay Genchev) and to amuse the public with ethno-physiological reasoning, other (Georgi Konstantinov, Rumen Daskalov) put a strong criticism on the previous historiography, other present their narratives as fictional literature (Asen Hristoforov). The paper discusses to what extent and which of them are part of the popular literature, and what was the intention of the authors; it compares Hristoforov’s text with other texts on the same topic; and also offers some observations on the illustrations drawn by R. Alexiev and H. Brazitsov for their books, and by Alexander Bozhinov for Brazitsov’s book, and Todor Tsonev for Konstantinov’s book.

This paper analyzes an episode of the life of the young Petko Slaveykov, related to the comedy “The bishop of Lovech, or a misfortune of the watchmaker of Lovech” (1863) by Teodosiy Ikonomov and discuses the tension between morality and ideology. Slaveykov was a witness and took part in the events from 1847-1848, on which the comedy was based. The paper touches on the connection between the motif about the infidel wife, presented similarly in Molière’s play “George Dandin ou le Mari confondu”, the actual events and the political implications of the author, in the context of the Greek-Bulgarian ecclesiastical conflict.

The article examines the efforts to define and typologize Bulgarian "alternative" literature, which is usually associated with oppositional behavior and is frequently found in the writings of repressed authors, political emigrants, and underappreciated writers, as well as in the manifestations of "samizdat". The approach put forth here broadens the chronological range of the phenomena under consideration, searches for linkages and conflicts between them and the literary canon, literary stratification, and differentiation of the readers, and also concentrates on texts that defy conventional literary status. Different sorts of these "alternative" texts are identified, some of which are connected to folklore subgenres that lack prestige and reader preferences for works that literary criticism treats negatively.

The text offers a departure from the dominant paradigm of critical interpretation of “Time Shelter”, related to the political and philosophical ideas in the novel and the author's strategy. Observations are directed at genre constructions and narrative structures that can be connected to G. Gospodinov's novel. Some of them, perceived as prestigious, are explicitly stated in the text of the work; others remain in the shadows.

This paper deals with several well-known topics in a slightly different way: Petko Slaveykov’s articles on women’s question, his criticism of European fashion, and his love poems and their relations with his personal life. He was a great advocate of the emancipation of women, not without some restrictions typical for his time. His writings demonstrate different images of the author that were determined by the genres, patterns used by him, and the trends in society and literature; they also evolved with the age of the author.

This essay expresses subjective objections to some characteristic features of academic writing and publishing. The focus is on pursuing the required number of publications related to the authors' career growth and the consequences of meeting this requirement. Some of the problems associated with selecting the texts in the scientific publications and their evaluation according to the requirements of scientometrics are highlighted. An increasingly widespread model of scientific texts and the formal requirements it imposes are also commented on.