Дочо Леков

Разглежданите преводни произведения на Любен Каравелов представляват инте рес не само за това, че и чрез тях той успява да изрази своите борческо-демократични възгледи. Те са ценен документ и от гледна точка на неговото художествено майсторство, на връзките му с народното творчество, на писателския му стил. Ученик на Марко Вовчок, българският писател възприема от нея някои художествени похвати, които му помагат да изгражда типове, да рисува картини. В художественото пресъздаване на народния бит и трудовите хора, както и в хищническите образи на политическите социални потисници, Каравелов еприложил сполучливо много от творческите похвати на украинската писателка. Съответни паралели от произведения на двамата лесно доказват това. В случая обаче представлява интерес нещо друго - как ученикът, след като се е школувал при учителя, започва последователно да го допълня. Това комплицирано взаимодействие изпъква най-релефно при преводите.

Архивът на Любен Каравелов представлява една малка част от огромното ръко писно наследство на писателя, което е пръснато, изгубено, унищожено. За неговата съдба разказва П. П. Славейков в своите бележки „Няколко писма до Любен Ка равелов", 1 Като директор на Народната библиотека Славейков се е запознал с много архивни фондове. Фактите, които той изнася, разкриват една потресающа картина на невежество и безотговорност, жертва на която са станали и ръкописи на Каравелов. Каравеловият архив е сравнително малко познат и използуван. Това се дължи на обстоятелството, че голяма част от ръкописите са много нечетливи, откъслечни, повредени, писани набързо. Пълното запознаване с архива на Каравелов въвежда съвременния читател в духовния свят на един титан на мисълта за тогавашната действителност, рожба на епо хата на Възраждането. Поразяват преди всичко изключителната начетеност и многообразните интереси на Каравелов. При по-други жизнени условия той несъмнено би мо гъл да стане крупен учен - историк, езиковед или етнограф.

В зависимост от мястото, което заемат в духовната и социалната структура на обществото, поколенията могат да интересуват изследователи от различни клонове на науката - социолози, биолози, психолози, литературоведи. В слу чая проблемът за генерациите ни занимава във връзка с новите явления в бъл гарската литература през Възраждането и по-специално - с оглед периодиза цията на литературния тази епоха. процес през Като биологическа единица поколението съществува с появата на човешкия род. Векове обаче то не може да се изяви като самостоятелно функциониращ ор ганизъм със съзнанието на реформатор в материалния и духовния живот на обществото. В патриархалното семейство, род или задруга се държи строг контрол върху възрастовите различия на членовете в колектива, т. е. взема се под вни мание принадлежността към едно или друго поколение. Тук доминираща роля играят хората с по-голям жизнен опит и практика. Младото поколение в това общество възприема и съхранява завещани му нравствени, трудови и правови норми, които предава без съществени промени на следващите поколения. B Епохата на Просвещението поставя с неподозирана острота и проблема за поколенията - в семейния живот и в обществото, в литературата, културата и изкуството. В различните страни този проблем става актуален в различно вре ме, проявява се в различни форми и течения. Гьоте, един от представителите на дръзкото младо поколение „Буря и натиск“ („Sturm und Drang") в Германия, предговора на своето съчинение „Поезия и истина" идва до извода, че е дос татъчно човек да се роди с десет години по-рано или по-късно, за да бъде духовно различен от предходниците или следходниците си". Тези различия именно започват да интересуват представителите на научната мисъл и в продължение на по-малко от столетие се появяват интересни изследвания за поколенията. Подходът и критериите на авторите им са различни, изводите, до които дости гат, понякога са противоречиви, но и в абсолютизациите, и в едностранчивостта на тези изводи има догадки, които подсказват за необходимостта от подобни проучвания.

Отношението към драматургията на Войников е противоречиво. Някои от изследователите му, без да пренебрегват нейното обществено предназначение и въздействие, омаловажават или отричат художественото й своеобразие. Други са значително по-обективни към „Райна княгиня“ и „Въцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение на Преславский двор“ и „Велислава" като литературен текст. „Разгледани в художествено отношение, драмите на Войникова не издържат дори най-снизходителна критика. Тия драми нямат никаква художествена и пси хологическа стойност... В драмите на Войников няма живи, действуващи лица, а само автомати, чиито действия се определят не от някакви вероятни вътрешни мотиви, а от каприза и случайните намерения на Войникова... За душевното състояние на своите лица Войников твърде неумело загатва. Такава е оценката за драмите на Войников на един от авторитетните литературни историци Б. Пенев, рецидиви от която се долавят и в съвременни изследвания и статии за родоначалника на българската драматургия и театър... Творчеството на Войников не е без недостатъци. Но за да почувствуваме сил ните и слабите страни на неговите драми, намеренията и резултатите на техния автор, не трябва да ги разглеждаме откъснато от контекста на епоха, предназначение, обществена и културна атмосфера. И от вкуса на една литературна и театрална публика, която може да не приеме „Лукреция Борджия“ и „Емилия Га лоти", но да живее дълго със спомена от „Многострадална Геновева". Драматургът е винаги в диалог със зрителя - когато работи над творбата си, при сценичната и реализация, след всяко нейно представление. на Родният град на Войников (Шумен) му оказва въздействие с културната си атмосфера, с първите театрални представления, с обществените си прояви. Не остава без значение учението при Сава Доброплодни, участието в неговата трупа, осъществила първото представяне на драматургична творба в България през лятото на 1856 г. - побългарената комедия „Михал Мишкоед“. Интересите Войников към драмата и театъра продължават и във Френския колеж в Цариград. Тук той се запознава с творби на Шекспир, Юго, Молиер, с теоретич ните принципи на драматургията. Наблюдава, а по всяка вероятност и сам уча ствува в спектакли, представяни от възпитаниците на колежа. Първоначалният интерес, дошъл от Шумен и Доброплодни, получава своето осмисляне в Цари град, а творческата си реализация - в родния град на Войников, в Браила Гюргево.