Книжка-5

1966 Книжка 5 Съдържание

Над родината е издигнато пурпурното знаме на IX конгрес на Бъл гарската комунистическа партия. То аленее и плющи върху огромните корпуси и високите пещи на Кремиковци, над нефтените и газови кули на Долни Дъбник и Чирен, над тихите и слънчеви сгради на Завода за полупроводници в Ботевград, над десетките строителни скели, върху хилядите машини и станове, трактори и комбайни, навсякъде, където туптят сърцата на многомилионните трудови хора. Народът ни с радостни вълнения и увереност се сплотява още по-тясно под това знаме и с пораснали сили върви към новата петилетка. Грандиозните успехи на нашата страна през годините след VIII конгрес на БКП, който прие перспективите за нашето развитие до 1980 г., се признават от всички. Народът ни извървя труден, напрегнат път, преобразявайки родината ни в една напреднала държава. Като си предста вим родния пейзаж, осеян с огромните корпуси на заводите, нашите поля, браздени от машините и обкичени с плодовете на изобилието, градовете и селата, произведенията на промишлеността и селското стопанство, хората, които извършват всичко като най-грижовни стопани, не можем да не изпитаме чувство на гордост от нашия социалистически строй - основа на всичките ни успехи, от далновидността на ръководещата ни Българска комунистическа партия. Защото всички наши завоевания са осъществени планове и програми на партията, те са претворени от народните ръце, ум, любов и ентусиазъм нейни идеи. И това, че под нейните грижи и напътствия ние завоювахме толкова много, ни изпълва с високо самочувствие и човешко достойнство, с увереност в бъдещето, което ще бъде начертано на предстоящия конгрес.

Преди две години, когато се набелязваха различните секции на Първия международен конгрес по балканистика и се съставяше най-обща схема на тяхната проблематика, можеше само да се предположи големият интерес, който ще предизвикат някои от замислените доклади. Тогава още липс ваше ясна представа за така широките граници на проблематиката, която имат отделните клонове на балканознанието - една комплексна наука за историята, културата, литературата, езика, изкуството и фолклора на балканските народи, за исторически създалите се и все по-интензивно обогатяващи се взаимоотношения помежду им, за техните трайни връзки с други народи и други национални култури. Сега, когато конгресът успешно приключи своята работа, добре разбираме колко още съществени проблеми и въпроси (някои от тях само поставени в докладите или дискусиите) предстои да бъдат решавани и осветлявани от съвременни научни позиции, за да се очертаят правилно всички общи моменти във вековното развитие на балканските народи, като се преодолеят наслоените в миналото погрешни концепции и констатации. Един от несъмнените положителни резултати на Първия международен конгрес по балканистика е, че даде сериозен тласък в това направление. И още нещо: в дните от 26 август до 1 септември 1966 г. конгресът превърна взаимното колегиално уважение между отделните делегати в традиция, която следва да бъде укрепвана от всички като главно необходимо условие за нашите по-нататъшни проучвания и творчески срещи. Защото, ако сега, когато сме в самото начало на по-интензивното и съвместно изследване на проблемите на балканистиката, тази атмосфера осигури спокойно и делово обсъждане на различни, понякога твърде специфични въпроси, утре непременно ще ни даде възможност за небивало преди взаимно опознаване и изучаване на отделните балкански литератури и култури.

Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Появата, развитието и наследството на идейните и художествени течения, на литературните родове през различните етапи на литературното развитие, тъй както и редица други явления от историята на албанската - литература съдържат цяла поредица от отлики, които могат да бъдат осветлени, като се имат предвид специфичните условия на националното и историческото развитие на Албания. Албанската литература се е развивала в условия на национален гнет и на твърде дълго господство на феодални отношения. Управляващата феодална класа, интимно свързана с отоманската империя не само политически, но също така културно и идеологически, липсата на национална църква на езикова традиция, съществуването на три различни религии и следователно принадлежността към противоречиви идеологически течения (хри стиянство, европейска буржоазна култура и ислямизъм), липсата на един икономически,политически и културен център - това са в едри линии историческите фактори, които са направили по-трудно, отколкото в другите страни, осъществяването на една синтеза на модерната национална култура. През XVIII век в Албания продължава да съществува старата литера тура с конфесионален характер, чийто главен представител еалбанското католическо духовенство. Своето право на съществувание и опора тази ли тература намираше в съпротивата на планинското население срещу ото манското владичество. Нейната традиция от онова време продължава Гж. Ка зази, който в 1743 г. публикува един катехизис, в който изразява своята загриженост и любовта си към матерния език, особеност, свойствена на всички стари албански автори. Обаче отливът на вълната от въстания против Турция заличи нейното значение също и в тази литературна продукция. Със своя тесен, конфесионален и регионален характер старата албанска ли тература не можеше вече да задоволява изискванията на новото време, което възвестяваше възхода на буржоазията. Ала този дух на съпротива срещу Турция, който и беше свойствен, продължаваше да се съхранява: той ще се развие като елемент, внедрен в по-късната албанска литература.

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

Последното десетилетие от века на Просвещението съставлява важен момент в развитието на гръцката култура. В течение на тези няколко години проявите от всякакъв характер (пряко свързани с духовния живот или отбелязващи отражения върху него) представляват такава сгъстеност, та би могло да се каже, че те включват в себе си цялата история на бъдещия елинизъм. От година на година ние следим изсушаването на религиозния ху манизъм, застоя на реакционната доктрина, формирането на либералния дух и прогресивното освобождение на светската мисъл. Тези интелектуални движения са повлияни в голяма степен от развитието на международната политика и на културния живот на Запад. Силният тласък, който Екатерина Велика (Русия) даде на своята политика по отношение на „философията", обуславя важни промени в дейността на Цариградската православна църква. Наистина до 1791 г. цариградският патриарх се намираше под властта на две противоположни сили: от една страна, необходимостта да поддържа легални връзки с отоманската империя, от друга, желанието да не отслабва връзките на гръцката църква с руската империя, която принадлежи към същото вероизповедание и минава официално за покровител на раята. Патриаршията трябваше да въз приеме едно мекушаво поведение, колкото се може по-слабо съпротви телно с цел да не предизвиква недоволството на Русия, но и да държи сметка за изискванията на Високата порта.

Географските, етнологическите и историческите координати на ру мънския народ са, разбира се, известни. Краен резултат на романиза цията на местния трако-дако-моезийски елемент и на по-късната асимилация на славяните в последните векове от първото хилядолетие на нашата ера, в земите на европейския Юго-Изток, северно от Дунав, както и върху двата склона на Карпатите, румънският народ се е развивал при особени условия, между Изток и Запад, между Север и Юг, върху кръстопътя на известни нации и съдби, почти винаги антагонистични. Твърдите насоки на културата и на литературата отразяват на свой ред, както това впрочем еестествено, всички тия координати. Създавайки своя собствена национална структура, която е била в постоянна еволюция, културата и литературата на румънския народ са поддържали в същото време многобройни и живи връзки с културните прояви на славянския свят, както и с тези на византийската култура, а също така с културата и литературата на романските и германски народи на Запад. Преди да преминем към предмета на настоящия доклад, който има за цел да представи развитието на румънската литература, като се започне от края на XVIII в., ние смятаме за необходим един кратък увод, предназначен да припомни фазите, предшествуващи модерната епоха, която е въз приела - както ще видим - известни позиции спрямо литературата на феодалното минало.

Деловият план, препоръчан от Международното сдружение за изуча ване на европейския Юго-Изток, съдържа също сравнителни изследвания в областта на балканските литератури. Макар идеята за това да е твърде щастлива, струва ми се, обаче, че задачата ще бъде трудна за изследователите, ако се пренебрегнат известни предварителни мерки, необходими да се вземат, в бързината да се стигне до изводи, които очевидно биха били твърде приблизителни. Ще трябва, според мене, да се установи най-напред методологията в реда на издирванията с цел нищо да не бъде предоставено на случайността, като още от самото начало се отстрани евентуалността от изпадане в грешки, евентуалност, която би била, мисля, несъвместима с преследваната чрез този вид работа, цел. Излишно е да казваме, че всеки изследовател, който би се впуснал в подобна дейност, стои изправен пред огромни трудности. Защото може без преувеличение да се твърди, че литературите на балканските народи са съще ствували и са се развивали в затворен кръг, без явни отношения помежду им. Разликата в език, религия и култура е издигала често непреодолими прегради, които са възпрепятствували свободния обмен между интелигенцията" на етническите общности на Балканите. Империите, които са се редували през ековете, не са могли да претопят в едно единствено горнило разнородните елементи на тези народи, които, макар да са живели понякога под една и съща политическа власт, са се развивали по посока на собстве ната си съдба. Особено още от началото на XIX в. националното пробуждане, което бележи живота на всеки балкански народ и последвалите го борби, издълбаха дълбока пропаст между интелектуалците от този край на света; балканските литератури прочее се видяха твърде отдалечени едни от други, бих казал дори, в известни случаи ожесточено противоположни едни на други. Това обяснява защо елитът на балканските страни не се познаваше, и с редки изключения, никоя балканска страна не прояви интерес да опознае литературата на своя съсед. Трябва да прибавим също, че вни манието на всяка страна беше привлечено от блясъка на големите световни литератури, които служеха за образец на литераторите.

Историческите личности, чиито имена сме обединили в наслова на този труд, са свързали почти отпреди сто години съдбините си в историята на сръб ския и българския народ, олицетворявайки по този начин единния процес на зараждането на тяхната съвременна история и култура. Всичко, произлязло на Балканите през шестедесетте и седемдесетте години на миналия век, е толкова значително за съвременната история и култура на балканските на роди, че трябва да се положат немалко научни усилия, за да изучим изцяло дадените исторически събития, да схванем техните вътрешни закономерности и се озовем в руслото на онези невидими, многократно кръстосващи се течения, които тогава органически са свързвали нашите народи и са определили тяхната по-сетнешна историческа съдба. В редицата опити, предприемани досега с цел да се изяснят събитията от онова време и да се характеризират отделните личности, които така или иначе определят тези събития, се чувствува известна тенденция към изолация и стремеж да се разглеждат фактите в тяхната значимост, откъснато от общоевропейските процеси, ограничавайки ги в тесните славянски рамки и намалявайки по този начин, бих казал, общото им значение. При това нерядко авторите са изпадали в патетичност и национализъм, били са некритични и сами са се поддавали на екстаз. Впрочем имало е изследователи, чужди на подобна афектация прекалени увлечения, които са успявали да потиснат собственото си вълнение, съпровождащо обезателно всяко изследване, особено такова, извършено твърде безпокойно и вълнуващо време. Естествено такива изследователи са постигали по-крупни и значителни резултати.

Връщнето към Йовков - след Вазов и Елин Пелин - винаги буди остро чувство за неговата о б особеност като художник. Когато сравняваме Вазов и Елин Пелин естествено е да боравим с прилики и разлики, да говорим за закономерна крачка напред в развоя на късия разказ. Стигнем ли до Йовков, всичко това почва да звучи твърде общо и приблизително. Крачката напред и тук е налице. Но при него тя не е само крачка напред, а и крачка „встрани". Приликите и разликите тук се оказват по-косвени и по-дълбоки, тъкмо защото са сложно опосредени от художническата обособеност на Йовков. Наистина и Йовков се е опирал на Вазов - поне дотолкова, доколкото се е опирал и Елин Пелин. И Йовков, макар че прописва разкази десетина години след Елин Пелин, строго погледнато, няма друга национална школа и друго наследство зад себе си, освен Вазовите, а и друг пример редом със себе си - освен Елин Пелиновия. И все пак Йовков упорито, сантиметър по сантиметър, двадесет години под ред пробива с в о я художническа пътека все по-настрани от вазовскоелинпелиновската магистрала. И читателят усеща, че отделните съпоставки между тях и него биха дали още по-малко, отколкото между Вазов и Елин Пелин, ако не са минали през разбирането за цялото; че преди да се разлага на прилики и отлики, - тъкмо Йовков повече от всеки друг - трябва да бъде почувствуван в неговата своеобразно усамотена, в сравнение с първите Двама, почти затворена художническа система.

В заключителната част на изследването си „Зараждане на поетичното произведение" Жан-Пол Вебер прави следната колкото самоуверена, толкова и знаменателна декларация: „В нашите тематични четения няма нищо, което да напомня за скованите обобщения на психоаналитиците или стилистиците, за техните Едипови комплекси, орални, анални и генитални стадии или пък за техните барокови, класически, романтически и т. н. стилове. "1 Самоуверена, защото, както ще видим по-долу, резултатите на Вебер малко се различават от фройдистките и защото с лека ръка се отхвърлят и положителните страни в концепциите на „стилистиците“. Знаменателна, защото един представител на най-новото буржоазно литерату рознание прави опит да скъса или поне декларира, че иска да скъса с двете най-характерно изявени направления в изкуствоведския и литературоведския неисторизъм през първата половина на нашия век. Стилистизмът на формалистите и „филолозите“ и психологизмът с всичките му ортодоксални и разколнически направления са двата полюса, между които се движат множеството нюанси на този неисторизъм. Това, което ги поляризира, е трансцендирането на художественото развитие извън волята и особеностите на творческата личност от стилистиците и пъл ното затваряне на детерминационните фактори на развитието в рамките на индивидуалното или „колективното подсъзнателно у психоаналити ците. А това, което ги свързва, е изолирането на художественото развитие от класово-икономическото и идейното развитие на обществото. В тази обстановка френският литературовед и психолог Жан-Пол Ве бер обяви, че се е домогнал до подход, който преодолява ограничеността и на стилистиците, и на психоаналитиците.

Образът на писателя Климент Охридски все още остава ненапълно очер-- тан. Климентовото книжовно дело не е събрано, не е издадено в по-пълно научно издание. Няма единство по въпроса, какво включва това дело, няма пълен списък на Климентовите „слова". Климентовото литературно наследство не е оценено нито от литературно-историческа гледна точка, нито от идейно-естетическа. Изследването на това наследство, което бе започ нало в последните десетилетия на първото хилядолетие от неговата смърт, не бе продължено в първите десетилетия на вгорото хилядолетие. Може би по-значителен импулс за изследователска работа около това наследство ще даде чествуваната тая година 1050-годишнина от неговата смърт. Климент заслужава напълно една такава изследователска работа.

Името на единия писател почти винаги ни насочва към името на другия - дотолкова ти чувствуваме свързани по време и по характера на тяхното творчество. Елин Пелин и Йовков са почти връстници: първият е три години по-възрастен от втория и живя дванадесет години след него. И двамата са родени и отрасли в село, но в различни български краища, които не си приличат. Елин Пелин е от Западна България, чедо на упорита шопска среда, сред която той е изградил основния си мироглед и характер, макар че след двадесет и третата си го дина (1900 г.) е живял само в столицата, докатото Йовков има по-продължителни и яки ко рени в селото. Последният е закърмен и прекарал детинството си в дебрите на Балкана - Жеравна; - а зрялата си възраст - в равна Добруджа, край границата, гдето е учи телствувал до Балканската война, та му се събират към трийсетина години живот на село.

Антон Страшимиров се запознава с Вера Балабанова, по мъж - Божкова, през 1932 година. През последните пет години от живота си Страшимиров поддържа редовен творчески контакт с Балабанова, която проявява жив интерес към литературата и живо писта. Когато е била в София, се е срещала редовно лично с писателя, а когато езаминавала за по-дълго време в Кърджали или Хасково са поддържали писмена връзка. По-рано Вера Балабанова е живяла дълги години в Германия и след завръщането си се отдава на литературен живот. Сътрудничи в „Литературен час", "Литературен глас с разкази и статии. Издава романа „Ник", 1937 и повестта „Анчето пише...", 1959, награ дена от Министерството на народната просвета и Централния комитет на Комсомола. Домът на Балабанова в миналото бил често посещаван от видните български писатели Стефан Л. Костов, Антон Страшимиров, Г. П. Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други... Балабанова притежава интересната кореспонденция между Иван Радо славов и Теодор Траянов и съхранява личната си кореспонденция с Георги Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други.

Всеки път, когато мисля за големия художник, в съзнанието ми ярко се очертават силуетите на неговите многобройни герои. И наред с тях възкръсва образът на незабравимия Бешков. Не зная защо, ала най-ярко се очертават неговите полупрозрачни, жилави и дълги, много дълги пръсти. Такива изящни и гъвкави пръсти, силни и подвижни пръсти, срещнах за първи път у Илия Бешков. В тях имаше нещо благородно и изискано, галантно и нежно, изключително и властно. Тези пръсти играеха с еднаква вещина по кръг лите отвори на неброените му свирки, дудуци, двоянки и цафари, които вадеше от вътрешния джеб на сакото си. С тях държеше забележителното острие на пи сеца, който не познаваше покой. С тях барабанеше по дайрета, тъпани и по слу чайни предмети и като заситнеше заме стваше барабана. Тези пръсти са държали дълго време и молива, с който той е на писал своите оригинални есета за равноапостолите Кирил и Методий или за народната песен, за Паисий Хилендарски или за дякона Левски, за богобореца Христо Ботев или за огнения пророк" Георги Димитров, за Стамболийски или Коларов, за двубоят Алеко - Бай Ганьо или за многобройните му приятели - Никола Маринов, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Константин Петканов, Александър Божинов, Руска Маринова, Александър Стаменов и за много други... Бешков е записвал много свои хрумвания за изкуството, сентенции за живота, афоризми за човеш кото битие, своите „шеги", в които се съ държат толкова мъдрост, мъка и гордост.

Името на Георги Цанев е така нераз делно свързано с историята на нашата Литература, че винаги когато говорим за нейните най-изтъкнати прояви, ние така или иначе ги свързваме с дейността на критика, а когато мислим за човека и литератора Георги Цанев, в негово лице виждаме една от най-активните фигури на критическата мисъл у нас през пос ледните няколко десетилетия. Проникновен критик и историк с богата ерудирансст, Г. Цанев ето вече в продължение на повече от четири десетилетия работи неуморно на литературното поприще и Георги Цанев, Писатели и ми. Изд. Български писател, 1965 г. пробле 6 дава своя принос в решаването на големите въпроси на нашата литературна история и оперативна литературна критика. Трудно е да се каже къде неговите заслуги са по-големи. Усилията и на критика, и на исто рика са еднакво благородни и резулта тите от тях еднакво значими за нашата литература. Защото проявите и на единия. и на другия, колкото и неестествено да звучи това деление на единната същност на твореца-литератор, са свързани с найактуалните, най-трудните и невралгични проблеми и състояния на литературния ни живот.

През първото полугодие на текущата година Научният съвет на Института за литература при Българската академия на науките взе решение да бъде присъдена научна степен „Кандидат на филологиче ските науки" на старши преподавателя във Факултета по славянска филология на Софийския университет „Климент Охридски" - Георги Митрев Марков и на ре довния аспирант към Института за лите тарура - Атанас Василев Славов.

На 2 юни т. г. Научният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат сборник с изследвания, който Българската академия на науките и Софийският държавен университет подгот виха по случай 1050-годишнината от смърт та на бележития български и славянски просветител, учител и книжовник Кли мент Охридски. В него са включени 24 студии от български автори-историци, литературоведи, езиковеди, специалисти по история на българското изобразително изкуство и музика, както и една библио графия на българската литература върху Климент Охридски за периода 1945- 1966 г

На 23 юни 1966 г. Научният съвет при Института за литература обсъди и труда на ст. н. с. Ганка Найденова Романтиче ският образ - символ на твореца". В пи смената си рецензия проф. Стефан Станчев направи подробна характеристика на труда. Според него трудът на Найденова представлява оригинално научно изслед ване с приносен характер. Концепциите на авторката са изградени върху богат материал от цялата западноевропейска литература. Материалът е третиран ориги нално с оглед на авторската теза. При обсъждането на труда на Г. Найденова се изказаха: проф. Емил Георгиев, проф. Стоян Каролев, ст. н. с. Минко Николов, акад. М. Арнаудев, ст. н. с. Кръ ство Генов и директорът на института Стойко Божков. В изказванията се подчерта важността на темата, богатството на материала, върху който е изграден трудът и оригиналните анализи и авторски концепции. Подчерта се, че трудът има приносен характер. Изказалите се направиха някои препоръки: по-голямо обединяване истягане на материала с оглед на централната тема; по-голямо прецизиране на някои формулировки; главата за българската ли тература да отпадне тъй като се чувствува изкуствено прикачена. В заключителните си думи директорът на института Стойко Божков препоръча на авторката да вземе под внимание направените пожелания и да обедини материала с оглед на поставе ната тема, да насочи вниманието си към понятията, с които борави и с които се характеризират явления, различни по своя генезис.