Книжка-2

1986, Книжка 2 - Съдържание

Целият обществено-политически, научен, културен живот в нашата страна през настоящата година минава под знака на двете най-крупни събития - ХІІІ конгрес на БКП и тридесетгодишнината на Априлския пленум. В светлината на тия събития ние оглеждаме изминатия път, преценяваме днешните си дела, чертаем перспективите за бъдещето. Що се отнася до литературата и литературната наука, можем с гордост да отбележим, че България е една от малкото социалистически страни, в които не се прояви колебание и съмнение по отношение на избрания път на развитие - пътя на социалистическия реализъм, път, който доведе до истински разцвет на художественото слово у нас. Главната заслуга за това принадлежи на БКП, на нейния Централен комитет, на др. Тодор Живков, на верността на нашата партия към принципите на марксизма-ленинизма, на марксистко-ленинската естетика. Но не по-малко важно е и това, че многобройният отряд на художествената интелигенция у нас утвърждава и развива тия принципи като свое верую, воюва за тях. От старейшината на естетическия фронт у нас академик Тодор Павлов до най-младите специалисти, от ветераните на пролетарската, социа листическореалистическа литература до тези, които за първи път излизат на литературното поле - всички живееха и живеят с мисълта, че създават, трябва да създават партийно изкуство, изкуство на социалистическия реализъм. и Но това от своя страна налага своевременно научно осветляване на всич ки ония проблеми, които развитието на живота, самото развитие на литературата поставят пред творци и теоретици. И тук, както във всички други обла сти на живота, истински фар, който сочи верния път и предпазва от грешки отклонения, е жизненото и теоретично дело на В. И. Ленин. Това определя насочването към темата на настоящата статия. Още повече, че за голямо учуд ване тази проблематика досега е оставала някакси встрани от вниманието на специалистите... На тази тема няма нито едно голямо специално изследване. Даже в монографиите за естетическите възгледи на Ленин, за неговото отношение към проблемите на литературата и изкуството няма не само отделни глави, посветени на тази тема, но понякога не става и дума за това! В специалния библиографски указател „Ленин и наука о литературе (Ленинград, 1970) на тази тема не е отделено място даже в проблемно-тематичния указател... Някои може би смятат, че доколкото понятието социалистиче ски реализъм се е появило след смъртта на В. И. Ленин, то неговото дело, неговото теоретично наследство нямат отношение към художествения метод, към метода на социалистическия реализъм.

И през 60-те години критиката се бори за сдобиване с чувство и артистич ност. Мъките на критиката да се превърне в самостоятелно изкуство се оглеждат и в портретната статия на Здравко Петров, печатана на страниците на сп. „Септември" през 1962 г. под заглавие, Превъплъщенията на Палечко". Каквито и слабости да се търсят, с тази статия се известява началото на едно почетивно, по-увлекателно, по-образно писане. Свикнали с нормативната кри тика, ние със сърцето си приемахме този нов за нас тип критика, но със съзнанието си я подлагахме на подозрителен анализ. Но в това време някои, които искаха да правят артистична критика, отидоха в другата крайност, като под цениха писателската позиция и съдържанието на творбите. Ще се опрем на прочутата рецензия на Цветан Стоянов, публикувана в сп. „Септември“, 1962 г., озаглавена „Драма и лирика". Авторът, като разглежда Васил Попов, възве личава тъкмо онова, което е умозрително и е плод на подражание. Че наистина нещо ново има в нашата критика на страниците на сп. „Септември", усещаме, като прочетем необикновено развълнуваната статия на Ефрем Каранфилов Жулиен Сорел на изпит пред йезуитите". През периода 1962-1966 г. сп. „Сеп тември" подпомага априлската линия най-вече с обогатяването на марксическия критически поглед по пътя на онова мислене, в което има горене, знания мащабност на откритията. И И ce Неслучайно се заговорва за стила на критическата книга (Тончо Же че в. Съдбата на критика. — Септември, кн. 1/1963). Авторът гледа на първата книга на Здравко Петров като на сборник от статии, печатани в списания вестници, които очертават ярка критическа физиономия. На Здравко Петров признава заслугата за обогатяване представите за литературната критика сред останалите жанрове на литературата. Т. Жечев е категоричен. Здравко Петров и с писанията си, и с разговорите си е част от самата литература. За Т. Жечев Здравко Петров е непримирим към битовото принизяване на жи вота. Цитира два стиха от Рилке: Защото има отколешна вражда Между живота и велики дела. Здравко Петров е вътрешно съсредоточен и вглъбен в литературата. Това не е поза, а негова същина - допълва Т. Жечев. Авторът на статията улавя и темперамента, и смелостта на Здравко Петров да пресъздава литературните за- болявания с рядка честност и откровеност. Тончо Жечев пластично очертава пътя на Здравко Петров от бригадирските дни и писания на ремсови инструкции в гимназията, през журналистическите изяви, до положението му на критик,

Виждал съм десетки снимки, на които са те двамата - Никола Вапцаров Антон Попов. Поразителното в тях обаче не идва от количеството, а от осо беното лъчение, излизащо от лицата, очите, позите им, та даже от предметите, които ги обкръжават. Не зная доколко известна е онази фотография, дето ги показва допрели глави и легнали на някаква морава. Или друга една, правена на маса, в ресторант: Вапцаров е с лице към обектива, а Антон Попов - профил. Вглеждайки се в тях, както и в другите, тия с небрежно нахлупените шапки и разветите палта, крачещи по улицата и смеещи се, не можем да не си кажем, че двамата мъже там не са просто случайни познати, не са само прия тели, а ги свързва някаква тяхна си магия и тайна, която те за нищо на света няма да издадат. Не мога да мотивирам това си усещане, нито мога да дам име на тайната. Самият аз, подобно на мнозина, доскоро не бях чел поемата „Слу шай, фронт!" на А. Попов и по въпроса за творчеството му споделях общото мнение, че е на равнището на младежките опити, с всичката им полагаща се за случая неопитност, наивна откровеност, дори подражателност. Колко наедро съм разсъждавал, се убедих едва след като взех в ръцете си книжката. Онова, което прочетох, съединено с всичко видяно, четено и чуто преди, бе достатъчно да ме убеди, че за Никола Вапцаров и за Антон Попов е казано далеч по-малко от необходимото. За Вапцаров са изписани хиляди страници, докато посветеното на А. Попов е доста по-скромно. Към двамата заедно обаче, към духовната и творче ска цялост, която окръглят, сме несправедливо пестеливи. Епизоди от дружбата им естествено нахлуват в спомените на Вапцарови съвременници, фигурите им стоят редом в публицистично-документални книги („Гарнизонното стрелбище" на Н. Христозов, „Шестимата от дело 585/1942" на Ст. Коларов), мяркат се в есеистични публикации из печата. Фактите, изнесени в тях, са важни, изводите са интересни, ала за жалост не излизат извън познатия ни и изчерпващ се вече събитийно-поведенчески ракурс. А разгадката на това невероятно интелектуално родство се таи някъде между биографичните податки и поетичния тайнопис, между делничното общо битие и взаимовъзпламеняващото творческо избухване, тя е в динамичното равновесие между две еднакви идео1 Наскоро от Росица Босева научих, че между тях двамата е съществувал нещо като таен език. Една от любимите им фрази, чието символично значение не е доизяснено, била, пистолетная дивизия". В пълния си вид поемата „Слушай, фронт!" излезе през 1983 г. в Издателство „Български писател". 29 логии и различни, но прекрасно разбиращи се психики. Продължавайки в тоя дух, трябва да припомня, че по-младият А. Попов сякаш е огледалният образ на Вапцаров, че той е ученикът, който въпреки кралимарковския си вид сякаш стои в сянката на иначе поприведения огняроинтелигент. Но да не за бравяме Вапцаровата роля. Той никога не би използувал предимствата си, за да командува и наставлява, още по-малко пък болезнено чувствителният А. Попов би изтърпял подобно насилие над себе си. По-възрастният е този, който деликатно стопява дистанцията и внушава абсолютното равенство помежду им, пак той всячески се стреми да тласне нагоре самочувствието на грубоватия наглед, а всъщност притеснителен и серафически нежен негов приятел. И няма съмнение, че под такова оплодяващо въздействие у А. Попов са се освободили скритите сили на таланта му, излязъл е от обвивката си и се е родил за живот още един поет.

„Каквото мога да направя за обществото, правя го със средствата на писателя. Допълним ли това твърдение на Йовков, с което той през 1934 г. изразява своята дистанция спрямо обществения живот в България с едно дру го изявление, направено още през 1930 г., то става ясно, че неговото отдръпване от обществения живот е било същевременно и отдръпване от социална отговорност: „Подхващането на социални теми, разрешаването на социални проблеми в произведенията... аз смятам за не тъй необходимо, както обикновено се мисли. Изкуството е нещо друго: то има свои средства за свои цели; то трябва да достави една особена радост - все едно какво рисува. Тази радост не иде нито от характера, нито от съвременността на темата или пробле мата на художественото произведение. "2 Тези схващания за литературата и изкуството са на пръв поглед учудващи, като се вземе предвид, че в българската литература те са били застъпвани само от представителите на индивидуалистичната линия в нейното развитие - от кръга „Мисъл“ и след това от модернистите (символистите и експресионистите). Йовков е дълбоко свързан обаче - още с ранните си разкази, военните - с реалистичните традиции на българската литература. Гео Милев го причислява през 1919 г. неслучайно към оня кръг от автори начело с Елин Пелин и Антон Страшимиров, които той тогава отрече, разграничавайки се от оня тип изку ство, което е „само хроника, само великолепна история на днешния български животиз Как е възможно един писател, който пренебрегва най-важната позиция на българския реализъм - социалната ангажираност, - въпреки това да се наложи като един от големите реалисти в националната литература? И какво се крие по-точно зад алтернативното му изявление, че изкуството трябва преди всичко да доставя една особена радост? Отговорът на тези въпроси е наложителен, ако искаме да си обясним как Йовков обновява българския разказ във втората половина на 20-те години и началото на 30-те години и защо неговите творби се разглеждат обикновено като трети етап в развитието на кратката проза след Вазов и Елин Пелин. Предварително трябва да се подчертае, че от литературно-историческа гледна точка поетиката на Йовков при всичкото си своеобразие и оригиналност не е някакво изненадващо или необичайно явление в развитието на българска1 Спиридон Казанджиев. Срещи и разговори с Йордан Йовков. С., 1960, c. 77. Пак там, с. 38. 3 Гео Миле в. Против реализма. - В: Съчинения в три тома. Т. 2. С., 1976, с. 352. 93 та проза. Възникването на тази поетика бе подготвено от най-значителните но ви тенденции в българската естетическа мисъл в началото средата на 20-те го дини, които доведоха до известно ни велиране на границите между теченията и методите в буржоазната литература (все още ясно диференцирани едни спрямо други в периода до войните) и до появата на феномена български литературен авангард. Йовков не принадлежеше към писателите авангардисти. В неговите произведения има обаче повече общи неща с авангардното творчество, откол кото с традиционния реализъм от вазовски тип. В този смисъл Йовковата проза е един вид синтез. Преди всичко обаче тя е ярък израз на големите пре образования в критическореалистичната насока в българската литература през 20-те и 30-те години, доказващи широкия спектър на възможните и пре въплъщения и на достигнатата естетическа зрелост, а така също и на нейните обективни граници.

Изградената представителна характеристика за Вапцаровата личност - поведенческа и творческа - е единство на творчество и живот. Неоспоримата сполука на това определение не се подкрепя обаче от никакъв анализ, априорната истина е намерила своите почитатели и поддръжници, но не и тълкувате лите си. В която и аудитория да зададем въпроса: „В какво се изразява това единство", отговорът едва ли ще се изчерпа с нещо повече от саможертвеност на личността, адекватна на поетическото верую. Ражда се нов въпрос - каква Вапцаровата саможертвеност? Приемайки саможертвата на поета единстве но като сляпа обреченост, рискуваме да я смесим с фанатичното, дехуманизи ращото личността служене на някаква абстрактна идея. А Вапцаров е сякаш нашата представа за пълнокръвие и жизненост на поезия и подвиг, разграничаването от аскетично-догматичния модел на героя-устрем. Погрешно е и да приемаме саможертвеността на поета за изконно заложена у него. Колкото да откриваме ранни нейни изяви, колкото и да обединяваме редица личностни и творчески прояви около нея, не бива да я смятаме за единствена същност на човека и поета. Саможертвеността у Вапцаров е едно крайно, висше стъпало, което фокусира трайните етико-идейни заложби и предпочитания на неговия И дух, способността му драматично, но и целенасочено да върви към нравствено извисяване. От друга страна, Вапцаров живее в модерните социални времена, в които усъвършенствуването на човешкия дух става в условия, колкото и обезличаващи отделния човек, толкова и провокиращи активното му социално опреде ление. В този смисъл собственото поведение, както и откритията за човешко поведение изобщо добиват освен универсалност и социална диференцираност. И накрая, тъй като Вапцаровият жизнен път е свързан с писателска дейност, редица от творческите етапи ни позволяват да проследим както личностното развитие, така и придружаващите го естетически изражения. Вапцаров и проблемът за компромиса е изходната точка, в която се сплитат и от която излизат координатите на Вапцаровите нравственоповеденчески търсения, тя е белегът на идващата при него творческа и личностна зрелост, тя - без риск от преувеличение - е началото на творческото му израстване. Нека да ни е позволена чуждицата компромис не само заради липсата на подходящ чисто български заместител, но и още защото тази дума-проблем трайно навлиза във Вапцаровото съзнание и лексика.

Човечеството не само се прощава чрез смеха със своето минало, но и твър де често се бори чрез него и с демоните на своето настояще; смехът винаги е бил не само сбогуване, но и средство за самозащита. Първите стъпки на един едва прохождащ обществен строй крият не по-малко поводи за смях, отколкото старческото кривене на един залязващ. Южните славяни, възкресени като нации след една вековна принудителна летаргия в културно и социално отношение, имат известни предимства - смешното е много по-ярко и очебийно от сериозното и възвишеното. Буржоазната цивилизация трябва да бъде усвоена и изградена веднага, набързо, със скок, неукият джабмазин иска само за миг да постигне блясъка и изтънчеността на европейския капиталист - всичко това поражда карикатурни явления. e С началото на ХХ в. българският смях престава да бъде индивидуален феномен и се превръща в масова култура. Смеят се и в двадесетина периодич ни издания, смеят се с повод и без повод, смеят се открито и користолюбиво, смеят се чистосърдечно и горчиво, смеят се на нравите и в радост от собствената си безнравственост, смеят се на обществото и на себе си. Смехът им многопластов и многостранен - той е и епикурейска радост от самото съществуване, и маскиран израз на недоволство от обществения живот, което не може да бъде изразено по друг начин. Пълноценната социална и политическа борба изисква зрелост на конфликтите и специфична обществена ситуация; присмехът над обществените недъзи независимо от това, дали с безобиден или остро саркастичен, винаги е достъпен за духовно гордите и прозорливите. Смехът е дар божи и е изкуство, но при определени обстоятелства може да бъде и мироглед, може да бъде и начин на живот. Вестник „Българан" не се смее сам в литературата преди войните. Пригласят му още „Смях и сълзи“ (1898-1899), „Жлъч и смях" (1901), „Барабанчо" (1901-1909), „Жило" (1902), „Огледало" (1903), „Нов свят" (1904), „Бодил" (1905), „Барабан" (1908-1921), „Скорпион" (1908-1909), „Младост (1909- 1910), „Жило" (1910), „Шантеклер" (1910-1911), „Остен" (1910), „Смях" (1911- 1915) и др. Но сред всички тях той е безспорният фаворит, и то не защото е по-дълговечен и защото в него участвуват част от най-добрите писатели на тази епоха, а защото чрез него една тясно сплотена група интелектуалци дава израз на своята жизнена, идейна и художествена позиция. Да бъдеш „българановец" за всеки един от тях е означавало нещо повече от това да бъдеш вестникар и да печелиш пари от усмивките на хората. Думите, с които един от доайените на тази компания - Елин Пелин - се обръща към един от младоците, които кръжат около тях, показват може би най-точно с какво смехът на бъл73 гарановци е бил по-различен от този на множеството избуяли по същото време техни сателити: „Ти момче - думаше той на един студент, който изслужваше българа новския си стаж - прекалено шумно се смееш... Знай, че в нашето общество смехът, колкото и громък, не е достатъчна дружествена вноска. Смехът дей ства смилателно и възпитателно. Той ще те научи да гледаш на света от повисоко. Но истинският българановец не се задоволява с пасивен смях. Той трябва да знае да го предизвиква и да го насочва срещу врага... А кой е вра гът, питай Българанче с острото паче перо.

Поет-мислител, лирически или епически поет? Да се намери „крайно" определение за Ст. Михайловски като поетическо явление в развитието на българската поезия и националната поетическа традиция е трудна задача за литературната наука. И не ще да е случайно, дето не говият съвременник и пръв проницателен тълкувател д-р Кръстев го нарича „една психологическа гатанка", която е трудно да се разгадае. В съзнанието на повечето от своите съвременници той е мизантроп, гръмовержец, мрачен отрицател и песимист, презрял неизправимата човешка природа, бунтар и самотник, дори мистик. За съвременния читател той е почти забравен поетсатирик и баснопис е ц, мъртва класика, застинала в страниците на литературните истории и енциклопедии. Посочените характеристики изглеж дат безспорни. Но те нито изчерпват, нито обясняват оригиналността на явлението. Духовното присъствие на Ст. Михайловски в българската култура през последните две десетилетия на миналия и в началото на нашия век (присъствие в гражданския, политическия и литературния живот) е безспорно, но е проблематично дали е възможно взаимодействието на неговия противоречив, „ратоборен" дух с нашата съвременност и с какво именно. И за днешния изследовател и читател изглеждат странни невероятните политически „преображения" на общественика, а литературното му дело - някак чуждо и самотно за българската литературна традиция, сякаш вън от нейната национална самобитност. Под съмнение е също и традиционното му „вместване в школата на критическия реализъм (както и ние тук сме приели по установената инерция в литературната наука), доколкото всъщност никой не е изследвал цялостно Ст. Михайловски като тип поетическо мислене. Защото колкото и да разширяваме границите на понятието реализъм и да отчитаме неговата специфика в различните жанрови форми на поезията, все пак пълнотата в изображението на конкретния човешки характер, възможен в определено социално и природно битие, е неговата главна характеристика. А такова определение трудно може да се приложи към героя в поезията на Ст. Михайловски (ако, разбира се, включим чисто лирични неща като „Напред", „Кирил и Методий", „Железни струни“, „Лама Сабахтани", отделни лирични фрагменти в поемите му и пр.).

Българската творческа интелигенция винаги е търсела възможност да обшува - пряко или косвено, с големите европейски писатели, мислители, с хората на науката и културата. Още от епохата на националното ни възраж дане книжовници и общественици са съзнавали тази необходимост и са полагали много усилия, за да влязат в контакт и се сродят с духовния живот на свобод ните народи. Бидейки всеотдайни радетели за създаване на своя национална литература и култура, те са били същевременно и възторжени поклонници ценители на световната литература и култура. И още тогава, в условията едно тотално чуждо потисничество, видният български патриот и критик Нешо Бончев ще напише през 1873 г. своята уникална статия - Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им. По своята теоретическа, методологическа, конкретно-историческа насоченост тая статия сякаш представлява синтез на размисли и прозрения на цялото поколение възрожденски писатели и революционни дейци. на Това съзнание ще се разширява и угльбява в следосвобожденската науч на и художествена интелигенция, за да намери своя най-пълен израз в дей ността на проф. Ив. Шишманов - възторжен и компетентен строител на националната ни наука и култура. С рядка ерудиция и настойчивост десетилетия на ред той работи за сродяване на новите поколения с историческото развитие и съвременното състояние на европейските, а и на световните литератури. Наред със своите научни изследвания и университетски преподавания Шишманов търси всяка възможност да установи и лични контакти със съвре менни литератори и културни дейци от различни страни, уверен, че близкото, непосредното опознаване на човека дава възможност да бъдат разбрани подобре и делото му, мисловността му, цялата му душевност. А, от друга страна, да привлече вниманието им към българската историческа съдбовност и съвре менни тежнения. И наистина много и много са личните познанства на нашия учен патриот и хуманист с чуждестранни представители на научната, художе ствената, обществената мисъл. В резултат на тия познанства днес ние разпо лагаме с една удивително богата кореспонденция, извънредно интересна показателна за ония въпроси, които са вълнували европейската научна и ху * Бел. ред. Включените тук статии са изнесени като доклади на Третия българо-сканди навски симпозиум - 20-27 септември 1985 г. във Варна. 106 дожествена интелигенция, за научната и социално-нравствената проблематика на времето. Със своите човешки качества и научна ерудиция, с безкрайния си хуманизъм и демократизъм Шишманов е печелил доверието и уважението на своите събеседници, а е печелил и приятели на България, пробуждал е интереси към нейната древна и нова култура.

Безспорно и трайно е влиянието, което скандинавската литература е оказ вала върху духовния ни и литературен живот през първите десетилетия ХХ век. Нашата интелигенция носеше в себе си наред с класиците на руската и европейската литература, наред с имената на Горки и Смирненски и романтич ната атмосфера на Хамсун и Стриндберг, духовното бунтарство и неспокойствие на драмите на Ибсен; в душите ни пееха горите и ветровете на Селма Лагер- льоф; романът на Зудерман „Госпожа Грижа" асоциираше със заглавието стихотворението „Грижа" на Д. Дебелянов, а през суровите дни на войната Дебелянов сравняваше стиховете си и своята самотна орис със съдбата Нилс Люне на Якобсен. на на Големите обществени преломи, сблъсъкът на епохите създаваше в нашия Литературен живот жажда за нови духовни, идейни и художествени измерения, стремеж за изравняване с големите завоевания на европейската литература. Промяната на литературните конвенции изостряше вкуса към новото и непоз натото, станало основен принцип в естетиката на Бодлер и основоположниците на европейския символизъм. Това ново идваше с потребностите на личността от разширяване на духовните кръгозори, с необходимостта да намери своето място веред обществените и социалните катаклизми на обществото, да се обо соби спрямо буржоазно-еснафската действителност и общество, да извоюва своите духовни терени. на Художествените завоевания на българския символизъм са свързани със съществени трансформации както на художествените конвенции на времето, така и с редица основни промени в статута на личността. Борбата срещу натурализма и позитивизма, срещу миметичния модел и стремежът за създаване нов, креативен модел, с господство на личността, по законите на духовната художествената правда, с решителен превес на субекта над обекта - изменяше основите на художественото изображение. И Промени се конструкцията на поетичната личност, на лирическия субект. Трагично окъпана душевност, чувство за оковани полети и безплодни, обречени сражения се сблъскват в тая поезия и се конкретизират с едно ренесансово чув ство за възобновяване на духовните права на личността като форма на продъл жение на духовните устои и просветителско-демократичните, волево-целенасо- чени и по същество дълбоко жизнеутвърдителни индивидуалистични идеи на Пенчо Славейков. Проблемът за личността, за нейния бунт срещу установения модел на света, проблемът за духовната консолидация на личността спрямо обществото, спрямо законите на всемира и спрямо самата себе си е основен, най-общ проблем в символистичното творчество на Яворов, в поезията на Л. Стоянов и Т. 118 Траянов, в първите разкази на Н. Райнов. Проблемът за личността у Дебелянов заживява плътно със своите социални измерения. Търсенето на безличностни художествени форми е един сигнал в нашата символистична поезия, че и в най- дълбоко личните вълнения поетът достига до художествена обективизация, че в обвинителните корелати на своето „аз" той се стреми да издигне индивидуа листичното до по-общи духовни категории.

Темата е многоаспектна. Тя предполага изясняване на въпроси, свързани с отношението на културната ни общественост и на мнозина български писате ли към големия норвежки и световен писател, анализиране на влиянието, което той е оказал, анализиране на преводите у нас. Специална задача би било да се характеризират рецензиите и статиите за делото му. Тук ще засегна само някои страни на тези сложни и многообразни въпроси с цел да покажа какво голямо, невероятно влияние е имал върху творческите среди у нас Кнут Хамсун, с какъв пиетет са се отнасяли към него преди Втората световна война. Това е интересно като феномен - неслучайно някои говорят за създаден през определено време култ към творчеството на Хамсун, а след някои трагични обстоятелства, свързани с политически позиции на писателя по време на Втората световна война - за развенчаване на култа. Подтик да се насоча към темата ми даде един разговор с изтъкнатия съвременен белетрист Андрей Гуляшки. В творческа анкета той ми каза следното: „За мен Хамсун е един от най-големите майстори на поетиката на романа. Той е внесъл много нови неща, открил е някои нови елементи, с които постига както характеристика на героите, така и обобщена представа за средата и атмосферата, в която се развива действието. Като всеки майстор не може да му се подражава, той не може да има следовници. Неговите открития са оригинални, но си остават само негови. Като всеки скъпоценен камък той не може да бъде дублиран. Хамсун откри в областта на поетиката втория план и подтекста - той превърна подводното течение на действието в основно течение. Хамсун оказа много голямо влияние върху нашата интелигенция от 20-те и 30-те години на нашия век със своя хуманизъм, с косвеното разобличение грозотата на капиталистическата действителност. В това отношение „Глад" е пример. Бидейки обаче ограничен в своята класова нагласа, той не можа да намери правилния път от безизходицата, но доказа тази безизходица с търсенето на красотата в самия живот. Той положи един път, който по-скоро говори за отрицателните страни на действителността, отколкото е позитивен пример за пътя на човечеството. Хамсун е един от моите учители по отношение на сталистиката. Аз винаги съм мислил, че той може да бъде учител по стилистика на всички белетристи, независимо от това, в какви стадии на развитие се намират; дори по отношение употребата на местоимения, с акцентуването върху някои от тях, той е внесъл нови неща в поетиката. Романите „Глад“, „Мистерии“, „Виктория" са в световната съкровищница на литературата. Хамсун е един от най-големите художници на природата, на 8 Литературна мисъл, ки. 2 113 гората - изображението му е истинска магия. Сега има още по-голяма нужда да бъде издаван. Крайно време е у нас да излезе пълно издание на съчиненията му - и днес те ще учат и ще вълнуват. Тази висока оценка у нас се споделя от мнозина писатели от по-възрастното поколение. Самият аз още като ученик съм чел произведенията на Хамсун и те дълбоко са ме вълнували, затова възхищението на Андрей Гуляшки не ми изглежда странно.

В българската символистика има една микротема, неразработвана досега от наши изследователи - Дебелянов и Якобсен. Темата е подсказана от пър вия куплет на заключителното стихотворение от краткия поетически цикъл на Д. Дебелянов „Под сурдинка" (сп. „Звено“, I, 1914, кн. 4-5): Живях в заключени простори, в неумолима пустота и в мойта повест се повтори на някой Люне повестта. Значимостта на съпоставимата тема за Дебелянов и Якобсен е предопре делена от обстоятелството, че двамата писатели се нареждат сред най-значителните представители на българския и на датския модернизъм. Йенс Петер Якобсен (1847-1884) е един от обновителите на датската художествена проза през 70-те години на XIX в. с романите си „Мария Грубе" (1876) и „Нилс Люне" (1880). В своята студия, посветена на писателя, големият датски критик Георг Брандес с основание пише: „Това е големият колорист на съвременната ни проза. Сигурно никой преди него в северните литератури не е рисувал с думи така. Езикът му е наситен с багри. Стилът му предста влява симфония от цветове. Той е най-задушевният и най-поетичният самобитен творец в нашата проза. 1 Димчо Дебелянов (1887—1916) е безспорно една от най-значителните фигури в българския символизъм, а и в националната ни поезия от началото на столетието. Загинал през Първата световна война на 29-годишна възраст, приживе той не успява да издаде самостоятелна книга, но след преждевременната му смърт славата му на поет неизменно расте и между двете световни войни той вече е признат за един от най-големите български лирици. Значимостта на метафората, употребена от Дебелянов, се предопределя от факта, че в цитирания куплет поетът уподобява живота си на съдбата на литературния герой, създаден от Якобсен в романа му „Нилс Люне". Това свиде телствува, че в началото на ХХ век Якобсеновият герой все още е бил ши роко популярен в Европа и споменаването му веднага е пробуждало желаната асоциация. В българските академични издания упоменаването на героя се тълкува по следния начин: „Нилс Люне -тип на несретник - е герой на едноименния роман от датския писател Йенс Петер Якобсен. Няма съмнение, че романът 1 Георг Бранде с. Литературата на XIX век. С., 1980, с. 133. * Димчо Дебеляно в. Съчинения в два тома. Т. І. С., 1968, с. 334. 127 е бил популярен в средите на българските символисти от началото на столетие то. За това е допринесло и българското издание на романа в превод от френски език, дело на В. Д. Юруков. Пълното заглавие гласи: „Нилс Люне (Между живота и бляна)", като романът се е появил в пловдивската поредица „Мозай ка от знаменити съвременни романи" между 1908-1914 г. За съжаление никъде в това първо и единствено на български език издание не е отбелязана годината на отпечатването, а поради това, че изданието е препревод, много от имената на героите са предадени на български неправилно.

През моя дълъг, прекалено дълъг живот аз винаги съм се придържала о строго личната сфера. Никога не съм се изявявала - намирах, че не подобава. Във връзка с това казвам: В това семейство трябва да има един човек, който да не пише. А туй, дето сега се впускам в това интервю, трябва да се припише изключително на моя та слабост и добродушност. 132 1970 r. В 1912 година аз получих леко възпаление на белия дроб. Беше катар на върха на белия дроб, неизлекувана калцирана туберкулоза, но трябваше да прекарвам много пъти на лечение във висока планина. Най-напред ме пратиха за половин година, от март до септември, в горския санаториум в Давос, през следващата година за няколко месеца в Меран и Ароза и найпосле - беше след войната - още веднъж за шест седмици в Клавадел при Давос. Но аз не бях тежко болна. Нямаше опасност за живота ми и по всяка вероятност историята щеше да се оправи от само себе си, ако нямахме възможност и средства да пребивавам в санаториуми. Знае ли човек? Обичай беше, ако имаха средства, болния да го пратят в Давос или Ароза. Мъжът ми ме посети през лятото на 1912 година в Давос и беше така силно впечатлен от цялата среда и от всичко, което му разказах, че веднага се породи у него замисъл да напи ше новела за Давос, нещо като гротесков отзвук и антипод на „Смърт във Венеция". Заплануваната новела се превърна след това във „Вълшебната планина". Пак творбата е поискала това. Той беше планирал един триптих-новела върху Еразъм, друга върху Йосиф и трета върху Филип II, които заедно трябваше да съставят скромен том. Но нещата си имаха свои собстве ни планове. От едната новела стана тетралогия, а до другите въобще не се и стигна. И така, той ме посети в Давос и самото му пристигане всъщност беше точно такова като това на Ханс Касторп. И той слезе в селото Давос, и аз го посрещнах долу точно така, както прави неговият братовчед Цимсен. След това се изкачихме в санаториума и бъбрихме безкрайно, както братовчедите. Аз бях там месеци наред и отворих едни уста, и разказвах стотици неща, и все повтарях: „Толкова е приятно да можеш най-сетне да поговориш с някого." Тогава му показах различни типове; аз му ги и описах. След това той ги използува, като промени само имената им. Две мои познати, едната госпожа Плюр и нейната приятелка, госпожа Мауз, Томас Ман ги възприе като госпожа „Щьор" и госпожа, Илтис". Госпожа Плюр беше ужасно ординерна и аз бях удивена (както Ханс Касторп), че човек може да бъде така болен и при това толкова ординерен. Истинските имена на двете дами Плюр и Мауз аз намирах за много по-хубави, отколкото Щьор и Илтис, но Томас Ман не можеше да ги назове с действителните им имена. След това му показах благородника-ездач, този с ужасната кашлица, мрачната испанка Tous - les des", чийто по-възрастен син беше тежко болен. Вторият и син дойде на посе щение и се разболя тежко и той веднага. Йесен като „придворен съветник Беренс" ми го обяс ни, като ми каза: „Знаете ли, климатът тук е много благоприятен против болестта, при обстоя телства е благоприятен за избухване на болестта. В някои случаи той я предизвиква. При тези два случая климатът доведе до избухване на болестта.“ И двамата загинаха. Жената беше ужа сно мрачна, облечена винаги в черно по подобие на Елеонора Дузе и обикаляше без отдих из градината. Тя знаеше малко френски и зърнеше ли някого, го заговарваше:,, Vous savez, tous les des". Това беше „ Tous - les - deux". След това старшата сестра с ечемика в окото. Са, да, как се казваше? В книгата тя се на рича „фон Милендок". Тя имаше едно такова благородническо име. И самият „Йенсен", с неговата маслена живопис, нали? И тази със свирещия пневмоторакс, „Хермине Клеефелд", така се наричаше тя, смятам аз, даже в действителност и тази „Леви", и тази другата от друже ството с половин бял дроб". Разказвах му също така и за тази, която по-чи-на твърде при-лично. „Господин Албин“ беше в Ароза. „Господин Албин", който все се надуваше, който все бърникаше револвера и искаше да се застреля. Освен това той изяждаше и разда ваше толкова много пралини. Някои други характери в романа произхождат от моето пребивание в Ароза.

Катя Ман е родена през 1883 година в семейството на професора по математика в Мюн хенския университет Алфред Прингсхайм. Родителският дом на „Арцисщрасе в Мюнхен е бил широко отворен за артистичния свят от това време. Чести гости в този дом са били художни ците Ленбах, Каулбах и Щук, както и музикантите Рихард Щраус и Шилингс. Бащата е бил един от най-горещите почитатели на Рихард Вагнер, с когото поддържал личен контакт. По настояване на бащата тя следва без охота математика - при своя баща слуша лекции по ма тематика, а при прочутия Рьонтген физика. Заниманията с висша математика са приключени завинаги - през 1905 година Катя Ман свързва съдбата си с Томас Ман, вече утвърдил успешно името си с „Буденброкови“. Тя е майка на шест деца и през прекалено дългия си живот", както се изразява на старини, тя се придържа о „строго личната сфера" - тя е майка на деца, едно от които завършва жизнения си път трагично, и съпруга на именит писател, с когото неизмен но дели и радостите от възхода, и горчивините на дългия емигрантски живот. Тя не желае и след смъртта на съпруга си да публикува спомени за жизненото и творческото дело на Томас Ман. Напразни са били молбите и увещанията на близки да изпълни това задължение. Защото в това семейство, където всички пишели, все трябвало един от него да не пише. Към края на живота си (доживяла дълбока старост - починала на 94 години), в разговор с най-малкия си син Михаел и литераторката Елизабет Плесен, тя поднася своите „ненаписани мемоари". В тези „ненаписани мемоари" непринудено и правдиво, на места с лек хумор и с подчертано чувство за мярка тя ни възпроизвежда жизнения път на съпруга си, творческия му процес и метод, отношенията с брат му Хайнрих Ман, епохата, през която са живели с Томас Ман. Изумително е чувството и за такт и дискретност - тя съзнателно остава в сянка" до име нития си съпруг, особено що се отнася до творческата му работа. А нейният разказ, разкри вайки бурните събития на това столетие, разкрива идейното развитие на Томас Ман и в поли тическо отношение. И встъпвайки в приключението", подготвено от нейния син и споменатата литераторка, тя, без да иска, е написала мемоари с литературна стойност.

Приятелските и творческите връзки между Разцветников и Каралийчев датират от нача лото на 20-те години. Сътрудничеството им в прогресивния периодичен печат и посещенията им в клуба на Комунистическата партия укрепват за цял живот дружеските им отношения. Кървавата разпра с въстаналия народ през Септември 1923 г. дълбоко резонира и у двамата мла ди поети. Поместените от Разцветников, Каралийчев и Фурнаджиев стихове в кн. 1 на сп. „Нов път" от 1. ХІІ. 1923 г. под рубриката „Жертвени клади" недвусмислено свидетелствуват за граж данската доблест на утвърждаващите се творци и са доказателство за духовната близост между тях. В книгата си „Спомени" (С., Народна култура, 1967, с. 205) Каралийчев прави следното признание: „С Асен Разцветников, скъпия приятел и прекрасения човек, ние прекарахме четвърт век заедно, работихме според силите си на българската книжовна нива, писахме и печатахме книги, обикаляхме села и градове, излизахме много пъти на сцената пред големи и малки слу19 Й. Ивано в. Писма от Ст. Захариев. — СБНУ на Българското книжовно дружество, Кн. ХХI, 1905; Ст. Шопов. Писма из архивата на д-р Стоян Чомаков. — Сборник на БАН, Кн. ХII, 1919. 157 шатели, изпитахме и краткотрайната упойка на похвалите, и горчилката на необузданата кри тика, заедно се отклонихме от пътя, пропадахме в мрак, изтървахме пулса на своя народ и покъсно отново намерихме разковничето на нашата неспокойна младост. " Макар и немного на брой, писмата на Асен Разветников, съхранявани в архива на Ангел Каралийчев, осветляват взаимоотношенията между двамата творци. В тях намираме и данни, които допълват и обогатяват житейската биография на Асен Разветников. Писмото от 5. VI. 1929 г. е свеобразно свидетелство за душевното състояние на поета. За този период от живота му (октомври 1927 - юли 1929 г.), когато той е учителствувал в механо-техническото училище в Габрово, Тодор Харманджиев си спомня: „Личеше, че достатъчно са го измъчвали несгодите, липсата на приятелска среда, самотата сред чужди на неговите интереси хора." (Асен Разцвет ников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев в спомените на съвременниците си. С., Български писател, 1976, с. 133.) Особено внимание изисква първото от публикуваните писма. То хвърля светлина върху характера на някои от възникналите разногласия между сътрудниците на прогресивните периодични издания, като същевременно разкрива и взаимоотношенията им с определени редактори. Документът безспорно е от значение, тъй като става въпрос за първя прояви на сектантско отношение към художественото творчество, за тенденции, които се развиват по-късно през 30-те години.

Той е един от най-големите и заслужилите възрожденски дейци на Пазарджик и Пазарджишко, който заявява, изгарян от любородно въодушевление, от най-чист патриотизъм, че иска, макар и в преминала возраст“, „да послужа и аз народу си с нещичко". Но значението му като народен будител, книжовник, географ и историк далече надхвърля пределите на родния му град и на Пазарджишкия край. С не по-малка ревност Стефан Захариев работи за народност ното пробуждане и за просветата и на други райони, сътрудничи на няколко периодични изда ния, пише и превежда книги, между които на първо място стои неговото известно „Географикоисторико-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза", което и български, и чужди учени приемат за най-значителното краеведско проучване у нас до Освобождението. Този труд го представя „като завършен историк“, който се отнася критически към събрания до него документален материал и който, както се изразява Хр. Вакарелски, „съпоставя фактите, вглежда се задълбочено в документите и твърденията и в зависимост от нивото на тогавашната наука приема или отхвърля твърдения и изводи, спори енергично, изобличава в преднамерено извъртване на истини, документално опровергава"1. Стефан Захариев е рожба и създание на една историческа епоха, когато фанариотите и Цариградската гръцка патриаршия са принудени да минат от настъпление в отбрана, а скоро и в пълно отстъпление поради непрестанно засилващата се борба на българите за извоюване на църковна и национална независимост. Съдбата на Стефан Захариев до голяма степен напомня за съдбата на Васил Априлов и на редица други наши възрожденци, минали през елинофилст вото и гръцката култура, за да станат по-сетне пламенни ратници на българшината, създатели и ревнители на българската просвета и култура. Родът на Стефан Захариев е между най-знатните родове в с. Сестримо, Пазарджишко, участвувал в ръководенето на селото и в отбраната му срещу кърджалийските нашествия. След едно от тези поредни опустошения на кърджалийските орди Георги Секулов, дядо на Стефан Захариев, се видял принуден да напусне изгореното село и да се установи в Пазарджик. Но и в града предприемчивите и трудолюбиви синове на Георги Секулов бързо се замогнали и издиг нали. Стефан Захариев е роден около 1810 година в семейството на Захарие Г. Секулов, състоя телен кожухар, „сполучил да стане кюркчибашия на Гаванозоглу с привилегия да носи зелен биниши. По това време българските училища са голяма рядкост, а и те се намират още в ки лийния стадий на своето развитие. По тази причина пазарджишкият кюркчибашия изпраща сина си в Пловдив, за да изучи гръцки език. След като се връща в Пазарджик, Стефан Захариев се посвещава на търговска дейност, отначало при баща си, а по-късно, вече напълно самостоя телен, започва да търгува с железарство, дървен материал и с пашкули".

На уводно място бр. 8 предлага на читателите статията на Л. Федосеева „Посланик на социалистическата култура“, посветена на естетическото въздействие на съветската многонационална литература върху чуждестранния читател. Това въздействие е закономерна проява на вечната традиция на обмен на културни ценности между народите. Авторката смята, че е назряла необходимостта да се разкрият реалните форми и видове влияние на идеите и образите на съветската литература върху различните слоеве чуждестранни читатели, а своята статия тя посвещава специално на проблема, как се възприема в чуж бина положителният герой (тук и навсякъде курсивът е на Л. Ф.) на съветската литература. Като материал за анализ са и послужи ли многобройни отзиви за произведения на съветската литература, изпратени от студенти в задочното отделение на Института за руски език „А. С. Пушкин" за периода 1975- 1980 г., а също читателски отзиви от чужбина, получени в редакцията на списание „Советская литература на иностранных языках". В методологическо отношение Л. Федосеева се позовава на трудове на М. Храпченко, в които той последователно разработва различни страни на историко-функционалния метод за изучаване на литературното произ ведение. Както е известно - се казва в статията, - общественият и естетическият идеал се разкриват по различни начини. Той може да бъде разкрит в образа на положителния герой, може да бъде изразен от писателя и косвено: чрез авторската идея, дори посредством авторската лирическа интонация, която също може да звучи и чрез отрицанието", как не трябва". Обаче - подчертава Л Федосеева - пре ди всичко яркият характер на положителния герой е способен да формира и развие миро гледа на читателя. Съветската литература е особено привлекателна за читателите в капиталистическите страни, защото те откриват в нея това, което не е в състояние да им даде буржоазната литература: образа на ге- рой, господар на своята съдба, социалноактивна личност, оптимистична, уверено гле даща в бъдещето. Когато става дума за тази художестве но-философска концепция за човека - пише авторката, - не можем да не споменем името на М. Горки, който поставя нейните основи. Огромно и многоаспектно е влиянието на М. Горки в чужбина - то излиза извън пре делите на чисто художествената литература и включва въздействието на цялата му житейска философия. Както изтъква Ал. Фадеев: „У М. Горки за пръв път положителният герой е носител на социалистическите идеа ли в тяхното научно марксистко-ленинско разбиране, герой, призван да осъществи социализма в живота на обществото." Л. Федосеева привежда отзиви на чита тели студенти от Финландия, Франция, САЩ и др. във връзка с въпроса, с какво ги прив личат героите на М. Горки. В цитираните размисли по повод Горкиеви образи се разкрива позитивното, адекватното възприе мане на съветската литература. Този тип възприятия съдържат хуманистични, здрави духовни и социални начала, те се пораждат от естествения стремеж на читателя към героя носител на високи идеали. В статията са приведени отзиви и мнения на чуждестранни читатели относно възприемането образа на В. И. Ленин в съвет ската литература - цитирани са отзиви за творби на М. Горки, М. Шагинян, Е. Евтушенко, посветени на В. И. Ленин. След като се спира на редица положи телни отзиви на чуждестранни читатели от 70-те години, възпитани в буржоазна среда, Л. Федосеева изтъква, че в условията на изострена идеологическа борба подобно въз приемане на положителния герой на съветскаB та литература отразява известни промени духовното изграждане на читателя. Тези промени, разбира се, още не са довели до прелом в мирогледа, но до известна степен го прибли жават. Под влияние на образите и идеите на съветската литература у чуждестранния читател се поражда духовен имунитет против буржоазната култура, укрепва солидарност та на трудовите хора.

итература при БАН се проведе Третата на ционална комплексна младежка научна конференция по проблемите на литературознанието. В нея взеха участие млади научни работници от Института за литература, Националния музей на българската литература, СУ „Кл. Охридски“, ВТУ „Кирил и Методий", ПУ „П. Хилендарски“ и Полувисшия педа гогически институт „Д-р П. Берон" в Шумен. Бяха изнесени 29 доклада из областта на старата, възрожденската, новата и съвременната българска литература, сравнителното литературознание, чуждите литератури и теорията, на литературата, които очертаха главните насоки в творческите търсения на младите български литературоведи. Конференцията беше открита от доц к. ф. н. Симеон Хаджикосев - замест ник-директор на Института за литература при БАН. В своето приветствено слово той изтъкна, че младостта означава преди всичко възможност за творческа реализация на изследователите във всички области на науката и пожела плодотворна работа на конференцията като значителен научен форум за тяхната изява. Значителна част от докладите бяха посве тени на старата и възрожденската българска литература. Димитринка Димитрова от Института за литература („Космогоничната тема тика в старобългарската ератоапокритическа литература. Основни аспекти") анализира редица творби от средновековната ни книж нина, пресъздаващи картината на света във философски план в тясна връзка с апокри фите и фолклора. Н. с. к. ф. н. Елена Томова от Института за литература („Житията на свети Иван Рилски и руският старопечатен Пролог") разгледа слабо разработения в бъл гарското литературознание въпрос за отношението между тези жития и руския старопе чатен Пролог от ХVII в. Ас. Мария Шнитер (ПУ „П. Хилендарски") в доклада си „За ня кои форми на взаимодействие между офи циална и народна литература и култура през Късното средновековие" проследи активните процеси на средновековна комуникативност по линията „, официалност - народност" на ли тературата. Мая Янкова от Националния музей на българската литература („Интере сът към старите писмени паметници" през Възраждането") изтъкна приноса на възрожденските книжовници за издирване и публикуване на старобългарски ръкописи. Ас. Красимир Кунчев (Полувисш педагогиче ски институт „Д-р П. Берон" - Шумен) в доклада си „Аспекти на повествователната характеристика в белетристиката на Караве лов" въведе термина зрителна позиция", тъждествен на „гледна точка". Камен Михай лов от Института за литература („Устната традиция във възрожденския литературен процес") анализира устно разпространява ните през Българското възраждане редица нефолклорни произведения. В доклада на Пенчо Раянов (ЕСПУ „Д. Матевски" - Плов див) „Някои наблюдения върху фолклора в сп. „Български книжици" беше направен критически преглед на публикуваните в спи санието фолклорни произведения и статии по 179 фолклорни въпроси. Ас. Илиана Петрова (ВТУ „Кирил и Методий") - Побългаре ните повести на Карамзин" - сравни трите възрожденски повести Сирота Цветана", „Невянка, болярска дъщеря“ и „Злочеста Кръстинка". В центъра на конференцията бяха докла дите по нова и съвременна българска литература. Ас. Живко Ж. Иванов от ПУ „П. Хи лендарски“ („Времето и пространството в патриархалния свят. Върху материал от бъл гарската литература през 80-те и 90-те години на XIX в.") анализира отражението на двата типа българско село - патриархалното и новото - в нашата литература. К. Ф. н. Светла Гуляшка-Балканска от Института за ли тература (, За псевдонима на Стоян Михайловски „De Profundis") разгледа поемата на писателя „Suspiria de Profundis" във връзка с посочения псевдоним. Аспирантката от СУ Кл. Охридски" Милена Кирова (, Творче ската връзка между Д. Дебелянов и А. Самен в светлината на едно конкретно литературно сравнение") сравни „Легенда за разблудната царкиня" от Дебелянов и стихотворението „Вечер" от Самен. К. Ф. н. Александър Йор данов от Института за литература („Тайният глас" в поезията на Николай Лилиев") разгледа социалния адресат на Лилиевата лирика. К. Ф. н. Едвин Сугарев от Института за литература (Към психологията на модерни стичното изкуство") очерта особеностите на Модернистичното съзнание и естетика. Алберт Бенбасат от Националния музей на българската литература (Творчески взаимовръзки между Н. Вапцаров и А. Попов") разгледа паралелите в поезията между двамата творци. Ралица Маркова (Институт за литерату тура) в доклада си „Испанската гражданска война от 1936-1939 г. в творчеството на Д. Димов" анализира непроучени аспекти от „Испанската тематика" на писателя. Аспи рантът от СУ „Кл. Охридски" Запрян Козлуджов (Разказвачът в прозата на Н. Хайтов. Особености на неговото присъствие") разкри същността на сказовия повествовате лен тип у нашия писател.

На 20. ХІ. 1985 г. в Института за литература при БАН се проведе Национална науч на конференция, посветена на възрожден ския общественик и писател Неофит Бозвели по случай 200 години от рождението му. В нея взеха участие изтъкнати изследователи на литературата, културата и борбите на нашия народ през епохата на Възраждането. Конференцията бе открита от акад. П. Дине ков. Във встъпителното си слово той очерта мащабите на личността и делото на Бозвели, набеляза редица неизследвани и слабо проучени проблеми, свързани с неговия живот и творчество, изтъкна трудностите при анализирането на литературните изяви на народ ния трибун. В доклада си „Книжовното дело на Бозвели - трагично-бунтовна летопис на народна и лична съдба“ проф. д-р Г. Димов проследи развитието на Бозвели като творец и общественик, разширяването на неговия политически и литературен опит и извисяване то му като изключително богата индивидуал ност, която дълбоко въздействува върху умовете и сърцата на съвременниците си. Наблюденията и изводите на проф. Димов бяха подкрепени и доразвити от доклада на проф. д-р В. Трайков. В него задълбочено бяха осветлени взаимоотношенията между Бозвели и неговия бележит съгражданин, ученик и последовател Г. Раковски. Проф. Д. Леков в своя доклад „Бозвели в диалога на поколенията" анализира присъствието на писателя и общественика в ду ховното и творческото битие на различните генерации преди Освобождението, ролята му при формирането на школско-педагогическата интелигенция от 20-те и 30-те години и на литературното поколение от 40-те 60-те го дини. Проф. д-р Ил. Конев в доклада си изтък на, че диалозите на Бозвели отразяват рази скваните до него в дискусионен план акутни въпроси на българската действителност и това определя приноса му в изявата на дискусионното начало в книжнината ни от втората четвърт на миналия век, а също така поя снява своеобразието на диалозите и представя в по-пълна светлина сродството му с кни жовници като Н. Рилски, К. Фотинов, К. Огнянович, Г. Кръстевич и други автори на типично дискусионни произведения, 178 В доклада „Н. Бозвели и гръцкото просве щение" ст. н. с. к. и. н. Надя Данова чрез редица нови данни, получени при задълбо чен анализ и текстуални сравнения на книги от Свищовското читалище и „Славеноболгарское детоводство", значително разшири кръ га от гръцки автори, четени и използувани от Бозвели, с което се обогати характеристиката му на широко образован за времето си творец. В тази насока бяха и изводите на ст. н. с. к. ф. н. Ил. Тодоров. В доклада си „Н. Бозвели и руската литература" авторът изнесе изключително интересни факти за запазени непубликувани архивни материали, които са свидетелство за задълбочена работа на Бозвели с руски източници и разкриват неговите трайни литературни интереси, ши рок литераурен кръгозор, формиран и под непосредственото влияние на руската кул тура. В доклада на Н. Аретов също бяха на правени някои нови уточнения - след Бероновия буквар повествователните творби в „Славеноболгарское детоводство" (1 ч.) са втора печатна публикация у нас на антични автори. В докладите на Данова, Тодоров и Аретов литературното дело на Бозвели бе разгледано в по-широк литературен контекст, бяха потърсени връзките му с чужди лите ратури и бе изтъкната голямата художестве на култура на писателя. Ст. н. с. к. ф. н. В. Смоховска актуали зира делото на Бозвели, превърна го в наш съвременник. Чрез анализ на диалога „Любо питнопростий разговор" тя откри Бозвели като критик на обществено-политическия жи вот, обърна внимание на някои специфични черти на българската възрожденска действи телност и литература, поднесени във форми, които трябва да се разшифроват, за да се види тяхната връзка с общоевропейски идеи илитературни направления. В доклада „Първата биография на Н. Бозвели" патосът на авторката ст. н. с. С. Баева беше насочен към нов прочит на последното произведение на П. Р. Славейков, започнал своите литературни изяви под влияние на великия котленец и останал негов последо вателен ученик до края на живота си. Н. с. к. и. н. В. Димова разгледа връзките на Н. Бозвели със сръбската общественост през 30-40-те години на миналия век и изне се нови данни за отпечатването и разпространението на „Славеноболгарское детоводство" в Сърбия.

Когато едно изследване носи заглавието „Мит и литература" това само по себе си носи значителна научна амбиция. Защото това очевидно внушава не само че мащабът на обобщенията ще бъде едно огромно културно пространство, но и необходимостта литературоведът попътно" да се справи с проблеми, които не изглеждат негова специалност и по-скоро са от компетенцията на етнологията, културологията, антропологията и пр. Освен всичко друго подобно загла вие поставя и много сериозен методологиче ски проблем - по какъв именно начин ще се сравняват, съпоставят, различават и пр. „митът“ и „литературата" - две явления, за кои то съвременната наука твърди, че имат коренно различен социокомуникативен и културен статут на съществуване. Тук няма да споме навам нещо друго - че който озаглави кни гата си по този начин, автоматично включва своето научно произведение в една широка научна общност (в която примерно личат имената на Лосев, Фрайденберг, Топаров, Аверинцев, Мелетински, а също на Елиаде, Клод Леви-Строс, Нортроп Фрай...) и че съответно трябва да издържи" на не каква да еконкуренция. Още в самото начало искам да изкажа мнението си - книгата на Богдан Богданов „Мит и литература" с чест изпълнява обе щанието на амбициозното си заглавие. И Може да се смята за значително постижение на съвременното - не само наше - литературознание. Тя е посветена в частност на старогръцката литература и на нейните отношения с мита. Но за разлика от Олга Фрайденберг интересите на Богданов са насочени не толкова към генетичните, колкото към комуникативните и функционалните връзки (и различия) между литературата и мита. Тази гледна точка му позволява да спечели обща перспектива и да постави един проблем, който рядко се обсъжда в грандиозната книж нина, посветена на античната словесност. Това е въпросът за устойчивия момент, за опазващата се в хода на развитието генерална особеност на старогръцката литера- тура...". Разбира се, още в уводната постановка на проблема Б. Богданов изтъква, че тази генерална особеност" ще бъде тълку 170 вана не субстанционално, а като сложна въ трешно динамична цялост, тя би трябвало да бъде сложна системна характеристика, която да свързва ред ценностни и комуникационни ориентири, очертаващи цялостно полето за идеологическо и естетическо действие, в косто се е осъществила тази литература“. Богданов е наясно, че подобен подход изправя изследователя пред дилемата единство или многообразие?“, „типология или опи сателна история"? и че едно грубо търсене на „генералната особеност на старогръцката литература би означавало орязването на пъ стротата и многопосочността на реалните литературни явления, от които тя е съста вена. За него обаче предварителната типоло гия (носеща наистина недостатъците на абстрактността и едрата схематичност) е за дължителен етап, предхождащ писането на една истинска история - защото „на типологията е по-лесно от историята да се справи с отговора на въпроса, кое е общото и кое специфичното в старогръцката литературна традиция". В опита си да се справи с проблема на генералната особеност" на старогръц ката литература типологичният подход на Богданов допуска известна симбиоза с историзма и разделя старогръцката литература на два основни типа, които съвпадат и с основ ната периодизационната двудялба на старогръцката културна традиция: досленистиче ския критерий за обособяване на тези два едри типа в старогръцката литература е кул турологичен - обособеността респ. необо собеността на литературата като специали зирана дейност в контекста на старогръцката празнична или всекидневна култура. Според Богданов културният статут на литературата в нова Европа и Александрия не се отличават принципно - техни особености са „артефактността" на произведението (неговата „затвореност" като текст на писмената култура и като индивидуална смислова постройка), индивидуално-интимният начин на неговото ползуване (актът на четене), наличието на литературно самосъзнание (специализирана прослойка от тълкуватели, критици и пр.). Тоест елинистическият и новоев ропейският период (или по-скоро тип) в развитието на литературата се характеризират с обособеност и специализираност на лите ратурната комуникация като културна под система.

Навлизането в методологията и терминологичния апарат на книгата на Никола Георгиев „Анализ на лирическата творба" предизвиква изненада най-малко в две посоки". Първата идва от учудването на неговите почитатели, които си задават въпроса - нима чак сега се появи тази книга! Та тя ни е така позната. Втората - от страна на хората, които само са слушали за нейния автор - как е възможно една толкова зряла книга да бъде... едва втора поред? А всичко това може би ще обясни недоумението на книгоразпро странителите, които ден-два след получаването и безпомощно вдигаха рамене: „Изчерпа се, какво става, нали мина кандидатстудентската кампания?" Какво наистина става? Защо тази малка и непретенциозна наглед (но с великолепно външно оформление) книжка предизвика та кова оживление? Признавам, че за мен изненада нямаше. Та нали и аз като многобройните си колеги винаги когато срещна устремно забързаната фигура на един от найпопулярните преподаватели от университета, все гледам да задам по някой и друг въ прос, да „пооткрадна" някоя от неговите сентенциозно звучащи реплики, да чуя някой от отговорите, които често могат да се ползуват като готови теоретически изводи. На та кава „непопулярна популярност се радват само учени, чието дело многократно надраст ва личната им роля в обществото. 175 Лично на мен тази книга донесе творческо удовлетворение. Няма нищо странно в това, след като тя разреши едно продъл жително колебание - възможно ли е поставянето на проблема за художествената неяс нота, или не. Оказа се, че на ясната неяснота или неясната яснота" авторът е посветил едно десетина страници, които имат пряка връзка с моите творчески колебания. Споменавам този факт, защото, убеден съм, много автори след прочитане на книгата ще се окажат в същото положение. А нека повярваме, че не са вече малко онези, които наместо, да ни поучават как да анализираме художестве ната творба (което е значително по-лесно) се запретнат и на дело ни покажат как се прави това". Те ще имат под ръка едно солидно помагало - един наистина здрав фундамент, който доскоро отсъствуваше от бъл гарския литературен живот. Защото произведение, което да се занимава с методологията на литературния анализ, ние досега нямахме. Публикувани са литературни разбори на отделни произведения, посвещавани са монографии на отделни автори, писани са дори истории и теории на литературата, но методологичните проблеми и терминологичният апарат на самия анализ не са били разра ботвани. Така „Анализ на лирическата творба" не просто запълва празноти, тя заляга като основа в по-нататъшното развитие на българската литературоведческа мисъл.