Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Масовата култура от Богомил Райнов

Free access
Статия пдф
2208
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Едва ли досега български автор се е на гърбвал с толкова мащабна и трудна задача - да изследва комплексно феномена масова култура" в единството на идеологическите, естетическите, политическите и технологич ните му аспекти. Сивата пустиня на огромния Фактически материал, през която изследователят трябва да премине, е само най-очебийното затруднение. Друг род проблеми поставя фактът, че в обема на понятието се включват разнородни и неравностойни яв ления предимно в сферата на изкуството (неслучайно някои жанрове са се превърнали в синоними на масовата култура), но и извън нея. Показателен е и следният парадокс: духовно убогото, елементарно съдържание на стандартната „културна" продукция че сто се крепи върху солидния фундамент на реак ционни философски - в частност естетически - теории. Това изисква задълбочен критичен анализ от марксистко-ленински позиции, а не голословни отрицания. Ако прибавим и липсата у нас на отделни частни изследвания - извън журналните публикации тук трябва да споменем на първо място пак Богомил Райнов с Черният роман" (1970) и „Ерос и Танатос" (1971), - ще имаме известна представа за затрудненията, пред които е бил изправен авторът, и за мащабите на неговия труд. Богомил Райнов е ограничил своето изследване предимно в сферата на актуалната художествена продукция, характеризирайки чрез нея масовата култура като цяло. Разглеждайки всички нейни жанрове с оглед на техния генезис и специфика, той открива обединяващото ги в ... .. идейната основа, кла совата предумисъл и ги изправя пред съда на комунистическата идеология, естетика и морал. И, струва ми се, още тук можем да формулираме основната насока на неговия труд - да се изследва масовата култура като определено идеологическо явление, породено и обслужващо конкретни класови интереси. Разбира се, всяко изкуство и култура са свързани с определена идеология, но специфичното в случая е, че колкото по-стриктно се придържат произведенията на масовата култура към социалната поръчка на една паразитна, отречена от историята класа, толкова по-малки са шансовете им те да бъ дат изкуство в истинския смисъл на думата. И, обратно, отделните оазиси на автентично художествени постижения неразривно са свързани с острата, макар и частична критика на буржоазния строй. Именно тази изходна 1 Б. Райнов. Масовата култура. С., 1974. c. 6. постановка е в основата на убедителния анализ на отделни направления, жанрове и творби В своята монография Богомил Райнов се придържа, общо взето, към синхронния анализ. От друга страна, макар масовата култура да е феномен, пряко свързан с конкретната обществено-политическа, идеологическа и културна ситуация в развитите капиталистически страни, тя има своите корени в миналото - и това налага историческите екскурзии в предисторията и развитието на отделните направления, жанрове и тенденции. Без да си е поставял неизпълнимата задача да бъде фактически изчерпателен, авторът държи да не стеснява проблемния периметър на своето изследване. Затова наред с разглеждането на основните форми на масовата култура той еотделил няколко глави на теоретичните и методологични проблеми, които възникват пред изследователя - Изкуство за „елита" и изкуство за тълпата", Култура, полукултура и лъжекултура“, „Триумф на изображението" „Ерос и Танатос", донякъде и Престъплението като жизнен материал. Особено важни са първите две глави, които до голяма степен представляват теоретичен увод" към монографията. В първата от тях авторът, подлагайки на критически анализ възгледа за елитарното“ и „масовото изкуство - една теория, която има в своя защита респектиращите имена на могъщи реакционни философи като Шопенхауер, Нитче, Шпенглер, Ортега-и-Гасет, - с убедителния език на фактите доказва, че опозицията „популярност - непопулярност по силата на историческата си променливост не може да бъде разграничителен белег. Творчеството на Маларме, Дебюси, Стравински, обявено някога от Ортега-и-Гасет за принципиално непопулярно и радващо се днес на широко разпространение, е само един от многото примери. А именно върху тази опозиция се базира тезата за пропастта между масовото и елитарното, аристократично недостъпно за тълпата изкуство, която - отбелязва Богомил Райнов - има двояка цел: развра щава публиката с масовото псевдоизкуство и същевременно тласка творците към леде ните кули на самоцелния авангардизъм.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Силуети от Кръстьо Куюмджиев

Free access
Статия пдф
2297
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Критическите сборници поставят автора си пред двояко изпитание. Найчесто те са лишени от център, в механич ния сбор от статии, портрети и рецензии - колкото и интересни да са те сами по себе си - липсва онова вътрешно единство, без което те не надхвърлят конкрет ния повод за написването си. А понякога е точно обратното - пречупени през призмата на едно властно индивидуално виж дане, писатели и творби странно заприлич ват помежду си, сякаш за да докажат старата максима, че „в портрета трябва да търсим не модела, а образа на худож ника". Впрочем тези противоположни опас ности - опасни само в неплодотворните си крайности - само демонстрират диалектиката на критическата дейност, която винаги тръгва от конкретното, но със стремежа да го надхвърли, като го вклю чи в литературния, обществено-култу рен и философски контекст на своето време. На пръв поглед Кръстьо Куюмджиев е бил изправен и пред двете „опасности" едновременно. Кръгът на неговите инте реси е тесен и своеобразен. Привличат го творци, и сходни, и полярно различни едновременно: Димитър Димов, Богомил Райнов и Валери Петров - двата полюса на едно поколение; Ивайло Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков - и Добри Жотев; Любомир Левчев и Петър Кара- ангов... Или от класиците - Смирненски, Лилиев и скромния Ракитин. При това критикът няма амбицията да очертае един етап в развитието на литературата чрез портретите на най-ярките му творци - както например Здравко Петров в „Профили на съвременници". Ако вземем пред вид, че статиите в книгата са писани в интервал от петнадесетина години, можем да сметнем, че „Силуети" е в същност малка критическа „автоантология". От друга страна, Кръстьо Куюмджиев е един от малкото критици, които биха могли и да не подписват статиите си. Той се познава" не само и не толкова по емо ционално-експресивния си стил, който разчита на асоциативното богатство на израза не по-малко, отколкото на пря кото значение, но и главно по настойчи вия стремеж да открие непреходното в кипежа на деня, в индивидуалното творческо дело да намери онова общозначимо, което ще остане в духовния опит на нацията. Именно това обединява привидно разпилените му интереси, придава на статиите и портретите му неочаквана мисловна обемност.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Корени от Симеон Янев

Free access
Статия пдф
2326
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Симеон Янев е писател с твърде разностранни интереси - наред с опитите му в областта на детско-юношеската беле тристика („Но преди да изляза на ринга", „Прочетено крадешком") привлече вниманието литературно-историческото му изследване „Традиция и жанр“, един от ред ките опити да се проследи историята на даден жанр (разказа) в органична връзка с цялостния литературен развой. За нашите привички подобен творчески диапазон е немного обичаен, а и съдейки по досегашните му изяви, мнозина, предполагам, биха отдали предпочитанията си на литературния историк пред белетриста. Ала новата му книга, необичайна за автора си и като тематика (защото той не е проявявал досега по-специален интерес към Възраждането и националноосвобо дителните борби), и като жанр, подсказва и плодотворността на тяхната симбиоза. Защото ако в много отношения (богата фактическа основа, научна добросъвестности пр.) тя е труд на един прецизен учен, то умението на автора да разкрие психологическия пълнеж на отделния жест, на отделната реплика, за да изгради от отделните детайли един цялостен образ, „издава" белетриста. Разбира се, подобно деление е съвсем условно - позволявам си го, защото то ни насочва към нещо твърде съществено в замисъла на книгата: да се видят три ярки фигури от нашата история, обединени около кулминацията на националноосвободителното ни движе ние - Априлското въстание, - и в пълнотата на интимно-психологическото си битие, и като изразители на отделни страни от националната ни характерология. В краткия предговор С. Янев пише: „В Панагюрище... са събрани един до друг трима големи водачи на Априлското въстание - Георги Бенковски, Панайот Волов и Захари Стоянов. Още от първите класове на училището научаваме каква голяма и колко чиста обич към отечеството ги е сродя вала. Но различията между тях - разли 8 Литературиа мисъл, кн. 8 чия, които дават лица на тяхното родолю бие, са интригували малко хора след „Записки по българските въстания". „Тези различия - различия на характе рите, различия на биографиите, различия на целите и на общуването им с народа, - запечатани освен в голямата българска книга на Захари Стоянов, са останали и в хиляди спомени на въстаници и очевидци; те са дълбоко в духа на въстанието. На гребена на един поврат в историята, те, към всичкото дотук, не изразяват само себе си; те изразяват релефно и високо националната характерология, националната психология от различни страни, националния живот в неговата традиция и в тръпното присъствие в него на новото време. " От тази отправна точка тръгва С. Янев, за да изгради един своеобразен есеистичен триптих. А съпоставени помежду си, и тримата се разкриват в нова светлина, открояват нови черти от своето присъст вие в голямото дело. Така например в есето, посветено на Бенковски, авторът превръща в своя изходна точка онова, което досега ебило препъникамък за толкова изследователи - енигматичното двуединство на Гаврил Хлъ тев и Георги Бенковски, невероятното прераждане на дребния вагабонтин в легендарен войвода. (В това отношение той се позовава на Иван Хаджийски, пръв отбелязал с рядко проникновение вътреш ния драматизъм на тази сложна личност.) И с това вече е открита не само възмож ността да се обясни противоречивото му поведение - открит е вътрешният двигател на постъпките му, които, видени в нова светлина, разкриват истинската си цел и значимост: . . . неговата цел е била не да освободи Бъл гария, а да освободи бълга рина" (разр. С. Я.) — да го освободи от робското у него, наслоявано цели пет столетия.
    Ключови думи
    Корени, Симеон, Янев
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

“Поети отблизо” от Божидар Божилов

Free access
Статия пдф
2343
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За мнозина Божидар Божилов е образец на типичен лирик - спонтанен и емоционален, плодовит и често „артистично" небрежен в стиховете си. И понеже, както знаем, творческата спонтанност и критическото съз нание се намират на противоположни полюси, есетата и статиите на поета в новата му книга „Поети отблизо" представляват много странен интерес - не само с проблематиката си, но и като един опит да се съчетаят поетическото проникновение, тънкият усет за нюансите в поетическата реч с аналитичността на критическото мислене. Подчертавам това, защото според мен именно В този случай са най-безспорни и интересни критическите открития на Божидар Божилов; и обратно, когато той се старае да, вмести" непосредственото си впечатление в рамките на априорни - и понякога неточни - схеми, когато не се доверява докрай на своя непосредствен усет, се случват и доста очебийни (за щастие, твърде редки) разминавания с обекта на критическа интерпретация. 11 Литературна мисъл, кн. 1 Една част от статиите - Ехото на Октомври в българската поезия“, „Септември 1923 в нашата поезия“, „Отражението на Втората империалистическа война в някои лирически творби" и др. - са изградени върху обзорнотематичния принцип. Както показват и самите им заглавия, в тях се търси отражението на определено историческо събитие (и свързания с него тематичен диапазон) в нашата поезия. В тези статии Божидар Божилов влиза по-скоро в ролята на литературен историк - прецизно изброява творби на различни автори, анализира идейно-сстетическите им особености, като се стреми по този начин да очертае и развитието на темата в нашата поезия. В първата от цитираните статии той се спира най-напред на творбите на Д. Поля нов, отбелязвайки особената сплав от нова идейност и традиционен образен реквизит, разглежда стиховете на Христо Смирненски като нов етап в естетическото овладяване на темата, проследява развитието и в творче ството на Хр. Ясенов, Хрелков, Кр. Кюляв ков, Хр. Радевски, Л. Стоянов, Мл. Исаев, Анг. Тодоров, В. Андреев, Кр. Пенев, К. Зидаров..., за да стигне до днешните и пре въплъщения в стиховете на П. Матев, Д. Методиев, Л. Стефанова, О. Орлинов и още много поети. Дори самото това изброяване показва какъв е подходът на Б. Божилов: обзорен, със строго спазване на хронологията, със стремеж да се откроят онези творби, които бележат нов момент в трактовката на темата за великия Октомври в нашата поезия - за да се достигне накрая до обобще нието за мястото и ролята на октомврийската тема в развитието и обогатяването на граж данската тематика в българската лирика. По аналогичен начин, макар и много полаконично, е написана и статията „Септем ври 1923 в нашата поезия". Тук вниманието на автора е насочено повече към въпроси, свързани с приемствеността и новаторството в нашата поезия през 20-те и 30-те години: ролята на А. Разцветников като продължи тел на традицията на Хр. Смирненски, новаторството на Н. Фурнаджиев, поемата на Гео Милев „Септември" като образец на творчески асимилирани влияния на модернизма... По-друг, много по-личен нюанс има в статията „Отражението на Втората импе риалистическа война в някои лирически творби" (въпреки че композиционно тя не се отличава чувствително от първите две), където Божидар Божилов е ограничил задачата си и хронологически, и тематично. Но тук той има предимството да пише в съшност за един исторически момент, изиграл голяма роля в оформянето на неговото поетично поколение. И предимствата на личния опит, на непосредствено преживяното личат дори в един на пръв поглед незначителен факт: авторът е много по-проникновен в тълкува нето на творбите на Б. Райнов, Ал. Геров - поети, с които го свързва общият духовно161 емоционален опит, отколкото когато пише за Хр. Радевски; въпреки незначителната по време разлика Радевски е поет от по-друга формация, с по-различна нагласа. Не искам да кажа, че по тази причина авторът се е „разминал" с него - просто по отношение поезията на Хр. Радевски той остава повече в кръга на познатото, липсва онова откри вателство, косто се ражда от интимното съ причастие с разглежданата проблематика, от вътрешното родство (колкото и различни да са те като творчески индивидуалности) с постите на 40-те години.
Submitted on
Библиографски раздел
90 години от рождението на Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов в развитието на българската поезия

Free access
Статия пдф
2363
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Към неговата поезия се връщаме многократно, на различни възрасти, за да откриваме ту изповедния и унес, ту мисловните и гльбини; да ни опива романтичният порив на „Миг“, строгата класическа простота на „Един убит“ и „Сиротна песен“, многослойната символика на „Легенда за разблудната царкиня" и „Гора"... Наложена от няколко прозорливи литератори и преди всичко - от читателското признание, поезията му отдавна има любовта и на широката публика, и на специалистите. Това идеално, но рядко срещано единодушие има вероятно много причини, а може би главната от тях е особеното място, което Димчо Дебелянов заема в развитието на българската поезия. Че това място е особено, можем да се убедим дори от един страничен, но пък нагледен пример. Почти всички изследователи на творчеството му прие мат, че отначало той е повлиян от П. П. Славейков, Яворов и Д. Бояджиев (първите двама са до голяма степен поетически антиподи), за да окаже със зрялото си творчество известно влияние върху Смирненски и представителите на т. нар. „предметна поезия", които виждат в стихотворенията му от фронта своя предтеча. Разбира се, става дума за творчески асимилирани влияния, приети или оказани; и все пак простата съпоставка между тези толкова различни поети би трябвало да ни подскаже, че Димчо Дебелянов е на кръстопът в развитието на нашата поезия; че в краткия му творчески път се преплитат, противодействуват и синтезират полярни тенденции. Отблизо това е изглеждало като неоформеност, незавършеност, неорганич ност. Гео Милев: „Но Димчо Дебелянов не беше избистрен като символистически" поет, какъвто можеше и обещаваше да бъде...1; Васил Пундев: „Ранната смърт на Димчо Дебелянов не позволява да разглеждаме неговата поезия като завършено художествено дело. "2 В съвременната литературна наука подобни мнения са отдавна преодолени. И все пак за изследователя образът на поета изглежда странно разстроен, при това символистът, романтикът и реалистът съжителствуват в едно творчество, зрялата част от което есъздадена фактически за няколко години. Ето няколко Мнения:
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Съблазните на пътуването” от Яко Молхов

Free access
Статия пдф
2419
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Съблазните на пътуването - какво съ блазнително заглавие за една критическа Книга! Най-малко обаче бихме могли да обвиним автора в търсене на евтина ефектност - това привлекателно заглавие е и изключи телно точно, защото в същност става дума за ... .. пътуването във времето, към четивата, които са били духовен опит на моето поколение...", както пояснява сам Яко Молхов в кратките встъпителни думи. А и когато става дума за съвременни поети и творби, това е също - по неговите думи - .. . събла зън на пътуване от преходното към трайното, от кипящото към устойчивото, от днешното към утрешното състояние на поетически изразения дух". Тези думи са и една твърде максималистична програма, която в своята статия „Пъ туване към поезията" (печатана преди това в сп. „Пламък" под заглавие Априлското поколение след двадесет години", тя единствена e обърната изцяло към днешния облик на едно съвременно поетическо поколение) Яко Молхов невинаги успява да изпълни. Но за това ще стане дума по-нататък, а тук искам да отбележа, че тези думи ни подготвят и за своеобразния характер на книгата: макар да носи подзаглавие „Портрети, спомени, размисли“, „Съблазните на пътуването" се състои от четири дяла, в които независимо от разликите помежду им се сплитат и споменните щрихи, и беглите портретни скици, и есеистичните отклонения, и откровената изповед на човека, живял дълги години със и за литературата. И това придава своеобразен колорит на тази книга, макар не навсякъде спойката между отделните елементи да е достатъчно здрава, а там, където замисълът е специфично критически („Пътуване към поезията"), някои интимно-споменни отклонения направо ,,изпадат от текста. В същност този специфичен характер най- ярко личи в първата част (не се наемам да търся жанровото и определение) „Съблазънта на пътуването". След един дълъг и на моменти отегчителен разказ за пътуванията си из България и в чужбина - защото нито 126 местата, които Яко Молхов е посетил, са изключително интересни, нито, което е по-важното, неговите размисли са особено оригинални - авторът стига до своята съ щинска тема: пътуването към литературата, започнало в ранно юношество и продължаващо и до днес, пътуването към „своя" Вазов, Захари Стоянов... та до Томас Ман, Казандзакис и Иво Андрич. Тук вече авторът е в свои води - разказвайки непретенци озно за пътя си към литературата, вплитайки умело биографични щрихи и спомени, които очертават обществения и битов фон, той в същност говори за духовната биография на своето поколение. Разбира се, много от на писаното е прекалено индивидуално, за да претендира за валидност по отношение на цялото това поколение литератори, но в крайна сметка това дори е предимство, придаващо неповторим колорит на разказа. Само в едно отношение понякога личният отпечатък се превръща в слабост: когато, стре мейки се да опише своето възприятие на дадена класическа творба (напр. „Под игото"), авторът в същност повтаря гледища, които са от вчерашния, че и от завчерашния ден на нашата литературна наука. Донякъде аналогичен характер има и „Пътуване към критиката", в смисъл, че и тук главният герой е авторът, разказващ за пътя си към това трудно и неблагодарно занимание. В същност, ако съдим по встъпителната бележка, че този текст се е появил по инициатива на критическия отдел на сп. „Пла мък", явно става дума за интервю или разговор - и в този случай винаги е за предпочитане автентичният текст. Но и така „Пъ туване към критиката" е една интересна изповед на литератор с дългогодишен опит и категорични разбирания. И тук вече - при цялото уважение, което извикват у нас ред принципни постановки на Я. Молхов за критическата етика - имам едно съществено възражение именно в тази област. (Отбягвам спора в областта на специфично критическите проблеми, на критическото майсторство, първо, защото авторът им е отделил твърде малко място, и, второ, защото просто не мога да разбера твърдение като ... .. винаги съм се чувствувал подгот вен за гражданска, идейна преценка... но невинаги съм бил подготвен за естетическата преценка" - с. 242.) Става дума за друго - на едно място Я. Молхов пише: ... ... увенчаният писател не се нуждае от мене. Той вече влиза в друг кръг и най-често не подлежи на критика. Аз обичам да се намесвам тогава, когато творбата се нуждае от защита, когато името на автора е още неизвестно, не елансирано" (с. 240). Да оставим настрана немаловажния факт, че постоянните спорове, възникващи около творчеството на най-крупни наши писатели, опровергават твърдението, че те, не подлежат на критика". Но как да свържем тези думи с казаното в портрета на Любомир Левчев: „Когато го навикваха, ня мах възможност (?) да кажа защитни слова за него, а само го потупвах по рамото окуражително" (с. 97 - навсякъде курсивът мой, X.C.).
Submitted on
Библиографски раздел
Профили

Симеон Султанов

Free access
Статия пдф
2428
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Близо три десетилетия Симеон Султанов участвува неотменно в литературния живот. Но това участие етвърде своеобразно, както впрочем всичко, което създава Симеон Султанов, след един период на активна критическа дейност, неособено ценен очевидно от самия него, той се обърна към еталонните стойности на нашата литература, за да ги преоткрие за нов живот. Подобна „абдикация" от живия литературен процес най-често отпраща критика в далечините на литературната история, откъдето гласът му достига по-слабо до съвременниците. Със Симеон Султанов стана точно обратното: неговото присъствие в съвременната литература е все по-осезаемо и в суетнята на литературното ежедневие отеква още по-респектиращо пестеливото и точно негово слово. Парадокс ли е това, ще стане ясно - надявам се по-нататък. Пък и с парадокси от този род творчеството на Симеон Султанов смущава всяко повърх ностно мислене. За леснописците, които „се трудят в името на гризливата критика на мишките“, е необяснимо друго: за толкова години той е написал всичко шест-седем недебели книги; интересите му са съсредоточени в кръга на неколцина любими писатели, разширяван бавно и със строга мярка. А неголямото творчество на Симеон Султанов е в същност един от най-ярките плодове на критическия „ренесанс" след Априлския пленум. При това той няма бързия рефлекс на критик, нито темперамента на полемист — но са му чужди и такива псевдоакадемични добродетели като абстрактните теоретизации или неодухотворената фактологичност. Разбира се, наивно е Симеон Султанов да бъде сравняван с критическите еднодневки или с жилавото наукоподобие. Но ми е правило впечатление, че понякога писаното за Симеон Султанов като че ли се затваря в кръга на констатации, извлечени сякаш от скритата съпоставка с такива неравностойни партньори. И се стига до верни, но твърде общи преценки - изтъкват се зрелият му вкус и естетическа принципност, голямата му любов към литературата (какво ли пък би представлявал литератор, който я мрази?), изящният му стил и т. н. Разбира се, за тези качества мечтае всеки, който се е посветил на неласкавата критическа муза, ала ги притежават малцина. И все пак това са само предпоставк и за създаването на едно значително творческо дело, чийто патос и стойност понякога остават в сянката на искреното възхищение. Не искам да кажа, че именно аз сега ще разкрия същността на творче ството на Симеон Султанов - в една кратка статия подобни амбиции са безпочвени. Бих желал да се спра само на някои същностни негови черти, които 77 според мен свързват Симеон Султанов с развитието на нашата критическа мисъл в последното двадесетилетие, а - от друга страна - в конкретното си приложение още повече открояват индивидуалното своеобразие на критика.
    Ключови думи
    Симеон, Султанов
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„С Асен Разцветников в живота и поезията” от Камен Зидаров

Free access
Статия пдф
2462
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Драматург и поет, Камен Зидаров не е чужд и на строгата критическа муза. Богат със спомени от съвместния си живот и дейност с редица първенци на българската култура, надарен с усет за ценността на дадено произведение или цялостно творческо дело, притежаващ широка литературна култура и мно гостранна ерудиция, той все по-често гостува във владенията на Сандролина. Камен Зидаров откри и най-подходящата за него жанрова форма - литературния портрет, изграден върху споменно-документална основа, но надхвърлящ рамките на мемоара със стре межа да се разкрие ролята на твореца в развитието на българската литература и култура. И след „Звезди от голямата плеяда" той се обръща към житейската и творческа драма на един от най-самобитните и недостатъчно изследвани наши поети - Асен Разцветников. Че не само споменът за скъпия приятел е движил перото на Камен Зидаров, най-добре личи още в първата глава, където той пише: И днес той стои мълчалив в чакалнята на славата на нашата революционна поезия поради липсата на приятели и другари, критици и изследователи, които да го приласкаят и да го покажат в пълния му ръст и красота на нашите млади читатели и идни поколения. И веднага в бележка под линия към същото изречение добавя: „Изключенията са много малко: Пантелей Зарев, Георги Цанев, Георги Константинов, Здравко Петров." И понеже споменатите автори (а към тях може да се добавят още няколко имена) са едни от най-добрите ни литературни историци икритици, очевидно това мнение не може да се приеме в тази му тоталност и категоричност. Ще си позволя едно уточнение: струва ми се, че нашата литературна история е все още в дълг пред творчеството на Асен Разцветников след „Жертвени клади“, когато поетът се отдалечава донякъде от главното идейно-художествено русло на литературното развитие. И в това отношение Асен Разцветников съвсем не е единственият, комуто не е провървяло". Та много ли е писано за Кирил Христов след 90-те години, за късното творчество на Траянов..., но да не продъл жаваме това неприятно изброяване. Естествено Камен Зидаров не може да навакса пропуските на литературната ни история. За литературата той може да пише само с вълнението и категоричността на човек, който е непосредствен участник в това, което днес е история, и с образното слово на творец, а не с точността и детайлността на литературоведа. Впрочем може да се спори дали това е недостатък: в неговата книга оживява образът на човека и поета Асен Разцветников с неговите пестеливо споделяни вълнения и тревоги, с тежката му човешка драма, с безмерната му самовзискателност... И това, че Камен Зидаров е успял да възкреси за нас тази сложна и противоречива личност, е най-голямата му заслуга, която - нека си признаем - е по силата само на художественото слово, без това, разбира се, да отменя задълженията на литературния историк. Казвам, художествено слово" в точния смисъл на израза, защото, макар да носи подзаглавие „Спомени и размисли“, книгата на Камен Зидаров се отличава с плътността на белетристичното изображение. Особено явно е това в началните няколко глави, където авторът разказва за първите години на познанството си с Асен Разцветников, рисува с плътен белетристичен щрих историческия и битов колорит на епохата, предава в пряка реч разговорите между двамата, които есте ствено не са могли да бъдат документирани. И в тези глави най-осезаемо е предадено обаянието на големия поет, насочил своя помлад събрат по пътя на социалното изкуство. По-късно пътищата на двамата се разделят, ала Камен Зидаров е изградил композицията на цялата кнгига именно върху хронологията на многократните им житейски и творчески срещи. В неговото повествование няма място за разгърнати литературоведски анализи, за литературноисторическо изследване в собствения смисъл на думата. Това е по-скоро една белетризирана биография на Асен Разцветников, макар че най-малко фактическата пълнота и всеобхватност е блазнила автора. И все пак ще бъде явен пропуск да не отбеле жим онези тънки прозрения в творчеството на поета, изразени най-често сентенциозно и метафорично, които обаче показват острия художествен усет на Камен Зидаров и - нека това не прозвучи пресилено - биха могли да бъдат отправна точка в едно цялостно литературоведско изследване на творчеството на Асен Разцветников.
Submitted on

Началото на една поредица (Литературни анкети: „Емилиян Станев” от Иван Сарандев и „Ламар” от Михаил Тошков)

Free access
Статия пдф
2569
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Необходимо ли е с дълъг увод из исто- рията на литературното анкетиране да до- казваме всеизвестното - че у нас то има високи и незаменими образци, но няма традиция; че направеното от Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев стои като тъжен укор към нас - колко големи писатели отнесоха в гроба своите изповеди! Не говоря за творци, изминали жизнения си път, преди съвременниците да схванат истинската величина на таланта им, като Дебелянов Вапцаров, Пеньо Пенев и др. Но Елин Пелин живя повече от Йовков, ала ня маше своя" Спиридон Казанджиев; пред очите ни си отидоха Димитър Димов, Талев, Фурнаджиев... прекъсвам изброяването, за- щото би могло да ни отчае - пропуснатото в тази област не се наваксва. Припомням общоизвестното, защото в тази светлина можем да оценим значението на новата поредица „Литературни анкети". Нейната цел е да направи онова, което не бе по силите на отделни ентусиасти - да спомена само Атанас Свиленов: да обхване всички видни съвременни писатели, както и да из- дири из архивите анкети с онези, чието слово вече не можем да чуем. (Например предстои да излезе анкета с Теодор Траянов.) В същ- ност едва ли бихме могли сега да схванем истинската стойност на тази поредица - лите- ратурната анкета е особено щастлив“ жанр, чиято ценност расте с времето. Излезлите досега две книги не са достатъчни за една обобщена преценка на поредицата. Затова, преди да се спра на тях, бих искал бегло да засегна два въпроса с принципно значение. Първият от тях е за същността на литературната анкета. В какво е нейната ценност? Не ще и дума, в това, че те са .... .. нищо не заменими източници както на документални свидетелства, а така също и на автентични указания за естетическите им (на творците - б. м.) вкусове, мнения, характе ристики на лица и събития, литературни и граждански позиции", както е казано в предговора на редколегията към първата книга от поре дицата („Емилиян Станев", с. 5) Тоест анкетите са ценни с богатия фактически материал. Но тук се налага едно уточнение какъв фактически материал? Въпросът е много важен както за възприемането на анкетите (а някои реакции на отделни литератори показват, че те не са наясно именно за това), така и с оглед работата на анкетьора. Нямам възможност да се разпростирам, но бих искал да отбележа, че когато става дума за биографични данни, които се съдържат в архивни източници, аз не бих гласувал пълно доверие на анкетата. Човешката памет лъже - не говоря само за грубите грешки и „бели петна", но и за неволните изопачавания, когато под патината на времето човек смесва - малко или много - онова, което ебило, с онова, което би желал да бъде. Затова и анкетата се насочва към индивидуалното възприятие на събитията. Кога писателят е завършил гимназия при мерно, може лесно да се провери, особено за творци от по-ново време. Но с какво е за помнил той ученическите си години, какво са формирали те у него — можем да научим само от писателя. Какви са промените в редакциите на дадено произведение, е лесно да се установи, трябва „само" добросъвестност и труд. Но от какво са продиктувани тези промени (въпреки че се случват и разминавания между намерение и резултат) - това ще ни каже творецът. Тази двойственост" на жанра личи и в друга сфера. Безспорно в анкетата намират дискурсивен израз обществено-политиче ските, естетическите и пр. възгледи на твореца. Но по същество те винаги са победни от въплъщението им в творчеството му (ако става дума за истински творец). Изглежда парадоксално, че в тази толкова суверенна област - та кой може да ни разкрие разбиранията на един човек освен самия той - може да има подобно разграничение. Да, но това е творец, който в произведенията си по правило „знае“ повече, отколкото като личност. Нека си припомним само Лениновата оценка за творчеството на Толстой.
Submitted on

Профили

Библиографски раздел
Профили

Любомир Левчев

Free access
Статия пдф
2613
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Между „Звездите са мои“ (1957) и „Изход (1976) лежат две десетилетия - дълъг, изнурителен „път през годините“. Особено за поета, който - по думите на самия Левчев - . .. . следва своята поезия цял живот, както Санчо следва своя Дон Кихот“ („Рецитал"). Както много Левчеви метафори и сравнения, наглед плод единствено на смели асоциации, и това крие няколко смислови пласта. В прякото си значение то е естествено израз на магнетичната сила, която води твореца през житейската проза към духовни висоти. Но в друг аспект същото сравнение ни се струва непривично - българската поетическа традиция ни е привикнала да търсим в живота на големите поети тъждество между слово и дело, как тогава да приемем подобно „разпределение на ролите“: поезията - Дон Кихот, а нейният автор - Санчо Панса? (В скоби казано, тук се оглежда една от драматичните дилеми в творческия път на априлското поколение - на нея ще се спрем понататък; както и постоянната „раздвоеност“ на Левчевата лирика между романтичния устрем и отрезвяващата му проверка в делника.) и същевременно, ако вникнем по-дълбоко в тези образи-символи, каквито отдавна са станали героите на Сервантес, ако си припомним думите на Дон Кихот: „Като те гле дам, Санчо, и ти не си по-малко луд от мене“ - ще доловим и синтеза на двата смислови плана. Сякаш се отклонихме в многопластовото съдържание на едно единствено сравнение. Но само привидно. Стиховете на Левчев изобилствуват с такива образи, които в сгъстен вид съдържат — както семето „съдържа“ в себе си вековния дъб - централни в творчеството му проблеми, отразяват същностни страни на поетическото му мировъзрение. И въпреки всички превъплъщения на поета, въпреки яростно отстояваното „право да бъдеш нов" неговата лирика потвърждава думите на Корней Чуковски, че поезията е една фанатично дълга мисъл, която творецът следва до гроб. Именно въплъщенията на тази мисъл - било в зърното на отделния образ, било в разклонената цялост на завършената творба - са гръбнакът на Левчевото поетическо творчество, те му придават вътрешно единство. Само че неговото вътрешно единство е особено. Редица поети, имам пред вид големи поети, го постигат с цената на известно самоограничение: тяхното творчество гравитира около едно ядро от теми и проблеми - постоянно вариращи, разкриващи се в различна светлина от стихотворение в стихотворение и от книга в книга, - които очертават границите на поетическия им свят. При Левчев, струва ми се, не е точно така.
    Ключови думи
    Любомир, Левчев
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Сред младата поезия

Free access
Статия пдф
2667
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сега за младата поезия е като че ли по-лесно да се пише. Най-малко, защото самото й съществуване е несъмнено. А беше време, когато - със или без основания - се спореше има ли млада поезия въобще. Две заглавия на критически статии, отделени почти с десетилетие, илюстрират добре тази атмосфера: „Иде ли смяна?" (вж. Пламък, 1967, кн. 3) и „Поезията, която дълго ще наричаме „млада“ (вж. Литературен фронт, бр. 5, 1976). Едва ли обаче причините за тревогата на критиката бяха еднакви. В сре дата на 60-те години се разиграваше творческата драма на т. нар. „втора априлска вълна" (Нил Гилевич), попаднала в сянката на ярките си предшественици и извоювала с мъчителни, до време незабелязвани усилия поетическата си суверенност. Десетина години по-късно безпокоеше главно липсата на безспорни дебюти. REK Сигурно нашата позиция на съвременници ни кара да надценяваме хронологически разлики, които от гледна точка на литературния историк ще са просто незабележими. Но факт е - в самия край на 60-те години се появиха първи сти хосбирки като „Седмица“ (1968) на Иван Цанев и „Място за моето лице“ (1968) на Марин Колев, като „Късо пътуване“ (1969) на Екатерина Йосифова... - не претендирам за изчерпателност. Своеобразно подчерта ролята си на „граница" 1970 г., щедро донесла появата на Калин Донков с „Априлски хълмове", на Ка лина Ковачева с „Трябва да те има", на Борислав Геронтиев с „Име на песен"... С какво ще се запомни началото на следващото десетилетие? Освен противоречивия, но респектиращ с творческата си дързост дебют на Биньо Иванов - До другата трева" (1973) - в неговия актив можем да впишем няколко първи книги, каквито обикновено наричаме, обещаващи": Неделя (1971) на Андрей Андреев, „Моментално фото" (1972) на Виктор Самуилов и „Златните момичета" (1972) на Рада Александрова, „Да повикаме щурците“ (1974) на Славчо Донков... Отделен въпрос е, че някои от авторите им оправдаха надеждите на критиката със следващите си стихосбирки, други - засега не, трети чакат втората си книга. Но при цялата еластичност на понятия като „ярък“ или обещаващ дебют, колкото и субективно да е оцветена разликата между тях, прави впечатление, че през 1975 г. се откроиха горе-долу толкова нови имена, колкото за четирите години преди това: Марин Георгиев със „Село", Таньо Клисуров с „Южна гара“, Петър Борсуков с „Лоза на двора", Иван Голев с Бяла пеперуда" и др. После дойдоха „Тежък характер" (1976) на Миряна Башева и „Разчетен надпис" (1976) на Георги Белев, „Вечерен тромпет“ (1977) на Борис Хри стов и „По пладне, някъде в началото“ (1977) на Георги Борисов, „Зимна птица" (1978) на Янаки Петров и „Квартал Надежда“ (1978) на Александър Томов
    Ключови думи
    сред, младата, Поезия
Submitted on
Библиографски раздел
60 години от рождението на Богомил Райнов

Новата проза на Богомил Райнов

Free access
Статия пдф
2779
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Не зная в същност имаме ли основание да наричаме „нова проза" поредицата творби, започнала с „Тютюневият човек“, минала през „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят" (1976), „Елегия за мъртвите дни“ (1976), „Третият път" (1977), за да завърши - засега - с „Черните лебеди“ (1977). Нали според едно разпространено схващане новата проза на даден писател „прекрачва" от един в друг етап в развитието на литературата. Едва ли може да се твърди същото за поредицата на Богомил Райнов, макар че принадлежността и към т. нар. „романи на равносметката" загатва подобно движение в белетристиката. В друг смисъл „нова проза" означава някакъв поврат в творчеството на самия писател, известен „спор“ с дотогава създаденото. Има нещо такова и у Богомил Райнов, въпреки че - както ще видим нататък - корените на новата му проза отвеждат не само до „Пътища за никъде“, а чак към „Пътуване в делника". А най-своеобразното е, че тя започва с един мемоарно-художествен цикъл, но завърши с „превода“ му на „езика“ на чистата белетристична фикция. Затова, струва ми се, повестта „Черните лебеди“ има ключово значение в случая - вглеждането в нейната проблематика ще потвърди (или опровергае) представата ни за смисъла на дългото пътуване в миналото, което наричаме „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят“, „Елегия за мъртвите дни“, „Третият път"... Както на мнозина, и на мен тази повест ми напомни „Пътища за никъде“. Трудно е веднага да се определи с какво. Навярно защото и тук се разиграва драмата - по-точно трагедията - на един творец. Така обикновена, разтворена в мудното течение на делника, незабележима и непонятна за околните, а за него - съдбовна. TRUESTOOEREN OTER T Ho няма трагедия без антагонист. Александров от „Пътища за никъде" - жертва на култовската практика, срещу която се е опълчил - имаше немалкото предимство да се бори с нещо конкретно, осезаемо въплътено в лицето на Стоев. Наистина този конфликт не изчерпва най-дълбоките, екзистенциални пластове на неговата драма, както проницателно отбеляза Кръстьо Куюмджиев (вж. Силуети, С., 1976, с. 55). И все пак е твърде съществен. А с какво се бори провинциалната балерина от „Черните лебеди" - полууспяла, от години застинала в „преддверието“ на голямото изкуство? Само със скромните си творчески способности?
    Ключови думи
    новата, проза, Богомил, Райнов
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„Планета на свободата” от Чавдар Добрев

Free access
Статия пдф
2825
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Темпераментен критик с остър рефлекс, стигащ понякога до прибързаност и непре цизност, Чавдар Добрев не е чужд и на за дълбоченото монографично изследване на отделни проблеми, стилови насоки и пр. - достатъчно е да споменем книгата му „Лирична драма" например. Ала никога досега инте ресите му към класиката не са намирали такъв цялостен израз като неговия последен сборник статии и студии „Планета на свободата“, където критикът, потопен досега изцяло в кипежа на съвременността, навлиза в амплоато на литературен историк. Подобно разделение, разбира се, е крайно условно - както в работите на всеки критик незримо присъствува неговото познаване и виждане на литературното наследство, така и в изследванията на класиката се чувствуват - у Чавдар Добрев това е особено забележимо инспирациите на настоящето. „Планета на свободата" - ефектното и необичайно заглавие загатва, а вглеждането в съдържанието (където са намерили място портрети и студии за Хр. Ботев, П. К. Яворов, Хр. Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров...) потвърждава желанието на автора да очертае основната, борческо-революционна линия в развитието на новата бъл гарска поезия. Става дума естествено за най-общия замисъл, а инак картината е попъстра: тук са намерили място и портрети на творци с по-скромен принос (Васил Карагьозов, и студии за поети, които принадлежат към прогресивно-демократичната насока в нашата лирика, без да са представители на революционния патос (Атанас Далчев). Но - както ще видим понататък - това е не само оправдано, а и необходимо с оглед на втория обединителен център на книгата. Както и присъствието на две други студии, които очевидно са плод на интересите на театроведа Чавдар Добрев - Сценическият образ на поемата „Септември“ и „Поетически идеи в драматургията"... Ала да не избързваме. „Планета на свободата“ се открива с есето „Борческият дух на нашата поезия“, което безспорно има програмен характер не само за книгата: то разкрива виждането на Чавдар Добрев за магистралната линия в развитието на българската лирика, за нейната идейно-художествена доминанта. Разбира се, това схващане (изразено достатъчно ясно още в заглавието) не е откритие на Чавдар Добрев, пък и не би могло да бъде -наивно е да очакваме, че всеки ден ще се откриват фундаментални истини; но интерпретацията му е обогатена с ред Оригинални моменти, дошли по линия на свързването на историческата съдба на българския народ с някои същностни черти от народопсихологията ни, в които авторът вижда факторите, определящи основната характеристика на нашата поезия. Макар и бегло, конспективно поднесени, тук находките на Чавдар Добрев са твърде значими и очакват бъдещата си по-детайлна разра ботка.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„Преди и след разстрела” от Пенчо Данчев

Free access
Статия пдф
2867
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Седемдесетгодишнината от рождението на Никола Й. Вапцаров, която бе чествувана в края на 1979 г., се оказа мощен тласък в развитието на вапцароведението у нас (едва ли ще е пресилено твърдението, че в нашата литературна наука наред с ботевоведението, Явороведението, се оформя и обособен клон, свързан с изучаването на творчеството на Н. Й. Вапцаров). Невинаги, разбира се, юби лейните дати съвпадат със значителните от крития. Но очевидно в случая годишнината от рождението на поета-революционер отприщи назрялата необходимост да се види по новому поезията на Н. Й. Вапцаров; да се разкрие актуалният смисъл на голямото му новаторско дело да се изследва ролята му като важно звено в развитието на българската лирика, като творец, който самобитно продължава ботевско-яворовската пое тична традиция, свързвайки я с идейните завоевания на пролетарската литература от 30-те и 40-те години; да се навлезе по-задъл бочено и аналитично в съдържателните богатства и поетико-стиловите особености на Вапцаровата поезия и пр. и пр. Не на пос ледно място трябва да споменем и необходимостта да се противопоставим на опитите на някои чуждестранни, изследователи", които се опитват да отродят творчеството на Вапцаров от българската литература, да фалши фицират неговата национална принадлежност исамосъзнание и да използуват невежествено скальпените си открития" за националистически, шовинистични цели. Едва ли може да се измисли по-недостойно кошунство с паметта на големия поет-комунист, патриот и интернационалист! Разбира се, от научна глед на точка този въпрос изобщо не е дискусионен - твърде явна е неделимостта на Вапцаровото творчество от българската литературна традиция, твърде недвусмислени са думите на самия поет и свидетелствата на неговите близки. И неслучайно на Между народната научна конференция по случай 70-годишнината от рождението на Н. Й. Вапцаров учени от 27 страни изразиха преклонението си пред подвига на българския поет-революционер... Както се вижда, твърде широк е кръгът от проблеми, които бяха поставени - и донякъде решени - по новому в многобройните публикации в печата и отделните книги. Сред по-интересните от тях можем да отбележим Летопис за живота и творчеството на Н. Й. Вапцаров" от Б. Вапцарова, „Огнярятпоет" от В. Колевски, „Живот, по-хубав от песен" от Ст. Коларов: студиите на Д. Кирков, Р. Ликова, Р. Коларов и П. Велчев (сп. Литературна мисъл, кн. 7 и 8 от 1979 г.), поредицата публикации във в. „Литературен фронт" (вж. особено бр. 49 и 50 от 1979 г.), в юбилейния „Вапцаров лист" и др. Особено място заема тук книгата на Пенчо Данчев „Преди и след разстрела". Определено може да се каже, че това е най-цялостното изследване на жизнения и творческия път на Вапцаров, което обстойно проследява неговата биография и творческо развитие, за да се стигне до анализа на зрялата му поезия, извисила го до върховете не само на българската, но и на световната лирика. В този смисъл „Преди и след разстрела" е свое го рода обобщение на постиженията на българското вапцароведение, опит да се синтезира ценното в досегашното изследване на творчеството му и да се набележат нови пътища; да се видят в светлината на последните постижения на литературознанието ред проблеми, свързани с мястото на Вапцаров в нашата поетическа традиция, с творческото му развитие, с поетиката на лириката му и т. н.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„В търсене на героя” от Милена Цанева

Free access
Статия пдф
2949
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нейният глас почти не се чува в приплам - ващите отвреме-навреме критически схватки. Името и не е обкръжено от онази атмосфера на пристрастия и неприязни, която, уви, се създава около всеки активен критик. На пръв поглед това е обяснимо - тя рядко пише за съвременни автори; но едва ли е необходимо с примери да се убеждаваме, че и литературната история е поле, върху което се разгарят спорове, сблъскват се гледища, лични предпочитания и страсти, които невинаги можем да наречем литературни. .. Тогава да потърсим друго обяснение за: повърхностния поглед работите на Милена Цанева - защото за нея става дума - са образец на „традиционно" литературознание (в същност именно повърхностното мислене роди това противопоставяне традиционна" - модерна" литературна наука, дошло оче видно да замени модното преди години кокетиране с вътрешния" - противопоставен на външния" - подход; ала за да не се изгубим в дебрите на схоластични спорове, трябва просто да се извиня на читателя, че и аз в случая използувам текущия критиче ски жаргон). Само че всичко това е привидно. В привидно традиционните" работи на Милена Цанева личат - асимилирани и претопени в един оригинален комплексен подход - и постиженията на най-модерните методологически направления, обогатили изследователския и инструментариум (в книгата, за която по-нататък ще стане дума, блестящо доказателство е анализът на „Кочо или „Защитата на Перущица"). И въобще нейните трудове са богати на открития, оригинални интерпретации, новаторски гледища - винаги неефектно, бих казал, даже скромно поднесени; ивинаги безпогрешно аргументирани. А що се касае до неполемичния темперамент - той е факт; но в редките случаи, когато и се е налагало да спори, Милена Цанева е защищавала своето становище с толерантност, равна само на принципиалността и научната й добросъвестност; и с едно чув ство за такт, което се боя да нарека „женско", защото по този начин бих извинил твърде лесно някои колеги (и себе си) за липсата му.... Позволявам си такова дълго встъпление, защото исках да маркирам един модел 154 на литературно поведение - колкото респектиращо, толкова и рядко днес. (Не подценявам, разбира се, и противоположния „модел" - на типичния критик, изтъкан от нерв, патос, пристрастия, светкавични реакции. ..) Необходим е обаче още един шрих: дълголетната изследователска привързаност към творчеството на Иван Вазов, който - без да изчерпва кръга на интересите й - оче видно е нейната голяма любов" в литературата. Вече десетилетия Милена Цанева пише, статия след статия и книга след книга, своята ,, критическа епопея", посветена на този колос на българския дух. Своеобразно звено в нея е и „В търсене на героя". В търсене на героя е подчертано концептуално изследване, въпреки че отделните глави спират вниманието ни само върху няколко Вазови творби: „Кочо", или „Защитата на Перущица“, „Под игото“, „Нова земя", „Казаларската царица"... Както се вижда и от тези заглавия, привлеченият „материал" е разнороден и в жанрово, и в ценностно отношение. И това е още едно достойнство на книгата, защото в почти необозримия масив на Вазовото творчество най-изследвани са неговите върхове. И с право, разбира се, техният пълноценен живот до наши дни налага постоянно да се връщаме към тях, да ги преоткриваме с днешни очи. Но така се поражда реалната опасност да ги откъснем от техния естествен контекст, да се замъглят връзките им с други, не толкова значителни произведения на писателя (което пък неминуемо обеднява и прочита на шедьоврите), и в крайна сметка - да не се види как обществено-историческият процес, своеоб разно пречупен и отразен в художническото самосъзнание на Иван Вазов, предопределя насоката и логиката на творческия му път.
    Ключови думи
    търсене, героя, Милена, Цанева
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Съдбата на България през погледа на учения от Вера Стефанова

Free access
Статия пдф
3055
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако трябва с няколко думи да очертая литературния „фон", на който се появи тази книга, ще кажа - в последните няколко години интервюто преживява неочакван бум. Последната дума е чуждица, но не мога да я заменя с българската „разцвет", а най-много с друга една чуждица: „дъмпинг". Защото факт е, че в областта на този жанр има „свръхпроизводство“ и „заливане на пазара" с продукция" (нека бъдем последователни в избраната терминология), отстояща твърде далеч от високите стандарти", ала в се п а к удовлетворяваща поне някакви минимални изисквания на тези, от които зависи публикува нето й (друг е въпросьт с тези, които я четат - ако, разбира се, такива има). Споменавам всичко това не защото то има пряко отношение към книгата на Вера Стефанова „Съдбата на България през погледа на учения" - макар да се е появила на този „фон", не в сравнение с него ще се откроят достойнствата и, - а защото наред с незадоволителния порой от интервюта, за ливащи радио, телевизия, периодичен печат ипр., можем да отбележим и някои истински успехи в различните разновидности на този жанр. Не искам да гадая дали те са косвен плод на „свръхпроизводството" или, напротив, появата им ни направи заинтересовани, но невзискателни поклонници на интервюто - колкото и привлекателен да е въ просът за яйцето и кокошката, по-важно е да се види, че днес ние имаме постижения в почти всички вътрешножанрови разновидности - анкетите (някои книги от поредицата на Института за литература при БАН, „Събеседници" на Ат. Свиленов), сборниците, посветени на дадена тема или значително събитие в живота ни (С повея на Април“ и „Априлски кръгозори пак на Ат. Свиленов, „Изстраданото слово" от Ст. Коларов), интервюто-психологически портрет („Съкровеното“ от Н. Манолова и В. Стефанова), интервюто-репортаж (последните две книги на Ив. Балабанов) и др. Именно в съпоставка с най-добрите образци на жанра „Съдбата на България през погледа на учения" от Вера Стефанова откроява както достойнствата си, така и - в същност на първо място - своеобразието 156 си. То е заложено още в замисъла за поредица интервюта с видни наши учени - историци, социолози, народопсихолози, - за щото въпреки огромния престиж на обществените науки в наше време и най-уважа ваните им представители твърде рядко биват най-търсени - или поне често търсе ни за интервюта. А те безспорно имат какво да кажат - не само защото всеки голям учен е ярка творческа индивидуалност, но и защото строгите закони на науката оставят много по-голям остатък" от хрумвания, мнения, идеи, становища и пр., които невинаги могат да намерят място в рамките на една научна публикация, ала представляват несъмнен интерес за широк кръг читатели. Но ако това е „априорната" предпоставка за ценността на подобна кни га, не по-малко важно е и друго - концептуалната насоченост на отделните интервюта, тяхното единство около няколко проблема: историческата съдба на България през вековете и историческото развитие на българина като определен народопсихологически тип, трагизма и величието на нашата история, както и тяхното отражение в душевността на народа ни и пр. Разбира се, в рамките на тази главна насока се осветляват и множество интересни и актуални въпроси от методологически проблеми на някои обще ствени науки до такива сравнително порядко засягани въпроси като научната етика или съвестта на учения (важността им, мисля, не се нуждае от никакъв коментар). Без претенции да навляза в многостранната и многопластова проблематика на „Съдбата на България...", искам още веднъж да подчертая концептуалното и единство. Защото то, струва ми се, превръща интервюиращия от обикновен стимулатор" за мисълта на интервюирания и „регистратор" на неговите идеи в пълноправен съавтор. Това в същност е и най-доброто доказателство за творческата пълноценност на интервюто като жанр, пример за единствено нему присъщата възможност да обедини усилията на интервюиращ и интервюиран, за да се роди качествено неповторимо произведение, което не е по силите на нито един от двамата поотделно.
Submitted on
Библиографски раздел
Проблеми на художествения превод

Преводната поезия от 1980 година през погледа на читателя

Free access
Статия пдф
3068
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Това заглавие може да се изтълкува по два противоположни начина - като извинениили като предизвикателство. Първото е понятно: едва ли някой предполага, че съм полиглот сверил десетките, ако не са и стотици хиляди стихове, с оригиналите. Следователно моят крите рий в следващите страници ще бъде почти изключително чи тателски я т. Разбира се, мога да потърся опора в схващането на Иржи Леви, че всеки превод се оценява според два критерия: критерий за вярност спрямо оригинала и критерий за художественост. И да продължа тази мисъл приблизително така: самият факт, че тези книги са преминали през издателските филтри, през компетентната оценка на рецензента и щателната работа на редактора, вече гарантира верността им спрямо първоизточниците. Само че някои бегли съпоставки ме убеж дават -в действителност положението съвсем не е толкова идилично. Пък и за видния чешки теоретик това са не две независими оценки, а два аспекта в преценката на даден превод. Така че едностранчивостта на моя доклад еколкото очевидна, толкова и предопределена; утешавам се с надеждата, че тя ще бъде компенсирана в изказванията и разискванията по доклада. А се успокоявам с мисълта, че колкото и смътен да е читателският критерий (формулиран в поредица от въпроси, той би звучал горе-долу така: какво ми дава тази книга, усещам ли в нея чертите на неповторима творческа индивидуалност, как звучат преводните стихове на български? дали тази стихосбирка е под нивото на изразните възможности на българската поезия, или е на него, или - и това се случва - ги обогатява?); та, казвам, колкото и смътен да е читателският критерий, все пак от отговора на тези въпроси зависи - ни повече, ни по-малко - съдбата на книгата. 124 За радост и читатели, и специалисти са единодушни, че последните няколко години са време на подем в областта на превода и издаването на преводна литература. Последното е очевидно: позаличиха се белите петна" върху картата на световната поезия, проза, критика; ярките явле ния в чуждите литератури стигат до българския читател много по-бързо от преди; системно се запълват пропуските в представянето на класиката. За качеството на преводите говори косвено, но неоспоримо даже нарасналата склонност на литературната критика да открива влияния на световни майстори върху съвременните ни поети и белетристи. Дори когато въпросното влия ние съществува само в представите на критика, то пак доказва, че преводната творба се е вклю чила функционално в системата на родната ни литература - което е невъзможно при слаб превод. От констатацията за подем могат да се направят различни изводи. Лично за мен най-конструктивен е изводът, че сега трябва да съсредоточим вниманието си върху хроническите слабости, върху онова, което е напълно несъвместимо с повишеното общо равнище на преводаческото майсторство; което пречи подемът да се превърне в качествен скок. От това ми убеждение са продиктувани и конкретните, и по-общите бележки за някои слабости на преводната поезия, както и - спорадично - по някои издателски въпроси.
Submitted on

Хроника

Библиографски раздел
Обсъдени научни трудове

Априлска литературна дискусия ’82

Free access
Статия пдф
3230
  • Summary/Abstract
    Резюме

    За трети път месец април става време на равносметка и себепреценка за българските писатели, става време на оглед и анализ на тенденциите в развитието на съвременната българска литература. Традиционната - както вече можем да кажем - априлска литературна дискусия се утвърди като най-представителен колективен форум, на който се разглеждат не само появилите се през предишната година книги, но и преди всичко - новото и перспективното в литературното развитие; прави се съпоставка между него и развитието на културата, на цялото ни общество, за да се очертаят хоризонтите на предстоящите задачи. Такъв е смисълът, такава естратегическата цел на априлските литературни дискусии - да се надхвърлят рамките на ежегод ния преглед, за да може, изхождайки от съ твореното през годината, но без ограничаване единствено в него, да се потърсят по-общите закономерности във възходящия път на нашата литература. И трябва да се под чертае, че въпреки отделните увлечения, въпреки всички слабости, които могат да бъдат посочени в един или друг доклад, в едни или други изказвания, всяка година поредната литературна дискусия показва приближаване към тази значима цел. Това е може би най-доброто доказателство, че определе нието априлска е не само знак за едно, макар и символично съвпадение, а израз на реално съществуващо качество - защото именно априлската линия в областта на литературата и изкуството, чиято плодоносност бе доказана от времето, изисква от творците задълбочено и самокритично оглеждане на резултатите, анализ на богатството на социалистическо-реалистическата ни литература, конструктивно посочване на непреодолените още слабости - в името на по-нататышното идейно-художествено извисяване. Третата априлска литературна дискусия, която се проведе от 5 до 9 април т.г., бе найвнушителният колективен форум - изнесени бяха седем доклада: за белетристиката - от Александър Спиридонов, за поезията - от Здравко Чолаков, за драматургията - от Севелина Гьорова, за кинодраматургията - от Атанас Свиленов, за детско-юношеската поезия - от Александър Муратов - и проза - от Кирил Апостолов, за литературната критика - от Иван Попиванов, а в обсъжданията взеха участие почти една трета от членовете на СБП. Разбира се, не количествените измерения са главното, ма кар че и те подсказват активното участие на творците от всички поколения в анализа и преценката на сътвореното през изминалата година. Но по-съществено е, че в докладите - независимо от отделните им недостатъци, независимо от оспоримостта на едни или други оценки и мнения, - а също и в болшинството изказвания бяха поставени възлови, същностни проблеми на литературното ни развитие. Такъв е например въпросът за съвременната тема и съвременния положи телен герой в белетристиката, който все повече се очертава като главен критерий, според който ще съдим доколко нашата литература е изпълнила своя дълг към кипящата ни съвременност. И точно затова този проблем надхвърля рамките на един жанр - защото той е валиден и за драматургията и кинодраматургията, и за поезията, и за детско-юношеската литература, и косвено за критиката. Разбира се, неделим от въпроса за насоч ването към съвременната тема е и проблемът за художествената реализация на темата, за нейната естетическа защита. Неслучайно преди няколко години др. Тодор Живков изтъкна като главни пречки по пътя за пре творяване на съвременността във високохудожествени творби, за създаване на нова, социалистическа класика както недостатъчно доброто познаване на живота, така и недооценката на борбата за художествено майсторство. Това са в същност двете страни на въпроса за създаване на зрели, открояващи се творби, достойни за зрялото социалистическо общество.

Submitted on

Профили

Библиографски раздел
Профили

Георги Джагаров

Free access
Статия пдф
3270
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Георги Джагаров пише стихове, както и статии понякога. Нямам пред вид единствено пословичната му самовзискателност, както и не по-малко пословичната му непродуктивност" - сякаш в изкуството конвейерната плодови тост някога е била достойнство... Нямам пред вид и такива съществени черти на неговата лирика като монолитността на чувството и категоричността на мисълта (макар те да са навярно плод именно на дълго носения замисъл), простотата и естествеността на изказа, необяснимо съчетани с внушителност и дори монументалност. Но зад всичко това - и над него - има нещо друго. То е може би представата за поезията като чудо, което се ражда в редките мигове на откровение и прозрение - онези мигове, чиято власт над себе си поетът чувствува, без да може сам да я обясни докрай: Понякога, понякога В копнеж по вечността разпъне се душата ти връз белите листа, усетиш болка в раните, приседнеш блед и тих, докоснеш само молива и се отрони стих. („Сезони") Именно това „отронено", самородно поетическо слово придава на найдобрите творби на Георги Джагаров убедителност и сила. И навярно то, макар рядко споменавано, е в основата на изтъкваното от толкова критици родство" с гения на българската поезия Христо Ботев. Да се каже просто, че Джагаров е „поет от ботевско коляно", означава да не се каже почти нищо, да се отбележи очевидното. Защото още в „Моите песни" (1954), в първите творби на Георги Джагаров, се забелязва както съзнателното търсене на приемственост - историческа и лична, - така и известно оттласкване от сянката на гения, дошло пак като плод на разликата в общест вено-историческите условия, но и като резултат от укрепването на собствения поетически глас.

    Ключови думи
    Георги, Джагаров
Submitted on

Проблеми на художествения превод

Библиографски раздел
Проблеми на художествения превод

Критика на превода или критика на преводната литература?

Free access
Статия пдф
3643
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Може би заглавието на моя доклад ще прозвучи някому малко провокативно. Но никой. надявам се, няма да отрече, че тази дилема съществува реално в собствената ни критическа практика. Тя впрочем вече се приема като някаква безусловна даденост, която - и да не сме съгласни с нея - надали можем да променим. Ето само един пример: в задълбочения и аналитичен доклад на Любомир Илиев за теорията, историята и критиката на превода и преводната литература през 1983 г. (вж. сп. „Литературна мисъл", кн. 7 от 1984 г.) се оперира - като нещо естествено! - с двуделението на критиката на преводна творба „като книга“ и „като превод". И не е виновен авторът, защото той просто се съобразява с реалното положение на нещата... Оттук обаче възникват някои болни" въпроси, главните от които ще се опитам да поставя в по-нататъшния ход на изложението. А сега искам да насоча вниманието ви върху най-премълчавания от тях. Щом приемаме, че критиката на преводна литература и критиката на превода като изкуство могат да съществуват и поотделно (друг въпрос е трябва ли, кога и доколко), нека проследим разликата между тях в съдържателен аспект, а оттам - и с оглед общественото въздействие на критиката, което всъщност е основният показател за смисъла или безсмисли ето на нашите усилия. И без пространни теоретизации е ясно, че критиката на преводна литература разглежда творбата като идейно-естетически факт, без да преценява качествата на превода. Това, разбира се, я прави едностранчива и несправедлива по отношение труда на преводача. Но дори и такава, тази критика може да разчита на цялата аудитория на литературната критика. И обратно, чистата" критика на превода анализира само претворяването на произведението на български език, давайки във връзка с това съвсем бегла, повърхностна и несистемна информация за същността му като литературен факт. Така автоматически тя преминава в разреда „четиво за специалисти" и едва ли може да заинтересува някого, освен колегите преводачи, издателските работници и евентуално някои студенти, усетили вече влечение към превода... Безспорно реалното положение на нещата е по-сложно от абстрактните схеми. Първо, съществуват някои видове превод, които се нуждаят именно и единствено от такъв вид критика - синхронен, консекутивен, превод на техническа литература и пр. Те обаче не са обект на настоящия доклад, пък и в скоби казано - преценката им едва ли може да претендира за статута на критика в същинския смисъл на думата. И, второ - при появата на нов превод на класическа творба, която отдавна е позната на нашия читател, донякъде оправдано е вниманието да се съсредоточи предимно върху майсторството (или неумението) на преводача... Но това са, общо взето, изключения. А как да си обясним поредицата „не-частни случаи", когато се говори за книгата така, сякаш тя се е самопревела" на български; или - още по-лошо - разглежда се как е преведено нещо, без изобщо да се споменава какво е това „нещо "? Нека не забравяме и друго: от теоретическа гледна точка разглеждането на преводната творба „като книга" (да си послужа и аз с терминологията на Л. Илиев) е възможно; но преценката и само „като превод" е абсурдна!
Subscribe to Христо Стефанов