Книжка-2

1970 Книжка 2 Съдържание

За да имаме представа за социалната философия на В. И. Ленин, трябва да си обясним преди всичко влиянието на Октомврийската революция като голям исторически фактор върху развитието на културата в различните части на света. Да си обясним това влияние не само върху обществения живот, но и върху отделната личност, върху хората, които създават духовни ценности на времето - писатели, художници, учени, творци на културата. Октомврийската революция е събитие, което няма равно на себе си - ако можем да си представим света поставен с главата надолу - тя е сила, която изправя света на крака и му дава възможност да върви напред, да твори едно ново бъдеще. Подобно усещане имат хората още при първата минута на ней ната победа. Октомврийската революция е дело на една революционна философия, една философия на революцията - тая на Владимир Илич Ленин. Ако вземем за пример само великата руска литература, картината, която тя дава на руската самодържавна действителност, на царството на помешчиците и особено на бедственото съществуване на работниците и селяните, ще се убедим, че това е наистина действителност, обърната с главата надолу, че в произведенията на един Лев Толстой („Възкресение"), на Гогол („Мъртви души"), на Достоевски („Престъпление и наказание"), на Горки и Чехов тя е изправена на съд - Страшен съд. И тоя съд дойде - Великата октомврий ска революция.

Трудно е да се прецени ролята и значението на Ленин за формирането и развитието на българската социалистическо-реалистическа литература. И работата не е в това - да се открият“ реминисценции от Лениновите трудове в произведенията на нашите революционни писатели от 20-те или 30-те го дини. С помощта на цитати или откъснати от контекста изрази едва ли ще се постигне нещо рационално. При такъв подход неизбежно се подкопава доверието на читателя към подобен род изследвания, защото проблемата за рецепцията на Лениновите идеи се третира в непълен вид, в недостатъчна връзка с общия литературен процес, а в нередки случаи - в противоречие със самите явления. От друга страна, темата предлага изобилие от факти. Това също затруд нява тяхното обхващане в цялост. Ето защо по необходимост тук ще се спра на няколко по-конкретни въпроси, които, струва ми се, носят главните черти на процеса.

Проникването на Ленин и ленинските идеи в България е процес, чиито дири ни отвеждат в началото на века, когато нелегално се пренасят първите броеве на в. „Искра", когато под псевдонима Н. Ленин и В. Илин се превеждат за първи път някои негови произведения. Така започва и най-ранното докосване на Бакалов с Ленин - чрез преводите. От първия превод „Що значи свобода на критиката?" (1903) до последните му статии за Ленин и ленинското наследство през 30-те години лежи дълъг, труден и мъчителен път на постепенно преодоляване на Плеханов, до категоричния призив „Напред, към Ленин!" У нас понякога, когато се говори за Бакалов и Ленин, на лицата се поя вяват скептични усмивки. Но връзката съществува и това ни заставя да спрем до нея и я обясним. Иначе трябва да отминем цяла редица от факти - десетките преводи на Бакалов, споровете и дискусиите, в които той отстоява вярно някои маркистко-ленински принципи за литературата и изкуството или да приемем като случайност оня откъс от статията „Партийна организация и партийна литература“, който Бакалов помества в сп. „Нов път".

Съветското литературознание отдавна се занимава с тази тема - направено е много по изучаване на Лениновото наследство и по-специално изледвани са статиите му за Толстой. Подробно е анализирано съдържанието на тези статии и е показано принципното им различие от всичко, писано дотогава за Толстой в народническите и либералните издания и социалдемократическия печат - легалния и нелегалния. Събран е богат фактически материал, направени са интересни наблюдения и редица сериозни теоретически обобщения. Но предметът е толкова дълбок и значителен, че едва ли някой ще се осмели да признае тази тема за изчерпана. Напротив, нашето литературознание може би едва сега се приближи до възможността да я изследва цялостно и с такава научна обстоятелственост, каквато съответствува на важността на предмета. Лениновите статии за Толстой спадат към най-изтъкнатите произведения на световната естетическа мисъл. И макар че за тях е писано много, техният теоретически смисъл и методологическо значение все още не са извлечени и усвоени в пълна степен. Ето защо нужно е наново да се обръщаме към безсмъртните страници на Лениновото наследство и в тях да се опитаме да открием ония моменти, които днес за нас са особено поучителни и имат значение не само във връзка с творчеството на Толстой, но и за решаването на остри проблеми на нашата съвременна естетика и литературознание.

В първите месеци на 1918 г. аз командувах един оръдеен взвод от гробищата на Тулча. Аз нямам вина за това, че съм се бил срещу свои братя! Но като преглеждах писмата на войниците, от южния фронт вече пишеха на своите познати от „северния": „Тъмен облак се задава, откъм гора, от Балкана!" (Това писмо го запомних и разбрах, че войниците вече знаят за руската революция). Тя беше извършена току преди няколко месеца: царят свален и властта преминала в работническо-селските съвети. Това много допадна на войниците и нашите два фронта вече се огънаха от войнишката умора. Лятото премина в люти сражения на южния фронт: при Яребична, при Дойран и завоя на реката Черна. Тогава ние не можехме да узнаем, че начело на революцията е застанал Ленин. Но за войниците бе достатъчно, че започва революция!…

Забележителната статия на Д. С. Лихачов „Старославянските литератури като система" поставя извънредно интересни въпроси както от общо литературно-теоретическо гледище, така и с оглед на развитието на старите славянски литератури и по-специално на старата българска литература. Трябва веднага да изтъкна, че в тази статия има страници, които не могат да не изпълнят с гордост българския читател - дава се висока оценка на постиженията, ролята и значението на българската литература през средновековието. Д. С. Лихачов пише: „Старобългарската литература постига високо развитие по-рано, отколкото литературите на другите славянски страни. Тя е сс столетие постара от руската литература. Но не това само по себе си определя водещото значение на старобългарската литература. Самата сравнително ранна поява на старобългарската литература е резултат на високото обществено развитие на България през ІХ и X век. Бързите успехи на България в социалната област и свързаната с това ранна християнизация на страната позволяват на българската литература да усвои от византийската литература сравнително сложни произведения и да развие собствена оригинална писменост - служебна, богословска, „естественонаучна“ и пр. Именно тази старобългарска литература става основа на литературата-посредница“.

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.

Образът на една литературна година се откроява не в отделните лични изяви, а в затвърдените през тази година тенденции, в изразените чрез тях по-общи и по-трайни нужди на литературното развитие. При такъв поглед, разбира се, не всички книги, които принадлежат към прозата през 1969 г., могат да бъдат обхванати. Значителното пък, проблемно произведение е многопланово и многопластово. С една своя част, неотделима всъщност от цялото, а тук принудено откъсната, то може да принадлежи към една развойна линия, с друга - да подкрепи по-различна тенденция. Тъй че до целостта на литературната година се достига чрез нарушаване целостта на отделното произведение.

Към края на 80-те години на миналия век в нашата литература постепенно заглъхват темите и мотивите, свързани пряко с близкото героично минало - Възраждането и националноосвободителните борби. Съвременността все по-чувствително започва да напомня за себе си и то повече със своите отрицателни страни. Разместените след Освобождението обществени пластове улягат на своите нови места, картината на обществения и политически живот в страната придобива по-ясни и релефни очертания. Възторгът и опиянението от свободата отстъпват място на всекедневните грижи, идеалите - на грубите политически сметки и кариеристични стремежи. На сцената излиза новият герой на епохата - забогателият парвеню, новоизлюпеният буржоа, самодоволен, сит и жаден за „подвизи". Образът на този герой дълго време тревожи въображението на писателите-реалисти, като постоянно ще им напомня за своето присъствие в живота.

В Известия на Института за българска литература при БАН, кн. ХІ 1961 г., Ст. Попвасилев публикува шест писма на К. Величков до д-р К. Кръстев, считайки, че те са единстве ните запазени от обширната им преписка. Оказа се, че в Научния архив при БАН, фонд 47, арх. ед. 247 се съхраняват още шестнадесет писма, които не само свидетелствуват за връзката между тях, но и разкриват интересни страни от творческата биография на писателя. През последните години на емигрантството си, прекарани в Цариград (1891-1894), Ве личков се отдава изцяло на литературно творчество. Копнежът по родината и болката от раздялата с близките, тревогите и съмненията, разочарованията и надеждите намират отдушник в стихове и разкази, драми и мемоари, преводи. Още не завършил едно произведение, за почва друго. В турската столица са написани известните „Цариградски сонети“, драмата „Ха дерал", направени са преводите на „Ад“ и „Макбет", довършени са „Писма от Рим". Величков приема на драго сърце поканите за сътрудничество в български литературни списания. Те го импулсират, той се чувствува необходим и полезен.

Прокламацията на княз Батемберг от 27 април 1881 г. за суспендиране на Търновската конституция заварва стария книжовник и общественик Петко Р. Славейков министър на вътрешните работи в правителството на либералите, възглавявано от Петко Каравелов. Новоназначените министри от княз Батемберг заемат веднага министерските кресла и либералите министри биват изхвърлени на улицата, а впоследствие - интернирани в провинцията. Драган Цанков като по-примирителен успява да се нареди основен учител в столицата. Петко Сла вейков е принуден да замине с цялото си семейство в Трявна, като изрично му се забранява да учителствува, за което дори министърът на вътрешните работи Григор Начович издава съответното окръжно. Но старият поет не се примирява с това заточение.

В прегледите и оценките на чужденци българската литература рядко е намирала, ако не напълно то приблизително поне, ония измерения, които покриват нейните реални стойности. В повечето случаи, за съжаление, отзивите на чуждите автори съдържат не само бегли, повърхностни преценки, но и груби фактически неточности, конкретни непълноти и дразнещи грешки в имена на писатели, в заглавия на книги, в наименования на географски и исторически места, във фолклорни названия и пр. И ако в по-далечното минало в писания върху българската литература сме срещали, под перото на чужди автори, дори „развеселяващи понякога неща, казани за един или друг наш писател, или по друг повод, което в една или друга степен може да бъде извинително, макар и неоправдано, поради недостатъчна на тогаваш ното време осведоменост, то по-късно, в наши дни, когато връзките и сношенията между народите - близки и далечни - са улеснени от свръхмодерни технически средства и личните контакти непрестанно се разширяват, допускането на груби фактически неточности и грешки един литературен текст не намира и не може да намери никакво извинение.

Напоследък в нашето литературознание се картина, би налага модата на класификациите. С невероятна страст се търси някакво етикетче, което да бъде лепнато на всекиго. Дали ще е „импресионист" или структуралист", дали ще бъде причислен към така наречената „научна" и академична критика" или, напротив, ще бъде обявен за „артистичен“ - все едно, но всеки автор трябва да бъде сложен в някое чекмедже, трябва да бъде диференциран". Ако външен човек, чужденец, реши да съди според тази своеобразна щедрост за състоянието на днешната ни литературна мисъл, той несъмнено ще се удиви от присъствието на толкова школи, на толкова противоположни методологически направления. И то в едно литературознание, което е призвано да утвърждава принципите на социалистическия реализъм, което се придържа към класово- партийния критерий в оценката на явленията от миналото и настоящето.

Зачета ли книга на Милена Цанева, изживявам радостта от приобщаването ми към един ведър, хармоничен и цялостен творчески свят. Той ме завладява както с интелектуалната вглъбеност на авторката, така и с нейната неподправена емоционална отзивчивост. Струва ми се, че този светъл и хармоничен свят се определя от поривите на завидно душевно здраве, че той се стимулира от вроде на жизненост и непресекваща душевна мла дост. Но няма съмнение, че увереността, с която Милена Цанева прониква в духовния мир на сложни и противоречиви худож ници, че яснотата, която внася навсякъде с присъствието си, или категоричността на отношението и към йерархията на идейноестетическите постижения в литературния процес, че изисканата простота на слога и или лекотата на превъплъщенията при литераТуроведческия анализ са резултат на системна научна школовка, на рано усвоени професионални навици, на сигурни идейни критерии и култура на естетическия вкус. И не на последно място -Милена Цанева се доверява на своя природен усет за краси вото и значимото, за мимолетното и непре ходното, за действителните ценности и фалшивия блясък в царството на словесното изкуство.

Книгата на Ганка Найденова „Романтическият образ на творческата личност" представлява сериозен опит да се обхванат и осветлят съществени въпроси, стилови явле ния, идеи и образи от развитието на романтизма в европейските литератури. Написана темпераментно, със страст, тя се откроява с позитивистичния си стил, с възможностите на културно историческия анализ. Усилията на авторката са насочени към богатата панорама на романтизма като литературно явление и школа, към своеобразния опит на литературознанието, натрупало достатъчно много факти и оценки, наблюдения и възгледи върху характерологията на романтизма, върху творческия процес. В уводната глава на книгата „За романтизма и романтичното“ Г. Найденова прави опит да установи доколко „романтичния метод не е антагонистичен на реалистичния" в своята изобразителна система, да отграничи понятия като „романтизъм“ и „романтично" в тънките, специфични и невъобра зимо сложни въплъщения на творческата личност вътре“, в ограничеността на метода, разглеждан в една строго определена историческа каузалност и перспектива. Още тук тя открива необходими елементи на „романтич ното“, дошли като неизхабени белези на самия метод на романтизма, съществуващи като съответна модификация във всеки тип изкуство. В психологията на твореца романтик авторката открива „необикновен, напрегнат вътрешен живот, със своята изключителност, с тънката структура на душевното“, които най-често водят до индивидуализъм, субективизъм, повишен емоционален строй". Романтизмът се свързва определено със съвременни прояви на модернизма. Разглеждан в кул- турно исторически план, романтическият образ на творческата личност е в многообразието и специфичното единство на твореца с различните изкуства.

Подобни книги за литературните взаимоотношения събуждат у читателя понякога противоречиви мисли и оценки, защото твърде често в тях преобладава описателството, роб ското преклонение пред фактите, а безкрилата емпирична регистрация на документи, сами по себе си ценни, понякога заменя изследо вателското мислене на литературния историк. Нерядко изучаването на своеобразието на литературния процес в националните литератури или на самобитността на отделните художници на словото отстъпва място на еклектическото уподобяване и типологи зиране на ра

Като пристъпваме към преценка на дей ността на института за 1968 и 1969 г. необ ходимо е да припомним основните принципи, върху които сме се стремили да организираме тази дейност, както и изходните позиции, от които сме се ръководили. Да извършим това ни задължава не само положението ни на институт, който е призван да осъществява политиката на Българската комунистическа партия в областта на литературната наука, но и фактът, че ние се отчитаме непосредствено след като нашият народ направи радостна равносметка на победния свой път в изгражда нето на социалистическото общество за изминалите 25 години. Ние не можем да не се чувствуваме горди от завоеванията на трудо вите хора, от успешното решаване на найсложни и трудни въпроси на духовното издигане на нашата социалистическа нация, от големите успехи на нашата наука и култура, от истинския златен век на техния всестра нен разцвет. И заедно с това - да не чувству ваме тъкмо сега необходимостта да преценим нашата работа от повишените изисквания, които тези постижения поставят пред нас.

На 5 март 1970 г. в Малкия салон на БАН се състоя публичната защита на дисертацията на Цветан Стоянов на тема „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература (средата на XVIII - средата на ХІХ век)" за присъждане на научната степен „кандидат на филологическите науки". Рецензентите проф. Любомир Тенев и ст. н. с. Атанас Стойков изтъкнаха голямата ерудираност на автора - в дисертацията си той борави с много книги, много автори, ня кои от които са малко известни у нас. И двамата рецензенти считат, че научният принос на дисертацията е безспорен: в изследването си Цветан Стоянов стига до свои установки, които носят белега не само на оригиналност, но и на обективен принос в изследването на определени школи и направления в запад ната литература. Авторът подробно разглежда приноса на Маркс за научното осветляване на проблема за отчуждението, като се почне от „Икономическо-философски ръкописи“ и се завърши с „Капиталът“, посочва се новото, което внася Ленин в разработката на този проблем, убедително се критикуват някои западни автори, които спекулират и по своему интерпретират възгледите на ранния Марке върху отчуждението.