Симеон Хаджикосев

В началото на ХХ в. българската поезия представя твърде пъстра панорама от имена, тенденции и постижения. Изминали са само няколко десетилетия от Руско-турската освободителна война, донесла отново свобода на измъчения български народ след почти петвековно чуждоземно иго, и малко повече от половин столетие от възникването на новата българска поезия. На прелеза между двете столетия още са живи някои от първостроителите на новата ни литература. Вазов е в разцвета на творческите си сили, самобитен влог в поезията пра вят К. Величков и Ст. Михайловски. Те принадлежат към поколението, чиято ранна младост съвпада с освободителната епопея и творчеството им е своеобразен мост между две исторически епохи. Междувременно още през 90-те години в литературата навлиза младо поетическо попълнение, родено в годините около Освобождението и разгърнало таланта си в условията на свободния живот. Сред немалобройните представители на това поколение творци се открояват трима поети, сложили сериозен отпечатък върху новата българска поезия - Пенчо Славейков, Кирил Христов и Пейо Яворов. Колкото и да са различни те като темперамент и поетическа индиви дуалност, общото помежду им е в това, че и тримата търсят нови хоризонти за българската поезия, стремят се да я издигнат до равнището на тогавашната европейска поезия. П. П. Славейков учи шест години в Германия и бива силно повлиян не само от немската класическа поезия, но и от идеалистическата есте тика, преподавана в тогавашните германски университети. Неукротимият темперамент на К. Христов го отвежда на младини в Триест, Брюксел, Лайпциг (там той се сближава с Пенчо Славейков) и Прага, където влиза в контакт с ли- тературите на съответните страни. Вече утвърден като един от първенците на българската поезия, Яворов пребивава известно време във Франция и това му дава възможност да усвои френски език и да се запознае с модните литературни направления. Би било наивно обаче да обясняваме възникването на модернизма у нас само с чуждите влияния, колкото и очевидни да са те. К. Величков беше приобщен към италианската и френската култура, Ст. Михайловски получи висшето си образование във Франция, но нито единият, нито другият се присъедини към модернизма на тогавашните млади.

Без съмнение Вазов е най-изследваният български писател. Литературата върху него е практически необозрима. Този факт се предопределя както от мястото, което заема в панорамата на българската литература, така и от мащабността на творческото му дело. Неведнъж е подчертавано, че Вазов очертава жанровия релеф на нашата изящна словесност, като твори с успех във всички възможни литературни видове: лирика, белетристика, драма, очерк и пътепис, мемоари, литературна критика, преводи. Редица от жанровете, в които твори, той утвърждава за първи път в българската литература. С основание твърдим, че Вазов е създателят на българския роман чрез образцовата си и в известен смисъл ненадмината творба „Под игото". Много по-малко популярно е обаче не по-малко вярното утвърждение, че той е „ненадминат първомайстор на българския художествен разказ" (М. Василев). Определението „първомайстор" в случая е съвсем на място, лишено е от традиционния метафоричен смисъл, който обикновено му придаваме, защото, както справедливо посочва М. Василев в изследването си за българския разказ, едва ли можем да приемаме Л. Каравелов за първомайстор на този труден жанр. В българското литературознание се е наложила негласно една традиция при изучаването на „патриарха" на нашата литература. Особено при монографичните изследвания то се осъществява по периоди и по идейно-тематичен и съдържателен признак. Това е и най-подходящият подстъп към смайващото многообразие на Вазовото творчество. Най-често изследователите се стремят да обхванат общите му контури, да открият мястото му в панорамния изглед на българската литература. Такъв е например подходът на едни от най-изтъкнатите ни съвременни изследователи на литературата Г. Цанев и П. Зарев в техните многотомни поредици по история на българската литература. Подобен подход е оправдан и като се има пред вид, че в първите години след победата на социалистическата революция нас се пристъпи към преоценка на литературното наследство и беше наложи телно да се огледа „панорамно" и Вазов, за да се оцени съвсем точно мястото му y в българската литература. В духа на тази солидна изследователска традиция някои литературоведи се насочиха към изучаването на отделни периоди от творчеството на големия ни писател. Така например М. Цанева посвети дълги години, за да осветли от съвременни марксически позиции „пловдивския" период на Ив. Вазов. По-слабо е застъпено в нашето литературознание жанрово-типологическото изучаване на Вазовото творческо наследство. Причина за това според мене не е някаква специфична трудност, която да предпоставя това наследство, а недостигът на традиции от този тип в нашето литературознание. Най-голям интерес за изследователите винаги са били трансформациите на лиричното в творчеството на Вазов и заслугите му като първостроител на българския роман.