Желю Авджиев

Народническите идеи проникват в българската литература в края на 80-те и главно през 90-те години на миналия век. Под влиянието на народническата идеология, възприета от руските общественици и писателинародници, някои писатели създават творби, които съставят нашата народническа литература. Тази литература е ограничена по обхватност и не особено богата по разнообразие на жанрове, идеи и образи. Не винаги има и строго определени „чисти" народнически рамки. А с посте пенното изживяване на народническите идеи в първото десетилетие новия век, тя престава да бъде актуална проблема в нашата литературна действителност. Затова терминът „народническа литература" би трябвало да се приеме и разбира доста условно и с уговорки. Важното е, че произведенията на писателите-народници са вълнували съвременниците. Съз дадени в оная епоха, когато се оформя цялостният народностен облик на нашата следосвобожденска реалистична литература, те разнообразяват идейно-естетическото й богатство, допринасят за укрепване на демокра тизма и хуманизма в нея.

Влайков принадлежи към онези творци на родната ни литература, които не са зашеметявали съвременниците с актуалността на идеите или монументалността на образите в своите произведения. И читателите не са откривали във Влайковите творби нови светове, не са могли да почувствуват в тях героиката" на епохата. Бавно и безшумно писателят е поднасял на съвременниците си - и то с малко поостарели дори за времето белетристични похвати - радостни и по-често тъжни картини от бита, от отношенията в патриархалното семейство. Идейно-емоционалното, естетическото въздействие идвало не от изключителните събития и герои, а от правдивостта, топлотата и непосредствеността на изображението. За литературните историци и критици днес не етрудно да докажат, че творческият опит на белетриста Влайков е изживян и преодолян етап. Наистина авторовите идеи и надежди, намерили въплъщение в художествените му творби, са изгубили отдавна значението си. Мекотата и наивността на повествователния тон на писателя стои далеч от динамичността и драматичността както на нашето време, така и на сложната душевност на съвременника и т. н. Въпреки убедителността на научно-критическите аргументи не може да не се признае, че и ние, днешните читатели, продължаваме да се зачитаме във Влайковите повести и разкази, да се вълнуваме от съдбата на милите на авторовото сърце чичовци и лелини, от трагедията на сломените от чорбаджии и от новите икономически отношения ратаи и дребни собственици. А когато заговори за миналото, писателят ни подава ръка и по светлите и нежни нишки на спомените, за да ни отправи към очарованието на детските години и преживявания.. . Истина е, че у Влайков не ще намерим експресивността и динамичността на днешните автори. Но неговите творби не са изгубили напълно обаянието си върху нас, защото в тях прелива пълноводието на някогашния патриархален бит. И най-важното - неподправената истина на жизнените явления в неговите произведения е дълбоко нравствено осмислена и емоционално наситена. В творбите му и ние, съвременниците, намираме такива морални черти и национални добродетели, които са основа на нашата народностна психология. Затова Влайковото творческо дело евсе още с много живи елементи. Писателят не е от „спътниците“, а от първенците на нашата Художествена проза.

Известно е, че Страшимиров е пътувал непрекъснато из България и е опознал всички краища на страната. Още от детските си и юношески години той скита из Североизточна България. По-късно като неуморим сказчик и политически оратор или като обикновен наблюдател и изследовател на народния бит и на природата той не оставя нито едно кътче от родината, където да не е стъпил неговият крак. При тези пътувания писателят винаги е сред народа, изучава неговия живот, вниква дълбоко в неговата съдба, черпи материал и за художествените си творби. А в повечето случаи той документира" в най-непосредствени пътни записки разнообразните си впечатления. Страшимиров описва извънредно живо и белетристично плътно онова, косто неговото око е забелязало в природата или в обществения живот. Споделя най-непо средствено и искрено, а често и доста смело своите размисли по най-актуалните политически и литературни проблеми. С гражданско-патриотичния патос и жар на пътните си бележки Страшимиров се явява най-близък продължител на делото на такива крупни представители на пътеписа у нас, каквито са Иван Вазов и Алеко Константинов. Пъ теписите на Страшимиров са твърде интересни и ценни страници в неговото много образно литературно дело, които обаче поради това, че не са преиздавани и до днес остават почти неизвестни за широкия кръг читатели.

„ПРОЛЕТАРСКАТА РЕВОЛЮЦИОННА СОЛИДАРНОСТ НЕ Е ПРАЗНА ДУМА!" Септемврийското въстание в България от 1923 г. бе първото антифашистко въстание, първият щурм на трудещите се маси за преграждане варварския поход на настъпващия след Първата световна война фашизъм. С кръвта на българските работници и селяни, обагрили преди повече от четиридесет години водите на Огоста и Марица, бяха записани началните страници от величавата, продължила повече от две десетилетия, антифашистка борба на европейските народи. Героичната и кървава схватка на нашия трудов народ с фашистките банди на Цанков бе сигнал, пре дупреждение и урок за работниците и селяните в другите страни. След въстанието трудовите маси засилиха своята революционна готовност и решимост за отпор и настъпление срещу фашистката чума, простираща зловещата си ръка над Европа. Както е известно, героичното въстание на народните маси обаче не успя. По редица причини то претърпя поражение и бе потушено по най-жесток и варварски начин. Но това бе поражение, което подготви народната победа на 9 септември 1944 г., когато се сбъднаха пророческите думи на героичния певец на въстанието Гео Милев - Септември стана май!

От годините, когато се появяват първите „песни“, „въздишки“ и „трепети“, които говорят за младежкото опиянение на двадесетгодишния поет (1894-97), до „последните пожари“ от творческия огън на неспокойната му лира (1944) изминават цели пет десетилетия. В този полувековен богат и сложен период от разитието на нашата литература Кирил Христов е твърде деен творец.

Така е озаглавена новата книга на Георги Цанев. В сравнение с „Писатели и проблеми“ (изд. 1961 и 1965г.) или с последните издания на „Страници от историята на българската литература“, „Традиция и новаторство" не е така пълна, не е така представителна за литературното дело на навършващия тази година седемдесет години виден наш литературен критик и историк. Тя съдържа обаче работи - на първо място студията „Традиция и новаторство в българската литература", а също така очерците за Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников - които и с теоретическите си обобщения и убеди телността на литературния анализ, и с широтата на литературната ерудиция и патоса на марксическата критическа мисъл, се явяват между най-доброто, което Георги Цанев е оставил в последните две десетилетия, между най-доброто в нашата лите ратурна история и критика от това време. Той никога не е стоял като безстрастен наблюдател на своя литературен пост, а винаги е възприемал новото в съветското и нашето литературоведение, смело е коригирал и собствените си схващания на основата на отлично познаване на българската литература. Затова той дава свое разрешение на редица актуални литературни въпроси.

Димитър Димитров - едно име, което не говори почти нищо на съвре менния читател. Отиват си един по един и онези, които в неизбледнелите си спомени отпреди повече от шест десетилетия биха могли да възстановят нещо от образа на този възторжен идеалист - с крехка физическа фигура на не познаващ отдих работнически организатор, с неспокойно и темпераментно перо на талантлив публицист, с търсеща мисъл на един многообещаващ социа листически литературен критик и учен. Димитър Димитров е от фалангата първи социалистически дейци, които още в онази ранна епоха прозират необ ходимостта от практическа борба за освобождението на работническата класа и участвуват непосредствено в тази борба. И като литератори те не са съзер цатели, а борци, които разчистват пътя на социалистическата идеология и литература. За около 5-6 години обществена и литературна дейност той оставя интересно и съдържателно наследство, което има свое определено място в марксическата ни критика от края на века. На общественото му и литературно дело, на живота му много бързо слага край жълтата гостенка", поко сила толкова млади социалистически сили.

Преди шестдесет години на 16 ноември 1907 г., още на другия ден след пристигането си, умира в Гренобъл Константин Величков. Не само последните дни, но цялата жизнена и писа телска съдба на този наш общественик и писател е свързана с френската култура и литература, с Франция изобщо. Да припомним по-важните факти, като прибавим и някои по-неизвестни данни за неговата смърт, извлечени от френската преса. Първите и в същото време най-дълбоките и трайни впечатления на Величков от френската литература, а косвено и от свободолюбивия френски дух, са от времето на неговото уче ние в цариградския френски лицей. Когато властите поискали един младеж от Пазарджик който да учи на държавни разноски, градската управа единодушно предлага и изпраща Велич ков - проявил се вече като способен и прилежен ученик. И през септември 1868 г. той постъпва BLycée Imperial Otoman. По същото време и по-късно тук учат: Стоян Михайловски, Георги Н. Златарски (известният по-късно професор-геолог), Хр. Генадиев, Ан. Франгя (политически дейци) идр. Организиран по френски образец и с преподаватели и възпитатели французи, лицеят давал възможност на своите възпитаници не само да научат отлично френски език, но и да се запознаят с френската литература, с богатата и поучителна история на борбите на френския народ за свобода..

„Септемврийска поезия" - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и други нарекоха стиховете и разказите на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, появили се в „Нов път" като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите сътрудници на Звънар", Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“.... Вече повече от четири десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, а септемврийската литература - като нов, естетиче ски обособен момент в литературното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика. За най-ярък и характерен, истински „септемврийски“ етап се взема (него именно и съвременниците са нарекли „септемврийски") периодът от 1923 г., непосредствено след въстанието до априлския атентат 1925 г. Като се изхожда обаче от самия конкретен исторически момент, от приблизително еднаквото осветление на септемврийската тематика, от сходните или еднакви естетически позиции и художествени задачи на септемврийските творци, би могло да се прибавят към този характерен етап и една-две години по-късно - след април ския атентат докъм 1927 г. - с дейността на Страшимиров във „Ведрина".

Първите контакти между българи и французи се губят някъде в Средновековието... След Великата френска революция, разтърсила умовете на цял свят, могат да се открият у нас повече отзвуци (поради робството те са далечни и косвени) от борбите на френския народ за свобода исоциална справедливост, от идейните търсения на френското общество. Но фактите от попрякото и конкретно запознаване с френската литература и първите допири и видими нейни влияния върху отделни обществени и литературни дейци, главно онези, които са учили или живели във Франция, са от средата на XIX век. И тези допири и влияния са твърде разнообразни, минават през различни етапи, имат своя интересна история. В настоящите бележки се спираме на онези наши писатели от периода след Освобождението на България от турско робство до към Първата световна война, които са учили във френски училища, живели са във Франция и са започнали творческия си път във френска среда при непосредственото запознаване и въздействие на френската култура и литература. И още нещо интересуват ни преди всичко конкретните факти от това запознаване: съответния град и универ ситет, студентска среда и първи срещи с чуждите писатели, сътрудничеството във френския печат и т. н., необходими както за обогатяване на гражданската биография на писателите, така, разбира се, и за по-пълното изясняване на първите им литературни стъпки и изобщо за творческия им образ. Впечатленията са резултат главно от посещението на местата, където са пребивавали и учили българските писатели, от онези малко следи, които изминалите десетилетия са пощадили... Би могло да се отбележи предварително и следното: и при най-непосредственото въздействие на френската обществена и културна среда, и при най-силното влияние на разнооб разната френска литература върху нашите писатели, те не изгубват собствения си националноиндивидуален облик на творци. Дори когато, особено в годините непосредствено преди Първата световна война, в стиховете на нашите поети, увлечени в символизма, прозвучават тонове или се появяват образи, съвсем подобни на тези у френските им учители, те все пак успяват да запазят българското си лице

Септемврийското въстание в България от 1923 г. бе първото антифашистко въстание, първият, ръководен от Комунистическата партия щурм на трудещите се маси за преграждане варварския поход на настъпващия след Пър вата световна война фашизъм. Кървавите изстъпления, с които управлява щата фашистка върхушка потуши преди 50 години въстанието, бяха почув ствувани като истинска народна трагедия. Всички честномислещи хора в страната бяха възмутени от „омиротворяването“, извършено с такова варварство. Временно победеният народ-титан продължи борбата, която в найголяма степен определи бъдещото развитие на цялата нация. 1 Септемврийското въстание издълба „дълбока кървава бразда" - по думите на Георги Димитров - и в българската литература. Ако войните с тех ния катастрофален край и освежителният полъх на Октомврийската революция отрезвиха по-голямата част от интелигенцията и спомогнаха на мнозина писатели да отвърнат очи от житейските и литературните химери и да ги отправят към хората и конфликтите на живота, Септемврийската епопея и последвалите я кървави изстъпления скъсиха още повече пътя на сближение на творците с народа. За значителна част от тях Септември стана жизнена и творческа съдба - Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и др. По-малко директно, а повече косвено въстанието и преди всичко неговото потушаване въздействува и върху редица художници и компози тори - Иван Милев, Пенчо Георгиев, Любомир Пипков. „Септемврийска поезия“ - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и др. нарекоха стиховете и разказите на Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев, появили се в „Нов път“ като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите съ трудници на „Звънар“, Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“... Още по-късно - Николай Хрелков, Орлин Василев, Крум Велков и други. Вече пет десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, разработвана след народната победа от Емил Коралов, Ст. Ц. Даскалов, Г. Караславов, Емилиян Станев и други, а септемврийската литература - като нов естетически обособен момент в литератур7 ното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика.

Ето че Георги Цанев навърши 80 години - една възраст, на която под хождат спомени и равносметки за преживяното и изминатото... Навярно и той вече е написал или ще напише своите спомени. Очакват се и ще бъдат посрещнати с интерес. Все пак те едва ли ще променят и изместят дълбоко за легналия в съзнанието на няколко поколения образ на критика като въплъ щение както на младостта и темперамента на непосредствената критическа реакция, така и на свежестта и живостта на литературната мисъл, на острото чувство за съвременност и за отговорност пред националната ни литература. Наистина академичната осанка с непроменящия цвета си сняг на главата като че ли позабавиха винаги по младежки забързаната и съсредоточена крачка, но те не успяха и не ще успеят да притъпят непресекващия интерес на Георги Цанев към българската литература днес и в миналото, чувствителната му критическа съвест. Литературната дейност на критика и изследователя Г. Цанев е изцяло впле тена в богатото и сложно развитие на българската литература от края на Първата световна война до наши дни. Той е един от най-активните и проникновени ценители на всичко по-значително в литературата ни между двете световни войни. Независимо от някои добре известни колебания и увлечения, със сигурния си усет и висок критерий за естетически пълноценно художествено изображение той допринася извънредно много за развитието на българската революционна и изобщо демократична и реалистична литература от това време. Последователен застъпник на реалистичната естетика, Цанев приема и утвърждава реализма, взет в най-широк смисъл: и реализма на социалистическата, революционната литература, въплътила най-прогресивните идеи на времето и наситена с революционна романтика, и реализма, ограничен около всекидневието с тревогите и мечтите на малките хора и с характерния предметен стил и език, и реализма, който възкресява историята, миналото... Истински борец за реалистична, социално-съдържателна и идейно целенасочена литература, той е непримирим противник на модернистичните и други влияния. За него мисълта, че символизмът и индивидуализмът са „вчера" за българската литература, е аксиома. Не само открито и смело утвърждава правдивото и талантливото, но и категорично отхвърля фалша и бездарието. Отреагирва с темпераментни отзиви и ударни рецензии на първите прояви на млади поети и писатели, като поема риска да утвърди началните им стъпки и да предвиди бъдещото им развитие. Присъдите и прогнозите му за по-нататъшния път на авторите и изобщо на българската литература с малки изклю чения се потвърждават.

След военния преврат на 19 май 1934 г. за социалистическата литература настъпват тежки дни. Спрени са почти всички по-значителни революционни литературни издания. Засилват се преследванията на прогресивните писатели. Червеният молив на цензурата не разрешава отпечатването или осакатява много творби на социалистическите автори. Трудностите се увеличават и от съвсем очевидната несъстоятелност и непригодност на левосектантската линия и прибързаните революционни лозунги. Всичко това изправя творците пред големия въпрос за преоценка на дотогавашния начин на мислене и действия и в литературната политика, и в подстъпите към темите и проблемите. Онова, което преди това в „Наковалня" и РЛФ, „Звезда" и „Жупел" се долавя и чувствува спонтанно, сега излиза с най-очевидна и императивна наложителност. Цялото развитие на социалистическата литература и критика вече минава под знака на освобождаване от сектантските и социологизаторските увлечения. Разбира се, най-напред преодоляването на левосектантството се извършва в общата политическа и организационна дейност на комунистическата партия. Още в речите на Георги Димитров по случай десетата и единадесетата годишнина (1934, 1935) от смъртта на Димитър Благоев се заговорва открито за неленинската същност на лявото сектантство. Пълно отхвърляне на сектантството и истински прелом в политическата и идеологическата линия на партията настъпва след Шестия пленум на Централния комитет (февруари 1936). Утвърдил - въз ос нова на забележителния доклад на Георги Димитров на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал - работата по изграждането на единния фронт за борба срещу фашизма и войната, за демократични права и свободи като основни задачи на партията, Пленумът въоръжава и отделните партийни групи, и всички дейци в масовите професионални, младежки, културно-просветни и други организации с една истинска ленинска платформа. И резултатите не закъсняват въпреки създадените много по-трудни условия и дълбока нелегалност. Вместо абстрактни апели и необмислени акции комунистите започват истинска масова, конкретна работа сред трудовите хора по градове и села, по фабрики и учреждения, като поставят най-актуалните изисквания за задоволяване на техните мате риални и други най-непосредствени интереси, подготвят добре стачки и протести, без да изпущат естествено и борбата срещу фашистката власт.

Едновременно с първите стихове на Христо Смирненски се появяват и неговите белетристични работи. И до края на живота и литературната си дейност той пише едновременно стихове и проза. И тук, както в поезията, личи едно ранно съзряване, и то преди още да е преминал на революционни позиции. Сред хилядите читатели приживе и изобщо в нашата литература се налага обаче преди всичко като поет. А и сам той в „Да бъде ден!" не поставя нито едно от прозаическите си произведения. И макар в последните години да са направени опре делени усилия за изтъкване по достойнство голямата идейно-художествена стойност на неговата проза (Петър Динеков, Минко Николов, Георги Цанев, Пантелей Зарев и др.), все още поради създадената инерция тя остава по-слабо известна и недостатъчно проучена и изследвана. А прозата на Смирненски, третираща както и в поезията му една и съща социално съдържателна и революционна тематика, се отличава с високохудожествени качества, неотстъпващи в много отношения на стиховете му. Разбира се, има, особено в началото, и художествено неубедителни работи, написани набързо за най-различни списания и вестници. Своеобразни и предимно хумористично-сатирични, прозаичните работи на Смирненски много трудно се поддават на жанрови определения и рамки. Наис тина преобладават фейлетоните, но има и немалко - при всичката условност на определенията - разкази, пътеписи, импресии, различни бележки, анекдоти, диалози... А самите фейлетони по строеж и тематика са също така разнообраз ни - политически, битови, фейлетони-монолози, фейлетони-приказки, фейлетони-писма, сценки... Но във всичките тези жанрови „хибриди" Смирненски осъществява естествено и художествено обосновано преминаване от събитието към лириката, от битовия детайл към алегорията, от памфлета към афоризма, от „хрониката“ към фарса и т. н. Проявява също така изключителна импровизаторска дарба, която трудно може да открием у друг български прозаик, и то на неговата възраст. Безвременната смърт лиши българската литература вероятно и от един бъдещ блестящ автор на комедии.

В едно от своите „Писма от затвора" Тодор Павлов, говорейки за поетич ното съзвездие от тримата славни наши христовци - Ботев, Смирненски и Ясенов, определя Христо Ясенов като „прелестна виолетова звезда", като „велика душа, прекрасен човек, богато надарен поет и рядък войник-редник на нашето пролетарско революционно движение", 1 Тази оценка и характеристика, направена от един от най-близките другари на поета наскоро след трагичния му край през 1925 г. и изхвръкнала от затворническата килия преди повече от половин век, все повече и повече се утвърждава в революционната литература и в признателната памет на поколенията. Гражданската и творческата съдба на Христо Туджаров - Ясенов (литературен „кръстник“ и „откривател" му е Антон Страшимиров), неговото кратко (малко повече от едно десетилетие) присъствие в българската литература наистина са огрени от всеотдайността и нравствеността на голямото му сърце, от неподкупността и скромността му на кристално чист човек и поет. Разбира се, обликът, смисълът и дълбочината на хуманизма и високата етичност се разширяват и обогатяват в зависимост от онази трудна, но и много показателна еволюция, която той извървява в идейния и творческия си път. 1 В предвоенните и военните години - Ясенов се появява в печата през 1910 -1911 г., след като отлично се е запознал още от гимназиалните години с българската и руската литература, главно с руските символисти (Балмонт и др.) - той като духовен син на своето време е увлечен по индивидуализма и особено по модния символизъм. Подобно на поетичните си връстници от „символистичната фаланга" Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Емануил ПопДимитров... и той, мизеруващият студент от Рисувалното училище (загубил след неизбежния „конфликт“ подкрепата на баща си, притежател на магазин в родното Етрополе), възприема като своеобразно откровение както аристократично-, аполитичните" проповеди за отдалечаване от уличния „шум и крясък, т. е. от социалните борби, така и преди всичко апелите за чисто изкуство" със смътните символи и песимистични откровения, с признанията за вечната скръб и страдание, с постоянната самотност и безродност и други скрижали и образи на символистичната поетика. З

Появил се в литературните издания към средата на първото десетилетие на ХХ в., Емануил Попдимитров проявява твърде голяма продуктивност на „дебютиращи поет и само за няколко години заема своето място сред поетич ните си връстници от така нареченото „символистично" поколение: Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Христо Ясе нов и някои други. Неговото място сред тази фаланга обаче е доста своеобраз но, тъй като подобно на Дебелянов и Ясенов той създава, особено в началото, едно не напълно еднородно и различаващо се по идейно-емоционалната си основа, а в известен смисъл и по своята поетика творчество. Дори единодушната и почти задължителна уговорка-извод на всички, които са писали за поета - и при появяването на първите му стихосбирки, а и до днес, и хвалители, и по-сдържани ценители, та и отрицатели, - е още по-категорична: Емануил Попдимитров оставя противоречиво литературно наследство. Наистина едновременно с първите си стихове, изградени под несъмне ното влияние на теорията (философията) и стилистиката на символизма, Емана нуил Попдимитров пише и творби, които се отличават с повече или по-малко реалистичен и романтичен облик, но във всеки случай освободени от крайностите на неясната и екзотично-символистична образност. Тази „двоякост поетичната изява, обяснението на която трябва да се търси в сложното въздей ствие и взаимодействие" на различни житейско-биографични и исторически, идейно-психологически и литературни фактори, съществува преди всичко в до военното поетично дело на Емануил Попдимитров. При новата революционна обстановка след Първата световна война, в борбата между индивидуалистичната изолираност на поета -символист и романтик, от една страна, и гражданските вълнения на тръгналия все по-уверено по пътя на реализма творец - от друга, постепенно връх взема социалносъдържателната и реалистична тенденция, за да стигне през 30-те години (при всичките колебания и зигзаги) до пълна победа на реализма. Тази еволюция на поета става и един от най-симптома тичните примери, показващи не просто развитие, но и превъзмогване и преодо ляване на символизма главно чрез по-голямото проникване в стиховете на пое та на българската природа и земя, чрез хуманистичното преклонение пред красотата и любовта. А във връзка с това и вслушване в историческите и циалните повели на времето. Пътят на Ем. Попдимитров потвърждава и илюстри ра по най-безспорен начин общите прогресивни тенденции в националния лите ратурен процес от първото десетилетие на века до победата на социалистиче ската революция.