Ванда Смоховска-Петрова

В творческите среди в Полша се очертаха след ХХ конгрес на КПСС и VIII пленум на Полската обединена работническа партия две напълно противоречиви явления. Едното се изрази в критика на догматизма и в разкриване пред писателите на нови творчески социалистически перспективи. От друга страна, обаче, под влияние на понякога безпринципната критика, се извърши в някои среди процес на идеен регрес. В разгара на критиката се обадиха ревизионистични гласове, които поставиха в центъра на своите атаки политическата проблематика: отноше нието на властта към масите, ролята на партията в обществото, значението на социалистическата идеология в практическия държавен и обществен живот. Дори отделни автори достигнаха до извода, че за да се избегнат грешките, трябва да се действува, без да се опираме върху каквато и да е идеология, въз основа на технологическото практическо отношение към обществените въпроси. Тези ревизионистични схващания намериха най-ярък израз в очерка на Лешек Колаковски „Жрецът и шутът“, в който авторът се мъчи да докаже, че човекът е изправен само пред една основна алтернатива: да възприеме отношението към живота на жрец или на шут. И Колаковски доказваше всичките предимства на шутовското отношение. Всякакви системи и идеологии ограничавали свободата и съ вестта с догми, сковавали ума - единствения изразител на човешкото достойнство. Основна грешка в миналото била поставянето на историята в ролята на предишния бог, заместването на фактите с оценките, докато за фактите могъл да съди само умът, неограничен от никакви системи и догми, готов да се подиграва с приетите порядки. „Шутовското отноше ние" о означаваше за Колаковски технологическо отношение към проблемите, то беше едно ревизионистично преминаване върху позициите на буржоазния неопозитивизъм. за Спирам се подробно върху това „откровение“ на ревизионизма, да разберем същината на ревизионистичните прояви в Полша през годините 1956-57 и за да можем да схванем и онези положителни явления, които се наблюдават в полския културен живот от три години насам.

Първият тласък за дискусията, посве тена на литературната критика, даде младият критик Анджей Кийовски, като в разговора си с трима от най-изтъкнатите полски писатели - Ярослав Ивашкевич, Казимеж Брандис и Вилхелм Мах обвини съвременната полска литература в редица смъртни грехове: тя не е съумяла да намери ново тълкуване на обществената ангажи раност на писатели, което да замести предишната, вече отхвърлена формулировка, не е успяла да постигне съзвучие със съвременната световна литература, образът на човека, който тя създава, бил остарял в сравнение със съвременните знания за човека и най-после тя е скъсала връзките си с традицията. Тримата изтъкнати писатели, които взеха участие в разговора, не само победоносно отхвърлиха обвиненията, но и минаха в контраатака, като от своя страна заявиха, че литературната критика боледува от остра микромания и липса на перспективи, рови се в книги на отделни автори, без да види това, което те създават като съвкупност, липсва и по-широк поглед и умение да синтезира. Друг неин недът е пълната липса на доверие към родната почва и към нейната плодовитост. Критиците често като хипнотизирани виждат само свое собствено Тълкуване на обществената ангажираност на писателите или издигат в култ някой чужд писател и всички творби, които им се предлагат от полските творци, възприе мат като ценности с вторична стойност в сравнение с чуждите образци.

Във връзка с работата ми върху темата „Михаил Чайковски - Садък паша и България", започната преди няколко години, проучих значителна част от архивите на княз Адам Чарториски, които се намират в музея „Чарториски“ в Краков. Тези архиви съдържат богати данни и редица важни документи за българското Възраждане и по-специално за църковния въпрос, както и за живота и дейността на такива изтъкнати възрожденски дейци като Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Константин Огнянович и Александър Екзарх, а също така за Теохар Пиколо, княз Богориди и други. Между новооткритите документи се намират: 1. Неизвестният досега текст на обстоен Меморандум на Бозвели до турските власти от 1 септември (12 септември стар стил) 1844 г. Това е първият подаден от Неофит меморандум след завръщането му от първото заточение. Запазен е във френски превод. 2. Писмото на Неофит Бозвели до княз А. Чарториски от 17 март 1845 г.; запазени са българският оригинал и полският превод. Писмото представлява интересна литературна творба. 3. Писмото-отговор на княз А. Чарториски до Неофит Бозвели от 7 юли (25 юни стар стил) 1845 г. в полския оригинал. 4. Нотите на Михаил Чайковски до Високата порта по българския въпрос от 11 и 18 май 1845 г. 5. Нотата на Михаил Чайковски до Риза паша и Шакиб Ефенди от 31 юли 1845 г. по повод на отвличането и заточението на Неофит Иларион от гръцкия патриарх и нотите по същия повод до Високата порта от 3 август 1845 г. и до турския министър на външните работи от 9 август 1845 г. И трите ноти са запазени във френски превод. 6. Нотата на Михаил Чайковски до Решид паша по случай предстоящото пъ туване на султана из европейските земи на турската империя от 10 февруари 1846 г., във френски превод. 7. Писмото на Неофит Бозвели от второто му заточение до Лазар Теодорович, сръбския дипломатически представител в Цариград, от 23 август (5 септември стар стил) 1845 г., в превод на полски. Това писмо съдържа подробни данни за Неофитовото отвличане и заточение. 8. Писмото на Иларион Макариополски до Фоад Ефенди, първи драгоман на Високата порта, изпратено от заточение с Дата 28 август 1845 г., запазено във френски превод. 9. Писмото на Константин Огнянович: до полския агент (помощник на Чайковски) Михаил Домброва Будзински от 27 Октомври 1846 г. от Белокриница и до Чайковски от Виена, датирано 13 юни 1848 г., и второ също от Виена с дата 20 юни 1848 г. Първото от тези писма е запазено в полски превод, а останалите две са запазени в руския им оригинал, с превод и на полски език. 10. Най-богат фактически материал за протичането на българската църковна борба през тези години, за дейността на редица изтъкнати български книжовници и възрожденски дейци и за българополските връзки през средата на XIX век съдържат рапортите на Чайковски до А. Чарториски, писани от 1841 до 1850 г., редовно два пъти в месеца. От 26 юни 1843 в тях е въведена специална рубрика, озаглавена „България". Отделно място сред намерените мате риали заемат преводите на френски език на известните вече в България документи: прошението до султана от жителите на Свищов от 15 ноември 1844 г., благодарствен адрес на българите от Цариград до Мехмед Али паша от 1845 г., жалбата до Високата порта от името на целия бъл гарски народ от март 1845 г., и предго ворът към превода на Хатишерифа от януари 1845 г., написан саморъчно от Иларион на български език, но с латинска азбука. Значителна част от тези документи ще бъдат публикувани в труда ми „Нови данни за Неофит Бозвели и българския църковен въпрос", който е вече подготвен за печат. Намерените материали са очевидно доказателство, че полските архиви не само в Краков, но също така във Вроцлав, Познан и Курник трябва да бъдат проучени и че по-нататъшното издирване ще даде възможност за откриване на редица нови документи и данни за българското Възраждане и българо-полските връзки.

Избухването на Кримската война (1 ноември 1853 г.) буди нови надежди у полските патриоти. Трескаво вълнение обхваща и полската емиграция в Париж и Лондон, тъй като тя вярва, че избухналата война ще се превърне във всеобща война за освобождение на народите. Всички погледи са обърнати на изток. Всички политически групировки смятат, че съдбоносният час е ударил и излизат със свои програми за действие. Полските демократи в Лондон, тъй наречената Централизация, искат да предизвикат въстание в самата Полша. „Младата демокрация“ („Коло") в Париж, начело с миерославски, Висоцки и Елжановски възнамеряват да създадат в споразумение с Наполеон III полски легион в Турция. Към същата цел се стреми аристократическият лагер на полските емигранти „Хотел Ламберт", чийто водач княз А. Чарториски е признат от френския и английския кабинети, след обявяването на войната, за единствен представител на Полша в емиграцията. Френското обществено мнение е благосклонно настроено към полските домогвания и в Париж се говори, че Наполеон III имал искрено намерение да възстанови Полша. Княз Чарториски води продължителни преговори с френското и английското правителства, за да осигури някакви определени гаранции в полза на Полша срещу предлаганото участие на полските войскови части на страната на съюзниците. Неговият пръв сътрудник и племенник Владислав Замойски заминава през януари 1854 г. за Цариград, за да преговаря лично с Портата относно формирането на полски легион при турската армия. Със същата цел е присгигнал вече в турската столица (2 ноември 1853 г.) и Висоцки като пратеник на парижкото „Коло“.

Интересът, който проявява нашето литературознание към връзките ни с нашите съседи в миналото, е отраден факт. Той свидетелствува за вниманието, с което лите ратуроведите у нас се обръщат към найхубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи. Освен това тоя факт свидетелствува, че се разширява тематичният периметър на нашето литературознание; той е израз на стремежа на нашата литература да намери свое място в един по-широк литературен контекст. Затова първият въпрос, който възниква при запознаването ни с наскоро излязлата книга за българо-сръбските литературни отношения през XIX в., е дали тя отговаря на изискванията на една толкова важна и сложна задача. Трудът на Конев се състои от две части. Първата - Голямото начало" съдържа четири глави: 1. Книжовен обмен между българи и сърби. 2. Преведени и побългарени произведения. Характер и значение. 3. Творческият път на П. Р. Славейков и сръб ската литература. 4. Сръбски учители в България. Книжовна и културно-просветна дейност. Във втората част, която се нарича В подкрепа на реализма в литературата", са включени главите: 1. Прикосновения с драмата. 2. Любен Каравелов в развитието на сръбската реалистична повест. 3. Преди изгрева на свободата.

Извънредно интересният труд на Г. Д. Гачев „Ускоренное развитие литературы" ни дава възможност да го погледнем и оценим и в по-широк план, несвързан пряко с проблематиката на българската възрожденска литература. Основната авторова концепция за у с кореното развитие поставя съ временни въпроси, които имат перспектива да стават все по-съвременни. Всяко ново поколение и всеки отделен, появил се на този свят индивид, трябва да премине ускорено развитие, за да може да възприеме в сбита, съкратена форма опита на чове чеството, добит в неговото вековно развитие. Ето защо концепцията на автора е много актуална, плодотворна и от голямо значение и за тези, които работят върху творчеството на отделни писатели. За личната ми работа напр. върху М. ЧайковскиСадък паша книгата на Гачев с поставените и решавани в нея проблеми е извънредно полезна. Защото и аз се сблъсквам с ярък случай на ускорено развитие. Идейното оформяне на полската емиграция във Франция през ХІХ век поставя този въпрос с цялата му острота. Полските емигранти при стигат в Париж - най-издигнатия тогава културен център на Европа, от една феодална страна, някои дори, като Чайковски, от далечна Украйна, където и в бита и в светоусещането на хората има още твърде много от фолклорно-епическия стадий на човешкото развитие. И те трябва да настигнат в ускорени темпове нивото на найнапредналата човешка мисъл в областта на политиката, социологията и литературата, като всеки изхожда при възприемането на новото от своеобразния си личен опит и лични знания и разбирания за света, донесени от родината му.

Едно от най-интересните събития в културния живот на Полша през тази есен беше първият международен конгрес на преводачите на полската художествена литература (първа проява от този род в социалистическите страни), състоял се от 4 до 12 ноември т. г.. По покана на Агенцията на авторите пристигнаха във Варшава над 60 души (от СССР и социалистическите страни, от скандинавските държави, от Англия, Франция, Италия, ГФР, Южна и Северна Америка, Монголия, Япония и Израел), между тях и изтъкнати поети и писатели, които на 32 езика превеждат полската художествена литература. Целта на конгреса беше полската страна да даде израз на своята благодарност и признател ност към тези, които със своя труд запознават чуждестранните читатели с постиженията на полската литература, и да им даде възможност да се запознаят с живота в Полша, да влязат в тясна и непосредствена връзка с писателските среди и да опознаят по-отблизо проблемите на литературното развитие в Полша.

От 3 до 5 декември м. г. в Краков заседава XV конгрес на полските писатели. Едно от централните места в разискванията на конгреса зае въпросът за създаване на нови литературни списания. Редица от изказалите се подчертаха, че недостатъч ният брой на списанията не благоприятствува за създаване на сериозна литературна критика и публицистика, а довежда до повърхностна форма на фейлетонна критика. Идейно-художествената инициатива е доголяма степен спъната, а литературните оценки, които дава само един централен литературен орган, по неизбежност са едностранчиви. Изтъкната бе необходимостта от издаване на списание, посветено на чуждестран ните литератури, от типа на съветското „Иностранная литература". Група млади писатели се изказаха за издаване на списание, което да печата само творби-дебюти. На първо място обаче се постави въпросът за излизане във Варшава на още едно централно литературно списание, което да отразява творческите търсения на писателите от столицата.

В литературния печат на всяка страна намират широко отражение онези въпроси от литературно, литературно-критическо, обществено-културно и философско-идейно естество, които в определен период най-много вълнуват дадено общество. За да доловим по-важните от тях, без да се спираме на въпросите-еднодневки, трябва естествено да обхванем с поглед по-голям откъслек от време. В този преглед се проследяват някои от по-важ ните проблеми, които са привличали вниманието на полските критици, писатели и пол ската културна общественост през последните месеци и намериха своята изява по страни ците на полския литературен печат. Поради голямото разнообразие и пъстрота на пробле матиката, ще се ограничим тук само с ония въпроси, които засягат белетристиката и поспециално романа.

Михаил Чайковски - Садък паша, един от най-популярните полски писатели през миналия век и активен политически деец, е прекарал 30 години от живота си в турската империя. Той пристига за пръв път в Цариград в 1841 г. като политически агент на княз Адам Чарториски. Смел, енергичен, подвижен, той предприема редица пътешествия из европейската част на империята и скоро започва да се ориентира много добре по редица въпроси, свързани политическото положение и бита на поробените балкански народи. Близките му връзки Константин Огнянович (известно време - помощник на Чайковски), Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, наред с тясното му сътрудничество с някои видни сръбски политици (Вучич, Петроневич) и сръбския дипломатически представител в Цариград - Лазар Теодо рович, задълбочават и утвърждават неговите познания.

Артур Сандауер е една от най-крупните личности в съвременната полска критика. Добър познавач на европейската култура и тънък естет, той енадарен с усет към модер- ното и с проницателен поглед, когато се касае за творци-модернисти. Появата на книгата му „Лирика и логика" - сборник от избрани критически очерци и студии, плод на няколкогодишен труд - ни дава възможност да добием по-цялостна представа както за критическия метод на автора, така и за изповядваната от него естетика.

Откакто типологическите съпоставки добиха гражданственост в сравнителното литературознание, изтласквайки на втори план проучванията на контактните връзки, някои смятат, че в тази област цари с нищо неограничена свобода. Могат да се изучават явления, възникнали независимо едно от друго, при еднакви, а дори при различни условия и тук са позволени всякакви своеволия... На такова своеволие може да прилича на пръв поглед и опитът за литературен паралел между „Славянобългарска история" на Паисий и „Книги на народа и полското пилигримство“ от Мицкевич, създадени 70 години по-късно от съчи нението на българския монах. Тези творби са не само плод на две различни епохи, но и в жанрово отношение са твърде различни. „Книги на народа и полското пилигримство" не са исторически труд. Те представляват по определението на проф. Юлиан Кшижановски „вдъхновена политико-морална брошура, стилизирана по библейски образец, което подчертава нейния нравоучителен характер". И при все това изглежда, че подобен паралел ще може да отговори на категоричното изискване, което трябва да се поставя пред всякакъв род типологически съпоставки: те трябва да водят или до нови теоретични наблюдения и изводи, или да допринасят за по-дълбокото проникване поне в едната от сравняваните творби. На времето проф. Ив. Д. Шишманов е сравнил „Славянобългарска история" на Паисий с „Емил“ на Русо, излезли през същата 1762 г., въпреки цялата разлика на „умствените кръгозори и културна среда" на двамата автори, за да изтъкне огромното значение на труда на хилендарския монах за българите, равно на онова, което „Емил“ имал за цялото човечество. С още по-голямо основание могат да бъдат съпоставяни две творби, чието значение за двата славянски народа е не само изключително, но и твърде сходно. Те са получили у народите си ед наква оценка. Нарекли са ги „народни библии“, „национално евангелие". Още в 1871 г. Марин Дринов пише, че отец Паисий „след дълговременен труд" пуснал между българите една „света за тях книга “3, а 65 години по-късно Боян Пенев, вече въз основа на конкретен историко-литературен материал, изтъква, че на Паисиевата „История“ се гледало като на народна библия и че са 1 Julian Krzyzanowski, Paralele, Warszawa, 1961, стр. 313. 2 И. Д. (Шишманов), 1762, Паисий и Руссо, Денница, І, 1890, кн. 7-8, стр. 353-354. • М. Дринов, Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му, Периодическо списание, 1871, кн. 4.я поставяли в църкви редом с евангелието. Ив. Д. Шишманов в цитираната вете статия нарича труда на светогорския монах „български нов завет За няколко поколения в Полша „Книги на народа и полското пилигриме ство" на Мицкевич са били национално „евангелие“ и „катехизис“ и така ги на ричат полските литературоведи. В началото на нашия век изтъкнатият истори на полската литература Станислав Тарновски говори за „Книгите" като за калог или катехизис на народа", а в излязлата през миналата 1969 г. „История на полската литература“ от Ю. Кшижановски авторът пише за величието н „националната библия - брошурата на Мицкевич „Книги на народа и полското пилигримство "4. Добили еднакво значение у народите си, двете „национални библии" трябва да притежават черти, които ги сродяват. Названието, с което са ги удостоили двата народа, ни заставя да предполагаме, че те са оптимистично предсказване, радостна вест (евангелие значи буквално „весело послание") за двата народа, пътеводна звезда, която ги води към избавление и техен своего рода нравствен кодекс.

липсва

Може би още в началото трябва да се изтъкне, че самото название сравнително литературознание“ е будило и продължава да буди сериозни възражения. И действително то не е от най-сполучливите. Сякаш узурпира правото на сравнение, неизбежно, както знаем, при всяка критическа оценка. Но тъй като то вече доби гражданственост, трябва да го възприемем като условен термин, означаващ една област от литературознанието, която, най-общо казано, проучва зависимостите, връзките, аналогиите и сходствата, а съответно и разликите между литературните явления, принадлежащи към различни национални литератури. От втората половина на XIX в. връзките между отделните национални литератури стават все по-очевиден факт. Но още през първите десетилетия на миналото столетие за съществуването на тези връзки започва да говори по-определено Сент Бьов, а преди него френските енциклопедисти вече загатват за някои прояви на литературните взаимоотношения, което лесно можем да си обясним с насочеността на научната им мисъл, опряна върху многообразен и многонационален материал. Неслучайно изтъкнатият съвременен френски компаративист Рене Етиамбл (Rene Etiemble) говори за „енциклопедичното призвание на компаративиста“. През годините 1827-1830 Гьоте, развивайки някои мисли на учителя си Хердер, заговаря може би пръв за световната литература като жив и постоянно обогатяващ се пантеон на най-хубавите творби, създадени от човечеството. 1 Бързото развитие на етнографията през тридесетте години на XIX в. извършва твърде полезна подготвителна работа. Стремежът към определянето на капитала от световните теми, сюжети, образи, макар и откъснати от по-широк „значеш" контекст, поражда правилната догадка за тясната връзка между литературните явления в цял свят. Митологическата школа на братя Грим разкрива любопитния факт на пренасянето на фолклорни сюжети от древна Индия в Европа. Разните континенти се оказват свързани помежду си с неподозирани порано нишки..

Чудя се на двамата автори на разглежданите тук статии как те не забе лязват, че в същност прекрасно взаимно се допълват. Естествено на тях им пречи раздразнението. За разлика от Никола Георгиев, който нарича раздразне нието си „справедливо", аз мисля, че гневът може да бъде справедлив, но раздразнението е винаги несправедливо. Разбира се, статията на Никола Георгиев, печатана в „Литературен фронт", съвсем не е структуралистична. А и да беше такава страхът от някакво наводнение в България от литературни изследвания, които си служат било със структурален, било със семиотичен, митологичен или психоаналитичен метод, ми се вижда като страх от салемските вещици. И така нито Никола Георгиев е структуралист, нито Тончо Жечев е „консервативен романтик“. Чисто и просто имаме пред себе си двама способни критици, единият от които се отличава с по-жив, по-непосредствен, по-емоционален подход към литературата, и другия, който я възприема повече с ума си и с по-хладна разсъдителност. Това, разбира се, съвсем не значи, че подходът на Тончо Жечев е ирационален и подобно обвинение е остатък от надживяното вече днес бинарно мислене. Също така е неправилно да се мисли, че начинът, по който др. Георгиев възприема литературната творба, е лишен от всякаква емоционалност. Подходът на Н. Георгиев е несъмнено по-ефикасен за схващането на общото, на онова, което прави всяко произведение достойно да го причислим към автентичната художествена литература. Подходът на Т. Жечев е безспорно по-пригоден за разкриване на онова, от което зависи своеобразието, неповторимостта на един литературен феномен. Но двата подхода съвсем не се изключват, а, напротив, взаимно се допълват и взаимно утвърждават постиженията си. Никола Георгиев в статията си „Препрочитайки „Диви разкази" разкрива по убедителен начин такива съществени черти на героите на Хайтов като тяхната раздвоеност, силата им, която същевременно е и тяхна слабост, действията им, които противоречат на собствения им разум и разбирания, неразривната връзка между страха и смелостта, както и целият този механизъм, при който „малоценното, важното и неважното непрекъснато разменят местата си“. Но някой би могъл да възрази, както впрочем прави Тончо Жечев, а и Кр. Куюмджиев в изказването си, че всички тези черти са характерни за всяка литературна творба. Тук би трябвало да се подчертае изрично, че те са наистина характерни обаче само за значителните, бележитите литературни творби, а в слабите в художествено отношение, едноизмерни и плоски те винаги отсъствуват.

Полският комитет по славянознание ос ществи интересно и полезно дело - изд ване на сборник от студии, посветени на в проса за отражението на последната войн в славянските литератури. Сборникът, чийто редактор е директорът на Комитета по сла вянознание проф. Йежи Шлизински, се с стои от два тома и е озаглавен „Славянските Литератури за Втората световна война". Първият том съдържа студии, в които се разглежда рецепцията на източнославян ските творби с горепосочената тематика в Полша и проникването и възприемането на от съ полските литературни произведения от щия тип в Съветския съюз. Вторият, който тук е обект на нашето внимание, е посветен на рецепцията на творбите с военна тематика на западно- и южнославянските писатели в Полша и на полските творби в Чехосло вакия, България и у лужишките сърба. Първата част на сборника съдържа шест студии, в които е разгледана рецепцията на чешката литература с военна тематика в Полша до 1955 г. и от 1956 до 1969 г. на словашката, лужишката, българската и на литературите на югославските народи. Свър заните с рецепцията въпроси са поставени в широк историко-литературен контекст. Това ни дава възможност да разберем КОЛКО голямо и важно място заема военната тема тика в съвременната литература на славян ските народи. Особено интересна е кон статацията на Едвард Мадани, че в литера турите на югославските народи темата на партизанската борба е почти обсесия и че тя придава на цялата литература на Югославия специфичен белег, който я различава от съвременната европейска литература. Сту диите от тази първа част разкриват разнообразието на тематиката, обхващаща както борбите на славянските народи по фронтовете и в партизанските отряди, така и страданията им в хитлеристките концлагери и затвори, а наред с това и всекидневната съ протива на обикновения човек от града и селото.

Зигмунт Милковски, известен в Полша с писателския си псевдоним Теодор Томаш Йеж, написва своя роман „В зори" през годините 1887-1888, т. е. почти в същото време, когато Вазов създава „Под игото“. Действието в романа на Милковски започва преди Априлското въстание, около 1872 г., и завършва с освобождението на България. Той може да се счита за исторически роман, въпреки че авторът е съвременник на описаните в него събития. Тези събития са точно локализирани в историческото време, а погледът на разказвача е синтезиращ поглед „ех post" върху един завършен вече период. В романа „В зори" са въведени, макар и с изменени имена, исторически лица и целият изобразен в него свят е затворен в граници, определени от хода на историята. За историческия характер на своя роман си дава пълна сметка и самият автор. В краткия предговор към първото издание на книгата той пише: „Романът, който предлагам на читателя под наслов „В зори“, се отнася до съвременната история на България, до момента на народното възраждане. Историческия си роман със съвременен сюжет Милковски построява според образеца на Уолтър Скотовия модел. При този модел обикновено дистанцията между изобразявания свят и читателя е голяма. Тя значително се намалява в историческите романи със съвременен сюжет. В тях разказвачът се добли жава напълно до конвенцията на „общия свят" с читателя, присъща на съвре менните романи. У Йеж обаче голямата дистанция във времето е заместена с голямото разстояние в пространството. За полския читател изобразената в тази творба действителност е далечна, почти екзотична, малко позната, каквато е била действителността на отдалечените епохи за читателите на Скот. Уолтър Скотовият роман реконструира непознатия и далечен за широкия кръг читатели свят по ясен, достъпен и увлекателен начин. Ето защо този модел е бил в случая много подходящ. И така в романа „В зори“, както у Скот, разказвачът е всезнаещ и неговото „всезнание“ е близко до проницателността на обикновения читател. Романът има, както винаги в Скотовия модел, завършена композиция. Представени са, както у Скот, две враждуващи помежду си страни и е спазен паралелизмът между частните съдби на героите и развоя на политическия живот. Решаващи за съдбата на героите са историческите конфликти и тяхната благополучна развръзка. Освобождението на България дава възможност на две любовни двойки да сключат щастлив брак, за което ни се съобщава по съвсем традиционен начин на последните страници на творбата.

Това заглавие може да изненада. Първо - въпросът за влиянията днес вече не е на мода и някои, изпаднали в новата крайност, са дори склонни да признават само типологическите сходства, като забравят, че всеки голям творец се е влияел от други творци и че творчество без влияния не съществува. Те забравят и мъдрите думи на Белински, че прогресът на народа е народен дори и тогава, когато заема от други народи... Изненадващо може да бъде и това, че тук се говори за влияние на Словацки върху Славейков, а не на Мицкевич, както е станало вече обичайно. В нашето литературознание има редица изследвания - на Малчо Николов, Боян Пенев, Иван Леков, Петър Динеков, които разглеждат влиянието на поемата „Пан Тадеуш“ от Мицкевич върху „Кървава песен“. Съществен принос към този въпрос са и студиите на полските слависти Юзеф Магнушевски: „Пенчо Славейков и Мицкевич“ и Тереса Домбек-Виргова „Кървава пена сен" на фона на традициите на европейската епопея." Но за влиянието на Юлиуш Словацки върху епопеята на Пенчо Славейков досега не е писано. Нещо повече - както полският славист Владислав Бобек, така и Петър Динеков предполагат, че творчеството Словацки не е било познато на Славейков. Наистина Владислав Бобек в цитираната тук студия „Няколко бележки за символичното значение на главните образи в „Кървава песен" на П. Славейков" за пръв път долавя по-голямата близост на Славейков като творец със Словацки, отколкото с Мицкевич. Полският славист с право отбелязва, че героите „Кървава песен“ са „не толкова герои на една фабула, колкото персонажи на мисълта поета", а това е черта твърде характерна и за много творби на Словацки, докато у Мицке вич „всички герои живеят с живота на художествената действителност“. Бобек вижда някаква аналогия между разкриването на ролята на вожда на народа в „Кървава песен" B на ив последната и останала незавършена поема на Словацки „Крал Дух“. Но тази аналоИ гия е безспорно резултат на известни сходства в мирогледа на двамата поети и за някакво влияние тук не може да става дума. Толкова повече, че мистичната идея за един единствен крал-дух", който се превъплътява в редица полски крале, за да води полския на род към предопределената му цел, е съвсем чужда на Славейков. В „Кървава песен" педи ният“ и „очакваният се схваща по-скоро като еманация на българския национален гений. за която всички големи български водачи на народа и творци са само предтечи. Бобек сравнява и някои образи от поемата на Словацки „Анхели“ с образите от „Кър вава песен“.

Още през XV в. бележитият италиански ренесансов мислител Николай от Куза в своя диалог „Де менте“ е казал: „Никаква част не можем да разберем, ако не разбираме цялото, защото цялото определя частите, като ги прониква и се явява в тях." А в наше време същата мисъл, приложена към литературознанието, изказва изтъкнатият съветски ориенталист Н. И. Конрад: „Пространствената ограниченост пречи за създаването на пълна и правилна характеристика на литературните процеси у отделните народи. Съзнанието, че историята на българската литература е част от историята на европейската литература, а оттам и от световната, е не само необходимо при написването на една нова история на нашата литература; то е и условие, без което не може. Ето защо задачата да се постави историята на българската литература в общоевропейски контекст е неотложна. Струва ми се, че един принос към изпълнението на тази задача и, така да се каже, един вид подготвителен фазис е поставянето на историята на българската литература първо в контекста на по-близките й литератури - от същата източна зона на Европа, или в контекста на балканските литератури, една естествена среда, към която принадлежи и бъл гарската литература. Не по-малко полезен и важен може да бъде и опитът да се постави българската литература в общославянски контекст, което тъкмо за мен e задача най-близка и до интересите ми, и до моите компетенции. Тук безспорно можем да се натъкнем на възражението: защо да се поставя българската литература в общославянския контекст? Съществува ли въобще някаква славянска и литературна общност? Старата българска литература не е ли свързана много повече с византийската, отколкото с която и да е от славянските литератури, едва зараждащи се по това време, и т. н.? Длъжни сме първо да отговорим на този въпрос. c За пръв път Адам Мицкевич в своя курс по славянски литератури, четен през 40-те години на миналия век в Колеж дьо Франс в Париж, поставя този проблем и го решава по начин, валиден в много отношения и до днес. Мицкевич изрично изтъква, че славянските литератури не представляват някакво ограничено цяло общ развоен процес, че всяка върви по свой своеобразен и неповторим път, понякога твърде различен от другите славянски литератури, но че въпреки това тези литератури притежават редица общи черти, които ги различават от западноевропейските. Общите черти Мицкевич извежда от сходната историческа съдба на славянските народи и от несъмнения факт, че тези литератури се появяват по-късно на общоевропейска сцена (изключение прави тук старобългарската литература). Опирайки се на този факт, Мицкевич идва до извода, че контактът на 44 славянските литератури с по-примитивни форми на съществуване, с народното творчество, с патриархалния семеен живот е по-близък, като третира славянския свят като sui generis „село" на Европа, докато Западът е за него един вид неин „град“.

Съвременният литературовед, който си поставя за задача да подготви синтетично изследване върху творчеството на един писател или поет, притежава пълното съзнание за неизчерпаемостта на темите от подобен вид. Ето защо все по-често се появяват мо нографии, чиито автори в подзаглавието прецизират гледната точка, от която ще разглеждат делото на един творец, очертават тематичния кръг, върху който ще със редоточават своето внимание. Така е постьпила и известната у нас полска българистка Тереса Домбек-Виргова. Нейната монография, посветена на творческото дело на Пенчо Славейков, носи заглавието „Пенчо Славейков. Традиционализъм и новаторство". Естествено от голямо значение е в подобни случаи гледната точка и кръгът от проблеми да бъдат избрани сполучливо, тъй като с всяко творческо дело са свързани цял комплекс въпроси, от които едните са от първостепенно значение, докато другите не са така съществени. Когато четем книгата на полската българистка, стигаме до убеж дението, че авторката е направила много сполучлив избор, позволил и да постави ключови за разбирането на творчеството на Славейков проблеми. 195 В първата глава се посочват трудностите, на които се натъква всеки изследовател на творческото дело на автора на „Кървава песен". Интерпретацията му, както изтъква авторката, почти постоянно се е движила между двете крайности - апотеоза и отрицанието, - като апотеозът е допринесъл за създаване на легендата за Славейков, в не помалка степен развита и укрепена и от самия поет.

С нито една дума Софроний Врачански не споменава в своето „Житие и страдания грешнаго Софрония" за срещата си с Паисий и за ролята, която е изиграла в живота му, в неговата просветителска и книжовна дейност „История славянобългарска“. Авторът на „Житието" вече се е добрал до истината, че в една страна на най-варварско политическо робство и коварно духовно потисничество всички полезни и спасителни за народа мероприятия трябва да се вършат тихомълком, без приказки, без шум, скришом. Привидно да се сътрудничи с властта - турската и фанариотската, - а в същото време да се „прекарва водата под сеното“, както казва Богориди, навярно научен на тази мъдрост от дядо си. Независимо от това самата концепция на „Житието" е изключвала, както ще видим, всякакви отклонения в насока към описанието на просветителската дейност на автора и патриотичното му израстване. Няма обаче никакво съмнение, че срещата на Софроний с Паисий и неговата „История“ е упражнила най-дълбо ко, най-решително въздействие върху поп Стойко и е определила главната линия на живота му. Преписвал „Историйцата“ с любов и дълбоко разбиране, украсявал я с орнаменти, не се делил от нея до последните дни на живота си, знаел я наизуст и това личи в собствените му съчинения, в които често срещаме съзнателно и несъзнателно въведени реминисценции, повторения, подражания на стилните форми и похвати на атонския монах. Например Софрониевото: „Оле, неразумност болгарская и голяма глупавина! Така ли чинят другите ези ци, що са христиани, учени и мудри философи?" напомня с патоса на възклицанието и с нериторическия, а мериторичен въпрос Паисиевото: „О, неразумни и юроде... Оставя ли някой грък своя език и учение, и род. ..?" Софроний пръв е възприел и издигнал „Историята" като света книга на българите, поставил я в църквата наред с Библията и я обградил с най-страшни анатеми срещу всякакво посегателство и особено срещу опита да бъде открадната. Съзнавал, че тя е всенародна собственост, общо благо, което не бива да стане притежание само на един човек. Благодарение на Паисий той е открил и българското минало, и патриотичното и възпитателно значение на историята.