Тереса Домбек-Виргова е известна като дългогодишна преподавателка по полски език в Софийския университет, като преводачка от български на полски и авторка на изслед ване в Полша за Пенчо Славейков. Новата и книга „История на българската литература" разширява кръга от научни изследвания, които обогатяват общите усилия за изясня ване културно-естетическото богатство на нашата литература и приноса на българите в световната съкровищница. В своето из125 следване авторката следва традиционната периодизация на българската литература от началото на нейното създаване до наши дни. Чрез анализи и оценки на отделни автори и произведения, които дават представа за успехите през отделните периоди от литературното ни развитие, изследователката се старае да покаже ярките и силни постижения на нашата литература, на литературнокритическата мисъл и естетика. Тя е добре подготвена за тази отговорна задача, в книгата й намират място кога по-пълни, кога по-бедни Трактовки на многовековното развитие на българската литература, на творчеството на писателите от различни епохи. Тереса Домбек избира историческия под ход, следва хронологическото развитие на литературата, като разглеждането на всеки един от петте периода се предхожда от характеристиката на обществено-историческите условия, обуславящи литературните явления. Наред с обобщаващите и обзорни статии тя представя и отделни автори, определя характерното за художествените им достиже ния и идейно-естетически дирения, спира се върху проблемите, с които се занимават, посочва отличителното за тях като писатели. Когато анализира постиженията на старобългарската литература, тя се спира поотделно и върху челните представители на тази литература, разглежда ги като творчески индивидуалности и автори на оригинални художествени творби. Още тук изследователката проявява верен усет за значимостта на художествените и идейните ценности, съз дадени от старобългарските писатели, насочва вниманието си към върховните постижения на литературата от епохата. Имената и творчеството на Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър и Йоан Екзарх създават точна представа у чи тателите за завоеванията на „Златния век на старобългарската литература. Насочвайки се към културния и книжовния живот на Втората българска държава, Тереса Домбек поставя в центъра личността и делото на Евтимий Търновски, без преду беждение очертава приноса на Евтимиевото книжовно дело и школа не само за Бъл гария, но и за останалите славянски народи. Посочвайки ролята на османското робство за задържане развитието на българската литература, тя в същност показва пречките и трудностите, които нашата литература е трябвало да преодолява в различни етапи от своето развитие. Характе ристиката на старобългарската литература завършва с творчеството на Софийската кни жовна школа и приноса на дамаскинарската и католическата литература. Тук тя правилно открива не само съхранението на традициите, но и появата на новите идейно-художе ствени тенденции, първите прояви в демократизирането на литературата и насочването и към нови задачи, наложени от епохата. По-нататък Тереса Домбек изследва причините, които пораждат Българското възражда 126 не - обществени, политически, икономиче ски и културни. Разглеждайки литературата на Възраждането, тя я илюстрира с личностите и творчеството на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Неофит Рилски и др. При анализа на литературните явле ния до Кримската война отново превес има историческият подход, търси се връзката на книжовната дейност с обществените условия. Но когато пристъпва към оценката на лите ратурата след Кримската война, Домбек въвеж да в употреба все по-често и чисто литературни критерии. След общата характеристика изследователката разглежда в синтетичен план развитието на отделните литературни родове - поезия, драма и проза. В анализите и оценките показва верен естетически усет, улавя характерното за поети като Чинтулов, Раковски и Славейков. Най-висока оценка дава на Ботевата патриотична лирика, която утвърждава образа на революционера и меч тата за юнашка смърт, но социалните мотиви в неговата поезия остават някак си на по-заден план от национално-патриотичните. Тя прави сполучливи изводи за своеобразието на Българското възраждане, старае се да отдаде заслуженото на всички възрожденски писа тели. Но при изясняването делото на Братя Миладинови акцентува повече върху славянското, а премълчава чисто българските под буди за изява и патриотични чувства в поезията им.