Книжка-3

Съдържание

Ако поетите по света продължават да преоткриват и величаят подвига на героя от Лайпциг 1933 на петдесет езика, то е, защото дълбоко докосва сърцата им, искрено ги пленява и вълнува, пречиства и извисява... А не е леко да се постигне този подвиг като изстрадано изживяване, като жертвено състояние на духа. Но веднъж преоткрили саможертвата в подвига на огнения пророк", още по-трудно им е да се освободят от магнетичната сила на обаянието. А камо ли да забравят пророчествата на работническия Проме тей, предупредил света, че фашизмът съвсем не е само антикомунистически, но и дълбоко антинароден и античовечен, че „нацизмът значи война"... По този начин Димитров защищава смисъла и съдържанието не само на своя живот, но и на цялото човечество... Духовният престиж и личната саможертва удивляват комунистите и трудовите хора по света, които коленичат пред под вига му, защото съзнават, че този велик работник воюва за всички хора и народи; обрича себе си, за да превърне живота си в радост за всички, в щастие на за всички... Така революционният подвиг на този изключителен Човек, „червения гений", прераства в духовно сияние, в светлина, в трайна красота и поезия. А името му - в легенда, в символ на героичното и на най-хуманното в пролетарската борба, в ярко въплъщение на активистичното човеколюбие и на идеала за личност с комунистическа нравственост. Заради това в „Скамейка на смъртта" (1934) Самед Вургун нарича пролетарския вожд спътник на слънцето"... Димитров не е поет, но той е пълноценен творец с дръзновението на „безумно храбрите", достойни единствено да бъдат „славени и възпявани", по думите на М. Горки, за когото победителят от Лайпциг е „образцов революционер-болшевик". Днес безсмъртните уроци от Лайпцигската епопея се изучават и удивляват света, защото са оригинален влог във великата Илиада на комунистическото и работническото движение... Те печелят възхищението и за нещо друго: Димитров създава мъжествен еталон за комунистическо поведе ние и държание пред съда на насилието и като светъл характер излъчва красота, твори поезия на подвига, и то с езика на истинското изкуство... Сега можем да разберем изцяло дълбоката мисъл на Т. Ман, който ни доверява: „Ние се възхищаваме от изкуството, когато то умее да говори с езика на живота. Но ние още повече се възхищаваме от живота, когато той, без да съзнава това, говори с езика на истинското изкуство." А комунистът Димитров отлично съзнава какво върши и в името на какво го върши.

Различни са подходите и източниците при проучването на възрожденската литература и култура, на отделните жанрове и писатели, на формиращия се литературен вкус. Основни извори за изследователите са тематично разноо бразните издания и периодичният печат, мемоарите и архивните фондове. Твърде рядко обаче при изясняването на конкретни или общи въпроси, на литературните спорове и тенденции се взема под внимание предговорът. Голяма част от възрожденските самостоятелни издания са с предисловия. Някои от тези предисловия са наивни и шаблонни, с незначителна познавателна и обществена стойност. В много от тях обаче има интересни факти, подхващат се проблеми, свързани с развитието на българската национална литература и култура, на националната психология и характер. Непълноценно ще бъде изследването на конкретно произведение, ако се пренебрегнат подбудите, гражданските и творческите импулси на неговия автор. За тях той обикновено загатва или говори в предговора. И често поставя въпроси, които днес наричаме методологически и по които се изказва находчиво, компетентно и трезво независимо от не дотам солидното му образование. Всичко това наложи проучването, систематизирането и издаването на възрожденския предговор, който е интересно четиво, богат извор за факти,хрум- вания, изследвания не само за литературоведи и езиковеди, но и за педагози, социолози, физици, химици, математици.

Тезисността на настоящото изложение не позволява не само изчерпването, но дори и достатъчно убедителното представяне на повдигнатите проблеми. Въпреки това авторът смята, че може да го публикува като опит за систематизация на различните въпроси на жанровата теория в единен възглед за същността и функциите на жанра в художествения процес. За съжаление малкият обем не позволява включването на три много важни въпроса - проблема за жанровата система, за развойните модели на жанровете и жанровите системи и за промяната във възприятийната парадигма на исторически установилите се жанрове.

Когато се запознах с него (това стана във фоайето на Народния театър), той беше вече в напреднала възраст. Времето го беше лишило от литературното му обкръжение, беше се превърнал в някакъв крал, отдавна изгубил кралството си, дворцовата си позлата, критическия си чертог. Владимир Василев се движеше по една и съща траектория: бавно и старчески неизменно по ули ца „Васил Коларов" по посока на ул. „Цар Борис“, където живееше твърде самотно. Той беше изгубил незаменимата си житейска спътница Цвета (всеки ден ходеше на гроба й). Когато съм бил у тях, съм виждал портрета й в ра ботния му кабинет, който се отличаваше със своя артистичен безпорядък, с разпилени книги и ръкописи и със своя пепелник с току-що угасени цигари. Вл. Василев понякога ни питаше дали познаваме покойната му жена и очите му по старчески се насълзяваха. Квартирата му беше най-вече самотна и самотата му беше най-честа гос тенка. Веднъж видях у тях д-р Найден Найденов, племенника на Яворов, но съм чувал, че го посещават и някои от сътрудниците на сп. „Златорог". Един Н. Фурнаджиев до последния ден на живота си говореше хубаво за Вл. Васи лев, макар че Фурнаджиев бе, както е известно, по убеждения антифашист комунист. И Блага Димитрова и Йордан Василев в книгата си „Дни черни и бели" рисуват с известна меланхолия образа на стария литератор, някогашния крал, който вече е изгубил част от своето войнство, от своя критически престиж, изгубил е своето време: „По улица „Васил Коларов", същата „Солунска“, по която е минавал цял живот, пристъпва стар човек. Мека шапка, забравила някогашния си шик, носи върху корделата си точно отпред едно мазно петно. На ъгъла с „Ангел Кънчев“, при градинката на „Такев", той спира пред будката и посяга към вестник. Кой от вестниците да вземеш? - Все едно. Сега, когато си пред прага на 80-те, разбираш, че всичко минава. Как се свиваше сърцето ти всяка заран при виковете на вестникопродавците... А ето сега - утихнаха бурите, можеш спокойно да вземеш „Литературен фронт“, вече все по-рядко те споменават. Ти не съществуваш. И почти съжаля ваш, че не си удостоен нито с ругатня, нито с некролог. Цял живот пропиля в безплодни разпри и ядове, но не намери време поне да събереш написаното от тебе в една книга.

Над разсъжденията за литературата нерядко тегне традиционната романтична представа за художествената творба и нейното въздействие: като общу ване на изолиран индивид с особен текст, който ръководи читателските му реакции с помощта на вътрешнотекстови сигнали. В действителност конкрет ният читателски акт е част от литературната комуникация (която пък е част от обществената комуникация) и се подчинява на нейните по-общи закони. Читате лят общува с творбата в различни комуникативни ситуации - а именно комуникативната ситуация до голяма степен предопределя идейно-естетическата конкретизация на творбата, значенията, които ще бъдат прочетени в нея. Мисълта на Пол Валери: „Моите стихове имат такъв смисъл, какъвто им се припише“, изразява в провокативна форма този известен факт. Представите ни за литературния процес са понякога прекалено органични и телеологични. В системата на националната литература винаги се вливат странични струи, чието асимилиране е сложен и продължителен процес. Една от тези струи (най-важната) е преводната литература. Без да навлизаме в деб рите на сравнителното литературознание, трябва да напомним, че в нашата литературна история - като се изключи старобългарско-възрожденският пе риод - на този въпрос се обръща недостатъчно внимание: би трябвало по-вни мателно да се наблюдават успоредиците не само като проява на „чуждо влия ние". Една от причините е недостатъчно дълбокото свързване на литературата с културните процеси на епохата. Фактът на превеждане на една книга в опре делен културно-исторически момент крие богата социокултурна информация - слу за културната политика, за обществените потребности, за литературния вкус и пр. За съвременната ни литература нерядко се пише така, сякаш тя същест вува във вакуум - прилагат се изключително „домашни" критерии; ако чайно се направи съпоставка, то е под формата на обвинение в чуждо влия ние. А днес повече от когато и да било е ясно, че литературата е отражение не само на житейската реалност, но и на актуалните художествени принципи виждане- разбиране -изобразяване на света: творецът винаги наблюдава вота през пречупващите лещи на определени мирогледно-естетико-художестве ни конвенции. Както казва А. Хаузер: „Художникът рисува едновременно това, което вижда, и онова, което знае..."

Др. Мирчев, какво знаехте за символизма в началото на творческия Ви път? - Почти нищо. Може да се каже, не знаех какво точно означава символизмът. Тук, в провинцията, нещата малко закъсняваха, но все пак бях подочул това-онова, а и списанията редовно четях. Та веднаж попитах Николай Лилиев какво е това символ. „Може, казва, някои да смятат, че символите са думи с по-особено значение - символично, преносно значение. Но в този смисъл всяка дума трябва да наречеме символ, тъй като в съчетанието и с други думи тя непременно получава и допълнително значение. Но това още не е истински символ. Символът е нещо по-дълбоко, защото разкрива връзки и нови значения в по-голям обем и прави думата качествено нова по своя смисъл. Това може да се постигне само в поезията, в дълбоката символична поезия. Там думите живеят нов и неподозиран дотогава живот, получават много нови съответствия и полутонове или нюанси." Дори някъде си бях записал от него какво точно означава символ, какво е сравнение, какво е метафора и т. н. Това беше към 1921-1922 г. и после през 1931 г., когато Николай прекара една зима в Стара Загора. Всеки ден се срешахме и разговаряхме - той, аз, Иван Хаджихристов и Митко Караджов. Спомням си дори точно, че пристигна през октомври 1931 г. и остана до юни 1932 г. В Стара Загора имаше две лели, които много обичаше и често навестяваше. Освен това те бяха доста бедни и той ги под помагаше. - Кога за пръв път чухте за символизма? - За пръв път чух думата символизъм през 1914 г. За него се заговори след излизането на сп. „Звено" с редактор Димитър Подвързачов. Той е старозагорец и идваше често тук. Спом ням си, че веднъж доведе в Стара Загора Димчо Дебелянов - печатал съм спомен за това във в. „Септември", Стара Загора. Подвързачов го доведе нарочно хем да види Стара Загора, хем да ни срешне с него - мен и Борис Бакалов. Това беше през лятото на 1914 г. Тук имаше един Ъгъл (днес на пресечката на ул. „Асен Велчев“ и бул. „Георги Димитров"), където продаваха хляб. Сега май пак продават хляб. - Да, но не на самия ъгъл - сега там продават цветя, - а непосредствено до него. - Тъй... До хлебарницата пък беше магазинът на Митьо Трифонов - широк социа лист. Те, гостите, бяха все широки социалисти и първата им задача беше да видят Митьо Трифонов. Той беше и бръснар, и кафеджия, и съдържател на кръчмата... широк социалист, един от организаторите на партията. - Кое ги е свързвало тези хора с различни интереси и професии? - Политиката и приятелството ги е свързвало. Подвързачов идваше рядко в Стара Загора, по-често идваше Николай. Димчо е идвал два пъти. Първия път не съм го видял, но втория път - можах. Спомням си, Николай като ме срешна, ме хвана и каза: „Ела да те заведа при един голям поет!"

Още с първите си сборници разкази „Покрайнини“ и „Ние, величествата" Димитър Вълев представи в оформен, цялостен вид своеобразието на творческото си виждане. Двете книги откриха и предпочитаната територия на писателя - селото, което познаваше много добре, бе живял там и го носеше като нещо съкровено у себе си. Те ни дават и една точна представа за творческата амбиция на Вълев да напише хроника на своето време", в която да се долавят извивките на изменящия се живот, да се усетят топлите багри на Юга, където „небето потъва дълбоко и се разтваря в сини вирове, а по платното през ментовите ниви бягат безплодни пътища и се спират в едно бозово петно - село Армудово". Усетът към невидимото в личността, способността да затваря в една или друга сентенция особеностите на своите герои успешно насочват художестве ното изложение към точната психологическа оценка за света и за хората, за сьбитията и за индивидуалните човешки състояния. Затова присъствието на постоянен персонаж - стария Постолов, секретаря Сашко, старшината Яшов и др. - в двете книги ерезултат не само от стремежа на Вълев към единство на художествената действителност, към обемност на внушението, но най-вече от спецификата на творческата, идейно-художествена задача - да се уловят основните посоки на скритото дълбоко във всекидневието на селското битие историческо движение, неизменното и постоянно изменящото се, стабилността на социално-политическото и нравствено-психологическото. Това впрочем опре деля и силно изразения психологически характер на неговото повествование, амбицията да се търсят полюсните състояния както в света на отделната личност, така и в отношенията й с другите. Една трудна задача, която Вълев съ умява да реши благодарение на овладяната диалектика на смешното и тъжното: неговите герои се смеят над себе си, но и не забравят да преценят недостатьците на другите и не бягат от директния сблъсък с тях. Вълев обаче не се увлича по оригиналните обрати на комичното, не се стреми да изненада читателя с остроумието си; неговата творческа цел е друга: в тази именно съвместимост на смешното и на тъжното да открие критичната самопреценка на героя, която се разгръща като активно отношение към света.

Въпросът за естетическата страна на социалистическия реализъм има важно методологическо значение. Както е известно, отправяни са и се отправят обвинения от страна на буржоазни литературоведи и ревизионисти, че социалистическият реализъм няма самостоятелна художествена система, че я заимствува от реализма, че поради това е изкуствено създаден метод, без естетическа специфика, а само с чисто идеологически или дори политически отлики. Тези „критики" са дълбоко погрешни. Несъмнена е, от една страна, връз ката с реализма, особено с критическия реализъм, и тя личи дори от самото название на социалистическия реализъм. Тук и въпрос не може да става за механично пренасяне на особености и признаци, за пряко заимствуване. На блюдаваме творческо усвояване и възприемане на нова основа, при качестве но различие. Както е известно, социалистическият реализъм има и някои сход ни особености с романтизма. Но съвременната революционна романтикаприсъща на новия творчески метод, съвсем не е механично преповтаряне на, предишното. И идеологически, и естетически той е свързан с принципно нови особености. Тук най-малко става въпрос за еклектичен или механичен сбор на вече познати в миналото естетически белези. B Социалистическият реализъм се оформи като закономерно явление развитието на литературата и изкуството. Преди петдесет години неговите принципи бяха обосновани теоретически и системно доосмислени на Първия конгрес на Съюза на съветските писатели. Но още много преди конгреса в литературата се очертаха явления, насоки, качества, които показаха наличието на нов творчески метод. Проявиха се както мирогледни, така и художествени принципи и особености, които дават представа за същността на новия метод. Най-съществените от тях бяха гениално характеризирани от Ленин в бележи тата му статия „Партийна организация и партийна литература“, а също и други негови трудове и изказвания.

На въпроса „какво пишете за театъра?", Радичков би могъл да отговори пълно право: „сънища, мечти и блянове". Гамаша от „Суматоха" разказва с онази увереност на народен разказвач, която не се съобразява с причинната мотивировка, за срещата си с белите вълци и техния предводител, яхнал бял кон. Превъплъщенията на суматохата в различни същества са плод на фантазия, която очевидно компенсира онова, което липсва на всекиго от героите. В „Януари" Торлак получава писмо от отвъдния свят, а Сусо разказва за сре щата" си с тенеца. В сложно преплитане на фикция и реалност тече сюжетът на „Опит за летене": героите обхождат с летящия балон Балканите, стигат до ангелите и царството на мъртвите. Йоната от „Кошници" вижда по снега следите на водния вампир, а по-сетне сънува огромна риба с войнишка ръка в утробата. Бленуванията на Стоилко, може би най-поетичните откъси в ця лата драматургия на Радичков, сливат в едно давност, мечта и настояще. Напразно ще търсим някакви принципи, според които небивалиците участвуват в конфликтната схема на пиесите. Както в тях липсва композиция в традиционния смисъл, така липсва и развитие на конфликт в неговото традиционно схващане. Антагонизъм отсъствува не само заради липсата на противоположни цели и намерения у героите (в онтологичен или в социално-психологически аспект), но и заради намесата на субективното авторово съзнание, което примирява крайностите и уталожва иронията в преклонението си пред вечното движение на материята, обединило духовното с предметното. Всяка ситуация (макро- като сюжет и микро- като общуване) е едновременно правдоподобна и условна, конкретна и обобщаваща. Идеята на всяка пиеса, а театралността като тип сценично мислене се съдържат в самата ситуация, в противопоставянето между митологичната парадигма и мотивировката от гледна точка на съвременното мислене или поведение. И Изследователите на белетристичното творчество на Радичков стигнаха с едни или други уговорки, по един или друг път до възприемането на неговия герой като човек от един изоставащ и напредващ съвременен живот" (П. Зарев), като човек, разлюлял се в „противоречието между съвременните форми на цивилизация и примитивните начала на живота" (Др. Ничев); този човек е исторически сирак, чийто богат и пластичен свят, светът на българското традиционно село, загива" (Е. Мутафов), той е човекът на сблъсъка на родовите, семейните, граждански, задругарски и обичайни начала... с мо дерните времена, с новите начала на живота" (Т. Жечев), най-после това е човекът от тоя селски космос, недокоснат хилядолетия от историята, който сега в наши дни се разпада окончателно" (Кр. Куюмджиев).

Сборникът, 1001 нощ е една от най-разпространените творби на световната литература. Той съдържа огромен брой разнообразни по жанр, тематика и обем повествователни произве дения. Предполага се, че е възникнал в древна Индия, някъде около ІХ в. е преведен на персий ски език (пехлеви), а от него - на арабски, като непрекъснато е обогатяван с фолклорни и други творби, вкл. и преводни. Първите сигурни данни за сборника са от Х в., когато багдадските писатели - библиографът Мохамед ан-Надим и историкът ал-Масуди пишат за него като за отдавна и добре познато произведение. Но литературната еволюция на творбата продъл жава до XVIII-XIX в., като за най-цялостен и литературно обработен вариант се смята египетската редакция, възникнала през XIV—XVI в., която ляга в основата и на печатните издания, първото от които е от 1835 г., осъществено в Булак (близо до Кайро), а второто - от 1839- 1842, подготвено в Калкута от англичанина Макнатен. За първи превод на европейски език се приема изданието на Антоан Галан, направено по арабски ръкописи и публикувано в 12 тома през 1704-1717 г. Този френски превод, който предхожда печатните издания на арабски, е непълен, свободен, включва и някои творби, които не принадлежат към основния текст. Сред тях са много популярните в Европа „Историята на Аладин или Вълшебната лампа" и „Али-Баба и четиридесетте разбойници". Преводът на Галан се разпространява много бързо в Европа, по него са подготвени издания на основните европей ски езици: английски (1712, и 1713-1715), немски (1712), италиански (1722), нидерландски (1732), руски (1763) и др. Всички следващи издания по света, повече или по-малко пълни, повече или по-малко точни, са свързани със споменатите три издания, като разликата между двете арабски версии е предимно в езика. ca на ,,1001 нощ обединява многобройните по-малки творби с една рамкираща история, в която новата жена на цар, който всяка сутрин убива жената, за която се е оженил вечерта, отлага смъртта си, разказвайки в продължение на 1001 нощ интересни истории. Ориенталистите установили, че темата на рамкиращата история и системата на вставянето принадлежат индийския пласт на творбата. От своя страна именно като система, като повествователна струк тура същата особеност се повтаря и в някои от вставените творби, вкл. и в „Разказ за царския син и седемте везири“ (нощи 578-606). А това е произведение, което под друго заглавие, неед нократно е превеждано у нас през Възраждането. Освен структурата тук се повтаря, макар по различен начин, и темата за женското лукавство.

Преводите, които Атанас Далчев е извършил на книги от няколко езика, представляват една внушителна част от писателската му дейност, макар тя да е по-скромна изява на литератур ното му честолюбие. При един разговор в неговия дом, както беше седнал до работната си маса, а аз малко по-настрани, Далчев издаде напред главата си, като да ме стигне с нея, очилата му светнаха от рязкото и движение и заедно с него ми заяви, че е превел десет хиляди страници. Това ми бе ше добре известно и ми се искаше да не го подчертава, но то не се почувствува като самохвалство, а като напомняне на една истина, на която е дошъл моментът да се каже. Тя ме накара да си помисля: та тези страници представляват действително едно огромно творчество като на продуктивните френски и руски романисти. И като имам пред вид, че много от тях са стихове, за които, както е известно, се иска много повече време и усилия, а също и по-голямо майсторство от това за белетристиката, каквото Атанас Далчев притежава до съвършенство; и че тези страници са преведени с помощта на дванадесетдиоптрови очила, това самоизтъкване го приех като нещо съвсем естествено и напълно заслужено. Когато излезе второто издание на стихотворенията му, той ме извика по телефона: „Ела, имаш книга при мене!" Каква книга мога да имам при него?- запитах се в недоумение. „Кни га ли?..." - казах, а той стеснително ми повтори: „Книга, книга!..." - чувствуваше се, че не му еудобно да каже за коя става дума.

„Магазин литерер" е едно от сравнително новите френски периодични издания, което чествува неотдавна двестотния си брой. Той бе посветен на един крупен проблем от на шата съвременност: криза на обществените науки: политическа икономия и история, етнология и лингвистика, социология и религия. Главният редактор на изданието ЖанЖак Брошие, изтъкнат писател и журналист, участвува активно в списването на „Магазин литерер", в което ръководи литературната рубрика „Кроник дю каприкори". Горещ почитател на Жан-Пол Сартър, Брошие му посвещава в този юбилеен" брой интересен „подлистник", с който представя двата тома (издание на „Галимар") на посмъртния Сартъров труд „Писма до Кастор и до неколцина други". За хората от моето поколение - пише Брошие, - възпитани в сартъровска атмосфера, това, което авторът на „Битие и небитие казваше, мислеше, важеше за нас преди всичко друго, тъй като Сартър беше за нас писател, философ, моралист, човек на театъра, автор на манифести..." В писмата на Сартър виждаме всекидневния човек, загрижен за бельото си, за цигарите си, за книгите, които иска да чете, загрижен за това, което той и за онова, което тя (тук се визира Симон дьо Бовоар) пише, вълнува се и за това, какво мисли Жан Полан или Брис Парен (видни сътрудници на сп. „Нувел Ревю Франсез") за успеха на пиесите и романите му. Сартър е представен не като гра фоман, както някои злонамерени автори разпространяват охотно, а като писател, който пише с лекотата, с която диша, като си слу жи едновременно с всички регистри на писа нето - записки, писма, романи, философия, изграждайки в 200 страници от една случка, от едно произшествие, от една подробност, цяла теория за преходността (temporalite) или за прочутата разлика, развита в съчине нието „Битие и небитие", между мотивите" и подтиците" (mobiles) на един акт. Разбираме по този начин, пояснява Брошие, защо Сартъровата философия е имала такава стой ност, защо при Сартър думата феноменология придобива целия свой смисъл, като писателят извежда винаги от реалното, най176 достъпното, разбираемото, затова и Арон (Раймонд), говорейки за Сартър, подчертаваше тази негова изключителна способност да изобретява концепти (inventer des concepts). Като четем писмата до Кастор и до други адресанти, виждаме по един почти единствен маниер страстта - шизофренична или параноична според темпераментите, — която ов ладява или движи един писател... Когато Сартър пише „Думите“, казва Брошие, вла гайки в писането целия свой талант, имаме впечатлението за една постройка, която пра ви, за изграждане в система на своето дет ство и посредством него - на всички детства. Независимо дали говори за детето Бодлер, за детето Жене или за детето Сартър. Единствени без съмнение са различните обстоя телства, но окото на анализатора, строежът на думите, гледището са същите. Когато ЖанПол Сартър пише на Симон дьо Бовоар, нищо не струва повече от тази красива инте лектуална постройка, или по-скоро пробле мът е известен. Една биография положително се създава, но става по спонтанен начин без нарочна мисъл за това.

Зад доста скромното название обзор" се крие в същност история на българската ли тература от нейните наченки до наши дни. Самото томче респектира със своите 400 страници. И затова още в началото на нашата рецензия ще отбележим със задоволство, че в такава компактна и удобна за ползуване форма е събрано, изложено и коментерано богатството на българската литература. Именно в това трябва да търсим и основ ното предназначение на тази книга, Българ ската литература - съвременна и историческа, проза, поезия и мемоарна - е добре застъпена в книгоиздаването на ГДР. Всяка година се превеждат заглавия, които веднага намират своите читатели и почитатели. Досега обаче липсваше онази брънка в процеса на възприемане на българската литература, която трябваше да даде на читателя необхо димата представа и знания за цялостното развитие на националната българска литература, без които всяко литературно произведение е ограничено по въздействие и обречено на спорадичност и откъснатост. Именно тази пролука успешно се запьлни от новоизлязлата книга.

Приносът на нашите поетеси е твърде значителен, за да бъде подминат без внимание или със снизхождение от критиката, пък и от цялата ни литературна наука. И все пак книги като горната заслужават по-специален интерес, дори и само за стремежа на критика да загребе повече от духовното богат ство на съвременната ни лирика, сътворявана от постеси, да представи по-цялостно своеоб разието на нейния свят. Наистина това не е монография, която ни дава тенденциите, стиловото многообразие, индивидуалните постики и други литературоведски измерения на съвременната ни пое зия, дело на жени. Но „Като тънка везна" ни поднася галерия от литературнокритически портрети, някои от които по пълнота и дълбочина на анализа граничат със синтетичния очерк за даденото индивидуално творчество. Авторът е сред майсторите на лите ратурнокритическия портрет - един твърде разпространен жанр в съвременната ни литературнокритическа книжнина. Нещо повече, в тази книга той се представя откъм найдобрата си страна в жанра. Дванадесетте портрета, поместени тук, са изчистени от на носа на псевдокритическото многословие, от което страдаха някои от предишните му работи и който удавяше оригиналните му прозрения в поток от думи.

Новият труд на Александру Дупу е ес тествен и очакван резултат от неговите занимания досега. Той енаписан както за да се даде едно собствено теоретическо и мето дологическо становище

Теоретическото и практическото значение на монография, която изследва творческото самосъзнание и взаимоотношенията худож ник общество, е много голямо, защото в условията на развитото социалистическо общество статутът на творческата личност при- доби особена тежест. Днес да си творец означава да се нагърбиш с огромна отговорност за всяка изречена от теб дума, да от стояваш съзнателно позицията, която си из- брал. Все повече и повече самосъзнанието на писателя определя границите на художестве ното внушение, което постига творбата. В сложните взаимоотношения между героите в драматичния сблъсък на идеи се отразява личността на твореца, неговият мироглед, неговото отношение към най-важните пробле ми на нашето време. В този смисъл историческият преглед на развитието на темата за 180 творческата личност и творчеството като обект на литературно претворяване" ни дава възможност не просто за сравнение, а за същ ностни изводи, отнасящи се до обективните тенденции на епохата, в която живеем, до еволюцията на хуманистичния светоглед. В книгата си „Творецът и неговият двой ник" Людмила Григорова повежда читателя именно към такъв тип размисъл - авторката чудесно познава литературния материал, който привежда, тя свободно борави с художест вени факти, извлечени от опита на три велики западноевропейски литератури (френската, немската и английската) в един сравнително продължителен период от време - началото на ХІХ до средата на ХХ в. Изследването включва някои от най-сложните явления, от най-противоречивите течения в историята на изкуството след Великата френска револю ция - за да достигне до търсените изводи. Григорова трябва да обясни специфичното за романтичната визия за света, да открие в романтичния феномен онези предпоставки, които обуславят многообразието от модер нистични концепции, да свърже естетическото Кредо с отношението на творците към общест вено-политическите преобразования, да очер тае най-съществените особености, които про тивопоставят реалистичното творчество сре щу субективизма на измите. Този подход изисква не само да се познава в детайли творчеството на видните западноевропейски творци, но също така в единичното да се открива особеното и общото, да се пресява стриктно несъщественото, конюнктурното, за да се създаде вярна цялостна картина, да се получи обобщен тип творец, който напълно да отговаря на същинския си исторически двой ник". Много трудно е да се изведат такива модели, защото всяко течение, всяко литературно поколение има своя специфика, свои „отклонения" от манифестната догма. Често пъти големите творци въобще не се побират в рамките на определен творчески метод, а дори и онези, които теоретически се опитват сляпо да следват предписанията, в художествената си практика също се оказват далеч от намеренията. Конкретният литературен живот винаги е по-богат от теоретическите посту лати - и затова е необходимо особено вни мание, когато въз основа на конкретни литературни факти се правят опити да се достиг не до обобщение.

на хумора и сатирата. На заключителното пленарно заседание изнесоха доклади проф. д-р Христо Дудев ски, доц. к. ф. н. Георги Пенчев, доц. к. ф. н. Стефан Коларов, ст. н. с. Иван Цветков и ст. н. с. Александър Атанасов. В своя доклад проф. д-р Хр. Дудевски разгледа в исторически план проблема за Формирането на термина „нов художествен (социалистически) реализъм" в периода след Октомврийската революция. На въпросите на съвременното развитие на историческия роман се спря в доклада си доц. Георги Пенчев. Голямото значение на Георги Караславов за развитието на метода на социалистическия реализъм бе задълбочено анализирано в доклада на доц. Стефан Коларов. В тео ретико-методологически аспект ст. н. с. Иван Цветков проследи някои характерни търсе ния на съвременната социалистическо-реалистическа литература в областта на жанровете и поетиката. На въпросите, свързани с нравствения облик на съвременния герой на литературата, се спря в своя доклад „Нравстве ната революция и социалистическият реализъм" ст. н. с. Александър Атанасов.