Ефрем Каранфилов

Въпросът за характерната подробност се намира във връзка с почти всички важни проблеми на литературното творчество и, разбира се, значителна степен с проблема за сбитостта в прозата, за сгъстената, синтетична проза. B Ненужно еда подчертаваме, че подробността, която оживява случ ката, събитието, характера, която ги индивидуализира, но същевре менно типизира, ев основата на онова, което отделя реализма както от натурализма, така от схематизма и опростителството в различните им видове. Известно е, че белетристът, изправен пред живота, който трябва да пресътвори, най-напред се сблъква с огромен брой подробности. В многообразието на човешките действия, в многобагрието на тоновете, които изпълват атмосферата, в плетеницата на човешките изживявания писателят би трябвало да се ориентира и да ги пресъздаде в своето проп ведение. Ние знаем колко е сложна действителността както в голямот безкрайното, така и в малкото, в откъса, дори в микроскопическоль В един къс пролетна трева има толкова много живот и багри и смисъ че както е известно, древните японски художници са създали цяла школа

За Дон Кихот е писано много. Рядко има голям поет, мислител, литератор, държавник, дори учен, който да не се еизказвал по някакъв повод за него. И ето - най-фантастичният измежду всички литературни герои се превърна в здрава, непоклатима реалност. Отдавна, повече от три века, испанският хидалго е престанал да бъде литературен образ и е станал не само жив човек, но нещо повече: нарицателно име, понятие, дума в езиците на всички народи, символ на човешки качества. И това прави чест на онези трезви, мъдри, логични умове, които са устремявали проницателния си взор към нетрезвия, не мъдрия рицар и са му отправяли своята похвала през вековете. Ние не говорим само за поетите. Отдавна Дон Кихот е техен истински брат по душа. Рядко има голям поет, който да не е изпял скръбни или радостни строфи за този възторжен страдалец. Дори и в нашата литература такива поети като Разцветников и Лилиев с любов пяха за рицаря. Но за добра чест не само поетите, но и есеистите, литераторите, критиците са отдавали своята дан на смешния герой. И не само литераторите. Също философите - и то най-големите. Идеалистите Хегел и Кант писаха за Дон Кихот. Маркс и Енгелс са се изказвали възторжено за романа. Лафарг подчертава, че „Дон Кихот е бил любима книга на Маркс. Откакто се роди Дон Кихот, не стихва и интересът към него. Това радостно, красиво явление не по-малко интересно, отколкото образа на самия герой. e Но ето че се явява въпросът: трябва ли днес все още да се пише за Дон Кихот? Най-напред - защото всичко е казано вече за него. Би могло само да се преповтаря и компилира. И второ: във века на машините, роботите, студеното тържество на логиката не е ли архаична отживялост да се пише за един вманиачен мечтател, който не може да различи бръснарския леген от шлема на рицаря?

Щабскапитан Михайлов от втория севастополски разказ („Севастопол през май") на Лев Толстой е скромен човек. Скромно е и неговото място в морето от критически писания за творчеството на великия писател. Там почти не се мярка високата, прегърбена фигура на щабскапитана. Тя сякаш се притаява зад едрия силует на дремещия фелдмаршал Кутузов, зад блясъка на неспокойния, вечно задъхан княз Андрей, зад романтичното очарование на Хаджи Мурат или най-после - зад барутния дим, обгърнал капитан Тушин. От всички интересни герои на писателя за щабскапитан Михайлов еписано най-малко. В това има и нещо закономерно. Защото той е един от ранните любимци на Толстоя. В него писателят езаключил много от съкровените си младежки наблюдения и мисли. Но именно затова ще видим как този характер многократно се превъплъщава с едни или други от своите качества в различни по-късни герои на Толстоя. Тези послешни герои засенчват първия.

Най-значителното в творческото дело на Куприн есвързано с живота на руската армия от края на миналия век. Той видя и художествено раз кри непреодолимата тежест на тогавашната военна дисциплина, която смачква чувствата и мислите, за да направи душите на хората сухи и равни като казармените плацове. Той показа на хиляди читатели ве ковната сила на тогавашната военна йерархия, която постепенно пре връща командирите в тирани, а подчинените в автоматизирани изпълни тели. Той надникна зад позлатените щампи на така наречените офицер ски добродетели и зърна как хитро пълзят лицемерието, кариеризмът, завистта. Този тих, скромен човек, руски царски офицер, беше изкован от същия благороден метал, може би, само не така бляскав като декабристите, „железни мъже, закърмени от вълчица", както се изразява Херцен за тях. И Куприн съумя да вдигне на слабите си плещи цялата тежест на кадетското, на юнкерското възпитание, на гарнизонния живот в затън тената провинция, на уставите и дисциплината и да се разбунтува. Има един тежък, повратен момент в живота на писателя: през 1893 г.. когато пропада на изпита за постъпване в генерал-щабна академия в Петербург, той решава да напусне армията. Младият човек не прите жава нито рента, нито професия. Цял живот той е бил в сиропиталища иказарми, цял живот е бил учен на дисциплина и послушание. И изведнъж офицерът чувствува, че не може повече, че уставните корици са станали тежки като олово, че въздух не му достига в просторните казармени помещения. И въпреки спокойния живот, осигуреното бъдеще. красивите мундири, гарнизонните балове той трябва да изостави всичко това, за да намери своята истинска същност.

Отдавна вече атентатите са свързани с миналото. Те са само спомен, който се пробужда с далечно, но тревожно ехо, при някой нов изстрел, даден из засада отдалече със снайперов мерник. Но друго е било времето в края на XIX и началото на ХХ век. То се разтърсва от динамитни взривове. Индивидуалният терор прониква не само в средите на нихилисти и анархисти, но и сред революционните организации за национално освобождение. Страшният хор на взривовете раздира атмосферата на Европа, смущава храносмилането на спокойния буржоа, нарушава насладата му от Щраусовите мелодии. Епицентърът на тези малки вулканични изригвания се крие някъде в Петроград и Москва, където императори, велики князе и министри от време на време политат във въздуха, а страхът гризе сърцата на техни те заместници. И въпреки че върху жаравата на взривовете като нестинарка танцува сянката на вечния Азев, въпреки че температурата им никога не успява да запали революционен пожар, те създават специфичен Декор на епохата.

След първите си разкази, печатани във в. „Струя“ и „Труд" през периода 1933-1935 г., Андрей Гуляшки публикува няколко по-значителни белетристични творби: романите „Дон Кихот от Силвеция“, „Смъртна присъда" и скиците „Жени“. Тези произведения са без особена художествена стойност. Те са младежки опити. Авторът е все още млад човек - току-що е прехвърлил 25 години, възраст, твърде ранна за белетриста. Обикновено на такава възраст литературните влияния са най-силни. Те трудно могат да се преодолеят. Непосредствените жизнени наблюдения, впечатления, целият оня огромен жизнен материал, който е нужен на белетриста, за да изгражда своите творби, не е събран. Оригиналността на художника за виси почти винаги ог дълбочината, с която прониква погледът му в дей ствителността. Ранните белетристични произведения в повечето случаи са или автобиографични на интимна тематика, или пък в една или друга степен подражателни. Изключенията като „Буденброкови" на Томас Ман са малко.

Традицията и новаторството е проблем, за който е най-много говорено в историята на литературата. Този проблем е безкрайно широк и свързан със самата същност на литературата. Като се говори за него, трябва да се имат предвид въпросите за националния и космополитичен характер на една литература, за традициите в тази литература, за взаимните влияния между отделните писатели и отделните литератури, за школите и творческите индивидуалности, за литературните моди и снобизма, за съвременната сетивност и мироглед на писателя, за промените в съзнанието на съ временника с оглед на обществените промени, за народността и партийността, за ролята на обществените идеали и. пр. У нас този въпрос често се разбира стеснено и се ограничава главно в рамките на формата на изразните средства.

Пред нас е едно от ранните стихотворения на поета: „След разпита" от първата му стихосбирка „Моите песни". То е изработено пестеливо. Поантата разцъфтява от оскъдната на пръв поглед емоционална атмосфера. Искреността на преживяването преодолява злоупотребата с външни ефекти. Думите сякаш нямат по-друг смисъл от обикновения, а добиват силата на внушение.

През 1942 г. в Бразилия на шейсет и една годишна възраст се самоуби световноизвестният писател Стефан Цвайг. Причините за това, както често става при самоубийствата на истински творци, бяха от духовно естество. Писателят ги изложи в своята предсмъртна изповед. Ето ги: „Да започна отново живота си на шейсетгодишна възраст - за това са необходими особени сили. А моите се изчерпаха през дългите години на бездомни скиталчества. Ето защо смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички мои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях. Сред фанфарните комюникета за военни победи, сред настръхналата човешка омраза тази смърт на големия писател сякаш премина незабелязано. Но тя отекна болезнено в сърцата на много хора, пръснати от двете страни на окопите. Тя им припомни за отминалите кротки радости на духа, за възторжените срещи с ярки човешки характери, за неотмиращата ху бост на човешкото слово. В атмосферата на масови убийства, която сякаш притиска и притъпява чувствителността, тъгата по обичания писател беше твърде лична, твърде интимна и нежна.

В първата сериозна статия за „Избрани очерки и разкази“ д-р Кръстев (В. Миролюбов), след като отрича почти изцяло Стаматов като художник, подчертава: „Сатиричното отнасяне към живота, това е неговата стихия. На нея дължи тесния си кръгозор“. („Млади и стари" - стр. 149). Оттогава до днес за Стаматов са писали почти всички забележителни български критици. И винаги са определяли мястото му сред сатириците. Своя живо и грижливо изработен портрет на писателя литературният критик Симеон Султанов е включил в книга, озаглавена „Сатирици“. И това е правилно. Несъмнено Стаматов е сатирик. Един от най-ярко изразените сатирици в нашата литература. Основният патос в творчеството на този така самобитен и самотен творец е гневното бичуване на пороците, които гъмжат в човеш ката душа, и гневното разкъсване на маските, зад които тези пороци обичат да се прикриват. Литературното дело на Стаматов е изпълнено с алчни, безскрупулни, похотливи мъже и с благовидно прикрити зад най-светите буржоазни добродетели проститутки. Нека си припомним всички тези Лили, Лина, Лида, Шурочка, Графинята и др. Не миришат ли те „на кръчми и мъже"? За писателя „Човекът е най-лошото животно, защото е умен. По-хищен от вълка, по-хитър от лисицата, по-гаден от хиената". Буржоазната действителност, в която е принуден да живее, той гледа с бдителна ненавист, винаги готова да се разрази в сатира. А живее в найеснафския период на буржоазията, нейния привиден разцвет и тържество, когато идеалите на Възраждането са забравени и когато пошлият оптимизъм „на червея в сиренето" все още не е еволирал към трагичния оптимизъм ,, на мишката в капана пред сиренето от примамката“.

„Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили крайо! Обичам, те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа добро и свято, всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие. Ти си ме научило да обичам и да плача над всяко човешко нещастие. А това е вече много за един човек!" Тези думи ги е казал Любен Каравелов преди повече от сто години, но сякаш и сега чувствуваме тяхната искреност. Възрожденският писател не се опитва да теоретизира, да дири ярки образи, оригинални мисли, необикновени стилистични похвати. Просто и естествено той разказва за онова, което лежи на душата му и неговата декларация звучи като изповед, а вътрешното вълне ние е наситило с непосредствена свежест обикновените слова. Тази свежест и до Днес не е повяхнала.

По това какво място заема природата в творчеството на един писател можем да разкрием не само съществени черти в неговия облик, но и някои насоки в духовния живот на епохата. Има автори, които са безчувствени към природните хубости. Те са в състояние да минат покрай един ослепително красив алпийски връх, без да прекъснат интелектуалния си разговор, като стария Еразъм или пък изправени пред Ниагарския водопад да се възхищават повече от неговата енергия, отколкото от неговата красота като съвременния Стайнбек. Не трябва да забравяме, че по различен начин описват природата както писателите от различните школи и направления, така и творците с различна индивидуалност. Романтиците например отделяха голямо място в творчеството си на възторзите от природните красоти. Но колко различни са мъглявите картини на Шатобриян - мечтател и съзерцател в сравнение със суровите, точни и силни описания на офицера" Алфред де Вини. Пришвин и Бианки са почти съвременници. Но лирическите вълнения и изповеди на единия са заменени със светлите, ясни, изпълнени с философски обобщения картини на другия.

При Захари Стоянов повествователят винаги взима връх над историка. Защото той е роден художник. Неговата способност да разказва, умението му да рисува живо и пластично, способността да се въплъщава в своите герои непрекъснато го кара да твори, да създава разказ, белетристика. Той е изживял съби тията с цялата си същност и затова така пламенно се стреми да ги опише правдиво и точно. Но той е надарен не само със силна памет, но и с белетристично въображение, затова дооформя характерите, импровизира диалозите, одухотворява случките и събитията. Вярно е, че летописецът разказва истината за историята, но се намесва в събитията с груба откровеност, със сурова прямота и заедно с това - с юнашка веселост или непосредствена гневливост. Той е пламенен, страстен човек. Но когато разказва, умее да смекчава и овладява чувствителността си, да смирява гнева си в спокойните води на своя повествователен дар и със сила и суровост да рисува, само да рисува. Когато му потрябва да изрази буйната си и непокорна чувствителност, той прибягва към перото на есеиста. Колкото се гневи като есеист, толкова става спокоен като художник. И започва да рисува с трезва добросъвестност. Въпреки че най-сполучливи са тъкмо тези страници, където е нарисувано духовното напрежение на борбата. Захари Стоянов е способен да се раздвоява: публицистът-есеист не пречи на епика-разказвач, както и обратното - епикът-разказвач не пречи на есеистапублицист. Те живо и непосредствено се сливат в тъканта на творбата. Рядко у нас по-субективен автор е писал с по-голяма обективност за събитията, в които е участвувал, и за себе си. Този пламенен ентусиаст знае да запази онова епическо спокойствие, което е характерно за големите разказвачи. 12 Точната наблюдателност, проникновеното му и сурово око, което вижда всичко и запечатва всичко с колорита и емоционалната му атмосфера, подпомагат епика да изгражда своите широки пластични картини. Както бива при големите мемоаристи, Захари Стоянов строи разказа върху случките и събитията, които се извършват от историческите герои, негови другари и съратници. Но липсата на предварително изградена сюжетна схема му дарява възможността да подбира сцените, случките, събитията, героите и да достигне до онази свобода на разказа, необременена със сюжетни изисквания, за която така мечтае Хайнрих Хайне в своите картини от пътуванията му по Харц.

Външният вид на човека играе немалка роля за самочувствието му. Антон Страшимиров е бил красив човек. Ето как са го видели неговите съвременници: „Тогава Страшимиров беше едва на 20 години. Той беше едно бяло и стройно, с възхитителна красота младо момче, с гълъбови очи и буйна къдрава, дълга руса коса, с весел и пъргав нрав и с едно рядко красноречие. Той беше тогава с касторена шапка с голяма периферия... Ние всички се възхищавахме от неговата красота. А когато се разхождахме с него из бургаските улици, младите еврейки икрасиви гъркини се захласваха да го гледат и лудееха по него..." (Иван Калинкоев. Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Елин Пелин в спомените на съвременниците. С., 1962, с. 20). И по-късно през годините на зрелостта: „Едър, винаги с черна шапка, с малко наведена глава, с тъмна брада, с болно свити устни и полупритворени очи, които се тъмнеят и горят, загледани колкото навътре, толкова и към света. Особено към живота на общата родина..." (Цветан Петков. Юбилеен сборник по случай 60 г. от раждането на Антон Страшимиров - 1931 г., с. 55). И най-после през годините на старостта: „Антон Страшимиров бе на вид хрисим човек. Закачил бастуна между лакътя и китката си, той носеше спокойно деликатното си тяло и в напреднали години. У него правеха впе чатление зорките му, бляскави очи, които не изпускат нищо и на този, и на отсрещния тротоар, и влажните му младежки устни. Имаше една благородна триъгълност в главата му поради широкото му открито чело и заострена брада. Казваха, че бил лют, а имаше вид на човек, когото лесно можеш да разплачеш“ (Петър Мирчев. София от завчера. С., 1969, с. 183). Тази външна представителност, за която говорят всички автори, индиви дуализирана и одухотворена от постоянен вътрешен огън, несъмнено е правила впечатление навсякъде, където се е появявал този човек през дните на младостта му. Но нас ни интересува повече доколко той е осъзнавал привлекателността на своята личност и доколко това съзнание е влияело на самочувствието му. Красивият учител несъмнено е улавял женските погледи, които са проследявали високата му фигура, когато е пресичал бургаските улици.

Изминаха десет години от речта на др. Тодор Живков пред столичните комсомолци, в която бяха разгледани и проблемите на художествената критика. През този значителен период от време нашият народ отбеляза крупни завое вания във всички области на материалното и духовното строителство. Отбеляза крупни успехи и нашата литература. Сред тях са несъмнено и успехите на литературната критика. Ето вече десет години тя прави усилия за превъзмогване на своите слабости и за разрешаване основните задачи, които стоят пред нея. Сред тези основни задачи и проблеми една от най-важните несъмнено е: да осмисля и подпомага развитието на литературния процес по такъв начин, че художественото творчество „да се превърне в един от решаващите фактори за изграждане на човешката личност“. И тъкмо тук се крие голямата трудност. Защото осмислянето изисква не само сериозна теоретическа задълбоченост, но и сериозно задълбочено творческо проникване в същината на нашата действителност, което предполага опознаването на тази действителност. А какво е в същност опознаването на една бързо променяща се действителност: преди всичко опознаване психиката на съвременника ни, който изгражда тази действителност и я променя съобразно комунистическите идеали. Литературата е човекознание. И литературната критика е също човекознание: опознаване на човека в нашето съвре мие, опознаване на литературния герой — наш съвременник, опознаването на писателя-творец - наш съвременник. В литературата „проблематиката“ не виси във въздуха - тя е свързана с човека. Литературата е конкретно дело. Преди да бъде тип, литературният герой трябва да бъде човешка индивидуалност, единна и неповторима - ако иска да оживее. Тук е сложността и трудността както за писателя, така и за литературния критик. С какво е съдействувала литературната критика за насочване на писателя към съвременната тема? В речта на др. Тодор Живков пред столичните комсо молци беше ясно подчертана необходимостта от правдивото изобразяване на съвременността в нашата литература. Основното във всяка литературна творба несъмнено са нейните идейно-художествени качества. Но значимостта на писа теля се определя и по това, доколко той е съумял да разкрие истината за своята съвременност. Както и значимостта на един литературен критик се измерва пре димно по това, доколко той е съумял да разкрие истината за състоянието, задачите и перспективите на съвременната литература. Заобикалянето на съвременността от значителния писател не е достойнство за него, както и заобикалянето на съвременната литература не е достойнство за литературния критик. Трудностите да се пише на съвременна тематика и за съвременна литература са както от художествено, така и от морално естество. И са свързани с откривателството. Но в литературата именно трудностите обогатяват твореца.

Новата книга на Александър Лилов се прие от читателите и от критиката като събитие в културния ни живот. За нея излязоха вече множество рецензии и отзиви от най-изтъкнати наши естетици, литературоведи, философи, литературни критици. И въпреки че в уводните думи на труда си авторът подчертава, че книгата има „теоретико-естетически, а не литературоведски, не изкуствоведски, още по-малко литературнокритически характер" — самият факт, че за нея се отзоваха изкуствоведи, литературоведи, критици, показва нейния цялостен облик и комплексния метод, с който си е служил авторът при изследване природата на художественото творчество. Този комплексен метод е рожба на неговия диалектически подход, на овладяно диалектическо мислене, което му дава възможност да разкрива цялостно, в тяхната взаимна зависимост процесите в художественото творчество. За съвременния етап от развитието на науките е характерно постепенното преодоляване на ограничената тясна специализация и съсредоточаването усилията на близки науки към общи цели, свързано с надмогване на изкуствените граници между тях. Такъв стремеж за синтез се забелязва в цялостния ни съвре менен духовен живот. Ние виждаме как днес все повече се сближават сходните изкуства, как се преодоляват преградите между някои жанрове в литературата, как резултатите от изследванията на множество хуманитарни науки нахлуват в литературознанието. И нещо повече. „Неслучайно най-големите научни открития бяха осъществени на границата между различните науки“ - пише авторът. А би могло да се добави, че и някои от най-значителните творби на съвременната литература са сътворени на границата между жанровете. Това преодоляване границите на тясната специализация, както и стремежът към по-широки синтези предполага и изисква диалектическо мислене, дълбоко овладяване на диалектическия подход в съвременната методология. Книгата на Александър Лилов „Към природата на художественото творчество" е сполучлив опит за такова цялостно изследване на художественото творчество, взаимната зависимост между частите и цялото, движението и развитието. на процесите в тяхната противоположност и единство. Като критикува редукционизма в първата глава от труда си, авторът отбелязва: „За да се разбере изкуството, трябва да се изследват не само частта, но и цялото, не само частта и цялото, но и връзката между частта и цялото, между частите и цялото, между цялото и заобикалящата го действителност. Произведението на изкуството е немислимо извън диалектиката на съставляващите го структурни и функционални части и връзки.“

Работата на XII конгрес на партията, както е известно, премина под светли ната на априлската линия и беше нова изява на тази линия в съвременния етап от историческото ни развитие. Ненужно е да се припомня, че в областта на литературата Априлският пле нум не се изчерпва само с теоретически постановки, а стана съдба на цяло поколение творци и етап в творческия живот на всички писатели от всички възрастови групи и жанрове. Ето защо правилно е да се оценяват последиците му чрез цялостното му въздействие изобщо върху културата на България, върху отделните творчески личности, както и върху науката за литературата. Националните ни усилия за създаване на социалистическа култура придобиха задълбочен и по-организиран замах. Демократизацията на културата даде възможност на творците да се обърнат към спецификата на творчеството. Освобождаването от догмите позволи да се открои образът на твореца, на творческата индивидуалност. И с особена релефност изпъкна проблемът за взаимоотношенията между личността и колектива. Истинските творци, онези, които притежаваха творческа индивидуалност и бяха свързани с духа на съвременност та, почувствуваха възможност да творят пълно и разностранно, да създават значителни, интересни произведения. „Комунизмът е отрицание на буржоазния индивидуализъм, но не на индивидуалността - казва др. Тодор Живков. - Многообразието на индивидуалното развитие е необходимо условие за социалния прогрес" (За Априлската линия. Т. 2, с. 223). Ето защо именно C значението на творческата индивидуалност във връзка колектива и тяхното диалектическо единство и взаимна обусловеност се откроиха като съществен момент в развитието на литературата ни след Априлския пленум. Винаги съм вярвал, че този, който не може да намери себе си, не може да намери другите, но и този, който не може да намери другите, никога не би открил своята истинска същност. На проблема за отношението между личността и трудовия колектив др. Живков многократно се е спирал. Цялостно той е разгледан и в Тезисите във връзка с новия кодекс на труда. Тук той е свързан с личната и колективната отговорност. След Априлския пленум на всички конгреси и в много от речите на др. Жив ков са били разглеждани проблемите на литературата, на развитието на литературния процес, на ролята и задачата на литературната критика и пр. Особено ясно бяха очертани ролята и значението на критиката в речта, която др. Живков произнесе през 1969 г. пред столичните комсомолци. Там бяха изтъкнати много 3: от неблагополучията именно на литературната критика и в частност някои от неблагополучията на литературознанието като цяло. И отново бяха поставени проблемите за съвременната тема, за правдивото изобразяване образа на комуниста, за народността и партийността, за класовопартийния подход при оценката и степенуването на литературните произведе ния и др.