Сабина Беляева

Състоянието Сабина Беляева на на съвременната белетристика, отразяваща проблемите нашето село, се характеризира с разнообразни идейно-естетически търсения, които изместиха остарелите конфликти в прозата на 50-те и началото на 60-те години. Динамиката на социалните процеси днес повече от всякога изисква от писателя изострен усет към актуалните въпроси на деня и богата социоло гическа култура, за да открие и извлече от жизненото многообразие новите закономерности и тенденции на обществения процес. Активно преобразя вайки света, човекът обогатява своя исторически опит, засилва се аналитич ността във всички области на материалното и духовното битие, а с това и в литературата като форма на национално самопознание, която отхвърля ста тиката и емпиризма на битоописателството. Едно качествено ново идейнохудожествено равнище в изображението на съвременното село очертава стре межа да се предусетят перспективите на социалния процес, плодотворните насоки с оглед жизнените интереси на народните маси в прогресивния ход историята. Тази тенденция - към своеобразно художествено усвояване прогнозиране на действителността внася ново съдържание в една от основ ните естетически категории - народността, и се явява вододелна граница му на И критерий за съвременност при изследването на най-новата И ни белетристика. Интересен материал за наблюдения в тази насока представлява прозата на Васил Попов и Димитър Вълев. Основание да ги разгледаме върху обща плоскост се явяват преди всичко сходните тематични предпочитания. Познали хуманистичните традиции, създадени от Елин Пелин и Йовков, простотата и първичната неподправеност на човешките изживявания в творбите на Илия Волен и Ст. Ц. Даскалов, безпощадния психологически анализ съ B Караславовата проза от 30-те години и трагизма на непреодолимо-болезнените сблъсъци между старото и новото у Андрей Гуляшки и Ивайло Петров, Двамата търсят жизнен материал в един нов момент от историята на българ ското село, в условията на пълна и окончателна победа на кооперативния строй. Дребното, разпокъсано и изостанало селско стопанство е преустроено върху социалистически основи - тая лаконична, трезва равносметка за твореното от нашия селянин обобщава извънредно широк кръг явления. Разглежданите книги на В. Попов и Д. Вълев се появиха през изминалите десе тина години; съвсем естествено всеки от тях избра определени моменти жизненото многообразие и ги видя от свой зрителен ъгъл. Общият за цялата съвременна литература стремеж да се огледа явлението от много страни, да се отрази сложността на времето, в което живеем, естествено доведе до екви валентни жанрово-структурни изменения. В „Корени“ и в сборниците 106 OT за за хората от Юга се явиха цикличните връзки, които ги сближават и с оглед на общи формални особености. Циклизацията на разказа дойде като закономерно явление в литературния процес, свидетелствуващо за диалектиката на беле тристичните жанрове. Изведена като формален жанров критерий при подбора на разглежданите творби, тя представлява благодатна основа за интересни художествено-тематични паралели.

Елка Константинова се отнася с жив интерес към проблемите както на литературната история, така и на съвременния литературен процес. Нейната монографична студия за Георги Райчев, която запълни една несъмнена празнота в изследванията, посветени на този интересен творец, разкри умението и да подходи исторически към художествените факти. Поразлична и по задачи, и като конкретна реализация е „Книга за Караславов", издадена в съавторство с Г. Константинов. Тя осветлява ред характерни психо-биографически и идейно-художествени аспекти в творчеството на Караславов и Доколкото характеризира мястото му в днешното ни литературно развитие, погрешно би могла да бъде оценена като заявка за преход от литературно-историческите към съвременните проблеми. А В същност изследователските и критически усилия на Е. Константинова са били винаги паралелни, макар и да не са докрай взаимно обусловени. Подобна ши рота на интересите е несъмнено положи телно качество, защото основно изискване за литературния историк е живото кри тическо чувство за художествените цен ности, както е абсолютно необходимо съ временните художествени факти да се оце няват в разширен исторически контекст, с критерии, утвърдени от една дълголетна развойна традиция. Критическите проявления на Е. Кон стантинова, свързани предимно с найновите моменти от литературния процес, свидетелствуват за завидна творческа енергия и имат разнообразен жанров смисъл. Нейният аналитико-синтетичен опит намира разгърнат израз в обзорната и проблемно-обобщителната статия, в литературния портрет. Специално трябва да отбе лежим интереса и към оперативните жанрове и в частност към рецензията. Докато нейните колеги, утвърдени критици, по някакво неписано правило я предоставят на младите, за Е. Константинова ре цензентството очевидно не е само необ ходима начална степен в овладяването на критическото майсторство и в изследването на литературния процес, но и първоот кривателство, в най-голяма степен свър зано с рисковете на професията. Сборникът „Фантастика и белетристика" е първото по-цялостно представяне на авторката като литературен критик. Той обединява три проблемно-обобщителни статии, които третират интересни явления из областта на съвременната проза: на учната фантастика, историческата проза и творчеството на младите белетристи, дебютирали през изминалите няколко години. Тематичното разнообразие на разглежданите факти изисква широта на интересите, стабилна теоретико-методологическа подготовка и осведоменост не само на собственото ни литературно развитие, но и на характерните тенденции и процеси в съвременните чужди литератури. Това е необходимо особено при анализа на научнофантастичната литература, която у нас прави първите си стъпки едва напоследък, под влиянието на найновите революционни научни и технически открития, като отражение на чувствителните изменения в психиката на съвре менния човек. Ако историческата проза има вече своите високи образци, по които се равнява съвременният творец, научната фантастика е жанр, който тепърва ще се развива и ще създава свой собствен еталон, свои оригинални художествени традиции. Това извежда на преден план един принципен въпрос, който засяга не само критическите проявления на Е. Константинова, но и цялата съвременна литературнокритическа мисъл: въпроса за детайлния естетически анализ и критериите, за ценностната система, за съизмерването и степенуването на явленията.

Съществен момент в съвременния литературен процес са деепизиращите тенденции, изразени чрез редица интересни жанрово-стилови изменения. За разлика от модерната буржоазна литература, в която епическата цялостност на повествованието се разрушава в противопоставянето на индивидуалния и обективния временен поток, чрез нарушаването на техните действителни пропорции, изкуството на социалистическия реализъм се доближава до Хегеловото разбиране за епическото начало като изобразяване на личността в единството и с народа. Разпадането на единния повествователен поток е обусловено в съвременната ни литература от по-други социални и естетически предпоставки. Характерните обществено-политически промени след Априлския пле нум задълбочиха вниманието към съдбата на обикновения човек от народа и доведоха до засилване на демократизма и творческите търсения във всички области на общественото битие. Тяхното литературно отражение се свързва с ред нови идейно-естетически моменти. Засили се субективно-оценъчният момент при изграждането на художествената творба, твърде условни станаха границите между прозата и поезията. Привидно безстрастният разказ на всевиждащия обективен повествовател отстъпи под напора на съкровената изповед, на личните пристрастия и убеждения, изразени директно, със средствата на есеистиката или опосредствувано, чрез лаконичното, но съдържа телно обобщение, чрез яркия характер, носител на значими социални идеи, чрез емоционалната раздвиженост на повествованието. Промененото виждане на действителността засяга преди всичко мястото и функциите на автора в художественото повествование, неговата гледна точка. Според Томас Ман животът никога не разказва „сам за себе си“. В основата на изкуството лежи строг подбор и правото за това принадлежи единствено на твореца. От него, от неговите нравствено-естетически критерии зависи изборът на елементите и начинът на свързването им в художествената структура. „Образът на автора“ присъствува в създадения естетически свят чрез множе ство исторически, социални, нравствени и психологически съотнесености. В предговора към съчиненията на Мопасан Толстой изразява с пределна точност тази взаимообусловеност: „Каквото и да изобразява художникът: светци, разбойници, царе, лакеи — ние търсим и виждаме само душата на самия хуДожник. "1

През десетилетието, изминало от ранните му прояви в литературния печат до неотдавна излязлата му първа книга, Светлозар Игов се утвърди като един от най-активните представители на младото критическо поколение. Високо при извора" е дебют, който отразява неизбежните увлечения и недостатъци на всяко творческо начало, но свидетелствува и за характерните насоки на младата ни литературно-критическа мисъл, формирана в атмосферата на засилени следаприлски идейно-художествени търсения. Основно нейно качество е съзнанието за новите актуални задачи, които трябва да реши съвременната литературна наука. След преоценката на традицията в светлината на съвременната марксическа естетика - един въпрос, решен в общи линии, след началното усвояване на богатия художествен материал, натрупан през последните десетилетия, възникна необходимостта литературният процес да се свърже с големите съвре менни движения на европейската и световната литература и критика, да се изгради цялостна концепция за многовековното ни художествено развитие. След нихилистич ните крайности в интерпретацията и оценката на някои явления от националната ни литература дойде време за трезва естетическа равносметка, за нови теоретико-исторически обобщения. Книгата на С. Игов не претендира за фактологически открития. Новото според него не е толкова в новите явления, колкото в „новите" очи, с които се гледат нещата". Това изисква не само да се овладее емпи риката на литературния процес, но и да се обогати научноизследователската апаратура. да се преодолее предишната методологическа ограниченост. Авторът, воден от стре межа към задълбочено критико-теоретиче ско и литературно-историческо познание, пле дира за една богата литературоведска мисъл, оплодена от редица аналитично развити съвременни професионални подходи към литературните явления". Този факт сам по себе си определя високите изисквания към неговата първа книга. Текстовете, събрани във „Високо при извора", визират развоя на литературата ни от началните и проявления в ранното Средновековие до съвременните актуални художествени тенденции и закономерности. Твърде разнородни по тематика, те се раз- личават и в жанрово-стилово отношение. Наред с критико-теоретическите обобщения за някои общи насоки на съвременния ли- тературен процес в книгата се съдържат размисли по повод автори и творби от мина- лото, в които строгата систематичност на научния анализ отстъпва пред емоционалната 140 раздвиженост на едно есеистично изложение. Свързва ги преди всичко строгостта на под бора, който трябва да елиминира злободнев ното, маловажното, бързопреходното в тър сенията на автора през изминалите някол ко години, за да се открои значимото, съ щественото в тях. И още нещо - направените констатации, колкото и различни явления да засягат, колкото и да са различни пъти щата, по които са достигнати, са подчинени на няколко общи идеи, които преминават от фрагмент във фрагмент и осмислят съ вършено разнородни на пръв поглед факти, теми и проблеми. Сам авторът ги формулира в послеслова към книгата: от една страна, Идеята за връзката между твореца и националната литература, за отговорността му пред историята и бъдещето; от друга, за единството и приемствеността на старата и новата българска литература. Двете идеи са тясно свързани - но ако първата разкрива способността на критика да види нови неразработени аспекти от индивидуалното проучване на отделни автори, за да им отреди заслужено място в националната култура, втората идея - за цялостност и приемственост на литературния ни развой, има обобщаващо свързващо значение в книгата. Тя представлява за нас особен интерес, за щото обуславя някои интересни критически и литературно-исторически постановки. Присъствието на старобългарска пробле матика във „Високо при извора" прави осо бено впечатление. На пръв поглед изненадващи са размислите по проблеми на литературното средновековие в творчеството на един автор, известен със своя жив усет към новобългарската литература и особено към съвременния литературен процес. В същност при разглеждането на националния културен развой като цялостен и неделим те имат същностно, ключово значение. По повод антологията „Старобългарски страници" С. Игов пише една „, модерна апология на нашата стара литература“, която е по същество апология на съвременния подстъп към средновековното ни словесно изкуство. Тази статия става средоточие на основните теми и проблеми, разработени в книгата. В нея, без да оспорва тезата за прекъсваемостта и скокообразното ускорено развитие на литературата ни, критикът се противопоставя на разкъсването й на два самостойни, незави сещи един от друг периоди. Той припомня сложния синкретизъм на средновековната литература, както и идеологическите и функ ции в системата на феодалното общество, за да да очертае своеобразието й и да отхвърли начините, по които сме я разглеждали досега - като увод към новата, следпаисиева литература. Тя е документ за историческата съдба и духовните търсения на народа ни, но като литература на абстрактното съдържание решава реалните земни проблеми в идеален мистично-религиозен план.

На 29. V. 1975 г. се състоя публична защита на дисертацията на Катя Кирилова Бъклова на тема „Идейно-естетически измерения на съвременния герой в прозата на А. Гуляшки и К. Калчев“. На защитата присъствуваха членове на Научния съ вет, писатели, научни сътрудници, специалисти и аспиранти, граждани. Рецензентите проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Васил Колевски изтъкнаха в рецензиите си, че избраната тема дава възможност на дисертантката да разкрие творческата индивидуалност на А. Гуляшки и К. Калчев в руслото на общите закономерности у нас преди и особено след 9. 1X. 1944 г., а така също и да вземе отношение по най-актуалните проблеми на съвременната ни литература. По повод ранните творчески търсения на разглежданите автори проф. д-р В. Колевски оцени високо страниците, посветени на кръжока „Христо Смирненски". В тях дисертантката се стреми да покаже цялата сложност на явленията от 30-те години, още повече, че у някои по-млади литератори у нас напоследък се забелязва неправилно подценяване на писателите от групата на „РЛФ". Изтъквайки главите, в които е разгледана поетиката и главно стилните особености на Гуляшки и Калчев, В. Колевски подчерта една позитивна тенденция в съвременното ни литературознание - идейно-тематичните проблеми да се свържат в един по-системен анализ с въпросите на художествената структура, за да се постигне цялостна оценка на художествените явления. В своето изказване проф. Е. Каранфи лов подчерта, че същината на художест вената творба може да се изясни най-добре посредством „живота“ на героите, чрез умението на автора да се домогне до значима проблематика, която да въплъти в герои, в необходимата мяра индивидуа лизирани и типизирани. Посочвайки рисковете, свързани с паралелното сравняване на двама автори, рецензентът утвърждава, че в края на краищата всичко зависи от методологията, от избраните средства за изследване и от способността за конкретен анализ. Изтъкнато бе, че дисертантката е съумяла да постигне атмосферата на 30-те години, когато се формират А. Гуляшки и К. Калчев, както и да обясни убедително ранните неуспехи на А. Гуляшки. Като най-цялостен и правдив е посочен анализът на историческата проза на А. Гуляшки. Приносен момент пред ставят обобщенията за положителния герой у двамата разглеждани белетристи, които са пръв опит да се осмисли характерното, отличаващо положителните герои на тези утвърдени наши автори. Отбелязана бе също правилната методологическа постановка, добросъвестното и задълбо чено познаване на конкретния художествен материал и библиографията върху него, както и оригиналните обобщения и изводи, необходими, за да бъде присъдена на дисертантката научната степен „кандидат на филологическите науки". В обсъждането на дисертацията взеха участие проф. Г. Димов, н. с. Елка Константинова, н. с. Хр. Йорданов, проф. Ст. Каролев. Проф. Г. Димов изтъкна, че дисертантката се домогва по свой път към съвременната проблематика и базирайки се на пра вилна методология, свързва художестве ните явления с цялата обществено политическа действителност през 30-те години. Паралелният анализ на двамата автори дава интересна възможност да се оцени тяхното творчество и да се видят същест вени страни от тяхната поетика. Възра женията по отделни оценки и постановки не намаляват положителното впечатление от самостоятелните занимания на К. Бъклова и от качествата, които показва като изследовател на съвременната литература.

Въпросите на психологизма са важен момент и в художественото творчество, и в лите- ратурния анализ. Писателят в зависимост от собственото му светоотношение, от индиви дуалния му естетически опит и от насъщните потребности на историческото време се на- сочва към диалектиката на човешката душев- ност, за да постигне социално-философските обобщения, без които е немислимо истинското изкуство. И ако психологическият анализ е неделима съставка на реалистичния художе ствен метод, то овладяването и творческото прилагане на неговите форми и похвати се пре връща в доказателство за социалната и есте тическа значимост на една литература, в кри- терий за нейните постижения. 140 Взаимовръзката между психология и лите тура еизвънредно широка тема, която у нас е все още недостатъчно проучена. Обемистите трудове на акад. М. Арнаудов и напоследък на Н. Антонов са посветени на психологията на литературното творчество. Психологията на художественото възприемане е предмет на анализ в книгата на проф. П. Русев „За въз приемането на художественото творчество". Но специализирани, а още по-малко обобща ващи теоретични изследвания за психологиче ското начало като средство за реалистично изображение липсват. Психологизмът, докол кото е бил разглеждан във връзка със своеобра зието на отделни автори и творби, е поставян винаги в обсега на един по-широк комплексен идейно-художествен анализ, без да бъде обо собен като самостоен историко-литературен проблем. С книгата си „Въпроси на психоло гическото майсторство" Любен Бумбалов прави опит да отговори на необходимостта от подобни проучвания. Той съсредоточава вниманието си върху психологическите дире ния на българските писатели от Първата све товна война до наши дни, за да ги очертас като закономерна развойна тенденция в противоречивото движение на съвременното изкуство към задълбочено социално познание. Въз основа на някои характерни явления в развитието на българската проза между двете световни войни и след Девети септември мла дият автор се стреми да разкрие диалектиче ското преминаване от изображението на бита към изображението на индивида в цялата слож ност на неговите обществени връзки" - и оттук типологията на психологическото повествование, неговите обективни вътрешни закономерности. Сам по себе си такъв подход изключва литературно-историческите аспекти на анализа. В конкретните наблюдения са пропуснати редица звена, които биха оформили представата за психологизма в българскатаЛитература като последователна, хронологи чески разгърната и исторически изменяща се развойна линия. Авторът си поставя задача чрез постигнатото от българските писатели при изобразяване на човешката душевност да очертае някои аспекти на типологическото своеобразие на следвоенната проза, да обясни конкретно-историческите предпоставки за поя вата на такива нови жанрови форми като пси хологическия роман и по този начин да изясни генезиса на новата ни социалистическа рома нистика. Единната насока на анализа определя единството на книгата въпреки привидната относителна самостойност на четирите сту дии, събрани в нея.

В прозата си Михаил Пришвин, един от големите художници на руската природа, говори за „родствено внимание". За дълбоко, разбиращо внимание към дивите зверове, към птиците и растенията. За сърдечно съучастие в тайните на живия свят, което ни помага да вникнем в тайните на собствената си душевност. И Изкуството е немислимо без това „родствено внимание". Но всеки творец го изразява по свой начин. Пришвин, надарен с тънка поетическа чувствителност забележителни способности на изследовател, наблюдава природата с любо питните очи на естественик и натурфилософ. Именно наблюдава - повторяе мостта на този глагол в разказите и повестите му не е случайна, тя точно отразява отношението повествовател - художествен обект. („Започнах да наблюдавам", пише авторът в цикъла „Златната ливада". Или: „През пролетта се скитахме из гората и наблюдавахме живота на птиците, които живеят в хралупи.") Първият полет на дивото пате (Подхвъркачета“), златният взрив на глухарчетата, разтворили длани към слънцето („Златната ливада"), спасителните операции на горския доктор - кълвача („Горският доктор"), - това са по същество миниатюрни очерки, ескизи. В тях животните и цветята съществуват сами за себе си, като шедьовър на природата, изящни и одухотворени. Човекът ги съзерцава отстрани с разбиране и любов. А вече от това обичливо съзерцание тръгват нишките, свързващи земното многообразие с неизчерпаемото богатство на човешкия свят. Тогава епизодът, видян в леса, се проецира върху отношенията между хората. И идва характерната пришвиновска поанта, добродушно-иронична или озарена от мек лиризъм, в която е вложено философското съзнание за сложността на живота, за единството и неделимостта му. У Пришвин човекът идва сред природата като първооткривател. В единението с нея той нерядко търси да надмогне самотата. Иовковите герои, напротив, са неделими от природата. Те не я наблюдават - те са целите в нея и тя е в тях: в тяхното светоусещане и манталитет, в мислите и бита им. Първични и примитивни, те затова са добри и красиви - защото не познават студените тръпки на отчуждението. В развоя на прозата ни от началото на века Йовков не е единственият, който се обръща към света на безсловесните. Българската анималистична традиция има у Елин Пелин и Георги Райчев, у Илия Волен и ранния Емилиян Станев великолепни образци, достойни за една световна антология. Сред тях певецът на Добруджа умее като никой друг да извиси жизнените форми, да намери свой ключ към връзката между хора и животни. Емилиян Станев например предпочита да покаже тая връзка чрез нейното отрицание.

Сред съвременните български литературоведи Пенчо Данчев се откроява с разностранните си изследователски интереси. Изтъкнат представител на най-новата ни марксистко-ленинска естетика, той години наред бе неизменно в центъра и на текущия литературен живот - оперативен, взискателен и безкомпромисен, автор на поредица рецензии, статии и портрети за автори от различни творчески поколения, един от малцината, които следяха грижовно и с внимание талантливите усилия на най-младата поетическа смяна. Напоследък П. Данчев отново се насочва към проблемите на литературната история. Казвам - отново; защото трудовете му по естетика и многобройните му литературнокритически публикации бяха заличили като че ли спомена за първата му книга „Индивидуализъм в българската литература“ (1949). Някак самотни останаха в техния контекст и двете статии за Яворов, писани последователно през 1958 и 1963 г., и една друга, очертаваща особе ностите на Вапцаровата поезия (1951). Сега, когато П. Данчев отново се връща към слож ните, нерешени все още докрай въпроси на литературното наследство, тези ранни работи (а с тях и сб. „Съвременни български поети" (1951), в който се съдържаха някои преодолени Днес оценки за пролетарската поезия от 30-те години) добиват стойността на отправна точка и основа за съпоставка. Те маркират не просто индивидуалната еволюция на литературоведа П. Данчев, но в определена степен и дългия, нелек път на българската литературоведска наука. „Индивидуализъм в българската литера- тура" бе един от първите опити на следреволю ционната ни литературноисторическа и теоретическа мисъл да се огледа от позициите на Марксистко-ленинската естетика едно противо- речиво явление, каквото е наследството на кръга „Мисъл". В тази книга, воюваща срещу отклоненията от хуманизма и демократизма, бяха налице и белезите на сектантския подход към литературните явления, който заличаваше тяхната вътрешна сложност и на практика игно- рираше редица реални исторически ценности, създадени от буржоазната естетика и критика. Няколко години по-късно в споменатите ста тии за Яворов П. Данчев демонстрира едно ново, по-широко виждане за традицията. Анализът на Яворовото творчество беше решителна крачка напред в преодоляването на ограниченото догматично разбиране за литературното наследство. Поредицата литературноисторически изследвания, публикувани през последните три години, са ново доказателство за обогатяването на марксическата литературноизследователска методология, за утвърждаването на един социално-комплексен подход към изкуството на словото, за обновения поглед към националната ни поетическа традиция.

В своята известна статия „Четвъртото измерение в киното" Сергей Айзенщайн противопоставя традиционния монтаж по доминанти, т. е. свързването на кадрите на основата на един техен главен (доминантен) признак спрямо един друг тип монтаж — обертоновия, при който обединяващ фактор се явява обертоновият комплекс, разбиран като сетивно обобщение на множество дразнители: пластически, звукови, емоционални, които извиква отделният кадър. Но обертонът в киното, както и в музиката възниква като реална даденост само в динамиката на музикалния и кинематографичния процес. Предвиден в партитурата, той се реализира едва при въртенето на филмовата лента в апарат, респ. при оркестровото изпълнение на симфонията. Иначе казано, зрителният обертон е елемент на четвъртото измерение - времето. Неизобразим в пространството, той възниква и съществува само като явление четириизмерно, в единството на пространство и време. Принос в естетиката на филма, наблюдението на Айзенщайн придобива с годините широко принципно значение. Големият теоретик формулира една естети ческа тенденция, проявила се още през последните десетилетия на XIX в., но особено интензивна и перспективна в нашето столетие. Става дума за нарасналата роля на време-пространствените връзки в емоционално-образното пресъз даване на жизнената реалност. Бързото развитие на природните науки и философията в условията на научнотехническата революция, като наложи своя отпечатък върху световъзприемането на съвременния човек, засегна и структурата на художественото съзнание. Изсле дователският патос, характерен за науката, прониква и съвременното изкуство в неговите най-високи проявления. И обществените, и природните науки активизи рат у човека „чувството за история", задълбочават представата за времето, пространството и движението като форми на материалния свят. Оттук и повише ното изискване за историческа достоверност на художественото изображение, за пълнота и истинност на естетическите представи, постижими в плодотворния синтез с принципите и завоеванията на научното мислене. Процесът на взаимопроникване между наука и изкуство започна в нашата литература в края на 20-те и началото на 20-те години. Може би най-рано той се прояви у такъв подчертано градски писател като Светослав Минков. Неговите гротесково-фантастични разкази се откроиха рязко на фона на дотогавашната ни повествователна традиция, в която битовото, етнографско начало, дори когато биваше талантливо преодоляно, оставаше необходима съставка на нейния национален колорит. Заедно с един нов космополитичен интериор в тези разкази нахлуваше неудържимо най-тревожният от парадоксите на съвременната цивилизация: в своето забързано стремление към удобствата на техницизма човекът върви в същност към гибелта си. Ще се сбъднат ли предсказанията на футуролозите?

Шест книги: две монографии, два сборника с литературни статии и портрети, две историко-теоретически изследвания. И с тях - множество публикации в литературния и ежедневния печат. Такава е творческата равносметка на Боян Ничев в навечерието на неговата петдесетгодишнина. Тя може да ни се стори не особено мащабна, ако я съизмерим с делото на П. Зарев или Е. Каранфилов, които през последните две и половина десетилетия ни дадоха примери за една изключителна продуктивност. И твърде безбурна, ако речем да търсим в нея сянката на някакви социални и житейски превратности. Еволюцията на този автор не познава резки завои и трагически паузи. Тя е част от еволюцията на онова талантливо, разнолико критическо поколение (М. Николов, Т. Жечев, 3. Петров, Кр. Куюмджиев, М. Цанева, С. Султанов и др), което дойде в съвременния литературен процес към средата на 50-те години, когато бяха найярки и се извършваха най-интензивно априлските социални и духовни преобразования. Сега, в зенита на своя живот, тези хора са на върха на литературното поприще. Несправедливо би било да твърдим, че не са познали рисковете и горчивините му. И все пак тяхната участ бе несравнимо по-щастлива от участта на критиците (а и на поетите) от предходните десетилетия. Те имаха какво да да дат - но и да вземат от своето време. Защото на тях бе съдено да разгърнат творческата си енергия в благодатната атмосфера на социална безкомпромис ност и професионална осигуреност; да осмислят високи художествени образци, родени или преоткрити от един наистина съзидателен духовен порив. Този порив постави неизличим отпечатък върху критическите им усилия и до голяма степен определи успеха им. И неслучайно именно те допринесоха толкова много за еволюцията на нашето художествено мислене, обогатявайки го днес със своите литературнокритически и историко-теоретически обобщения. Така изглежда пътят им в перспективата на годините. Преди четвърт век той само започваше. Тогава един млад литератор, амбициозен и предан на сво ята работа, написа кандидатска дисертация за реализма на Б. Нушич. Но твърде предвзето трябва да му е изглеждало академичното достолепие (поза, която той и до днес не успя да усвои), и твърде равно - спокойствието на универси тетските библиотеки. Затова още в онова време той се насочи към текущия ли тературен живот, за да свърже с неговите потребности и тенденции всичките си по-нататышни изследователски усилия.

Що е време, Този въпрос занимава европейската литература още в средата на XVIII в., а от началото на нашето столетие - и литературната наука. Българската проза си го зададе значително по-късно, във втората половина на 60-те години. Несравнимо по-скромна по обхват и дълбочина е и критико-теоретическата му интерпретация у нас. Нещо повече - ако в западноевропейското и американското литературознание проблемът се разглежда с редки изключения в неговите тясно формални аспекти, ние също не сме изяснили, както следва, идеологиче ските му корени. А те са изключително важни. Търсейки ги в нашата - българската - следреволюционна социално-художествена действителност, ние бихме излезли към обяснението на внезапно нарасналата значимост на време-пространствените решения в националната ни художествена практика - особено в прозата. И не бихме омаловажавали като подражателни досегашните откъслечни опити на критиката да подхване един въпрос, върху който от десетилетия работят редица чуждестранни изследователи. Като отбелязваме актуализацията му у нас, обикновено я разглеждаме като резултат от взаимодействието на редица фактори: вътрешната потребност на словесното изкуство към саморазвитие и самообновление; засилените контакти на съвременната ни литература с чуждия естетически опит; интензивния обмен между литературата и кинематографа. Това е така, но не е всичко. Преди да бъдат специфично творческо явление, експериментите с времето са явление дълбоко социално. В тях, ако си позволим да избързаме с изводите, се оглеждат своеобразно пречупени духовните брожения на епохата, промененото из основи светоусещане и самочувствие на днешния български човек. За тези брожения и за ролята им във формирането на новите художествени концепции за времето ще става дума в тази статия. За целта ще се върнем накратко назад, към традицията. Без такова връщане ще е трудно да разберем новото, което я преобрази през последните двадесетина години.

От началото на 60-те години в центъра на националните художествени светове застава „подвижният" човек. „Средище на големи социални промени, на сме шения на представи вследствие внезапните размествания на пластове", той съ ществено се различава от човека в едно улегнало канонично време". По същото време идеята за движението се налага като първостепенна идейно-оформяща и структуроорганизираща величина. Тя именно определя ценностно-етическите критерии в съвременната българска литература. Истинно (разумно, хармонично) с това, което подлежи на творческо развитие, обновяване, усъвършенствуване. Обратно, светът „в застой" (както в „Пътища за никъде") е неистинен, механистичен, мъртъв, неразумен. Чрез опозицията Движение - Застой съвременното художествено мислене излиза към универсалния мирогледно-философски конфликт на съвременната епоха - конфликта между „здравия разум" и парадоксалното „неевклидово" мислене. В определени случаи (става дума за значимите новаторски образци на литературата от 60-те - 70-те години) той обхваща в себе си всички досегашни разновидности на художествената конфликтност (социално-класова, народностноисторическа, нравствено-психологическа и т. н.). Нецелесъобразностите в българ ския исторически живот започват да се осмислят като свойствени на механистич ния догматичен рационализъм, на пошло елементарното „здравомислие". Напротив, духовната извисеност на човека се разглежда в общ семантичен ред с Айнщайновите идеи („Звездите над нас"). „Загадката на съществуването" (П. Ве жинов) според най-новата ни проза може да бъде осмислена единствено в процес на „ставане" - т. е. в полезрението на търсещата, творчески разкрепостена съв ременна личност. От позициите на бездуховността на Застоя противоречията парадоксите на битието докрай ще си останат загадка. И На свой ред опозицията Движение - Застой предпопределя засилената активност на структурните съотнесености отвореност - затвореност, Дом - Път. Стремлението на героя към жизнетворчество и хармония в след априлския период е стремление навън, „на открито“. Във връзка с това същностно значение придобива символиката на Пътя. Ключова за поезията още през 50-те години (Бл. Димитрова, П. Пенев, Л. Левчев и редица други), тя се налага след Априлския прелом и в прозата. Пространството на българския човек се разкрива прорязано от пътища и пътеки - знак за личностно или национално-историческо самоосъзнаване, за гльбинни социално-психологически и нравствени изменения.

Предмет на настоящата статия е образът на човека в българската художествена проза след 1944 г. Ще се спрем по-специално върху представите на неговата социална активност, обусловени от исторически подвижното съот ношение личност-общество. То е решаващо при анализа на литературния ге рой - доколкото представлява мирогледно-идеологическата основа, върху която се формират естетическият идеал за личността и изхождащите от него проблемно-идейни търсения. От друга страна, взаимовръзката личност-общество може да се разглежда и като формообразуващ фактор. При посредничеството на проблемно-тема тичния план на изображението тя влияе върху жанрово-йерархичната система, върху структурирането на персонажите, върху поведението им на равнището на сюжета и т. н. На практика това означава, че всеки нов момент в социалноидейния подход към личността води към съответно изменение на нейните струк турно-художествени характеристики. Така обоснована, еволюцията на героя в най-новата ни проза става показател за движението на обществените идеи през изминалите четири свободни десетилетия от националната ни история.

В системата от пространствено-художествени символи Домът е една от средишните, най-широко използувани форми на личностно емоционалнообразно изразяване. Защото Къщата, бидейки неотменна потребност на съще ствованието, в сферата на творчеството е равнозначна с Човека. Тя повече, отколкото пейзажът, е едно „душевно състояние“. Дори репродуцирана в своя външен вид, тя разкрива някаква интимност. "1 В българската литература образът на Дома е особено често застъпван поради факта, че у нас патриархално-родовата (семейната) традиция се запазва устойчива в течение на много векове. Домът не е просто естествена жизнена среда-той е крепостта, в която българският човек устоява сред историче ските превратности. Тук се съхраняват домашният огън - знак на семейната приемственост и уют; и иконата - израз на религиозното (а до Освобождението това значи - и на народностното) самоопределяне на индивида; и чер ковните книги и букварят, които го ориентират към „големия" свят. Домът стожерът, поддържащ националните и нравствените устои на личността, e него са „снети" тежненията и на социалната общност. B Домашната символика има първостепенно значение преди всичко в прозата, където са най-многостранно разгърнати човешките взаимоотношения съдби. Къщата е възел на фабулата - оттам тръгва човекът сред големия" свят, там се заражда социалната и нравствената конфликтност. Семейната цялост е главната (без, разбира се, да е единствената) сюжетостроителна площадка, върху която се гради всяко повествуване - в това число романоепиче ското. Тя е първостепенен елемент във формирането на романовия жанр, а и фактор, предопределящ неговата жанровоисторическа продуктивност. Неслучайно Талев постави като мото към „Железният светилник" песента за семейно-родовото дърво - по този начин той изтъква семейството като най-значима сред социалните структури в българското общество. На свой ред Боян Ничев видя в нея характеристиките, които бяха най-много потребни на романа за неговото жанрово строителство - здрава социална основа (здрав корен в земята) и съзнание за социална йерархия (клоните му са зетьовете, снахите, Деверите, синовете, внуците и т. н.), за ред, социално устройство, за обществена структура".