БОЯН НИЧЕВ

Шест книги: две монографии, два сборника с литературни статии и портрети, две историко-теоретически изследвания. И с тях - множество публикации в литературния и ежедневния печат. Такава е творческата равносметка на Боян Ничев в навечерието на неговата петдесетгодишнина. Тя може да ни се стори не особено мащабна, ако я съизмерим с делото на П. Зарев или Е. Каранфилов, които през последните две и половина десетилетия ни дадоха примери за една изключителна продуктивност. И твърде безбурна, ако речем да търсим в нея сянката на някакви социални и житейски превратности. Еволюцията на този автор не познава резки завои и трагически паузи. Тя е част от еволюцията на онова талантливо, разнолико критическо поколение (М. Николов, Т. Жечев, 3. Петров, Кр. Куюмджиев, М. Цанева, С. Султанов и др), което дойде в съвременния литературен процес към средата на 50-те години, когато бяха найярки и се извършваха най-интензивно априлските социални и духовни преобразования. Сега, в зенита на своя живот, тези хора са на върха на литературното поприще. Несправедливо би било да твърдим, че не са познали рисковете и горчивините му. И все пак тяхната участ бе несравнимо по-щастлива от участта на критиците (а и на поетите) от предходните десетилетия. Те имаха какво да да дат - но и да вземат от своето време. Защото на тях бе съдено да разгърнат творческата си енергия в благодатната атмосфера на социална безкомпромис ност и професионална осигуреност; да осмислят високи художествени образци, родени или преоткрити от един наистина съзидателен духовен порив. Този порив постави неизличим отпечатък върху критическите им усилия и до голяма степен определи успеха им. И неслучайно именно те допринесоха толкова много за еволюцията на нашето художествено мислене, обогатявайки го днес със своите литературнокритически и историко-теоретически обобщения. Така изглежда пътят им в перспективата на годините. Преди четвърт век той само започваше. Тогава един млад литератор, амбициозен и предан на сво ята работа, написа кандидатска дисертация за реализма на Б. Нушич. Но твърде предвзето трябва да му е изглеждало академичното достолепие (поза, която той и до днес не успя да усвои), и твърде равно - спокойствието на универси тетските библиотеки. Затова още в онова време той се насочи към текущия ли тературен живот, за да свърже с неговите потребности и тенденции всичките си по-нататышни изследователски усилия.