Книжка-3

1971, Книжка 3 - Съдържание

Годините след Деветия партиен конгрес са години на бурен подем на нашата социалистическа култура, години на непрестанно издигане на културното равнище на трудещите се от града и селото. В своята многостранна дейност за изпълнение на решенията на конгреса партията отделяше изключително внимание на по-нататъшното развитие и обогатяване на духовния живот на обществото. Тя полагаше големи грижи за творческата изява на дейците на науката, образованието, литературата и изкуството, за създаването на нови научни и художествени ценности, за тяхното разпространение сред най-широките кръгове на младежта, на целия народ. B 1. НАРАСТВАНЕ РОЛЯТА НА НАУКАТА В ЦЯЛОСТНИЯ ЖИВОТ НА ОБЩЕСТВОТО Характерна особеност в дейността на Централния комитет и на цялата партия през отчетния период беше стремежът да се осигуряват условия за понататъшно развитие на науката, за по-широко внедряване на нейните резултати отделните области на живота. Партията си даваше ясна сметка за огромната социална роля, която играят обществените, природните и техническите науки, роля, която още повече нараства в етапа на изграждане на развито социалистическо общество. Нашето успешно движение напред във все по-голяма степен зависи и ще зависи от умението да се облягаме на науката при решаване както на големите, кардиналните въпроси на нашето развитие, така и на малките, на ежедневните въпроси, от умението да използуваме нейните постижения във всички сфери на обществото. Ето защо в периода след Деветия конгрес в съгласие с нуждите на социалноикономическото и културното развитие партията продължи да провежда линия на ускорено развитие на мрежата от научни организации и увеличаване на броя на научните кадри. Сега ние разполагаме със сравнително мощен за нашите условия и възможности научен потенциал, който включва 111 академични института и други научни звена, 26 висши учебни заведения, 49 центъра за научноизследователска, развойна и проектантска дейност, 41 ведомствени института и развойни бази. През годините 1965-1970 научните сътрудници в институтите се увеличиха с повече от 30 на сто, а научно-помощният персонал - 50 на сто. В сферата на научната дейност работят близо 55 хиляди души, от които около 13 хиляди научни работници.

«Художествената литература съществува все още само поради силата на привичката.» «Революция в обществото не може да се прави днес нито със, нито против литературата.» Тези две изречения са взети наслуки от западно литературно списание. Неверието във възможностите на художественото слово е твърде типично за голяма част от съвременната буржоазна интелигенция. То е свойствено дори на мнозина литератори, които се смятат следовници на критическия реализъм и се стремят искрено да се дистанцират от къснокапиталистическото общество, да се отърсят от всяка съотговорност за всеобхватната му духовна криза. Чувството им за безсилие не е толкова тяхна вина, колкото тяхна беда. Социалните противоречия в наше време са достигнали такава степен, че вече не е достатъчно да се настроиш критично срещу къснокапиталистическия строй, за да осигуриш общественото присъствие на творчеството си. Повече откогато и да било преди е нужен ясен поглед за революционните перспективи на обществото. Все по-осезаемо съзидателното начало във всяко духовно творчество се сраства с борбата за комунистическо преобразование на обществото. Докато в литературните издания на развитите капиталистически страни се ширят теориите за «катастрофално намаляващите възможности на изкуството да оказва някакво влияние върху хода на историята», в една малка страна, чиято култура западният духовен «елит» доскоро отминаваше с високомерна незаинтересованост, се случва тъкмо обратното. В доклада си пред най-висшия форум на обществената мисъл у нас — X конгрес на Българската комунистическа партия - др. Тодор Живков отдели на художественото творчество централно внимание. Дори беглата количествена съ поставка ще ни увери, че проблемите на литературата и изкуството заемат в този доклад почти толкова място, колкото проблемите за новия прелом в селското стопанство, за подема на техническия прогрес, за усъвършенствуване на държавната уредба или който и да е друг въпрос от животрептуща важност за зрялото социалистическо общество. Но, разбира се, количествената съпоставка е твърде повърхностна, за да открои пред погледа ни същинското значение, което партията отдава на художествената мисъл. Много по-съществено и решаващо е обстоятелството, че проблемите на художествената култура се поставят в органическа, в неразкъсваема връзка с цялостното развитие на обществото. Никой от нас не може да си представи бъдещето, към което партията на комунистите води непоколебимо българския народ, без неспирно нарастващата роля на изкуството. И това е неопровержимо доказателство за хуманността на зрялото социалистическо общество.

Задачата на настоящото изследване еда покаже: първо, с какво социологията може да бъде полезна на литературната история, теория и критика; второ, необходимостта от изследване на литературата като един от източниците за развитие на социологията. Проблемът за връзката между общество и литература е твърде стар. В него има даже нещо банално. Сега не е голямо откритие да се каже, че обществото определя съдържанието и формата на литературата или че литературата оказва въздействие върху обществения живот. Това са истини с вековна давност. Социологията на литературата винаги ебила свързана с общата социологична теория. Следователно развитието на социологичното мислене води до усъ вършенствуване и на социологията на литературата. Твърде трудно е да се изгради социология на литературата, като се приложат най-новите постижения в общата социология. Общата социология работи с богат репертоар от понятия: социална система, социален статус, социална роля, социална група, социална кохезия, социална комуникация, социална дезорганиза ция, социален контрол и пр. Необходимо е тези понятия да се пренесат от общата социология в специалната социология на литературата. Съществува несъответствие между световното равнище на общата социология и световното равнище на социологията на литературата. Последната е на пониско равнище, защото борави с ограничено число социологически категории. Причината е в липсата на равновесие между социологическа и литературна квалификация. Тези, които са специалисти в общата социология, обикновено не познават достатъчно литературата, а тези, които се занимават с литература, не специалисти в областта на общата социология. Очевидно граничните дисцип лини изискват двойна специализация. ca Писателят, литературният критик, литературният историк имат допир с чисто социални въпроси. Равнището на литературната критика, литературната история и пр. би се повишило, ако социалните проблеми се интерпретират с помощта на съответните социологически категории. Това е въпрос на точност и дълбочина. Прецизното характеризиране на състоянието на един болен изисква употреба на медицинска терминология. Също така прецизното разглеждане на дадено обществено явление, факт, случай изисква употребата на социологически термини, т. е. познаване на социологията. Литературата е грамаден и неизползуван резервоар за социологични обобщения. Обаче по принцип социолозите се въздържат да правят констатации въз 15 основа на литературни източници. Причината е, че социологът иска направо да изучава действителността. Той няма вяра в писателя и поета, който притежава фантазия и субективност.

Няма в българската лирика друг поет, чието творчество така рязко да е разполовено на две трудно примиряващи се части. Два образа ни гледат от Яворовата поезия - единият е окъпан в светлина, погледът му издава енергията на идеалиста и мечтателя, другият е изпълнен в мрачни тонове, очите са погаснали, предишните надежди са помръкнали, разочарованията и безпокойствата са изрязали дълбоки бръчки по челото, посипали са слепоочията със ситен сребърен прах... Така различни са и стихотворенията на поета. Сякаш двама автори са писали творбите от «Стихотворения» (1901) и «Безсъници» (1907); социалните песни на протеста са отдалечени полярно от сумрачните «Прозрения»; «Калиопа» е несъпоставима с цикъла за цариците на любовта. Както е известно, в биографията на П. К. Яворов се преплитат всич ките противоречия на неговата епоха, а в творчеството му се кръстосват влияния на социализма и индивидуализма, на руската социална поезия и модерните западни веяния, оглежда се бурната действителност от края на миналия век и се гърчи една самовглъбяваща се страдаща душа, отекват призивите на националната революция и хайдушкия епос, сменени са горкото ридание над братските могили, Ботевото свобода или смърт» се смесва с неутешимите вопли на «безприютен несретник». . . Още по-трънлив е пътят на писателя - от телеграфопощенски чиновник в Стралджа и Анхиало до трагичната нощ на 29. Х. 1914 г. в София. Както знаем, този път минава през изнурителни нощни дежурства по провинциалните т. п. станции, през социалистическите кръжоци и постоянното, пожизнено безпаричие, лъкатуши из планините и селата на поробена Македония, пресича софийските кафенета и литературни салони, въздига се до сцената на Народния театър, за да завърши между четирите стени на одимената стая, сред настръхналия мрак на терзанията, кошмарната безизходност: 36 Самси - и в треска, между тия оголени стени; вторачен, гъстеещ полумрак наднича, подава се от всеки кът камина без топливо, отворена - уста готови проклятие да изрекат. Затварям пламнали очи, ала напразно - няма сън раздиращите въпроси, не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива. Възглавието - камък същи, леглото - тръне и коприва. („Нощ") . 1903 година разполовява пътя на поета - годината на литературния му прелом. Както сам той е обяснил, погромът на Илинденското въстание открива нов период в творческото му развитие.

Призванието на поета е да бъде винаги в диалог със своята епоха и със своите съвременници. Но рядко ще почувствуваме изпълнението на този императив в съвременната ни литература така осезаемо, както е в поезията на Любомир Левчев. Може би защото той и в буквалния смисъл заговори с нас още в първата строфа на първата си стихосбирка - «Звездите са мои»: B - Да, мои са! Говоря сериозно. Не се усмихвайте така - не ми ли вярвате?... И още тук ни предупреди - за много неща ще се карам с вас, за много неща ще ви предизвиквам, много неща няма да ви простя. С това предупреждение навлезе литературата не само той и може би затова преди десетина години се повдигнаха такива спорове за и против «новата» поезия, чийто може би най-виден представител беше Левчев. Тогава едни го възнесоха до възбог, други се опитваха да го съветват добронамерено, трети направо му заявиха, че е заел позиция, която никой не атакува. Но споровете и страстите отшумяха, еретическият свободен стих и младежката дързост получиха право на съществуване в поезията и днес, слава богу, никой няма да обвини в измама онзи, който каже една известна на всички истина - че Левчев е един от водещите поети на нашата съвременна литература. Наистина непривична беше преди десетина-петнайсет години оная дръзка и непочтителна самонадеяност, с която дойде поколението на Левчев. Но не можеше и да бъде другояче - защото това поколение беше призвано не само да хвърля в прозорците ни своите «неримувани павета», но и да бъде изразител на духа на новото време и без да скъсва с плодотворните традиции на създаденото преди него, да потърси художествения еквивалент на новите духовни измерения на личността. Затова бяха така силни възторгът и дързостта в тази поезия - така чисти и искрени, както бяха в литературата ни непосредствено след Девети септември, но вече с много по-голяма художествена дълбочина и по-широка философска проблемност. Един малък Девети септември, но на много по-високо естетическо равнище изживя нашата литература след Априлския пленум и Левчев беше един от най-талантливите представители на това щастливо поколение. В същност, като четем сега стихосбирката «Звездите са мои, можем да се запитаме - че какво пък толкова страшно имаше в нея? Ами ако беше написал тогава «Интелигентска поема» или «Чо преди да остарея»? Като познаваме днеш55 _ ния Левчев, първата му книга може да ни се стори дори малко старомодна, «традиционна», с изключение може би само на дръзката поза. Звездите са мои беше извикал тогава поетът и искаше непременно да повярваме в това. Но, изглежда, почти никой не му беше повярвал и още тук бе заложена дълбоката конфликтност на неговата поезия. Колкото самонадеяност, толкова и драматизъм имаше в това стихотворение, но малцина го разбраха. Всички виждаха хлапака, който ги предизвикваше дръзко, а може би по-важно беше другото че във втората половина на стихотворението имаше един вопъл: «О, не завърз вайте крилата на сърцето!» Този вопъл елиминира ефекта на предизвикателст вото и превърна привидната самоувереност в драма - в това беше истинският смисъл на стихотворението, в което поетът трябваше фактически повече да оправдава, отколкото да напада. То изразяваше най-вярно и трагизма на едно отминаващо време, когато смелата мисъл трябваше да търси от деветдесет девет извора доводи, за да се обоснове и оправдае, и трябваше да бъде много силна и вярна, за да победи. В няколко стиха тук бе заключена непобедимата мощ на комунистическата правда, която не се бои от дързостта, защото е родена от нея:

1. ВИДОВОТО СВОЕОБРАЗИЕ НА ИСТОРИЯТА НА ПАИСИЙ. В своята студия за Паисий от 1920 г. Б. Пенев посочва всичко по-съществено, което позволява «История славянобългарска» да се разглежда като първа творба на новата възрожденска литература - личния тон в стила и в начина на излагане, идеите и вътрешните свойства на езика. Ученият съпоставя стилистиката на нашия автор с практиката на дамаскинарите. Паисий употребява старите, традиционни форми на дамаскините, но влага в тях ново емоционално и идейно съдържание; заменя фалшивия патос, изразен с похватите на шаблонната византийска реторика, с искрено и живо чувство. При анализа на лиризма на Паисий Б. Пенев отбелязва: «Тенденциите, прокарани в «История славянобългарска», ние срещаме развити по-нататък в подобни лирически форми не само в поезията, но изобщо в патриотическата литература на Възраждането. Така ученият признава на Паисий не само едно въздействие върху народа, но изтъква и неговия влог в големия прелом в духа и формите на литературата през Възраждането: «Новото, що изразява Паисий, не се изчерпва само с духа и съдържанието на «Славянобългарска история»; ние го съзираме и във формата, в която са изразени духът и съдържанието.»2 Наблюденията на Б. Пенев са доказателство за проницателност в търсе нето и всеки, който подема въпроса за потекло и първични форми на възрожденската литература, трябва да се върне към тях. Покрай неговото изследване внимание заслужават и проучванията на В. Велчев, Н. Драгова, А. Крония и Р. Пикио върху отношението на Паисий към неговите извори. 3 Грижливата анализа на тези автори, макар и да не засяга пряко въпроса за видовото своеобразие на съчинението на Паисий, подпомага проучването. Ние сме уведени в стила и техниката на използуваните от монаха произведения, в смисъла и начина на тяхната обработка. Обилно документираните проучвания на Д. Петканова-Тотева («Дамаскините в българската литература», 1965) и 1 Б. Пенев, Паисий Хилендарски, С., 1920, стр. 99. 2 Б. Пенев, История на новата българска литература, С., 1930-1932, т. II, стр. 325. 3 В. Велчев, Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история (1943); Н. Драгова, Домашните извори на «История славянобългарска»: сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха (1962); А. Cronia, Il Rego degli slavi di Mauro Orbini (1691) e la Istoria Slavenobolgarskaja del monaco Paisi (1762): Bulgaria I, 1—2 Roma, 1939; Riccardo Picchio, Gli annali del Baronio-Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski, Ricerche Slavistidie III, Roma, 1954. 5 Сп. Литературна мисъл, кн. 65 Б. Ст. Ангелов («Съвременници на Паисий», 1963-1964) дават възможност да се преценят по-точно насоките, в които ще се движат нашите възрожденски книжовници.

Новата българска литература се заражда и израства през епохата на Възраждането върху основата на старата българска литература и българското народно творчество. Нейните най-добри представители тръгват от онова, което е създадено като словесно творчество през средновековието. Те се оформят и развиват своята писателска дарба, като подхващат и продължават многовековните традиции на старобългарските книжовници и на безименните народни певци и разказвачи. В българската литературна наука досега не е разглеждан достатъчно подробно и задълбочено въпросът за връзките между старата и новата българска литература. Какви теми, мотиви, жанрове и форми наследява литературата на Възраждането от старата българска литература? В какво се състои приемствеността между двете литератури? Как писателите на Възраждането школуват в старата българска литература? Какви нейни традиции наследяват, подхващат и развиват в своето творчество? Обстойното разглеждане на тези въпроси безспорно би помогнало да се види по-добре качествената промяна, която се извършва в българската литература през епохата на Възраждането. Настоящото проучване е опит да се види как първият истински поет на българското Възраждане - П. Р. Славейков - школува в произведенията на старата българска литература, какво усвоява от нея, какви нейни традиции подхваща и развива в своето творчество, какви са заслугите му за издирването и публикуването на старобългарски паметници. Въпросът за П. Р. Славейков и старата българска литература почти не е поставян и разглеждан досега в литературната наука. Той представлява част от един по-голям въпрос за прехода от средновековна към нова литература, за традициите на старата българска литература и народното творчество, за значението на тяхната школа, за влиянията им върху творчеството на новобъл гарските писатели. Въпросът за школуването и литературните влияния е един от най-инте ресните и в същото време един от най-сложните и трудни въпроси на литературната наука. От гледище на психологията на художественото възприе мане литературните влияния представят своеобразна школа, която се явява необходима предпоставка за творческото израстване на всеки млад творец. Писателят израства, оформя се, разгръща своя писателски талант, като чете произведенията на други писатели, като вниква в тях, като ги разбира подобре и по-творчески. Да се изучи как един писател школува у други писатели, означава проучване на неговия творчески път.

Някъде Арагон бе пожелал биографията му да се сведе до следните данни: «Арагон Луи, роден в Париж в 1897 г., още живее. ...» Живее... и човек може да се срещне с него. Чух Арагон, преди да го видя. Дълбок и плътен глас, който придава на най-обикновените думи особено звучене. - Заминавам с Елза в Бретан за един месец, тя има тъй нужда от почивка... - Трябва срочно да предам един ръкопис... - Три дни ще бъда зает на пленума на ЦК... И най-после: Елате! Голяма виеща се стълба, после още една, вътрешна, тясна като в кула. На перилото е мон тиран някакъв странен апарат, нещо като подвижно столче. После разбрах, че това при способление е било измислено, за да може Елза да излиза, понякога, тъй рядко. «Нали разбирате, тя не може да изкачи всичките тези стъпала. Това бе двадесет дни, преди да се за творят очите на Елза. «Снощи за първи път от дълго време ходихме на кино, за да гледаме послед ния филм на моя приятел Бунюел.» Побелял и внушителен като планинска преспа, Арагон е така непосредствен и близьк, че неловкостта и респектът, с които пристъпих неговия праг, се стопиха неусетно още с първите му думи. - Искате да видите над какво работя? Илюстрациите на «Анри Матис». Повече от 500 за двата тома. Това не е обикновено художествено оформление, картините са част от плытта на романа, нали знаете... Забавените думи, незавършеното изречение са въпрос към събеседника сякаш да се убеди, че го разбират. От стената ме гледат очите на Елза. Един портрет: «На Елза Триоле, Анри Матис, ноември 46». Светлите, живи очи се усмихват. - Романът е готов. Но всичко върви тъй бавно... Трябва да излезе от печат до края наго дината, ако го видя догодина на пролет, ще бъда щастлив. .. Въпросите ми кръжат доста далеч от новата му книга. Те получават ясен, изчерпателен от говор, а мисълта на писателя тече и се влива пак в «Анри Матис». Романът е готов, но Арагон продължава да мисли, да мечтае за него.

Отиде си един голям приятел на България, един почитател и задълбочен изследовател на нейната литература, история и култура. На 23 януари т. г. след мъчително боледуване във Воронеж почина докторът на филологическите науки доц. Леонид Самойлович Ерихонов. Българските литературоведи и историци познават ревностния поклонник и изследовател на националното ни възраждане, на Бакалов и Вазов от многобройните му публикации в съветския и българския печат. За педагога и обществе ника, за гражданина на СССР тя обаче не знае почти нищо. Л. С. Ерихонов е роден на 22 януари 1906 г. в гр. Улан-Уде, в Сибир. Завършил Юридическия факултет (1927) в Иркутск, известно време той е губернски помощник, краеви прокурор. От 1930 г. е аспирант по философия в Куйбишевския педагогически институт, в който е и асистент, доцент и декан на Филологическия факултет. От 1935 до 1941 г. Л. С. Ерихонов е преподавател във висши учебни заведения в Киев, като същевременно следва и завършва Факултета по западни езици и литература. По време на Отечествената война се включва като доброволец в редовете на Съветската армия. Първоначално е помощник-военен прокурор на Московската отбранителна зона, след това помощник-военен прокурор на армии, фронт, военен окръг. След завършване на войната Л. С. Ерихонов се връща отново на педагогическото поприще. От 1945 г. е преподавател в Московския военен институт по чужди езици, през 1953 г. защищава кандидатска дисертация в Киевския университет. За доцент е избран през 1960 г. Оттогава ръководи катедрата по чужди езици в Пенза, а по-късно във Воронеж. На 31 октомври 1967 г. Л. С. Ерихонов защити докторска дисертация «Руското общество и българската литература» във Филологическия факултет на Софийския университет «Климент Охридски». Заради големите си педагогически способности Л. С. Ерихонов е бил избран за председател на методическото обединение на преподавателите по чужди езици във висшите учебни заведения във Воронеж, както и за член на експертната комисия по чужди езици при Координационния съвет по хуманитарните науки. Той вла дееше както славянските езици, така и английски, френски, немски. Интересите на Л. С. Ерихонов към българското революционно минало, към възрожденската ни литература и култура са трайни, задълбочени и целенасочени. През 1950 г. в Москва излиза първата му книга «Русские революционные демократы и общественная мысль южных славян в 69-70 г. г. XIX в.». След нея се появяват изследванията «Передовая литература Болгарии и Сербии» (Киев, 1953), «Мировоззрение Любена Каравелова» («Ученные записки института славяноведения Академии наук СССР», т. 15, 1957), статии и проучвания за Ботев, Бакалов, Жинзифов.

Със задоволство научих, че старият пловдивски общественик и адвокат Недко Д. Каблешков, братовчед на апостола на българската свобода Тодор Л. Каблешков, ес още запазени умствени и физически сили въпреки преклонната си възраст - 97 години. През 1920 г. той уча ствува много дейно при чествуването на Иван Вазов в Пловдив, по случай неговата 70-годиш нина и 50-годишна писателска дейност. Каблешков е председател на юбилейния комитет и председателствува комисията, която отива в София да покани народния поет да гостува на Плов див. След смъртта му е член на делегацията, която присъствува на погребението, и от името на пловдивското гражданство поднася венец на гроба. Каблешков е и член на комитета, натоварен да постави възпоменателна плоча на Вазовата къща в Пловдив, дето той живее и работи от 1880 до 1886 г. На 28 ноември 1963 г. писах писмо на Недко Каблешков, което изпратих по писателя Йордан Ковачев. Още на следния ден Ковачев ме уведоми, че е предал писмото ми: « Щом си починах от пътя, посетих дядо Недко Каблешков, прочетох и му предадох писмото и устно му обясних твоя почин. Милият старец беше в отлична форма. Недей бави. Защото старостта е коварна и макар да го заварих по-бодър от всякога, не бива да изпуснеш едно голямо име «Каблешков», което звучи достатъчно гордо и е един достоверен източник на материали.» Получих писмо и от Недко Каблешков, което носи дата 1 декември 1963 г. «Моят скъп колега и приятел Йордан Ковачев - пише Каблешков - ми донесе и предаде любезното Ви писмо от 28 ноември т. г. То ми причини голяма радост, като разбрах че Вие привършвате интересна книга за моя покоен незабравим приятел Ив. Вазов и искате да поместите в нея мои спомени за него. Щастлив ще бъда, ако ми дадете възможност в скоро време да стисна ръката Ви, да Ви пожелая пълен успех на прекрасния почин и да допринеса що-годе за преуспяването му.» На 6 декември по обед пристигнах в Пловдив. От гарата отидох направо у дома на моя колега Йордан Ковачев. След като се поразговорихме, той ме заведе при Недко Каблешков на ул. «Н. Гълъбов» № 13. Старият общественик и публицист ни посрещна много сърдечно, готов да ми разкаже всичко, каквото знае за Вазов. Аз бях очарован от неговата любезност и възхитен от бодрия му дух и свежа, бистра памет. Той бе жизнерадостен и разговорлив. Приятно ми бе да беседвам с него. - Кога, къде и кой Ви запозна с Вазов? - го запитах аз. - С народния поет ме запозна министър Стоян Омарчевски, с когото се познавах от порано. По онова време - преди чествуването на Вазов - често посещавах София по общест вена и адвокатска работа. Един ден се отбих да обядвам в Юнион палас. Бях си поръчал «хиоска» мастика с мезе. След няколко минути в ресторанта влязоха заедно Вазов и Омарчевски, който ме заговори и ме представи на народния поет. Аз любезно ги поканих на моята маса и вед нага поръчах и за тях мастика. Когато донесоха мастиката, Омарчевски се усмихна и рече: 103 Бива - Заради нея идвам тук, когато съм по-свободен. си я, много е пивка. Аз бях поласкан, че седях на една маса с патриарха на българската художествена литература. И не скрих голямото си задоволство. Обръщайки се към него, аз му казах: - Господин Вазов, чувствувам се много щастлив, че се запознах с вас. Още от ученическите си години съм се възхищавал от художествените Ви произведения, много от които зная на изуст. Още по време на Априлското въстание пеех песента, написана по Вашето стихотворение «Боят настана». И досега при весело патриотично настроение пея песента «Тих бял Дунав», композирана по Ваш текст. И днес препрочитам с наслада и със сълзи на очи двете стихотво рения за моя незабравим братовчед Тодор Каблешков, сти

В първите десетилетия на XIX в., когато нашите възрожденци правят плахи опити да пишат стихове на роден език, учейки се от поезията на другите народи - гърци, сърби и руси, във Влашко живеят българи, които творят стихове на гръцки език. За това говори един ръкопис, съхраняван в архива на Румънската академична библиотека (фонд «Гръцки ръкописи»). В една малка тетрадка от 16 листа с размери 20 х 14 см са записани с четлив скоропис пет стихотворения, три от които са дело на българи: 1. Поема от 160 тристишни строфи (л. 2-13а) със заглавие: «Стихотворение на славянски потомък от България, [написано] в петата година от надигането на гръцкия народ! За четиривековното жалко шествие на човешкото роптаене!» Указанието, дадено в заглавието за времето на съставяне на поемата, свидетелствува, че тя е била написана в 1825 г. (т. е. в петата година от обявяването на гръцкото въстание в 1821 г.). Към тази дата насочва и краят на творбата - там е отправен възглас към руския император Николай (който в 1825 г. е вече на власт). 2. Четиристишие от 1812 г. (л. 146) от Константин Ляскоглу от Пловдив. То е прослава на първата година от управлението на влашкия владетел Караджа: Сега Караджа е владетел на Дакия, за дакийския владетел Караджа пея, мирът при Караджа [е] нова радост и спокойствие, прелестна е годината на неговото управление. Стихът е своеобразен (в никакъв случай не може да се нарече акростих) - сборът от аритметичните стойности на буквите във всеки стих дава годината, в която е написано сти хотворението - 1812 г. Римуван е първият с четвъртия стих. Съществува вътрешна рима и в самия трети стих. Всички стихове са с различен брой на сричките - първият и вторият - 13, третият - 17, четвъртият - 12. Поетът е пренебрегнал съразмерността на стиховете по отношение на броя на сричките, изглежда, за да получи еднакъв аритметичен сбор на стойностите на буквите в тях. 3. Тристишие от 1818 г. (л. 15а) на «славянски потомък от България» (вероятно това е лице, различно от автора на голямата поема). То е посветено на същия владетел Караджа, но се отнася за годината на неговото сваляне от власт, т. е. за годината на неговото бягство (както се споменава и в заглавието на стихотворението). От първия стих става ясно, че поетът е взел под внимание четиристишието на Константин Ляскоглу. Той използува дори същия епитет, за да охарактеризира началния период от управлението на Караджа: Споменатата година беше наистина прелестна, но Караджа беше недостоен за всякаква похвала. О! Настоящата година с искреност говори за тези неща.

Публикуваните тук писма са част от кореспонденцията между Иван Радославов и Гео Милев по времето, когато Ив. Радославов е в Берн - Швейцария, член на културно-дипломатическа мисия (1919). Предмет на тези писма са новото книгоиздателство «Везни», сп. «Везни», режисьорската дейност на Г. Милев, предложения за сътрудничество до Ив. Радославов. Засягат се и семейни въпроси - Ив. Радославов и Г. Милев са баджанаци. Писмата се на мират в личния архив на Ив. Радославов. Публикуват се за пръв път. 1 До Иван Радославов - Берн - Швейцария Берлин, 10. 3. 918 Драгий ми Иване, едва снощи - Мила беше при мене - получихме първото ти писмо B най-сетне, много късно. Сега засега съм в същата болница, в която си отправил писмото си, но то е само поради операцията, която ми правиха преди 2 дена, иначе, писах ти и порано, съм в друга болница, по-право в друг «пансион»... Затвореното писмо за мене София не съм получил, но получих една картичка, изпратена в София, която преди 2-3 дена Анюта ми препратила тук. 3 За хубавите пожелания за щастие и радост ти благодаря (- им!) (sic), разбира се, безпределно: още повече, че твърде малко хора ни пожелаха искрено щастието - понеже (може би) ни завидяха на щастието... Но всичко наоколо ни интересува толкова малко! Нали така трябва? - Ами какво станаха нашите литературни работи? (Всички писателски кръгове в София погребали предварително таланта ми и литер. ми интереси въобще... Питаш Анюта за моите издателски] планове. Издателство «Везни», което консолидира на здрави основи - в Ст. З[агора] пуща в края на този месец първите си книги ище продължава. Ти - ако имаш време - можеш да направиш следното, като знаеш, че правиш за нашето семейство, тъй като чакам от тази работа една крупна сума от 30 000-40 000 лв.: а именно: да прегледаш Бодлера,4 Съкровището и др. каквото имаш. 2-о нещо ново: избрани маски от Le livre (des) masques OT R. de Gourmont: напр. Метер[линк], Верх[арн), Верлен, Малce ro (арме], Самен, Хюисманс и др., които биха интересували България. И друго, каквото намериш 1 Съпругата на Г. Милев. 2 Ана Керанова Радославова, сестра на Мила Г. Милева и съпруга на Иван Радославов. 3 Пропуснат текст от личен характер. 4«да прегледаш Бодлера» - Г. Милев има пред вид предложението на Ив. Р. да се на прави второ издание на «Поеми в проза» Бодлер - в превод на Ив. Р. - от изд-во «Везни» (писмо от Ив. Р. до Г. Милев от 6 февруари 1918, публ. в «Лит. архив Гео Милев», т. II, 1964, стр. 400). «Съкровища на смирените» от М. Метерлинк. 6 Le livre de masques (фр.) - Книга на маските. 7 R. de Gourmont (фр.) - Р[еми] дьо Гурмон. 118 за добре от Анатол] Фр[анс], Р. Ролан, Maeterlinck, другите му проз[аически] работи или подобре драми: напр. Soeur Beatrice et Barbe bleu10 пр. Пиши ми за това все пак. Много ти здраве от двама ни.

Възстановяването на българската патриаршия при цар Иван Асен II през 1235 г. е било много важно събитие в живота на нашия народ, оставило дълбоки следи в нашата книж нина. Най-пространен и най-добре познат досега книжовен паметник, свързан с това събитие, е разказът за възобновяването на българската патриаршия, поместен в Палаузовия препис на «Бориловия синодик» (в неговото продължение). Друг подобен разказ намираме в жи тието на патриарх Йоаким I, обнародвано от проф. Ив. Снегаров по ръкопис от XIV в., намиращ се в ръкописната сбирка на БАН. Бориловият синодик бе главният домашен източник за разкриване историята на възстановената патриаршия, за значението на това събитие. Всичко това е особено добре изтъкнато в ценните изследвания на М. Г. Попруженко — «Синодик царя Борила» и В. Н. Златарски - «История на българската държава през средните векове», т. III, „Второ българско царство» (София, 1940, стр. 353-398, 596-602). Съвсем основателно Зла тарски пише, че «приведеният в българския синодик разказ за «Обновленје патріаръшьства Благальскаго цтва" е автентичен и само по форма е съкратен според изискванията на самия паметник; същността обаче на самото събитие е запазена и поради това едва ли може да се съмняваме в неговата вярност». Златарски доказва, че «инициативата за признаването не излязла от цариградския патриарх, както би могло да се очаква, а от никейския император, а това показва, че и тоя въпрос бил поставен на политическа основа. И наистина Иван Ватаци, след като било уго ворено, че подобен акт е възможен, разбира се, след предварително съгласие на патриарха Герман II, написал до споменатите трима (източни - бел. Б. А.) патриарси следното писмо.. » В своя капитален труд върху Бориловия синодик М. Г. Попруженко говори за два други преписа на разказа, намиращи се в два старославянски ръкописа, за които липсват по-точни данни. Най-напред печатна вест за разказа дава видният български възрожденски деец Йордан хаджи Константинов-Джинот. През 1855 г. той обнародва «Прилози к истории сръбске и бугарске ерархие»5. Един от приносите има наслов «О основанію Блъгарскогъ патріаршества» с подзаглавие «Извађено изъ едногъ старогь рукописногъ «Зборника». С

Кн. 1 на списанието се открива с рубри ката «Пред XXIV конгрес на КПСС». Под обединяващо заглавие «Икономика - живот - литература» са поместени изказвания на писателите Ю. Кузменко, Е. Малцев, А. Авдеенко, Г. Бровман, Л. Гурунц и В. Липатов, а също и читателски мнения. Голямата част от тези публикации са посветени на назрели проблеми в съвременната съветска литература и литературознанието. Излязлата преди две години книга на В. Ковалевски «Тетрадки от полевата чанта» получи висока оценка от литературната критика и имаешумен успех. Главната причина за това беше Документалната и основа. В статията си «По студени следи» Б. Бялик твърдо, аргументирано, с подчертана отговорност и възмутено чувство за справедливост отрича документалния характер на книгата на Ковалевски. Сам участник в някои от описваните събития, свидетел на военната обстановка и дейността на журналистите, Бялик познава много от хората, за които се разказва в книгата, и затова си позволява да отбележи: «Объркаността възниква в тези случаи, когато авторът е трябвало да разпределя сведенията по дати и когато е искал да създаде «ефект на присъствието», на собственото си присъствие там, където никога не е бил.» Бялик не изключва възможността да се създаде пълнокръвно документално произведение дори когато сам не си бил участник във войната. Той привежда за пример книгата на Смирнов «Брестката крепост». Нейният автор изповядва, че се е стремил «нито един факт да не може да бъде оспорван от участник или от очевидец». Статията на Б. Бялик сигурно ще породи дискусии, защото в нея се разобличава псевдодокументалността и се поставят някои съществени въпроси от Литературно-теоретически и от нравствен характер. Интересната статия на Ю. Кагарлицки «Реализъм и фантастика» е посветена на появата и развоя на фантастичната литература, един жанр, пряко свързан със стре межа на хората да проникнат в тайните на света, да опознаят и подчинят природата, да променят битието си. «За да се изобрази човекът, трябва да се започне от сътворението на света ида се завърши с неговите очаквания 126 от вечността» - отбелязва авторът. Според него реалистичната фантастика е свързана преди всичко с творчеството на Жул Верн, чиято фантастика би могла да бъде наречена «предметна». Жул Верн дава в ръцете на героите си необичайно усъвършенствувани ма шини и апарати и благодарение на това ги поставя във фантастична ситуация. За разлика от него Уелс доказва, че материалната ци вилизация, развивайки се в рамките на несправедливо общество, ще доведе човечеството до гибел. Уелс използува много от похватите на Жул Верн, но естетическата основа на неговите творби е друга. Той оперира с фантастични образи, а тяхната почва е романтизмът. Ка гарлицки изтъква, че новата фантастика започва от «Машината на времето» на Уелс. «Той усети, че науката помогна на романтизма да се върне във фантастиката» - отбелязва съветският критик, като подчертава: «Макар и да звучи парадоксално, именно романтизмът помогна на съвременната фантастика да остане реалистична фантастика.» Авторът на статията посочва, че фантастиката от ХІХ-ХХ в. се характеризира с принципа на единната предпоставка» («в основата лежи единно фантастично ядро, истинността на което постепенно се обосновава с всички достъпни средства»). В заключение авторът пише: «Литературните прогнози не могат да кажат много за новия реализъм във фантастиката. Изчерпаността (или да допуснем, известна изчерпаност) на принципа «единна предпоставка» не означава, че реализмът се е изчерпал. Ние само не можем да предвидим формите на този нов реализъм.» «Страниците за Чернишевски, за които става дума тук, са типични за «славистиката», от която се вижда не гербовият печат на автора, а печатът на политическата доктрина на антикомунизма в нейния традиционен вариант» - това е общото впечатление от някои публикации на западни литературоведи в статиите на В. Ерофеев и А. Сигрист. Съветските автори показват грубото извра щаване на хуманистичните и революционни традиции на руската литература от XIX в. Въвеждайки читателя в атмосферата на изследванията на Доминик Арбан върху Достоевски, Ерофеев с ироничен похват сочи завоалираното с добри намерения интерпретиране на творчеството на великия писател. Г-жа Арбан, която 20 години подробно е проучвала и най-малките детайли от живота и творчеството на писателя, «прави опит да разшифрова творчеството на Достоевски и да каже своята дума за него. Тя надмина позводените граници и счупи всички рекорди на изследователска смелост, превърна творчеството на Достоевски от явление на общоевропейската култура в ребус, направи писателя роб на своите комплекси, превърна литературното му дело в покаяние за извършен грях и в безуспешен опит да се освободи от този грях».

В неголямата по размер книга на Пантелей Зарев са обособени две части: Народопсихология и литература, Аспекти на стила. Първата част представя българския литературен процес от преди Освобождението до края на Първата световна война в неговата характерна структура и типология. Потърсени са типичните и доминиращи прояви от гледна точка на народната психология - «и сегашната, и създаваната с векове, на която изкуството се опира, като показва трайни стилови предпочитания». Тази първа част на кни гата възпроизвежда един «модел» на българ ския духовен живот и на литературата като част от него. При разглеждането му в «Панорама на българската литература» моделът бе съчетан с богат и задълбочен обзор на нашето литературно развитие. Този обзор, без да бъде история от традиционен тип, изследва развоя и смяната на литературните явления, техните причинни връзки и зависи мости, както и характерните стилови насоки и жанрови форми, в които всичко това е осъ ществено от големите ни писатели. Така изследването на националния модел има в «Панорамата» свое определено и много необходимо предназначение: спестява прекомерната сложност, изяснява с един по-различен подход философско-мирогледната основа на литературата ни и убедително изтъква от голятели, броят на изследванията в тази насока остава твърде малък. Определен принос в народоведството остави Антон Страшимиров, който не изследва хладно и методично беле зите на националната психология, а в артистично вдъхновение се съприкосновява с хо рата от народа и своите непосредствени общения отреагирва в спонтанни изводи и заключения. Не са малко Страшимировите грешки и увлечения, но много повече е живият материал, внезапните прозрения и изненадващо точните прониквания в душевността на «българския човек». Различен подход има Иван Хаджийски. Материалният бит, социалните форми, етнографията и после фолклорът - ето неговия правилен път за материалистическо опознаване и обясняване на народния характер. Но ранната смърт на Хаджийски му попречи да организира своите наблюдения в една народопсихология, която да е съобразена и систематизирана и във връзка с художественото творчество. В една развиваща се нация действителният, отговорният живот на изкуството започва обикновено и с доброволно поданичество на народната психика. Така е било и у нас. Налагало се е да се самовглъбяваме и самоопознаваме, и то в борба и с насилника, и с нашето си покорство. Тези именно неизбежни и дълбоки предпоставки навеждат на мисълта за възможния «модел» на духовния живот и на литературата като съществена част от него.» Ето как Пантелей Зарев ясно разграничава своя подход на литературовед от по-общите народоведски позиции. Проучмото разнообразие на факти и аргументи ванията в областта на народната душевност онова, което ебългарският влог в световната не водят до сигурен резултат, ако не са ясно литература. Очевидно Пантелей Зарев съз- съобразени с всички предпоставки от класов, нава цялата важност на тези проблеми и исторически и социален характер, а после и иска настойчиво да привлече вниманието на критиката и на публиката върху тях. Затова сега извлича част от текста на «Панорамата», като го включва в специална книга за народопсихологията и нейните връзки с литературата. Пантелей Зарев поставя един изключително важен въпрос и емежду първите, които се насочват към разработването на подобна тематика в последните години. У нас рядко и частично еразглеждан въ просът за закономерностите на литературния процес във връзка с народната душевност, с националната психология на българина. Като не взимаме пред вид полемичните реплики или отделни изказвания на наши писас всевъзможните етнически, географски, професионално-групови, индивидуално-психологически признаци, които раздробяват националния тип и го правят много трудно уловим като завършена нравствено-психологическа даденост. В чужбина много се работи върху тези актуални проблеми и вече няма да звучи като откритие, ако кажа, че сега сериозният писател не може да не бъде до известна сте пен и социолог. А развитието на съвременната българска литература убедително показа, че най-значителните й образци са такива, именно доколкото задълбочено разкриват националния характер, националната съдба. Разработването на тези въпроси има значе141 ние не само за теорията и критиката, а съвсем определено и за художествената практика. Но колкото са плодотворни изследванията в тази насока, толкова са съществени и опасностите от прекомерното разширяване на психологическия подход, увлеченията по тайните на «изконната народна психика». Преценявайки тези условия, Пантелей Зарев строго следва литературоведския подход към богатата тема за връзката и зависимостта на националната съдба и националния характер със специфичното развитие на българската литература, със самобитността на българския писател. Ето и изходната позиция - съотношението и взаимодействието между фолклора и личното творчество в конкрет ните български условия. Различните прояви на това съотношение ясно чертаят зависимостта на литературата, на духовния живот въобще от националната психология и на ционалната съдба. «Ето защо националната самобитност на българския писател не може да търсим нито само във фолклора, нито само в неговите идеи, във величалната възхвала на новите граждански принципи. Тя, тази самобитност, произтича и от едното, и от другото, и най-вече от онова, което бихме могли да наречем по-широко и по-определено народна съдба. Това понятие, колкото и да е широко, не надхвърля границите на идеята за гражданско и класово развитие и на същ ността на «народопсихологията», на изконната българска психика. То ги включва. Народната съдба става съдба и на литературата ни. Тя влияе върху нейната самобитност - и с идеята за историческо движение, и с безкрайно сложната гама на живото народно битие. Оттук вече убедително следват изводите за основните характерни типове поетическо мислене и за водещите теми в българската литература. Общността на национален характер и национална съдба силно се изявява в онова типично българско трагичногероично възвеличаване на родното и всичко свързано с него: домашното огнище, майката, родната реч, героите ни. На основата, която Пантелей Зарев предлага, извеждането на общи мотиви от Ботев до Теодор Траянов, от Раковски и Чинтулов до Яворов, Дебелянов и Лилиев не се възприема като предпоставена теза, а като надеждна основа за задъл бочено изследване на националната поетика. Познаваме добрите възможности, които предлага този подход - Минко Николов успя да определи облика и мястото на Антон Страшимиров, като изхождаше от характерологията, психологията и социологията на българската интелигенция, от връзките и с националния характер и националната съдба. Едва ли има по-плодотворен начин, по който би могла вярно да бъде представена сложната и противоречива личност на Антон Страшимиров. В главите, които Пантелей Зарев посве щава на националната съдба, националния характер, после на тяхното единство, отра142 зено в литературата ни, няма опити и хипотези, а само точни и категорични изводи, ясни обобщения. Ако все пак искаме да подчертаем кое определя най-голямата стойност на тези страници, това е стабилната основа, на която са поставени големи въпроси на българската литературна наука. Ето защо, ще повторя - тези страници тежат още повече, когато в мисълта си ги обединим с едно изследване, каквото е «Панорама на българската лите ратура».

Още с появяването си Здравко Петров се оказа между спорните явления. В очите на онези, срещу които той щеше да мята непре къснато стрели, критикът изглеждаше непривичен, несходен с тях. Естествено е, че поради яростта им те и до днес не понасят многоцветното му перо. Противниците му Инстинктивно доловиха, че им предстои «борба» с едно дарование, което владее тънките оръжия на полемиката, но което вместо злъч ще сипе повече артистични оценки, щедро ще им противопоставя своята принадлежност към «света от вчера», ще се любува на миналите събития повече, отколкото на съвременните. Като критик Здравко Петров е представител на една традиция, която за съжаление не е типично българско явление, а е привне сена отвън, от чужди култури и извори, поя вила се е благодарение влиянието на литературите, дължи се на техните връзки и на взаимоотношенията, които познават само литературните умове. Той премного «робува» на «забравеното изкуство», непрекъснато доказва своето мъченичество при допира с литературта и е премного горд от това, че може да се чувствува истински пълноценен и свободен, когато навлезе в нейния свят. Неговата дарба му позволява да намери неподражаемо съприкосновение с герои и образи, той чувствува пълно духовно сродство с обитателите на таванските етажи на високите сгради, с литературната бохема и ето кое опиянение. поражда неговото истинско Това, че той може да разбере даден автор, да почувствува неговите творчески подбуди, подсилва критическото му самочувствие. В портрета за Димчо Дебелянов от новата си книга «Личности и съдби» Здравко Петров пише: «За санчопансовците в критиката знаменитият герой на Якобсен есамо някакъв безпочвен мечтател. Подобни учени клири на критиката са толкова плоски в своите рационалистични измерения, че не могат да се насладят на поезията на мечтата, която има съответни превъплъщения в разните народи, раси, географски меридиани.» Представям си 143 колко «светила» а нашата съвременна критика с мъка преглъщат отправените към тях остроти от този поклонник на музите. Колко пъти само Здравко Петров хвърля обвинения срещу «безкрилата хронология и мъртвата статистика». Той не почита авторитети на точните науки и методи, не понася търпеливото пресяване на фактите, педагогически точното определяне на литературните явления. Още при допира си до книгите той счита четенето за «необикновен и съкровен процес». Такова свещенодействие наистина в нашата действителност е поизлиняло, изгубило силата си. А Здравко Петров непре къснато иска да ни докаже колко много е загубило човечеството с откъсването от онова време, когато четенето не е било само «извор на информация», а несравнимо с нищо блаженство. Той не може да изживее своите илюзии дори и когато вижда тяхната безполезност; живее повече с миналото на литературата, отколкото с нейното настояще. Колкото и да му е неприятно, трябва да му кажем, че и той е от тези, които раздухват праха, наслоен върху литературните фигури и ценности.

Марксическата литературна наука е в творчески възход. Той е съпроводен с отпечатването на трудове, които обогатяват и разширяват както тематичните, така също и жанровите и предели. Потвърждение на тази мисъл е излязлата наскоро книга на доктора на филологическите науки Петр Алексеевич Николаев, изследователска цел на която е възникването на марксическото литературознание в Русия. Авторът е ограничил творческата си задача само в изследването на първия етап (етап в методологически смисъл) от създаването на марксическото литературознание в Русия. Поради тази причина той е разделил книгата на две глави: в първата глава са обобщени резултатите от методологическите дирения в руското литературознание от края на ХІХ и началото на ХХ в. Втората глава е посветена на реализма в най-съществените му аспекти: светоглед и творчество, форма и съ Държание, художествен метод, социалистическо изкуство и др. И тъй като задачата е ограничена във времето, поради тази причина вниманието е съсредоточено върху творческото наследство на Г. В. Плеханов. При такъв подход преценките са локални» и се отличават с историко-литературна конкретност, доколкото са основани на творчеството на отделни писатели. П. Николаев обаче успява да проникне до техния общ, теоретически смисъл. Освен това той събира в едно всички мисли на Плеханов по един или друг въпрос (реализъм, романтизъм и други проблеми) и така очертава техния характер на една стройна система от възгледи по въпросите на изкуството. Редица методологически положения, раз- работвани някога от Плеханов, но забравени 1 П. А. Николаев, Возникновение маркси стского литературоведения в России (методология, проблемы реализма), Издательство Московского университета, 1970, стр. 312. 148 Или пък станали общоприети истини, сега отново се възвръщат на техния автор. По този начин П. Николаев възстановява дей ствителното значение на този виден представител на марксическата естетика и литературна наука. Избраният аспект на изследване позволява да се очертае оня кръг от проблеми, занимавали пионерите на Марксическата литературна наука. Освен това читателят се улеснява в желанието му да обгледа и днешното състояние на литературо знанието, новата фаза на развитие в сравнение както с академическото литературознание, така също и с по-важните етапи на развитие на марксическата литературна наука. Трудът на П. Николаев не само е системно изложение на проблематиката на литературната наука, набелязва не само връзките на приемственост и новаторството й, но и насочва към предстоящите задачи, напомняйки знаменитата истина: който не е способен да помни миналото, той е осъден да го повтаря. И, както сам авторът отбелязва, примери, потвърждаващи тази истина, предлагат някои от проведените през последните години дискусии. Николаев не се задоволява само с изтък ването на двете основни причини (които сочат) за възникването на марксическото литературознание: активизацията на работническото дви жение и свързаното с нея преместване на центъра на световната революция в Русия, и, второ, новите процеси в руското изкуство, започнало да отразява споменатото движение. Подирена е сложната взаимовръзка между художествената практика и научната теория. Новата художествена литература, наречена по-късно социалистическа, е въздействувала на литературната наука, определяйки нейното съдържание. Не по-малко съществен е и друг един факт: че научната теория за изкуството е обосновавала много по-рано възникването му, т. е. преди то реално да е заело своето място в живота. Освен причините потърсени са и изворите на марксическото литературознание. Връзката на марксическата наука за литературата с другите литературоведчески направления епоказана достатъчно пълно, за да не остане съмнение в приемствеността на най-ценното от традициите на миналото и да се отхвърли всяка мисъл за сектантско развитие. Руското литературознание в домарксиче ския си период използува като своя философска основа позитивизма. Това е особеност, присъща на повечето методи, утвърдени в акаде мическото направление. Ето защо и Плеха нов им е отделял немалко внимание, поради което П. А. Николаев щателно проследява отношението на Плеханов към теоретическите предпоставки и изследователски похвати на академическото литературознание.