Книжка-3

1972, Книжка 3 - Съдържание

Името на Георги Димитров е обкръжено с непомръкващ ореол не само в съзнанието на българската работническа класа, която го роди, откърми, възпита, не само в съзнанието на българския народ, с чиято героична история той е свързан неотделимо завинаги. Името на Георги Димитров е едно от ония големи имена в аналите на революционните борби на световния пролетариат, които комунистите, трудещите се и всички прогресивни хора по целия свят произнасят с дълбоко уважение и любов. Влязъл в редовете на българското работническо движение като млад печатарски работник, закърмен с идеите на Ботев и Левски, на руските революционни демократи, усвоил и превърнал в свои идеите на научния социализъм, Георги Димитров още от юношески години сля своята лична съдба със съдбата на пролетарското освободително дело. Времето облагодетелству ваше всестранно изграждането на неговата гигантска личност. Син и деец на българското работническо движение и на партията на българските тесни социалисти, ученик и близък съратник на такива крупни марксисти като Димитър Благоев и Георги Кирков, Георги Димитров естествено и закономерно стана всепризнат и обичан вожд на българските комунисти и българската работническа класа, на трудовия български народ. Израсъл в средата на тесняците, възпитан в духа на техните велики революционни добродетели, Димитров осъзна дълбоко слабостите и недостатъците на теснячеството и застана начело на борбата за превъоръжаване на партията с идеите на ленинизма, за нейната болшевизация. Под негово ръководство партията извлече поуките от пораженията на Владайското, Юнското и Септемврийското въста ние, поведе борба за преодоляване на ликвидаторството, ултралевия курс и сектантското доктринерство, за победата на ленинския курс. Под негово ръководство партията изгради работническо-селския съюз, създаде Народния фронт през годините на антифашистката борба, сплоти демократичните сили в Отечествения фронт и изведе дългогодишните борби на българските тру дещи се до великата победа на Деветосептемврийската социалистическа ре волюция. Щастие за България беше, че в ония бурни години начело на партията и държавата застана такъв изпитан и мъдър ръководител, какъвто беше Георги Димитров.

„Революционният пролетариат се бори за спасението на културата на народа, за нейното освобождаване от оковите на загниващия монополисти чески капитал, от варварския фашизъм, който я насилва. Само пролетарската революция може да предотврати загиването на културата, да я издигне до най-висок разцвет като истинска народна култура .. Тази лаконична мисъл на Георги Димитров от неговия исторически доклад пред VII конгрес на Коминтерна съдържа една огромна истина за исто рическата съдба и перспективите на човешката култура, за духовния живот на човека и човечеството. Идеята за освобождаване на културата като неотделима, съществена страна на цялостната проблема за освобождаването на цялото общество, на всички и всяка негова съставка от гнета на експлоататорското общество - тази идея е съществена част в мирогледа и дейността на Георги Димитров още от най-ранните му години. на Организирането на трудещите се маси в името на освобождението обществото от икономическите, политическите, социалните и духовните ве риги на класово-антагонистичния строй, разкрепостяването на културата човешката личност, създаването на комунистически обществени отношения като условие за осъществяването на хилядолетия мечтаното „царство на свободата" - ето смисъла и съдържанието на възходящия живот на Георги Ди митров от деловодството на синдикатите до Лайпциг и от Коминтерна до Петия И конгрес на Българската комунистическа партия. Индетерминистите, свързани със субективния идеализъм, и детерминистите-метафизици еднакво разглеждаха въпроса за човешката свобода, абстрактност, извън историческата обществена практика, извън дейността на хората за овладяване на природата и обществото. Те противопоставяха понятията свобода и необходимост. За тях свободата беше абсолютна свобода, отхвърляща всяка необходимост и принуда, а необходимостта - абсолютна необходимост, изключваща свободата на волята. Георги Димитров никога не се е колебал по този изключително важен въпрос. Още у Спиноза и френските материалисти от XVII—XVIII в., у Хе гел, руските революционни демократи и особено у Маркс, Енгелс и Плеханов, които на младини усърдно е изучавал, той е могъл да научи, че свободата и необходимостта не бива да се противопоставят, че природната и историче ската необходимост нямат нищо общо с принудата и лишаването на човека от неговата свобода на действие в широките рамки на тази необходимост, че когато пътят необходимостта се опознае и овладее, тя се превръща в свобода, че на свободата минава от неосъзнатата към осъзнатата необходимост, че свободата е винаги конкретна, че тя е исторически продукт с класово съ 6 държание и трябва да се оценява непременно с оглед на дадените обществени условия, обстоятелства, тенденции.

Каквито и да са възраженията и изискванията ни към постигнатото от литературата ни в тази насока, ще бъде крайно несправедливо да се поддадем на стихията на едно нихилистично отношение. Защото е налице традиция в художественото усвояване образа на големия син на нашия народ, която съвсем не е резултат на някаква по-случайна кампанийност в творческите амбиции. Нещо повече - такава една традиция подчертава отново трайната ангажи раност на българската литература, още от средновековния й период, с проблемите на значимата, ярката човешка личност, когато тя олицетворява колективната народна душевност, многостранността на нейните добродетели. В найголемите исторически фигури на народа ни е съсредоточено основното от характерологията на националната ни психика, кулминационното в нейните епохални прояви. Нашата литература в непреходните си образци доказва, че е възможна художествена „ориентация" към личността само ако тя съдържа историческата перспектива на националния възход. И това в същност представя най-трайният, най-последователно отстояваният идеал на литерату рата ни. А образът на Георги Димитров обобщава толкова много от патоса на този идеал. И литературата ни не можеше да стои настрана от епохалното в живота на народния учител. Дълъг, богат на заглавия е „списъкът“ на художествената литературна продукция, посветена на Димитров. И не е в задачата на тези мои бележки педантичното му проследяване и анализиране. Интересно би било обаче да се проследят някои типологически сходни трактовки на образа на Георги Димитров в произведения на българската литература. Хронологически погледнато, поезията ни като че ли се е оказала „поактивна" в усвояване темата за Димитров. Но и в поетичните и белетристич ите резултати най-напред се налага на вниманието насочеността на авторите ьм героичното начало в този образ. И това е напълно естествено, а още овече като се има пред вид, че именно с героичните добродетели на харакпера си Димитров живее винаги в съзнанието на всеки българин. Но героичсебе ното в живота на Димитров има различни аспекти, много нюанси, само по роизмът си то е вече една естетическа категория. И което е особено важно - ге у този българин никога не е бивал резултат на някакво суетно „тър сене на „биография", никога не е бил парадно бляскав, театрално помпозен. 14 Героизмът - това е органичното, естественото битие на Димитров револю ционера, кръвно свързан с въжделенията на работническата класа. Героич ното у Димитров е и дълбоко нравствено. Дори и в най-кулминационните си прояви, когато притежава барикаден патос - лайпцигската победа на Димитров - в него се оглежда нравствената чистота на един човек, отгледан от класическите революционни и нравствени добродетели на българския дух. Именно кристално чистата нравственост на комуниста Димитров, изключителната му честност и съзнание за отговорност са в основата на дей ствения героизъм на неговата революционност.

Той беше висок и строен. Аз го познавам голобрад и без мустаци още от 1920 г. Имаше артистичен образ и сложение. Навярно това събрание на пл. „Света Неделя" биде предизвикано като протест срещу Ньойския договор, където Клемансо окастри България. Но като участник в това събрание аз виждах Георги Димитров, навярно на маса беше застанал, и гръмко говореше и ръкомахаше. И тъй като тогава нямаше високоговорители, на още две трибуни говореха други оратори. Това събрание-митинг беше най-голя мото сътворено след Първата световна война, когато обществените сили се разлагаха и прииждаше вълната на социалните идеи. У народа дремеше бунтовна мисъл! Това съм го описал, но далеч преди това се разделиха ш и роки от тесни и партията се установи като първи ръководител в обществените и класови борби. След събарянето режима на Стамболийски и неговата гибел народните сили отпаднаха, но тогава възникна Септемврийското въстание, където още чувахме гласа на Георги Димитров. Във въстанието се прояви храбростта на западната българска шир, но печалните събития го отпратиха по чужди земи. Името на Георги Димитров, привърженика на Третия интернационал, възникна наново, свързано с пожара на Райхстага. Борбата между хитлеризма и комунизма добиваше вече лични ут върждения и Георги Димитров биде подведен като подпалвач на германската светин я! И процесът, който се проведе пред света на враждуващите сили, искаше да докаже, че Съветският съюз запалва Германия! Нашата стара общественост не беше склонна да защищава своя роден син пред нападките на всички други страни, които вярваха в своето капи талистическо утвърждаване и си мислеха, че с пропадането на Русия тоя свят ще завземе своето първенство! Виждали сте снимката на Георги със Сталин; виждали сте и много други знамения в ония тежки времена, когато две големи сили са враждували помежду си. Аз мисля, че „бай Георги“ е бил достатъчно прозорлив ум във вър тежа на тия събития. Тогава, по време на войната (когато и ние бяхме по Европа) се закри Третият интернационал! Не бих могъл да разбера политическите сили, които са предизвикали това з акриване, но си мисля, че големият ум на Георги Димитров и неговите близки са преодолели някаква международна пречка! дадох На един прием в бившия дворец, сега Художествена галерия, аз поръка на „бай Георги" и му казах, че „с Вас сме колеги!" - Зная, рече той. Вие сте били печатар! 20 - 24 години! - Много се радвам. И да знаете, че печатарските работници бяха найбудните, защото четяха всичко, като набираха книгите на другите! Искам да разкажа един спомен от моя съсед Никола Тасков, който е бил готвач и придружвач на Георги Димитров. Той е пътувал вредом с него и се е грижил. Но веднъж в двореца Враня поднесли на масата заяк. Заяк: но покупешки, както се изрази Никола Тасков. Георги Димитров му рекъл: „Кольо, това не е заяк!... И Кольо разказва: на другийо ден отепахме три заяка. Избрах гьоджено, понакиснах го и го сложих в гърнето. Един дафинов лист, малко джоДжон и прочие. Като му отлупих гърнето, бай Георги рече: „Това е заяк!..." И като завършвам своята бележка, аз бях приятел с един от братята му. И той печатар, все за цицери говорехме; негов брат е и Тодор Димитров, на чието име е наречена една печатница. Та си мисля, че нашето печатарско съсловие е дало добри люде по земята да се славят и прославят! А бай Георги остана знаменосец на цялата класа!

Когато поради службата, която изпълнявах в Министерския съвет, бях в близък контакт с Георги Димитров, аз не мислех, че ще дойде време да разказвам спомени за него. Тогава не водех дневник, не записвах разговорите си с този велик човек, не събирах бележките, които той често ми изпращаше, или документите, върху които неговата ръка оставяше следа. По него време в Министерския съвет се работеше от ранна сутрин до късна вечер, аз бях твърде много зает с тази работа и пропуснах да направя това, което някога Екерман беше направил, намирайки се до Гьоте. Но и без дневници и записки споменът за Георги Димитров е винаги свеж и релефен в съзнанието ми. Георги Димитров е велик революционер и трибун, партиен и държавен коРъководител от социалистически тип, ръководител на международното мунистическо движение. За него мнозина са говорили и разказвали спомени. Искам и аз да припомня само някои неща, които показват неговото отношение към културата и науката. Известно е, че Георги Димитров отдаваше голямо значение на културното развитие на народа. Нали той защити, и то така блестящо, нашата на ционална култура в забележителното си защитно слово на процеса в Лайп циг. Нали на него принадлежат думите, че в областта на културата няма пълноценни и непълноценни народи. Георги Димитров беше човек с изклю чително голяма култура. Познаваше всички значителни произведения на световната литература, познаваше и ценеше нашите писатели и други културни дейци. В разговори, които излизаха извън служебната сфера, Георги Димитров ми еговорил за Иван Вазов и ми даваше за пример неговото трудолюбие, взи скателността, която той е проявявал към себе си в процеса на своето творчество. Като печатарски работник Георги Димитров е имал възможност да набира за отпечатване и стихове на Вазов. Във връзка с това той разказваше колко пъти Вазов е преработвал, дори и на коректура, своите произведения, за да ги подобри. По този повод Георги Димитров ми даваше за пример работата на Иван Вазов и ме съветваше да постъпвам като него, да не се задо волявам с първата редакция на написания текст, да внасям поправки в него, да зачерквам и пак да пиша, докато се постигне най-доброто. За съжаление темпото на нашия живот много рядко ми даваше възможност да следвам този хубав съвет. Георги Димитров ценеше и съвременните нему живи представители на нашата култура. По негово предложение бяха създадени званията народен и заслужил деятел на изкуствата и културата и под негово председателство Министерският съвет присъди за първи път тези звания на видни предста вители на нашата култура. 22 За Георги Димитров трябва да се отбележи и това, че макар 22 години да не беше стъпвал на българска земя и да бе живял през това време в други страни - Съветския съюз, Германия, Австрия и другаде, когато се завърна у нас, той говореше на прекрасен български език, без да употребява ненужни чуждици. Звучно и богато слово, чисто българско, с познаване на българския словоред, на културата на родната реч - това характеризираше неговите изказвания, доклади и статии. Той познаваше много добре и българския правопис. Неговото око на дългогодишен печатарски работник не пропускаше нито една печатна и стилна грешка, нито една машинописна грешка дори. Аз забелязах това още при първите си контакти с него и когато му поднасях за подпис някои документи, внимателно следях да не са допуснати такива грешки, тъй като той не ги търпеше. Обикновено Георги Димитров работеше с голям цветен молив и ръката му бързо шареше по написаните редове и веднага поправяше всяка неточност, всяка грешка.

Георги Димитров има съдбата на изключителна историческа личност. Името му отдавна е вписано в почетната книга на борците за социална справедливост и човешко щастие. Това име обхожда света вече няколко десети летия и се носи като бойно знаме там, където се разкъсват оковите от плещите на работническата класа и селските труженици. С гордост се споменава на тържествени проверки или на импозантни митинги. Звучи понесено с „Мар силезата“, „Бандера росса“ или „Интернационала" Днес цялото прогресивно човечество тачи със забележително уважение делото и паметта на националния ни герой. Деветдесетгодишнината от неговото рождение е щастлив повод отново да се видят и отново да се изтъкнат големите му заслуги за защита на културата, мира и социализма от присть пите на фашизма. У нас и на страниците на световния комунистически и демократичен печат непрекъснато се публикуват спомени и неизвестни документи, чрез които се показват нравственото величие, комунистическото благородство и стоицизмът големия патриот и интернационалист. Всички тези спомени и документи съграждат духовния портрет на вожда, възсиявал в съзнанието на безброй много хора. на Живи са още мнозина от неговите съратници, които споделят за първи път съкровени тайни и пориви. Появиха се и отделни книги и сборници със спомени, в които се осветляват делата и неповторимата индивидуалност на Георги Димитров. С пълно основание може да се каже, че днес светът и Бъл гария пресътворяват гордата летопис за героя от Лайпциг. Обикновени и видни дейци на международното работническо и комунистическо движение, писа тели, прогресивни общественици и публицисти подчертават безспорния принос на в битката вожда за осъществяване антифашиското единство на прогресивните сили за на човечеството за справедливост и социалистическа демокрация, мир и разбирателство между всички народи... се запознава Всеки българин изпитва истинска национална гордост, когато отблизо с възторжените мнения на всеизвестни комунистически ръководители, Ибарури като Морис Торез, Палмиро Толиати, Ото Куусинен, Долорес Валтер Улбрихт, Лапасионария, Жак Дюкло или Мануилски, Луис Карлос Престес, качества у човека Коларов или Й. Кеплениг, които разкриват високите лични чувство за и вожда на световния пролетариат и с едно подчертано онално дело. историчност дават точната си оценка за голямото му интернацина комунистическото Виждат неговите достойнства на идеолог, масовик и стратег му талант на съсредоточен движение с мащабен поглед, възхищават се от големия към великата цел човек с огромна духовна сила. 24 Съвременниците на Георги Димитров говорят с много обич и човешка топлота за душевността на пролетарския вожд, за качествата му на сърдечен човек и другар. Те носят в сърцата си неговия духовен портрет и са съхранили светли отблясъци от романтично-извисената му натура на голям революци онер. И в своите спомени влагат всичките си усилия да възкресят богат ството на този образ. И като че ли над всичко най-силно се налага неговата скромност и неговата вътрешна сила, превърнали се в основни компоненти на душевността му.

Другарю Караславов, Вашата книга „Срещи и разговори с Георги Димитров" беше едно от първите издания, които се появиха в чест на деветде сетгодишнината от рождението на народния вожд и учител. Кои са вътреш ните творчески фактори, които Ви доведоха до нейното създаване? Следил съм в течение на дълги години живота и политическата дейност на Георги Димитров и винаги съм смятал, че за този изключителен българин и комунист трябва да напише всеки, който има впечатления от него, който е общувал с големия човек и ръководител. В този смисъл и аз съм от „облагодетелствуваните“, тъй като животът ми предостави възможността да бъда близо до него, да го наблюдавам. И то в някои твърде интересни и напрегнати политически моменти в първите години след установяването на отечественофронтовската власт. Сметнах за свое скромно задължение да дам гласност на впечатленията си. - Трудно е да се определи жанровата принадлежност на Вашата книга. Тя се опира на лични спомени, на водени записки от речи и разговори, но съ щевременно в нея мемоарното начало е допълнено и от ценни сведения за ця лостната обстановка в страната по онова време, обогатена е и от по-широки характеристики за Георги Димитров... - За мен това са очерци и репортажи. И в случая не е толкова важно да се определи жанрът, колкото съдържанието на книгата. По мое убеждение в нея съм дал някои оригинални и интересни черти от образа на Георги Димитров като човек и политически ръководител. Вярно е, че вече се появиха и други ценни книги за него, но смея да твърдя, че аз пръв се опитах да дам едно цялостно впечатление за проявленията на личността му в процеса на стри класови и политически сблъсквания. И отношението му към хората в тези 44 ЛОВИЯ. - Оше тогава ли у Вас залегна мисълта да напишете нещо за Георги имитров? - Още тогава аз имах ясно съзнание за величието му. Впрочем още след Лайпцигския процес за мен, пък и не само за мен, той беше вече историческа личност, революционер от световен мащаб. Знаех, че ще остане във вековете като пример на борец за правда, за тържеството на комуни стическата революция. И затова после, когато го придружавах и имах въз можност да разговарям с него, да слушам речите и мъдрите му напътствия, аз си записвах словото му. Знаех каква непреходна стойност има и ще има то. На времето бях намислил да напиша книга само за погребението на Георги Димитров. Но тези мои планове по служебни причини не се осъществиха. Ала бележниците, които съм изпълнил по време на погребението, също пазя. В тях има само мои лични впечатления. Например в един от бележниците аз описах около 2000 венци от страната и чужбина, които бяха разположени във всички помещения на Народното събрание. Погребението на Георги Ди митров - това беше един уникален израз на преклонение от страна на нашия народ и на всички честни хора в света към неговия титанически образ на борец, герой, патриот и интернационалист. Сетне допълних книгата си с две глави - Вестта“ (за смъртта му) и „Скръбта“ (за кончината му). Колкото и наглед да не се пасват тези две глави към останалите глави и спомени, смя там, че те допълват общата картина, която целях да дам в книгата си. B Като пишех „Срещи и разговори с Георги Димитров“, впечатленията главата ми бяха още така силни, че аз малко ползувах бележниците си. Още помня неговите жестове, всеки неповторим израз на одухотвореното му лице. И ако бях художник, бих го нарисувал в интересни положения.

Чествуването на 90-годишнината на незабравимия учител и вожд, на найвеликия син на нашия народ - Георги Димитров - е наш национален и пролетарски празник. Революционното дело на безсмъртния вожд е огромно и многостранно. Той има незаменимите заслуги и като борец за освобождението на нашия народ, и като стратег на пролетарското дело, и като далновиден държавник. Остави ни огромно наследство, което тепърва трябва да изуча ваме и използуваме особено сега, когато изграждаме развитото социалистиче ско общество. В това отношение изключително важните решения на Десетия конгрес на партията са продължение на заветите, които ни остави Димитров за изграждането на социализма в нашата родина. Тези завети добиват още поголяма значимост и актуалност, когато внимателно се вглеждаме в пробле мите, които трябва да решат нашето съвремие, партията, народът.... * Историческият Десети конгрес на Българската комунистическа партия разгледа един от най-важните въпроси на съвременната марксистко-ленин ска теория и практика — въпроса за изграждането на развито социалистическо общество. В Отчетния доклад на ЦК на БКП пред Десетия конгрес, изнесен от др. То дор Живков, се посочва, че „теоретическата основа, върху която ние поставяме разглеждането и изясняването на развитото социалистическо общество, Марксистко-ленинското учение за възникването, формирането и развитието на комунистическата обществено-икономическа формация". e Ето защо ние считаме, че за правилното разглеждане и изясняване на същността, характера и задачите на развитото социалистическо общество, както и на неговото изграждане е необходимо най-напред да се спрем на проб лемата за обществената формация, която е основна проблема на историческия материализъм водство. и която ще ни бъде действително като методологическо ръко Партиздат, 1 Т. Жив ков. Отчетен доклад на ЦК на БКП пред десетия конгрес на партията, С., 1971, стр. 179. 56 КАТЕГОРИЯТА „ОБЩЕСТВЕНА ФОРМАЦИЯ“ И НЕЙНАТА МЕТОДОЛОГИЧЕСКА РОЛЯ До възникването на марксизма наука за обществото в истинския смисъл на думата не е имало: в болшинството от схващанията за историята са господ ствували идеализмът и метафизиката. Характеризирайки домарксовата социология, В. И. Ленин отбелязва, че всички буржоазни и дребнобуржоазни теоретици в най-общия случай са разглеждали само идейните мотиви на исто рическата дейност на хората, не изследвайки от какво се предизвикват тия мотиви, не улавяйки обективните закономерности в развитието на системата на обществените отношения.

Страшимиров? - Буен, неспокоен, встрастен темперамент; изобразителкоментатор; будна обществено-политическа отговорност; непрекипяващ талант, посветен предимно на съвсем съвременни, в развитие още теми; забързан, понякога прибързан; писател, винаги събрал около себе си млади хора, с които работи. Има нещо обединяващо всички тези негови основни черти. Темперамент? - Човек има впечатление, че той никога не е в застой, че винаги нещо в него е в движение, че е носител на непримиримото, неорганизирано хайдушко начало у българина отпреди Освобождението. Още в първите си разкази той се бунтува против „злата земя", против тоя „проклет свят", против хората, които си докарват един други „толкова горчивини, че и пъкъ лът не може ги побере“. „Страдах много от страданията на хората“... „Аз се връщах тъжен“ и вече „обичам хората само когато са нещастни". А животът все пак е хубав - ето красив вечерен пейзаж. „Не струва ли да се роди и умре човек дори за такава една минута?" И Страшимиров застава на страната на хубавото, на правдата и изказва готовност „да сложи глава за нея". Темпераментът на автора не му позволява да се скрие зад героите си, да действува чрез тях - излиза напред, води разказа, меси се в събитията, коментира ги. Драматично устроеният му характер личи във всяко негово произведение: постройка, сблъсъци, напрежение. В книгата си „Творчество и живот“, като говори за произведенията си, почти за всяко едно от тях казва: „разказът е точна снимка на живота“. Натурализъм и горещ лиризъм често необичайно са в съвместно мирно съжителство. По тоя точен начин е даден животът ни веднага след Освобождението, войните, септемврийските събития, македонските борби; бит, градски живот, интелигенция. Неговият талант винаги е поставен върху пулса на времето; сякаш възбудено приема парада на събитията и ги хроникира. Нещо светкавично има в тоя талант. Бърза да определи състоянието; той е писател-диагностик - лечението трябва други да проведат. Като говори за съвременност, за гражданската насоченост в творчеството си, позовава се на Ботев: „Аз никога не съм забравял, че Ботев е постигнал това, без да накърни могъщото си поетическо вдъхновение. Значи, това е постижимо." И с тоя ботевски темперамент казваше за обществената си дейност като млад учител по селата: „Голобрадо още, водех тълпи." Подбутван и от своето огромно самочувствие, обичаше да казва: „Ако не преминах Дунав (алюзията е за Ботев), то е, защото не се изпречи пред мен." Прочее неговият Дунав беше знаменитата му фраза, изречена по време на Септемврийското въстание: „Клаха народа, както и турчин не го е клал."

Често пъти неща, останали загадка за аналитичния ум на учения, се явя ват откровение за художника. С голямата си наблюдателност и впечатлителност, с повишената си чувствителност, с интуитивното си мислене писателят не само надминава понякога учения в разкриване тайните на битието, но се домогва и до неуловимото, осветявайки тайните на човешката душа. Опи тите на А. Страшимиров да проникне в бездните на човешката душа, в сферата на ирационалното, да разкрие подобно на големите писатели-психолози като Толстой и Достоевски загадките на психическото раздвоение не дадоха богати плодове, но в замяна на това неговите проникновения относно националната ни характерология могат да се мерят може би само с тия на Иван Хаджийски. Жизненият път на Страшимиров - зигзаг от бурни, разнопосочни, бързо сменящи се увлечения, от контрастни политически убеждения, от разминаващи се идейни и художествени търсения - разкрива един човек неуравновесен, с буен темперамент, фантаст и ентусиаст, когото не можем да си представим с една постоянна страст. Но ето че у него интересът към народния бит и ха рактер се оказва траен, неизменен. От юношеските трескави пътешествия на длъж и шир - из Мизия и Черноморието, из Странджа, Родопите и Пирин - до реалистичните му художествени творби и народоведски изследвания - всичко е подчинено на този жив интерес към бита и душевността на народа. Повишеният интерес на Страшимиров към националната психология началото на ХХ в. слага характерен отпечатък и върху неговата драматургия Националната физиономичност е отразена най-ярко и сполучливо в драмите B „Вампир" (1901) и „Свекърва" (1906). Драмата „Вампир“ е оценявана от мнозина литературоведи и театроведи като най-хубава в нашата драматургия. И действително тя има високи достойн ства: остри конфликти между противоречиви и силни характери, шеметна бързина и единство на действието, ярки, наситени с пределен драматизъм сцени, класически стройна и проста композиция. Това е драма на характери - цялостни и непоколебими натури, носещи заедно със своята праволинейност и своята „трагична вина". Но едно от най-големите и достойнства е, че„Вампир е народна драма, в която са отразени изконните черти на българския характер. Етнически героите са съзнателно подбрани. Неслучайно Малама е колибарка чалните (балканджийка). Според Страшимиров планинците най-добре запазват

В нашата литературна критика е залегнало убеждението, че Антон Страшимиров в „Хоро“ и Гео Милев в „Септември“ са изобразили събитията от 1923 г. като стихиен бунт на народа, а не като въстание, организирано и ръ ководено от определена революционна организация. В грях на двамата писатели се вменява още липсата на широка картина на тая борба и отсъствието на образа на революционера. Силен и правдив в обрисовката на народните палачи, Страшимиров показва слабост в изобразяване на революционерите. Дадени са главно два типа: интелигентът-романтик с неясни разбирания за революционната борба (Иско) и доктринерът (студентката), която обяснява всичко с „икономическия принцип". Едничък Васил Дългокосия е представен като революционер с опит и решителност. Какъв е единственият здрав революционер от прогресивния персонаж на Страшимиров? Сам авторът не го назовава, но сочи, че не е комунист. Той не е и земеделец. Какъв е наистина Васил? Мнозина читатели, особено помладите, които не познават отблизо разположението на революционните сили по време на Септемврийското въстание и след него, могат да се затруднят в определянето на идейния му облик. През 1933 г. Г. Бакалов посочи идейната принадлежност на Васил. Защо по-късно литературните критици намираха образа му неясен, неопределен? Единствен може би Георги Марков го посочи като „анархиствуващ революционер“. Нас ни интересува не само въ просът, представител на коя обществена групировка е Васил, а и кой е той, има ли свой прототип? В чужбина съществува богата литература за прототиповете на героите от романите на големите писатели. В Русия и СССР се е спорило дълго за прототипа на Верховенски (Нечаев) в „Бесове“ и на Рудин (Бакунин) в ед ноименния роман на Тургенев. Героите на Толстой често пъти са близки и родственици на писателя - Оболенски, Шчербатови под сходните имена Облонски и Шчербацки. Има много автобиографични елементи във „Възкре сение и „Утро на помешчика“. У нас Димо Минев има благородната идея навреме да разкрие живите хора, послужили на Йовков като първообрази на повечето от героите му. Проф. Иван Шишманов и по-късно същият Минев изясниха множество от героите на Вазов в „Под игото“, „Немили-недраги" и др.

И неговите интимни писма и спомени - би могъл да добави някой. Но това е излишно. Ще говоря за всичко като за дневник. Защото и трите тия жанра имат еднаква форма и съдържание от един и същи характер: навсякъде се изразяват съкровени вълнения на автора, лично отношение към хора и събития, разкрива се неговият вътрешен свят - оглежда се неговият духовен образ. Има случаи, когато отбелязаното в дневника намираме после в някое писмо, а още по-често се срещат записи в чисто епистолярна форма. Убеден съм, че много от писмата му до Дора Габе например са били най-напред за писани в дневника му. Спомените за Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П. К. Яво ров, Иван Вазов се състоят от отделни откъси, нахвърляни в различни времена върху листчета с дата на срещата или на момента, в който е спомнен и записан известен факт. Оттук и повторенията, в които едни и същи факти се доизясня ват на различни дати. Така че основен, най-важен е дневникът - и по форма, и по съдържание писмата и спомените само го допълват - той ги поглъща. През всичкото време, когато четем написаното за Вазов, Славейков, Яворов, Кръстев с характерното означение ден, месец, година, ние получаваме впечатление, че имаме работа с дневник. Дневникът на Боян Пенев представя извънредно интересен, преди всичко идейно-психологически документ - пред нас е автор, който разкрива себе си откъм най-потайните кътчета на своята душевност. Един нов Боян Пенев, непознат за ония, които са го гледали отдалеч, които са чели само неговите книги и статии или са слушали лекциите му в университета. Не бих казал съвсем друг, противоположен на професора и литературния критик. Основ ните черти на неговия образ, изразени в литературно-критическите му творби иисторико-литературни изследвания - ярко изявена индивидуалност, субективизъм, индивидуализъм, подчертана нравствена воля, борчески темперамент, висок критерий за обществените деяния на хората и за художествените постижения на писателите - всичко това откриваме и в дневника. И на неговите страници - нещо съвсем естествено - присъствува литераторът. Дори заема централно място и застанал на характерните за него позиции на естетическия максимализъм, изрича своите строги присъди. Но в дневника има и нещо повече - тук е и човекът. Човекът Боян Пенев със своите интимни душевни вълнения, със сърдечните си увлечения, с житейските си връзки, с философските си разсъждения и мистични настроения, със своето отношение към света, живота и природата, към жената и любовта, към музиката и дру гите изкуства, към войните и съвременното общество и пр.

Историята на нашата литературна наука познава малко имена, така тясно свързали цялата си дейност, дарби и тревоги с нейните проблеми като името на Боян Пенев. Неговата дейност говори за изследвач с мащабно мислене, който въпреки известни несъстоятелни моменти в естетическата си програма успява да изведе резултата от своите наблюдения на завидна историко-лите ратурна висота. Някъде е казано, че „трябва да има мъжество тоя, който обла дава талант". Боян Пенев притежава таланта на изследвач и ценител. В не помалка степен притежава и мъжеството да отстоява свои възгледи, да се бори за тяхното утвърждаване като характеристика на литературните явления. Сложен и противоречив е неговият свят - затова нямаме основание да не търсим причините за слабостите и пропуските му, да омаловажаваме успехите му. Са мият той живее със съзнанието за много измеримостта на бремето си. Това като че ли повишава амбициите, поддържа силите му и в превъплъщенията - научни творческо-интерпретационни, артистични - осъществява възможностите си на ценител и съдник. Когато мисли, че трябва, той е безпристрастен, сдържан където почувствува живеца на естетически непреходното - импресионистичен, с волния рисунък на поет, за да стовари унищожаващата се присъда върху заместителите на естетическата пълноценност. Много сполучливо Г. Цанев отбелязва, че Б. Пенев във висша степен притежава „две дарби: усет за исто рически важното и чувство за художествено ценното“. Взискателен към себе си, той изисква и от другите всеотдайност в служба на изкуството, безкомпро мисно търсене на по-високи естетически хоризонти, утвърждаване на нови авствено-естетически ценности от българския народ. Дълбоко вътрешно род во свързва духовната му структура, виждането му на естет и ценител, предвите му за роля, същност и цели на литературата с делото на Пенчо Сла ков. Те по един и същ начин изживяват и драмата на честния интелигент общество като тогавашното. Методологическите си принципи и теоретико-естетически разбирания за задачите и целите на литературата Боян Пенев извлича от теориите на вид ни учени като Сент-Бьов, Иполит Тен, Хенекен, от допира с непосредния ли тературен процес. Непоследователен в изясняване на добрите и уязвими страни на тези гледища, той също не съумява да подчини на единна, научно-издържана теоретико-естетическа концепция литературното развитие. Твърде осезателно се проявява методологическият релативизъм на литературния историк. Това до голяма степен се дължи на липсата на научна философска основа, на диалектико-материалистични представи за обществознанието. И става така, че във философията и естетиката Б. Пенев се осъществява в зримо и съзнателно общение с индивидуалистични нравствено-психологични тези и решения, в областта на политиката се добира до обективна преценка на социализма и сим патизира на класовата борба на пролетариата, в историко-литературната си практика се домогва до стихийно материалистичен подход към литературния процес, където проличава и влиянието на позитивистичната естетика. Трудно съчетаеми от съвременно гледище, тези съставки намират своето място в дейността му на литературен историк и критик. Значимостта на Б. Пеневото дело ни задължава да ги проучим и разкрием причините, които обуславят наличието им - в практиката на този известен учен, в орбитата на литературоведческата мисъл у нас. Трябва да имаме пред вид, че теоретико-естетическите становища на Б. Пенев имат конкретна изходна база - българската литература.

Не е странно, нито пък е тайна, че все още има хора, които гледат на на родната песен с пренебрежителна насмешка или пък изобщо не си дават труд да погледнат към нея. Не е тайна също така, но е вече твърде странно, че на родната песен често може да каже за себе си: „Пазете ме от почитателите, от отрицателите си аз сама ще се опазя..." Странен и неочакван, този упрек прозвучава на фона на рядко здравото единство между българската фолклорна и националнолитературна поетика, на страстното творческо и мисловно пре клонение на Раковски и Ботев, Пенчо Славейков и Яворов, Гео Милев и Вапцаров пред съкровищата на народната песен. Странен и неочакван, този упрек поражда същинско недоумение, когато се припомни, че не друго, а именно Фолклористиката е люлка на българското литературознание и че народната песен винаги е вдъхновявала най-добрите български литературоведи към създаване на едни от най-приносните им трудове. А когато си дадем сметка колко от напредналите днес страни народната песен живее такъв пълнокръвен социален и художествен живот, обвързва тъй многообройни и разнообразни слоеве на нацията в единен духовен възел, от този упрек като че ли не остава нищо справедливо. B И все пак остава! Защото ако народната песен понякога трябва да търси защита от собствените си защитници, това не означава, че на последните липсва увлечение, умение или пък искреност. Въпросът е в това, че и най-искрената, най-възторжената любов към народната песен може да се съпровожда с недооценяване или пък с високомерна снизходителност към нея, че и най-задълбочените и компетентни проучвания понякога завършват с „ерудитско“ отразяване на нейната художествена сила и своеобразие. Така например нима и у най-възторжени почитатели и познавачи на народната песен не живее понякога колкото фалшивата, толкова и високомерна представа за „наивния“ народен творец, нима и в най-ласкавите думи не се долавя снизходителното потупване по гърба на „безизкусния" народен певец, който, видите ли, никъде не е школувал, нищо не е чел, а все пак съз дава изкуство, от което можем да се възторгваме и умиляваме. Това късноромантично, предвзето и самовлюбено отношение, което на думи отрича изку ствеността на народната песен, а на дело изкуството в нея, е пуснало опасно дълбоки корени в нашата културна традиция. Негов изразител, а в определен смисъл и негова жертва става дори Пенчо Славейков, пред чието пре 119 клонение към народната песен се прекланяме и ние днес. Двете негови блестящо написани статии за българската народна песен минават под хипнозата на ней ната „безизкуственост“ и „наивен реализъм“, минават далеч встрани от въпроса за нейната специфика като художествена система и своеобразна поетика. В известния и привидно автентичен сборник „Книга на песните" пък той си е позволил такива волности (за да не кажем някоя по-остра дума) към вече печатани народни песни, които издават или голяма отчужденост от народнопесенната поетика, или неудържимо желание да се загладят „грапавините" и „наивностите“ на „безизкусния" певец според мерките и изискванията на Сла вейковия художествен момент. И ако в защита на Пенчо Славейков може да се каже, че неговата концепция за народната песен служи на конкретно обу словените му идейно-художествени възгледи и е обяснима съставка на неговото вторично-трансформационно творческо отношение към дотогавашната българска литература на селска тематика, нищо добро не може да се каже за множеството други автори не поети, които стоят далеч извън границите на Славейковата концепция, а преповтарят исторически ограничените и тези. Възгледът за „наивния реализъм" на народната песен е сам по себе си наивен и нереалистичен, безнадеждно отдалечен от нейната сложна, богата разностранно корелирана реалистична художествена система. Подобен възглед прегражда пътя към народната песен като пълноценен художествен факт, така че не е странно, че досегашните опити да дадем конкретно доказателство за онази мощна връзка между българската народнопесенна поетика личното творчество често завършват или с издребнели стилистически съпоставки, или с широки", но малко говорещи обобщения за народностния дух.

Настоящата работа не е литературно-историческо изследване, макар че нейните примери проследяват мястото на рецензията в критическата дейност на някои от най-изтъкнатите български критици между двете световни войни (Георги Бакалов, Владимир Василев, Васил Пундев, Георги Цанев, Иван Мешеков, Тодор Павлов). Тя не би могла да бъде литературно-историческа сту дия, защото едно изследване на състоянието на рецензията изисква по-задълбо чена историко-изследователска основа, разглеждане на цялостния литературен процес, състоянието на литературната периодика, идейно-художествените те чения и групировки, функцията на рецензията в критическия и литературен живот, състоянието на другите критически жанрове, а също така да обхване поне по-значителните представители на рецензентска дейност в посочения период, които съвсем не се изчерпват с изброените имена. Но с интереса си към по-малко проучени автори (Вл. Василев. В. Пундев, Ив. Мешеков, отчасти Г. Цанев) или на не така добре позната част от дейността на други автори (рецензията в творческото дело на Т. Павлов) тази работа подчертава един вкус към литературно-историческо изследване и представя тезисно изложение на една по-пълна бъдеща студия. Делото на други рецензенти от същия период не е засегнато или защото тяхната представителна литературна дейност не е от критически тип (Гео Ми лев, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев; редица от т. нар. пролетарски пи сатели през 30-те години, както и някои от новото поколение писатели, появили се в края на този период), или защото интересите им се придвижиха от оперативната критика към литературната история (Петър Динеков и др.), или защото, макар и с обемно и значително критическо дело (Д. Б. Митов, Георги Константинов и др.), техният критически опит не е релевантен в кон текста на настоящата работа. Тук липсват и критици като Борис Делчев, Пантелей Зарев и др., които са започнали своята критическа дейност през този период, но делото им по същество принадлежи на следния литературноисторически етап. В тази работа ще бъде разгледана функцията на рецензията в критиче ската дейност на изброените критици от този период. Мястото на рецензията в цялостното авторско дело на посочените критици е различно. Рецензентската дейност е основна и определя критическата същност само на Георги Цанев. По-малък количествен обем тя има в критическото дело на Владимир ВасиЛев и Иван Мешеков. У Васил Пундев тя е само елемент в една по-широка кри10 Сп. Литературна мисъл, кн. 3 145 тическа структура, която по своята насоченост има смисъл и на своеобразна литературно-историческа дейност, а у Тодор Павлов (чието значение в нашата култура е преди всичко като общественик, философ и теоретик на изкуството за разлика от досега споменатите, които са типични критици по професионал ната си насоченост) рецензията е „естетика в действие", оперативно приложе ние на философско-теоретическите му възгледи за изкуството и функцията му в обществено-историческия процес. В този смисъл със съсредоточаването си върху въпроса за функцията на рецензията в едно лично критическо дело и определяне чрез това на индивидуалната му критическа същност тази работа ще бъде твърде тясно професионално специализирана. Тъй като обемът на работата не позволява по-цялостно анализиране на връзката на поставения проблем с по-широк обществено-литературен контекст, а не може да не се изтъкне неговото решително значение за развитието на критиката, достатъчно е да се даде само характерен пример от обществено-лите ратурния живот, в който влиянието на обществения контекст е определило съществени моменти в конкретната критическа практика. Поезията на Смирненски например бе пробният камък, който определи разположението на кри тическите сили в два лагера: от една страна - Владимир Василев и Васил Пундев, от друга - останалите разгледани тук критици. С едно чувство за литературна традиция, насочващо ретроспективно критическото им внимание, първите двама критици, лишени от верен усет за обществено-литературните перспективи, се оказаха откъснати от развитието на литературно-историче ския процес и това бе във вреда на оперативната им критическа практика и литературно-исторически авторитет. У останалите критици, у които при съствуваше усет за тази перспектива, потвърдена сетне и от историята, това се оказа плоден стимул за рецензентска дейност, което особено се потвърж дава от критическия опит на Тодор Павлов.

С Асен Златаров се запознах в Пловдив, където се печаташе мой научен труд. По онова време бях преподавател в Старозагорския учителски инсти тут (наричан Висш педагогически курс), но в Стара Загора не се приемаха за печат научни трудове, в които има цитати на чужд език, поради което бях възложил печатането му на една от пловдивските печатници. На път за тази печатница срещнах адвоката Васил Крумов, който бе създал агенция за организиране на беседи и рецитали. Крумов бе придружен от млад човек, пред когото се оправдаваше за нещо. Запозна ме с него. Това бе Асен Златаров поканен от Крумов да изнесе беседи върху природосъобразния Жиест и при родосъобразния режим на хранене - тогава тъкмо бе излязла книгата нЗлатаров „Наука за храненето“. Тези беседи били обявени от толстокстита без знанието на Златаров. По това време те имали конгрес в Пловдив. Катa смятали, че тези беседи са обикновено изказване на конгреса, гражданите н Пловдив не бяха проявили особен интерес към тях. Беседите не бяха добре посетени, което понижи настроението на Златаров, а при това между него и Толстоистите имаше разногласия по въпроса за природосъобразния живот, които се изтъкнаха на конгреса. Толстоистите представяха като природосъобразен живота, който е чужд на научните изследвания върху природата. Златаров, напротив, смяташе, че такъв живот може да се постигне чрез използуване на научните изследвания с оглед на непрестанно развиващите се човешки нужди. В тези свои беседи Златаров прояви ерудицията си, прояви и известен дар да изразява на достъпен език научните въпроси, но не успя да изрази специфичната си дарба на лектор. Във всеки случай аз бях заинтересован и го поканих да изнесе беседи и в родния ми град Стара Загора. В тази година (1921) университетът беше затворен поради недоразумения с министерството, което искало да отмени автономията му и почти всички професори, които бяха се проявили като лектори или искаха да станат такива, бяха на обиколка из провинцията и изнасяха беседи. Златаров, който бе вече известен в тази област, прие с готовност поканата ми. Преди идването му в Стара Загора аз му бях изпратил един екземпляр от критичната ми студия върху бергсонизма, към която той още в Пловдив бе проявил интерес. В отговор на това той ми изпрати писмо със следното съ държание: „Получих и прочетох с удоволствие Вашата публикация... Вие прекрасно знаете Бергсона и оперирате много похватливо и тънко с него, за да обосновете Вашата теза. Изобщо Вашето схващане е право, макар сам Бергсон да има такъв ужас от интелектуализма. Мене ми се струва, че между 159 интуиция и интелект няма враждебност, а това е необходимо движение между емпирия и теория, по чийто път въобще става актът на нашето познание." В Стара Загора Златаров изнесе две беседи, които разкриха цялото му богатство от научна ерудиция и данни за преподавател. В моите очи той се издигна до висота, до каквато не бе достигнал нито един от реномираните преподаватели в Петербург и западните университети през време на студентските ми години. Сравнявайки Златаров със Сперански, който минаваше за най-добър преподавател по философия в Петербург, аз го поставих неизмеримо по-високо от него. Сперански говореше с издигнати над аудиторията очи, като че съзерцаваше някакъв високо стоящ над нея свят. Златаров, напротив, направо гледаше слушателите си, приобщавайки ги към себе си и към мате рията, която преподаваше, запознаваше ги с вълненията на учените, които са създали разглежданите научни теории, със стремежите им да открият тай ните на вселената и да създадат блага за цялото човечество. Той заразяваше слушателите си не само с поетичния си език и стил, но и с интонациите, съ четани със специфичния тембър на гласа му и с ясната дикция, която позво ляваше да се чуват дори и тихо произнесените думи до последните редове на залата. Начинът, по който той говореше, допълваше смисъла на произнесе ните думи, а заедно с това ги обагряше емоционално. От беседите му лъхаше поезия, която не се прибавя към мисълта, за да я направи достъпна за ауди торията, а произтича от самата мисъл. Мисъл и чувство бяха органически свързани и увличаха слушателите в някакъв нов свят, различен от света, който протича реалният им живот. Слушателите не бяха само слушатели; B те се чувствуваха и като съучастници в творческото дело на големите учени. Златаров бе гост в моя дом и аз имах възможност да беседвам с него върху тайната на обаянието, което възбуждаха беседите му.

Януарската книжка на „Ваймарер байтреге" предлага статията на проф. д-р ЕрХард Йон „Ленинската те о рия на отражението и есте тика та“. Авторът изхожда от идеята, че през последните години практическите задачи на марксистко-ленинската естетика, нейните тео ретически постановки, както и нейните отношения към другите дисциплини значително са се разширили. Традиционните връзки с философията, от една страна, и с конкрет ното изкуствознание, от друга, според него вече не са достатъчни, за да бъдат изслед вани някои конкретни и същевременно извънредно многообразни процеси на есте тическо усвояване на действителността, да бъдат разкрити техните закономерности и да бъде създадена научна основа за тяхното обществено управляване и активизиране. За да се постигне това, марксистко-ленинската естетика трябва да използува и постиженията на психологията и педагогиката, на социологията и кибернетиката, както и на някои други дисциплини. Но решаващо значение има нейното активно отношение към революционната практика, нейният мирогледноидеологически характер. В статията си авторът прави опит да използува някои принципно-философски разсъждения на Ленин в сферата на естетиката, за да осветли проблема за спецификата на художественото отражение на действителността. С напредъка на естетическата мисъл и на изкуството на социалистическия реа лизъм се оказа, че известната формула: изкуството и науката отразяват действителността еднакво, но първото чрез образи, a втората чрез понятия", е вече недостатъчна и незадоволителна. В книгата си „Естетическата същност на изкуството“ съветският учен Буров повдига въпроса, доколко може да се обоснове спецификата на художестве ното възприемане на действителността само с един естетически обект. Това логически поражда необходимостта да се установи по какво се различават субективните страни на научното и художественото възприемане на света при наличието на общи черти по 168 между им. Авторът смята, че един толкова многообразен, универсален и тотален обект и същевременно субект на художественого творчество, какъвто е художественото про изведение, не може да бъде ограничен само с функцията на познание на действител ността"; в него много повече е налице една относителна тоталност на човешките отноше ния към действителността, едно специ фично единство на индивидуалното и общест веното, на сетивното и рационалното, на емоционалното и волевото, на идеоло гичното и артистичното. Художествените творби в последна сметка въздействуват на своята публика в обществения живот също така относително тотално. Те култивират и обогатяват психическия потенциал, както и житейския опит и мирогледа на своя чи тател, слушател или зрител, биват изживя вани от него в качеството му на отделна. определена личност, като същевременно го свързват по съкровен начин с мисленето, чувствата и въжделенията на цяла една общност, класа или общество. За изясняването на тази проблематика през последно време е направено много, но понякога според автора съществува опас ността да се пренебрегнат твърде важни основни положения. При определяне спе цификата на художественото възприемане не бива да се игнорира неговата същност на обществен процес, което представлява решаващ момент, без който е немислимо художественото творчество, тъй като в та къв случай то престава да бъде специфична форма на възприемане на действителност та. И един ясен отговор на този въпрос има непосредствено, принципно значение за понататъшното развитие на марксистко-ленинската естетика, както и за управляването на културните процеси. Да се работи теоретически върху проб лемите на марксистко-ленинската теория на отражението и да се разработват те с оглед на марксистко-ленинската естетика означава според автора да се изучават конкретни произведения на В. И. Ленин, да се разкрива духовното им богатство и да се защищава то от всякакви опити за вул гаризиране и оклеветяване, каквито мо гат например да се открият в „Реализъм без брегове" на Роже Гароди.

В един разговор Дора Габе беше споде -лила, че мисълта да напише книга за баба Парашкева я занимава повече от две десетилетия. През това време биографичният материал от срещите и разговорите с близките на героинята ене само събран и проучен, но и вътрешно усвоен, превърнат е в част от художническия свят на поетесата. Тя заживява до такава степен с образа на баба Парашкева, че идва един момент, в който вече не може да не напише книгата си, самият творчески акт се е превърнал в потребност. Да се напише романизована биография за майката на Димитров очевидно не е лека задача. Трудностите, с които е свързана подобна творческа задача, могат да имат най-различен характер и произход. От една страна, трябва да се познават биографичните факти, а, от друга, да се търсят художествените измерения на образа. С Парашкева се запознаваме, когато тя едва тринадесетгодишна бяга от турската потеря заедно с родителите си. Това е завръзката: после постепенно научаваме главните съ бития от нейния живот - слугуването у кмета, сватбата с Димитър, раждането на първото дете Георги, преместването в Со- фия. Едно след друго обикновените делнични събития попълват семейната летопис. Раждат се децата, тръгват на училище, започват работа, борбата ги поглъща. И повестта за майка Парашкева постепенно разширява своя обхват, включва все нови и нови лица, -събития, случки, преживявания, докато се превърне в истинска повест за цялото семейство. Писателката се е доверила на тре петите на майчиното сърце, неговите им- пулси разплитат нишката на сладкодумния и разказ. Доверила се е, за да ни разкрие с една изумителна простота духовната връзка между майката и сина, а ведно с това и съкровените източници на добродетелите, които е възпитала в децата си. Затова, преди Парашкева още да е станала майка на героя от Лайпциг, в книгата тя е вече обаятелна майка, типична българка и една необикновена жена. С истинско вдъхновение Дора Габе прониква в света на героинята 186 си, съвършеното владеене на фактическия и биографичен материал и осигурява въз можността свободно да моделира образа, позволява и да се насочи към главното. Може би писателката най-точно е форму лирала своето чувство към нея, когато описва протестното събрание в парижката зала Ваграм. Майка Парашкева с мъка си пробива път сред народа, изпълнил залата до краен предел. Подкрепена от двете си дъщери, тя се приближава най-сетне до първите редици. Тогава чува името си с името на своя син. „Всички станаха на крака. Погледите бяха отправени към катедрата, където застана малка крехка стара женица в дълга надиплена черна пола, стегната черна блуза и тънка черна кърпа около главата. Ярките прожектори осветиха бледното лице, а от ворените широко сини очи грееха с особена светлина. Кога са виждали тия хора такава майка, такава мадона! Нямаше я в музеите, по картините на големите майстори на Ре несанса. Залата беше занемяла." В тази сцена е постигнат върховният смисъл на обобщението - българските мадони не са му зейни експонати, защото те са потребни на народа, потребни са на добрите хора от цял свят, потребни им са техните синове и дъщери, за да има кой да ги защищава от фашистите. Такава е именно майка Парашкева в тази кратка романизована биогра фия, адресирана при това за юноши. Писателката е уловила главното в нейния образ и затова го запечатва още в заглавието - майка Парашкева. Да, това не е само майката на Димитров, в нейния образ са изкристализирали изконните черти на бъл гарската майка. Дълбоката майчинска при вързаност е пътят, по който тя стига до правдата на децата си. В представите си тя вижда Георги защитник на бедните, на оне правданите, на истината и това едостатъчно, за да стане неговата истина нейна. С верен художнически усет писателката подчертава тази линия в повествованието, защото съ знателно или не в края на книгата ние установяваме, че ведно с майка Парашкева вну шителен и обаятелен се изправя и образът на нейния син, на Георги Димитров.

Мислите за рецензията, изказани от различни автори в сборника, са се превърнали в творчески разговор за най-важните моменти от литературно-критическата практика на миналото и съвременността. Събрани са 24 студии, статии и изказвания, обгръ щащи проблемите на рецензията от появя ването и у нас до днес. Представена е критическата дейност на видни наши писатели и литературоведи от близкото и по-далечно минало, изказани са конкретни мисли за рецензията като жанр, направена е и кратка творческа анкета. Очертавайки панорамата на развоя на рецензията с нейните найважни представители и разкривайки сегаш ното и състояние, авторите на сборника съ щевременно са акцентували върху пробле мите и задачите на съвременната литературна критика. Върху здравите основи на традициите на първомайсторите на литературната рецензия са извлечени основни прин ципи за съвременната литературно-критическа практика. Сборникът се открива с откъс от речта на Тодор Живков пред столичните комсо молци, произнесена през 1969 г., и уводни думи от Ефрем Каранфилов за ролята на рецензията в съвременната литература. Кри тикът подчертава значението на класовопартийния критерий, споменава за тежката и отговорна роля на рецензента, който трябва да отсее от 300 нови книги, които ежегодно излизат на книжния пазар, „онова, което е най-хубаво, най-интересно, където се открояват характерните особености в развитието на съвременната ни литература, както и обратното - пошлото, погрешното в идейно-политическо отношение". Сборникът „Проблеми на съвременната българска рецензия“ е разделен на две части - в първата са включени проучванията на етапите от развитието на този жанр, а във втората част са бележките за съвре менното състояние на рецензията. Това разделение, макар и малко условно, е правилно. Заслужено място по големина и значе ние в сборника заема статията на Георги Цанев „Първи борби в критиката“, отнасяща се за проявите на литературната критика през първите десет години след Освобож дението. С познаване на конкретния мате риал, но без да затъва в него, с кратък и точен коментар авторът е очертал сложната обстановка и бурните страсти на литературния фронт по онова време. Читателят с интерес ще проследи хрониката на слож ните взаимоотношения между Иван Вазов и Захари Стоянов, техните спорове, субек тивните им и пристрастни оценки един за друг. Разгледани са схващанията на Вазов за романтизма и натурализма, силните и слабите страни на неговата литературнокритическа дейност от онзи период. Много точно е характеризиран и образът на един напълно забравен днес, но активен и влиятелен тогава критик - Петър Пешев. Той е имал широка култура и теоретическа подготовка, но му е липсвал истински ху дожествен усет и критически нерв. Затова преценките му за творчеството на Вазов са погрешни, а неговото име на критик е изцяло потънало в праха на забравата. Ин тересни са наблюденията на Георги Цанев и върху критическата дейност на проф. Иван Д. Шишманов. Широката теоретична подготовка се съчетава при него с точния критичен поглед. Немногобройните му, рядко появяващи се рецензии не са загубили своята стойност и до днес. Ерудицията и културата в случая само подпомагат аргументираната и правилна преценка на такива крупни литературни творби като „Под игото, „Не мили-недраги“, „Хъшове"

Книгата на съветския литературовед Никулин е пръв опит да се представи пред славянския свят историята на виетнамската литература. Пред автора са стояли трудности от най-различен характер. Трагичната съдба на виетнамския народ слага отпе чатък не само върху цялото изкуство на този изключително надарен народ, но и върху развитието на науката, на литературознанието. Виетнамските критици и историци на литературата не са имали възможност да се заловят с продължителни изследвания. издателствата не са имали възможност да организират обемни и подробни публика189 из- ции. Тъй че работата на Никулин е до вестна степен първооткривателска. От друга страна, обстоятелството, че борави с непознати и недостъпни за читателя текстове, го заставя често пъти да прави резюме на отделни произведения, да напомня за връзката с традиционни похвати, жанрови осо бености, нрави на страната и т. н. Целта на автора е била да проследи главните линии в литературното развитие и едновре менно с това да предложи на читателя достатъчно сведения за една литература, към която интересът в момента е огромен. Така изследователските и популяризаторските задачи се преплитат, пречат си и се допълват. Ако се заемам да представя книгата на Никулин и по този начин я отделям от широкия поток на литературни изследвания в СССР, не правя това, за да изтъкна някакви особени методологически находки - тру дът няма такива претенции, - а защото тази творба предлага точни данни за литературата и изкуството на един народ, който В момента привлича погледите на света и поставя истинска загадка с необикновената си воля за независимост, с устойчивостта си срещу многогодишния терор на един империалистически хищник. Освен този съвсем актуален общ интерес историята на виет намската литература дава възможност за Някои чисто литературни наблюдения, съ поставки с традициите на европейското изкуство през средновековието и ренесанса, както и с изненадващи успоредици в националната съдба и изкуството на виетнамския и българския народ с близките по своя характер амбиции за ускорено развитие". Авторът на изследването е отделил малко страници за древните поетични творения, но той подчертава, че митовете и преданията, запазени в ранни записи, са важен източник за сюжети и теми в развитието на виет намската литература. Трябва да се знае, че по отношение на изкуството (а и поли тиката) редица малки нации, населяващи предимно планинските райони на страната, имат особено значение. Техният фолклор е по-архаичен, традициите на тяхното из- куство непрекъснато се преплитат с разви тието на изкуството на виетнамците. Никулин дава сведения за една ранна култура - донг- шонска, - възникнала още през пети - втори век преди нашата ера. От запазени бронзови ритуални барабани и изображе ния по тях става ясно, че старите жители на Виетнам са знаели мита за всесилното слънце. Особен интерес представляват текстовете на „Антология за чудесата и тайнствата на земята Виет" и на „Чудни разкази за Лин- нам" (старинно название на Виетнам). В тези два сборника според твърденията на френски и виетнамски филолози са записани предания и приказки, появили се до освобождението от китайско робство в 939 г. Но времето, в което се проектира действието на цяла серия от предания и 190 приказки, е пренесено в някаква отдалечена епоха, когато е цар ствувала легендарна династия. Това е въз приемане на дълбоката древност като време на формиране на виетнамската държавност. Очевидно става дума за един виетнамски вариант на концепцията за „епическо време", която е довела до циклизация на преданията. Борбата срещу китайските завоеватели, проДължила цели векове, е осмислена в историзиран мит, в който се вплита характерен за героичния епос мотив - борба за жена, познат ни от „Илиада". Друг тип на художе ствено обобщение от тази отдалечена епоха е цикълът за Фу Донг. Това е юнашки епос от рода на Крали Марко или Иля Муромец. Характерна особеност за виетнамския фолк лор са образите на жени-юнакини. Това са предводителки на въстания, боркини срещу чужд завоевател или феодални потисници. Тази традиция се поддържа и по време на френската колонизация, че и до Днес - създават се песни за героичните под визи на жени от съпротивата. Затова не бива да се учудваме, че началник-щабът на освободителната армия и министърът на външ ните работи на република Южен Виетнам са жен и.

Веред многобройните изследвания върху творчеството на Чехов не всяко може да намери своето точно място в зависимост от метода на своя автор. Марксистко-ленинската естетика не е ограничавала плановете на разглеждане и те са различни: гносеоло гически, социологически, психологически, а и нерядко комбинирани, като резултати на различни авторови школи, вкусове и маниери. Още с първите години след революцията около и в групата ОПОЯЗ при изследванията върху Чехов започна да се определя един нов теоретичен и критически стил в лицето на изтъкнатите съветски литературоведи В. Жирмунски, В. Шкловски, Б. Айхенбаум, Б. Томашевски, Ю. Тинянов, О. Брик, Б. Арватов и др. Тяхното дело, освободено от някои формалистични страни, днес се разглежда в един съвре менен исторически аспект или по-скоро като начален етап на днешното структу рално направление в СССР, което стана необ ходима и неизбежна част от литературовед ското изследване. Във въведението към Поэтика Чехова" А. П. Чудаков определя метода на своето изследване върху цялото творчество на Чехов така: „Виждането на Литературното произведение като някаква система или структура стана в съвременното литературоведение общопризнато. (...) Необходимо е да се отделят основните еле менти на описваната система и да се установи характерът на отношенията между тях" (стр. 3). Авторът отделя преди всичко специфичните закономерности на литерату рата, които са различни от философските, социологическите или историческите зако номерности и това определя метода му на изследване. Въпреки че книгата има предимно тео ретичен характер, някои страни от структурния метод, с който Чудаков подхожда към Чехов, са разработвани теоретически от В. В. Виноградов, М. Ю. Лотман, М. Бахтин, В. Я. Проп, Д. С. Лихачов и други съ ветски автори. От особен интерес за нас са както чисто теоретическите открития и уточ нения, така и новата интерпретация на този метод върху Чехов в различните равнища на творчеството му, където цялата художе ствена система на писателя се определя като построена върху единния принцип на изо Морфизма и до каква степен този принцип се осъществява на различните равнища, В какво конкретно се състои вътрешното единство на художествения свят, създаден от писателя". Чудаков прави полемична уговорка относно системите на разчленение на художествената структура у Н. Хартман, Р. Ингарден, Л. Долежел, К. Хаузенблас, с която се разграничава от някои идеали сгически концепции. Като изхожда от дву аспектността на художествената система, авторът определя следните четири равнища в нея: повествователно, предметно, сюжетнофабулно и идейно. „В разчленението на ху дожествената система на равнища ние изхождаме от разбирането и като съотношение на материала (факти, събития, избрани от писателя сред безчисленото множество яв ления на емпирическата действителност) и формите на неговата организация. (...) В основата на първото разчленение се взима материалът. Тогава се обособяват предмет ното, сюжетно-фабулното и идейното рав нище. (...) Разчленението, идващо от мате риала, спазва формата. Разчленението, идващо от формата, трябва да съблюдава ма териала. Такова второ разчленение е обо собяването на повествователното равнище (...), в което се включват словесната и предметно-пространствената организация на текста" (стр. 4-5). Остава да се определи подходът: „При описанието на художествената система може да се върви по два пътя: 1) от низшето". предметно равнище, като се издигаме към нивото на идеите; 2) напротив, от нивото на идеите, като се спускаме към сюжета, към предметния свят" (стр. 5). С други думи, подходът може да бъде или аналитичен, или синтетичен. Чудаков избира първия, отдолу нагоре, като избягва началната аксиоматичност на втория. Ако съществува ня каква априорност при определянето и после дствената репрезентация на равнищата, тя има повече теоретичен характер и отдавна е издържала проверката на диалектикоматериалистичния метод. Интересно е да се проследи как авторът разглежда всяко ниво поотделно, тъй като това се налага от композицията на книгата му. Първата от двете части „Структурата на повествованието" е построена в диахронен план. От важно значение за метода е опре делянето на структурата на повествование, като под нея се разбира: 1) да се опишат взаимоотношението на думите на повествователя и на персонажите, включени в повест вованието, защото се касае до установяване „речевата структура на даденото произведе ние", до словесната организация, до позицията на повествователя, изразена във формите на речта, и 2) да се види пространствената организация, или „разположението на художе ствените предмети в изобразеното пространство относно лицето, водещо разказа (разказвача или повествователя)". Докато при първия етап на анализиране структу рата на повествованието се разкрива речевата структура“ или позиция на автора, то при втория етап се търси точното опреде ляне на зрителното му разположение или 195 гледна точка. Чудаков изследва буквално целия Чехов, включително и епистолярното му наследство.