Книжка-2

1975, Книжка 2 - Съдържание

През януари 1975 г. редакцията на ЛМ покани литературни критици от различни поколения на разговор върху поезията и критическия отзвук за нея по повод стихосбирките, статиите рецензиите, появили се през последните години и най-вече през 1974 г. LUC и На нашата покана се отзоваха Емил Петров, Борис Делчев, Иван Сарандев, Атанас Свиленов, Никола Георгиев, Стефан Елевтеров, Ваня Бояджиева, Здравко Чолаков. Заседанията бяха ръководени от Стоян Каролев. Изказаха се също и Стоян Каролев, Атанас Натев, Христо Йорданов, Йордан Василев от редакцията на Лм. Независимо от спектъра на мненията в един разговор не могат да се изчерпят и дори да се засегнат всички съществени проблеми на съвременната българска поезия. Причините за това са от различен характер. Повод за нашата дискусия са книги, излезли през последните еднадве години, а в този период мнозина видни поети не са издавали сбирка. В разискванията около кръглата маса участвуват критици, всеки от които има своите предпочитания, виждания и оценки. Колкото и да се стреми редакцията да постигне широта и обективност чрез множествеността на мненията, това не е напълно осъществимо. Макар да се изтъкнаха някои от характерните черти на съвременната наша поезия, останаха неотбелязани други съществени нейни особености, проявили се през последните години. Почти всеки от изказалите се критици акцентува ше върху теоретични въпроси или поети, които в момента го занимават, и това създава динамика на разговора, но, от друга страна, го субективизира, води и до повторения на едни и същи имена. Редакцията на ЛМ смята, че стенограмата от проведената среща с участието на 12 души критици допринася за съсредоточаването на интереса към съвременната поезия, макар да не обхваща нейното многообразие. В момента в нашата литература творят поети от няколко поколения и образуват богата стилова палитра: Д. Габе, Е. Багряна, Хр. Радевски, Ат. Далчев, Кр. Пенев, Д. Пантелеев, В. Петров, Б. Божилов, Ив. Пейчев, Д. Методиев, Р. Ралин, П. Матев, Ал. Геров, Вл. Голев, Ив. Давидков, Л. Левчев, Сл. Хр. Караславов, А. Германов, E. Евтимов и мнозина други. Редакцията на ЛМ има намерение да превърне разговорите от този род в традиция на списа нието и по този начин да съдействува за по-пълно обхващане на литературния процес от страна на критиката. Надяваме се, че в нашите периодични обсъждания ще взимат участие все повече гласове. Готови сме да дадем място на породени от публикацията на стенограмата възражения, допълнения или нови мнения, както и на статии върху проблемите на съвременната ни поезия. Поместваме стенограмата от разговора с малки съкращения.

Шолохов носи голям и разностранен опит. Най-значителното в творчеството му поразява със своята епична широта, с безстрашното решение на най-парливите въпроси на живота, с дълбоките социални обобщения, с монументалните художествени платна, образи и картини. В тоя смисъл романите на Шолохов показват и доказват, че истинското изкуство, онова, което притежава огромна естетическа и обществено-действена сила, не се ражда в тишината на кабинетите, нито от лакировката на действителността, а никне там, дето дълбоко и правдиво се рисуват патосът, героизмът и красотата на новото в борбата му със старото. Тъкмо затова книгите на Шолохов оказват забележимо въздействие не само върху развоя на съветската многонационална литература, но и върху редица писатели-реалисти извън пределите на Съветския съюз. За съвременния писател Шолохов е пример и в друго отношение. Подобно на големите художници той показа, че е по силите му изграждането на трагични образи (Григорий Мелехов), на наши съвременници-комунисти (Давидов) и на образи, портретувани в подчертано комичен план (дядо Щукар). Шолохов е един от малкото майстори на словото, който постига значителни и безспорни успехи и в трагичното, и в епично-героичното, и в смешното. По-точно казано, Шолохов твори герои с индивидуални особености, със социална интерпретация на постъпките и етиката им. От друга страна, Шолохов доказва, че прекият контакт на съвременния писател с класическото наследство и фолклора не накърнява неговата творческа индивидуалност, а, обратно, спомага и подсилва нейната изява в национално неповторимото, самобитни образи, картини, идеи-мисли. Проследявайки въздействието на образите и идеите в „Тихият Дон“ и„Разораната целина" още в годините на монархо-фашизма, ние се стремим да покажем и обосновем ония структурни изменения, които настъпват в обществото, след като принципите и идеите на Октомврийската социалистическа революция стават движеща сила в историческия прогрес, а оттам да се види как расте националното самосъзнание, пробудено за активна и творческа дейност и оплодено вече не само от националната традиция, но и от всичко най-добро в литературите на другите народи и най-вече в руската съветска литература. От наблюденията върху работническия и демократичен печат в периода 1929- 1941 г., от архивните материали, както и от анализа на признания на писатели, преводачи и читатели се вижда, че общуването с Шолохов има важно значение за насочването на българската реалистична литература по пътя на социалистическия реализъм - от една страна, а, от друга - редица наши автори започват да третират теми, близки по историческо съдържание до разработените от Шолохов.

За барока в изобразителните изкуства и литературата на славянските източноправославни страни в последно време се пише повече, отколкото досега. Тук засягаме само въпроса за литературата, като се спираме на излязлата неотдавна представителна книга на Милорад Павич „Историја српске књижевности барокног доба (XVII и XVIII в.)“. Белград, 1970. 528 с., в която богато са използувани цитати от художествената и научната литература, както и образци на художествено оформление на книги от втората половина на XVII и от XVIII в., приложени като илюстрации. Макар че авторът подробно разглежда само сръб ската литература, той често си служи със сравнения от дубровнишката и хърватската литература, полския и украинския барок и т. н., тъй като взаимоотноше нията между славянските народи по това време са били вече доста широки и не се ограничават само между близки в езиково отношение народи или само в определени конфесионални граници. Ако сега във връзка с въпроса за българския литературен барок отново засягаме малко разглежданата досега литература на българите-католици, ние, имайки пред вид посочените взаимоотношения и връзки, се надяваме, че тази литература не ще остане без всестранен анализ - какъвто тук не правим - и мя стото и в литературното развитие на България ще бъде изяснено всестранно. Повечето литературни паметници, останали от католическото духовенство, както и въобще по-голямата част от средновековната книжнина нямат характер на художествена литература, а са по-скоро религиозна книжнина и документи за историята на католицизма в България и на неговите дейци. Тази документална литература - и освен това религиозна - е много интересна, тъй като дава не само ценна фактологическа информация, но и изразява настроенията на своите автори. Документите за историята на България от XVII в. са много повече от тези за първите два века на турското робство. Повечето документи, свързани с дей ността на българските католически духовници, са отдавна издадени и дейността на по-изтъкнатите от тях е изяснена в редица исторически изследвания. Но въпреки това официалните и полуофициалните писма, записите на дипломатическите речи, обръщения към владетели, доклади от пътуванията и други подобни имат стойност не само като документи, но и като литературен материал. Със своя стил и идейни черти те издават връзката си с идеите и художествените направления на времето. От гледна точка на стила те не бива да се разглеждат като оригинални и единствени прояви на отделни автори, а преди всичко като резултат от мисленето и стила на цялата епоха.

След тежкото, обременено Средновековие в градските капиталистически среди, а впоследствие и в аристократичните центрове на Италия (особено на първо време в най-мощното буржоазно, делово и банково средище - Флоренция) покарват първите кълнове на новата пролет - Възраждането. Опитните, материалистично насочени флорентински търговци и банкови среди създават здрава връзка със земните блага и интереси. Изтласкват на преден план реали стичните тежнения и прояви на човешката природа - страстите и конфликтите, произтичащи от тях. Създава се нова атмосфера - в нея се озовава Петрарка. На челно място излиза развълнуваната човешка личност със своите неудържими копнежи за лично утвърждаване. У Петрарка това постоянно безпокойство, безспирно дирене, непрестанен стремеж към възход намира най-възвишен израз. Поетът възпява неудържимата, сладостна и чаровна сила на любовното чувство - зенит на духовното и земното блаженство, — неутолимата жажда за слава - друго мощно средство за изявяване на личността и за осеняването й с величие. В един по-низшестоящ план това безпокойство, този копнеж се изразяват ту в дълги странствувания из Европа (Франция, Италия, Ренания, Фландрия), ту в усамотявания сред провансалската природа, най-вече край изворите на Воклюз Сорга, в или меланхолия и в и край поречието на мечти. сладък унес тревожни Петрарка черпи сили и намира широк простор за своята разтворена към света душа и в античната култура, в случая най-вече латинска, и в тази на Възраждането - и двете тъй близки и сходни по съдържание, по реалистична насоченост, тъй скъпи за утвърждаващите се свежи материалистични сили на новото общество. Поетът усвоява класическия латински език до съвършенство и написва на него всичките си съчинения с изключение на „Канцониере“ (стиховете за Лаура) и на „Триумфи“ (алегорично-схоластична по средновековни схеми поема, изпълнена с чувство на умора от живота и с желание за покой). Петрарка пръв разкрива ясно и категорично духовните пътища, лежали толкова време под праха на Средновековието. За това заслужено се говори за поета като за патриарх, като за баща на хуманизма. Петрарка не счита гръцката литература за по-голяма и по-ценна от латинската, но изпитва желание да се запознае и с нея, като е скътал в библиотеката си трудове от гръцки автори (например Омир и Платон) дори на няколко пъти се е заемал с изучаване на гръцки език.

Един ден през 1940 г. собственикът на издателство „Златни зърна“ Славчо Атанасов дава малко френско томче със заглавие „Земя на хората" на Константин Константинов и му пред лага да го преведе. Така бележитият български писател се „запознава" с Антоан дьо Сент Егзюпери. В своето есе за автора на „Южната поща" Константин Константинов си спомня: „Онова първо денонощие, когато изгълтах, задъхан от възторг, малката книжка от 150-200 страници, както и месеците, когато я превеждах въпреки усилията при почти непреодолими мъчнотии, въпреки ядовете от несъвършенствата на работата ми, бяха едни от най-хубавите в моя живот. Беше едно изключително събитие, което преобразява човека, ражда някаква истинска страст за потопяване все по-надълбоко в тая безименна наслада, от която няма да се отървеш, докато можеш да мислиш и чувствуваш. То беше очарование, дълбока почит и смайване: тук нямахме работа само с един даровит писател - имаше нещо много по-голямо и по-сложно." „Земя на хората“ излиза през 1940 г. със заглавие „Ветрове, пясъци и звезди" (заглавието на американския превод). През 1943 г. по поръка на издателство „Перун“ Константин Константинов превежда втора книга от Сент Егзюпери - романа „Нощен полет". Книгата обаче не се напечатва поради ликвидирането на издателството и ръкописът остава у преводача. След Втората световна война Константин Константинов се стреми непрекъснато да изрази по някакъв начин изключителната си привързаност и уважение към Антоан дьо Сент Егзюпери. И през 1963 г. издателство „Народна младеж" пусна в 90 000 екземпляра неговия превод на „, Малкият принц“. Книгата предизвика шумното одобрение и възторга на читателите. Това като че ли окуражи издателите и К. Константинов да се заемат с превода на други творби от станалия вече класик френски моралист. Константин Константинов се зае с присъщото си усърдие и безкомпромисност за работа. Той преведе отново „Земя на хората“ и „Нощен полет", а след тях дойде реда на „Боен пилот и „Южната поща". Константин Константинов работеше с чувството, че върши свето дело. Разбира се, това беше негово дълбоко вътрешно чувство, което той не изразяваше дори и със случайно изпусната дума. По едно време, в началото на 1964 г., Константин Константинов спомена, че е спрял временно превода на „Южната поща", защото някои думи и изрази въпреки неговите усилия (а той знаше блестящо френски език!) не могъл да преведе точно. Спомена също, че е писал за уточняване на някои изрази до своя позната в Париж. След като К. Константинов почина, неговата сестра Донка Константинова ми предаде черновите на две негови писма, които изясняват някои подробности около превода на „Южната поща". Те са белег за високото чувство за отговорност към българската литература и към бъл гарския език, към автора и към най-големите духовни измерения на времето ни. Белег са и за неповторимата възрожденска личност на Константин Константинов. Черновите на писмата са писани на форматна хартия 22 см на 17,5 см, чисто бяла, с традиционното за К. К. зелено мастило. Н

През епохата на Българското възраждане много учители, журналисти, писатели изпращат дописки и статии в руски вестници и списания. Те изпълняват патриотичния си дълг, като осве домяват братската страна за съдбата на своя поробен народ. Скромните български родолюбци дават израз на голямата си надежда, че родината на Венелин няма да забрави малкия славянски народ, съхранил през вековете на робството своето национално самосъзнание. Статии и дописки за България поместват различни по характер и направление руски вестници и списания. Дописки пристигат в голямата славянска страна от различни краища на поробените български земи и най-вече от центровете на българската емиграция в Румъния и от Цариград. Авторите на тези дописки имат различни политически възгледи. Поради всичко това българските материали, публикувани в руския периодичен печат, са твърде разнообразни. Проучването на руската периодика може да доведе до неочаквани резултати. Достатъчно еда посочим един конкретен пример: издирването и събирането на публицистиката на Р. Жинзифов обогати извънредно много неговия образ на възрожденски писател и патриот. Публицистичното дело на Жинзифов, пръснато в различни руски периодични издания, и по своя внушителен обем, и преди всичко по значението и стойността си зае централно място в творческия път на писателя.1 Значителни усилия са положени за събирането на Каравеловата публицистика. Плод на тези усилия са големите томове „Публицистиката на Любен Каравелов", т. І и т. II, издадени от Мих. Димитров. Работата по събирането обаче на Каравеловото публицистично наслед ство не е окончателно завършена. Допуснати са грешки и увлечения, които налагат нов вни мателен преглед на материала. Трудностите при издирването на публицистичните материали от наши автори, отпечатани В руски вестници и списания, са големи и поради това грешките до известна степен са неизбежни. Почти всички български кореспонденти държат на анонимността при публикуването на материалите си, крият се зад псевдоними или инициали. Те добре разбират, че сътрудничеството им в руския печат може да доведе до остри конфликти с турските власти и до тежки последици. Р. Жинзифов в свое писмо до редактора на сборника „Поэзия славян" Н. В. Гербель, след като съобщава, че съвсем скоро ще изпрати статията си „Болгарская литература“, пише: ..... Еще раз покорнейше прошу Вас не обозначать полную фамилию автора, но одну только начальную букву Z..., или же вовсе без этой буквы, т.е. „неизвестного автора". Об этом просят Вас и другие мои земляки, “З Нужни са още редица проучвания на отделни автори или на някои руски вестници, за да се стигне до по-цялостен поглед върху борбата, която българските възрожденци водят на страниците на руския периодичен печат с оръжието на словото. Предмет на настоящото съобщение е Каравеловото сътрудничество в одеския вестник „Новороссийский телеграф" - вестник политически, икономически и литературен", излизал от 1869 до 1903 г. През първите години - до 1875 г. „Новороссийский телеграф" се отличава със своя либерален дух и позиции - ратува за свобода на печата, защищава студентите, участници във вълненията в Новоросийския университет, разобличава злоупотребите на чиновници исъдии.

На 31. VIII. 1056 г. със смъртта на императрица Теодора след 189-годишно управление се прекъсва и по женска линия Македонската византийска императорска династия, започнала своето триумфално шествие през 867 г., когато чрез кървав дворцов преврат Василий I Македонец заграбва властта от император Михаил III (842—867); по мъжка линия династията е прекъсната през 1028 г. — тогава умира братът на император Василий II Българоубиец, Константин VI (1025-1028). Настъпва 55-годишен период на дворцови заговори, преврати и контрапреврати, на династическо съперничество между богатите византийски фамилии - разпри, които ще прекрати през 1081 г. Алексий I Комнин, поставил начало на нов императорски род, комуто предстои участта да управлява Източната Римска империя в продължение на 100 години. Тъкмо в това време, когато кормилото на управлението във Византия се поема от нови хора, както изтъква Шарл Дил,2 се създават ония византийски полуисторически-полулегендарни разкази за императрица Теофана, майката на двамата последни „македонци“ — императорите Василий I и Константин VIII, разкази, в които тя е представена като ненаситен злодей: на нейната съвест се приписват смъртта на свекъра и император Константин VII Багрянородни (913- 959), на първия и съпруг император Роман II (959—963), на втория и мъж император Никифор Фока (963—969) и накрая на неблагодарния и любовник император Йоан Цимисхий (969-976), съвместно с когото и за когото тя посяга върху живота на Фока, за да може „свободно“ и „неопетнено“, като съучастник в убийството да управлява Византийската империя. Шарл Дил не е склонен да приеме всички тия страшни обвинения и затова представя в своя очерк Теофана като обичаща властта честолюбива жена, заплатила честолюбието си твърде скъпо. Според А. Рамбо Теофана малко се различава от портрета на летописците. Тя е била развратна, лукава, наистина дъщеря на кръчмар. Прозвището на баща й „Кратерос“ означавало „голяма чаша“, прякор, достоен за един дюкянджия. Към такова становище се придържа и H. Скабаланович. 5 RPOILEELTO Коя е Теофана, откъде идва, какви са пътищата, по които минава, за да стане заповедница на императорския гинекей? Обяснението на Шарл Дил е следното: „Придворните летописци, които се стремят да запазят доброто име на династията, сериозно твърдят, че тя произхождала от твърде старо и много благородно семейство и че царят и царицата (Константин VII и съпру гата му - К. М.) изпитвали неизказана радост, когато намерили достойна съпруга за сина си. По-малко доброжелателните към Македонската династия историци съобщават, че произходът на царицата е много по-скромен. Баша й, именуем Кратер, бил долен плебей и държал кръчма в един затънтен край на столицата. До оженването тя се наричала Анастасия или просто Анастасо. Когато се приближила до престола, приела по-благозвучното име Теофано-, за да под чертае, казват панегиристите, че била показана и избрана от бога“. В едно отношение обаче тя заслужила това име: нейната красота била необикновена, свърхчовешка, „божествена "

В тази книжка е поместена подробна инФормация за състоялото се пето поред меж дународно съвещание, организирано от Централния институт по история на литературата към Германската академия на науките в Берлин под наслов „Колоквиум 74 - Функцията на литературата в нашата епоха". Основната тема, която заема днес централно място на международните дискусии, е пробле мът за влиянието и ефекта на литературата, нейното място в комплекса от обществени отношения, обществената й функция. Обшата криза на капитализма, от една страна, и изграждането на социализма, от друга, непрекъснатото развитие на научно-техни ческите производителни сили и появата на все по-нови средства за комуникация предизвикаха промяна не само в литературното творчество и неговото възприемане, но доведоха до обективна промяна в неговата функция, до ново обсъждане на специфичните му възможности, до преобразувания на литературните методи и структури. Въпросът се поставя по различен начин в социалистическите и в капиталистическите страни. В социалистическите страни проблемът за отношението автор - творба - читател произтича непосредствено от промяната, настъпила в обществените отношения. Но и в капиталистическия свят под влияние на световния революционен процес антиимпериалистически настроените писатели противопоставят политическата функция на литературата и нейното участие в класовата борба на теориите, проявяващи безпомощност пред реалността и съвършена автономност по въпросите на актуалната политика. Двата основни доклада - на проф. Манфред Науман и на д-р Дитер Шленштед - очертаха границите на проблема за функцията на литературата. В своя доклад проф. Науман се изказа върху проблеми на историческото преобразуване на функцията на литературата в нашата епоха. Той постави въпроса за функцията на литературата на плоскостта на проблема за комплексните обществени отношения, придавайки му две диаметрално противоположни измерения: на подчинение и Детерминираност спрямо обществения живот и същевременно на самостоятелно творческо участие в изграждането на самия обществен живот. Посредством кратък исторически екскурс докладчикът изтъква основни моменти, характеризиращи това явление, завършило през XIX в. с абсолютна автономност на изкуството. Тези идеалистични позиции биха могли да бъдат преодолени само с помощта на здравата връзка между творците и прогресивните исторически сили. Предпоставките за раждането на революционна литература трябва да се търсят обаче в самата революция, а не в литературата за нея, защото това може да доведе до някои извращения относно компетентността на литературата, относно съотношението между съдържание и форма. Формата не е чисто естетическа добавка, а е по-скоро неделима функционална съставка на творбата, която намира пълноценна реализация само когато се получи диалектическо единство между двата момента. Докладът на д-р Шленштед третира въ проса за теоретичните и методологическите аспекти на функцията на литературата. Той насочва към диалектиката в отношението литература - действителност. Литературата, схваната във функционален аспект, означава повече от сбор на дадени произведения, тя изисква комплексно разглеждане с практиката, обусловена от своя страна във важни моменти на въздействие от нематериалната същност на литературното творчество. Д-р Шленштед поддържа тезата за възможно творческо отношение между литературна теория и литературна практика. Поради това, че обективната функция е винаги една особена функция на определена литература, в сре дището на която се води борба за историче ски водещия принцип в рамките на „функционалната връзка, то тя не може да бъде изследвана посредством теоретико-дедуктивен метод, а само чрез конкретен исторически анализ. Той постави като дял от функционалната проблематика въпроса за обекта, темата и техническата реконструкция на произведението.

В своята поредица „Епоха и култура" Партиздат възнамерява да предложи на бълтарския читател трудове на наши и чужди автори, в които ще се изследват и разясняват различните аспекти и страни на културата, ще се разглеждат съществуващите теории за културата и ще се осветляват в тяхната обществено-историческа обусловеност. Като първа книга на поредицата е отпечатан трудът на Атанас Натев „Изкуство и културна конфекция", в който са събрани статии и студии, писани през последните години - някои от тях вече публикувани в периодичния печат или като послеслови към произведения на драматурзи. Така книтата няма характер на цялостна монография, а по-скоро излага различни подстъпи към Няколко трудни и щекотливи теми от съ временния културен живот, като събужда надеждата за една бъдеща монографична разработка, което впрочем е надежда и на самия автор. Със своята „мозаична структура (очевидно увлечението по структурните описания не отминава и рецензента) книгата обаче доставя необходимия поглед върху проблемите, предлага на критичния читател съавторство в свързването на отделните компоненти в цялостна система, а повторението на няколкото „лайтмотива" в различните дялове създава нужните акценти при проследяването на сложните и нелишени от литературно изящество ходове на мисълта на автора. Като гост-професор по театрална есте тика в Свободния университет в Западен Берлин и лектор в различни европейски университети Атанас Натев е имал възможността да обгледа „от натура“ пъстрата картина на културния и художествения живот на Запад, да улови неговия естетически живец и да усети политическия му привкус, да ги анализира, свободен от догматични пристрастия, невъзможни при една тъй широка осве Доменост и висок научноизследователски кръгозор. В предговора към книгата си авторът отбелязва, че разчита на критичното сътрудничество на читателя - с настоящите редове ще се опитаме да поведем желания диалог, в който в същност се корени смисълът на всяко писание, наречено за удобство рецензия. Три са основните теми, около които гравитира аналитичната мисъл на автора на „Изкуство и културна конфекция“ - темата за т. нар. „масова култура", темата за съдбата на изкуството, за неговите специфични възможности и бъдещо развитие в условията на научно-техническата революция, в епохата на „ техническата възпроизводимост на художествената творба“ и темата за възмож ностите на естетическата мисъл да обхване научно художественото своеобразие на изкуството. Първите две теми се разглеждат в дяловете „Пресечни точки“ и „Изкуство против себе си". Анализират се задълбочено съще ствуващите съвременни теории за бъдещето на изкуството и съотношението между естетика и идеология. Деидеологизацията на изкуството, неговата „емиграция върху гледищата без гледна точка“, по думите на Т. Адорно се съпътствува с разрастване на „масовата култура" и с нейната псевдоидеологизация. Съвременната западна естетика не е в състояние да се справи с художествените и антихудожествените феномени на своето време - от една страна, „масовата култура" се подлага на остра критика, а, от друга, се подкрепя всячески. И това е характерен белег, смята Ат. Натев, за идеологическата хипертония на западната естетическа мисъл. А „абсурдизмът" в съвременното изкуство създаде и силни художествени творби. Но тъй като абстрактното изкуство изоставя „всяка гледна точка", пази се да не се превърне в „пощальон на идеи", неговите произведения внушават, че злото е непоправимо, че единственото „защитно средство на човека в буржоазния свят е неговото бездействие. Силата на абстрактното изкуство, отбелязва Натев, е в безпощадността на критиката, в неговото противопоставяне на потребителските ламтежи, поощрявани от „масовата култура“.

Не искам да скрия, че от първия текст на тази книга, посветен на Ботев, написан в патетичен стил, ме лъхна нещо познато, дежурно, като уводна статия, с която почтително се отбелязва една годишнина. Впечатлението се поправи веднага от очерка му „Голямата българска книга" за „Записките" на Захари Стоянов, защото в него се съдържа всичко, което читателят би очаквал от един участник в партизанското движение, от един политически нелегален деец, от един писател. Всичко, което може да се каже за „Записките" като фундаментално-публицистично-художе ствено произведение, е казано с тънко познаване, с литературен афинитет, с респект към личността на Захари Стоянов. Но онова, което прави този текст личен и поради това неповторим, е свързването на творбата, за която говори, с преживяването и. Преживяност - ето кое прави тези есета и спомени явление на литературата. Преживяността, манифестирана в тази книга, и вдъхва достоверност, защото и нейната субективност е също така афиширана, а не скривана зад благовидни предлози, най-малко като претенция за научност на анализа. Чисто литературните анализи са на високо профе сионално ниво, дори имат известно преиму щество пред анализа на хладен критически ум, защото са стоплени от живо, следователно човешко съучастие. Искам да кажа, че и те са преживени. Всеки от нас има своето увлекателно бде ние над страниците на „Записките“ на Захари Стоянов, но бях любопитен и естетически задоволен да почувствувам как Веселин Андреев е съпреживял тази безсмъртна книга, колко интимно е навлязла в неговото духовно битие: „Отдавна съм смятал, че познавам всички богатства на „Записките“. И винаги откривам нови. Всеки може да ги открие за себе си. Ако тук искам да изтъкна някои, то е заради удоволствието да ги преживея пак" (с. 18). Тази интимност на преживените „Записки" започва от дните на неговото собствено, на Веселин Андреев, апостолство: „Като нелегален ремсов организатор в Пирдопско и Новоселско аз вървях с тази 154 книга, макар че можеше и да не я нося - тя беше в мене. Разгръщах я в някоя плевня, в някоя горичка и с удивление откривах колко моето шетане приличаше на неговата мисия в родопските села. Трогателна преданост или гръмки думи и... свиване или предателство - това срещах и аз. Като мисля за онзи, истинския Апостол, чувствувам неудобство да го кажа, но така беше - и нас ни наричаха апостоли" (с. 14). То продължава и в партизанския отряд, защото подбужда усещането за връзка, за приемственост между дейците на Април ското въстание и партизаните, защото поражда чувството за синовна революционна щафета. Коментарът на „Записките“, пречупен през призмата на спомените на участника в партизанското движение, е онова специфично, неповторимо негово качество, което повишава общоестетическата стойност на целия очерк. Разбира се, този коментар е не само на ума, който от историческа дистанция дава преценки за събитията, заключени в „Запис ките“, той е и трепет на сърцето, емоция, съпреживяване. И този коментар следователно се влива в общата преживяност: публи цистът в случая е развълнуван, разтърсен и в такова състояние се прекланя пред революционера и писателя Захари Стоянов. Текстът под заглавие „Живот с Димчо" е може би най-завършената есеистична форма, в която са се разположили удобно и споме нът, и изповедта, и изследването, и литературно-критическият разбор. Това е един от живите портрети на Димчо Дебелянов и в същото време един от най-субективните. Субективен, защото е изпълнен с пристрастие, обикновено чуждо на историческия поглед, с екзалтация, която е всеопрощаваща, с патос ту приглушен, ту избухваш, както е в разказания епизод, когато от него, организирания ремсист, се иска да се откаже от Димчо Дебелянов, дребнобуржоазния поет". Веселин Андреев определя Димчо Дебелянов, след като признава магическата сила на поетичното му слово, не като социален поет, а като „трагедиен“. „Димчо Дебелянов е дълбоко трагедиен поет. Но какъв друг можеше да бъде? Трагично бе времето, трагичен бе животът му. Трагична бе смъртта му. И чудното, и хуба вото е, че въпреки всичко това и въпреки тогавашните литературни веяния той си остана земен поет, в стиховете му влезе жи вотът и твърде малко - отвлеченото" (с.47).

Книгата „Иван Вазов и българската литературна критика" на Георги Димов е научно изследване с важно обществено-историческо, културно, естетическо и идеологическо значение. То допринася за разрешаването на въпросите около възприемането на художе ственото творчество и взаимоотношенията Между писател, читател и литературен критик, между творец и време. Трудът на Г. Димов има стойност и в методологическо отношение, доколкото засяга работата на съвременния литературен историк. Неговата актуалност се обосновава и от следното убеждение на автора: „За да бъде характеризирано литературното развитие от столетие насам и във връзка с нуж дите на нашата съвременност, Вазовото творчество е предлагало и предлага неизчерпаеми възможности за идейно-естетически, обществено-възпитателни, народностно-нравствени интерпретации. Стига само на него да се гледа не като на някакъв феномен от миналото, само като на историко-литературен факт, ограничен по време, а като на явление, което продължава да живее и в наши дни, и в бъдеще." Авторът сам се старае да даде пример за това, как трябва да се изследва от съвременни позиции едно творчество в оценките на литературната критика от миналото. При това обект на внимание еписател, който е живял във време на напрегнати и драматични борби, на социално-класово и културно-иде ологическо разслоение, когато се установя ват социални и нравствени норми, философско-етични и естетически принципи. Тъкмо затова, както се подчертава и в книгата, „Вазовото художествено наследство се превръща в пробен камък за правдивостта и далновидността на критиката, в критерий за голяма народностно-възпитателна, нравствено-емоци онална литература“. В отношението към Вазов се очертава пределно ясно „дълбоката бразда между реалистичната и идеалистиче ската критика, между научно-творческата и догматичната мисъл, откроява се „поля ризацията на обществени и идейно-естетиче ски позиции". Изборът на обекта за научно изследване е изправил автора пред редица сложни проблеми и трудни ситуации от тематично и композиционно естество. Намереното ре шение говори за творческия опит и научната ерудиция на Георги Димов. Обективно е проучен огромен литературноисторически материал, една част от който се превежда в книгата като илюстрация на на блюденията за развитието на българската естетическа мисъл. Умело са подбрани критическите работи, които засягат по-съществени въпроси от творчеството на Вазов или са показателни за разбирания, чувства и настроения, за обществени пориви и културни интереси, за нрави и психология, изобщо за културно-естетическото съдържание и тенденциите на епохата. Изследвани са многопосочните и разнообразни прояви на литературната критика по отношение на Вазовото творчество както жанрово и тематично, така и по обсег на проблемите, които засягат, и по характер на задачите, които преследват (критико-оценъчни, историко-литературни и теоретико-методологически).

Кръстьо Куюмджиев проявява интерес към поети, които невинаги се отличават с мащабност на дарованието, но имат собствен свят и оригинална духовна физиономия. На него му доставят материал за наблюде ние и разсъждения Николай Лилиев, Никола Ракитин, Валери Петров, Петър Алипиев, Петър Караангов - псети, които за мнозина изглеждат „встрани" от главното направле ние на нашата литература. В статиите си за тях критикът е по-интересен и находчив - още едно доказателство, че тук намира проблематиката, която го интересува. С това можем да си обясним и неговия - вече траенинтерес към личността и творчеството на Кирил Христов: след издадения през 1967 г. очерк за него сега с книгата си „Певец на своя живот" той отново се връща към тази тема. За Кирил Христов е писано доста: Миха ил Арнаудов, Владимир Василев, Никола Атанасов, Цветан Минков, Жельо Авджиев са само част от авторите, занимавали се с неговото творческо дело. Желанието и ам бицията на един сравнително по-млад кри тик и изследовател като Кр. Куюмджиев да се заеме с автор, за когото има десетки изследвания и дори обемисти трудове, говори, че този критик обича да руши общоприетите веднъж завинаги схеми, да се противопоставя на общия вкус. С тези неща той неведнъж е дразнил, почти като правило неговите статии и книги предизвикват реакции". Още в началото ще заявя: не са малко нещата, с които може да ни подразни и „Певец на своя живот".

Още като замисъл книгата на Сарандев носи нещо смело в литературната си изява. Обикновено е прието историко-биографични и литературно-критически изследвания за живота и произведенията на даден автор да се пишат, когато изследователят е отделен с достатъчен брой години от епохата на обекта на неговия интерес. Комплексът от препятствия и усложнения, свързан с появата на този литературен жанр, би могъл да бъде преодолян (що се отнася до съвре менници) при наличие на необходима култура и толерантност от страна на изследователя, които да не позволят публикуването на любопитни, но не необходими подробности. Написването на книга за жизнения и творчески път на поетеса като Дора Габе е задача, която изисква художествено ориентиране в многообемен фактически материал, познаване на обществено-политическата действителност и литературните влияния, кръ стосали се в една изтънчена лирическа натура и резонирали с различни височини. От друга страна, за свързването на всичко събрано и проучено е необходима не само ерудиция и талант, но и дълбочина на философското мислене и проникване, за да се достигне до обяснението на видими неща и явления, които изглеждат на пръв поглед причудливи. Трябва да отбележа, че при Иван Сарандев всички тези предварителни условия отдавна са се срещнали и няколкогодишната му работа даде като резултат една наистина богата книга; и като художествена илюстрация на 162 един интересен живот, и като психологическо докосване до една странна творческа лич ност, и най-важното - като цяло. Въпреки че е установено разглеждането на дадена книга да започва от началото, аз ще започна от края, или по-точно ще взема като начало част от заключителните думи на Сарандев: „Не са поетическа метафора думите „Откакто се родих, на всички поколения връстница станах", а факт от нейната жи тейска и творческа биография. Но да бъдеш връстница на поколенията само в календарния смисъл на понятието - това едва ли е основание за високо самочувствие. Едва ли! Не побелелите коси са решителните аргументи в негова полза, а духовната връзка с всички поколения, които са дошли след нея, неизтощимата и дарба да се слива със съв ремието, да го попива с всички сетива и тайници на поетическата си същност - ето къде са според мен основанията за усещането, че е „станала безсмъртна". Не съм далеч от мисълта, че вечната мла дост" е не само доминиращ мотив в поезията на Дора Габе, но и подчиняващ принцип в изследователската дейност на Иван Сарандев, довеждащ безусловно до една от найхарактерните черти на поетическото усещане, а именно вживяването и вчувствуването. В литературната практика принципите: какво пишеш и как пишеш - са неразривно свързани, но въпреки това малко творци биха могли да се похвалят с умелото им съгласуване. Дора Габе е от авторите, надарени с чудесната способност за превъплъщение, свидетелство за което е широкият диапазон на творчеството и, включващо произведения за най-малките; преводачески, обществена и културно-просветна дейност; и достигащо своя неочакван връх в умъдрялата интимна лирика. Започнал книгата си по общоприетия начин на изложение на събития и отбелязване на факти, нещо неизбежно при писането на подобна творба, Иван Сарандев много скоро изоставя обективното, но натежаващо описание, за да даде простор на фантазията и широта на погледа си. Това естествено уве личава не само четивността на книгата, но най-вече нейната художествена стойност като самостоятелно произведение. Акцентуването на авторовата мисъл върху определящи жизнени моменти в цялостното развитие на изложението убедително доказва детайлно познаване на житейския и творчески път на поетесата. И това, че ни предлага своето виждане за нещо проучено и опознато, е безспорно немалък плюс в неговата художе ствена характеристика. Благодарение на богатите асоциативни и комбинативни възмож ности на човешката мисъл налице са неочак вани и разнопосочни, но не и безцелни скокове в литературното поле, които предпазват интереса от претоварване посредством малко художествено отклонение.

Българската наука присъедини към достоя нията си още един славистичен труд: крупното изследване на К. Куев върху първото българско и изобщо първото славянско стихотворение - Азбучна молитва", спорът за чието авторство почти не е заглъхвал. Приписвано от книжовната традиция най-често на създателя на славянската писменост Константин (Кирил) Философ, това великолепно произведение на словесното изкуство е бивало отнасяно от най-авторитетни специалисти - и то не без сериозни съображения - към творчеството на един писател от Симеоновия кръг: Константин Преславски. Имаме работа с един от ония случаи в историята на науката, когато върху неразрешен, наглед дребен въпрос за век и половина се е натрупала значителна информация, стремително нараснала напоследък, която ни кара да забележим - не без изненада - сериозното общо- и частнометодологическо напрежение, Закономерно създало се в доста обширна област на съответната частна наука. За бързия прираст на новата изворна информация най-голям е приносът на автора - К. Куев. От времето на Добровски и Погодин до 1963 г. славистите са откри вали по един препис на стихотворението средно на 20 години веднъж (1825-1855-1863- 1881-1885-1896). Срещу седемте преписа от тоя период стоят следващите 31, открити и публикувани само през последните десет години; 16 от тях са открити лично от К. Куев, а 26 от тях са обнародвани първи път именно от него (12 от преписите той публикува за първи път тук, в рецензираното съчинение). Явно, новият изворен материал (съпроводен с междувременното откриване на други материали и установяване на нови факти, свър зани по-отблизо или по-отдалече с пробле мата) е сериозна основа за придвижване на научното ни познание към решаването на целия значителен комплекс от въпроси, възникнали с течение на времето. Книгата на К. Куев се състои от две части. В първата част авторът ни запознава с доссгашните открития и издания на Азбучната молитва (1 гл.) и с историята на вековния спор за нейното авторство (II гл.), като излага в четири глави (III-VI) своите доводи в полза на застъпената най-напред от Ундолски теза, че автор на молитвата е Константин Преславски. След един литературен анализ на текста (VII гл.), където закръгля изводите си, авторът проследява подробно разпространението на Азбучната молитва и нейните днешни находища (VIII гл.). Следва подробен текстологичен анализ, в който К. Куев дава всички разночетения на текста към най-ранния от всички текстове (Синодалния препис от XII в.) и реконструира стих по стих предполагаемия „оригинал" (ІХ гл.). В следващата глава (X) авторът събира реконструираните стихове в един „възстановен текст", дава своя превод на молитвата и пълен речник на трийсетте и осем преписа, като подрежда думите по речника на въз становения текст. Във втората част на книгата си К. Куев публикува преписите в хронологичен ред, като придружава всеки от транскрибираните текстове с археографско описание, све дения за евентуалните му досегашни изда ния и посочка за главните му особености. В края на книгата авторът прилага факсимилета на 15 от преписите (едното от тях съдържа само част от текста); трябва да се съжалява, че не са приложени пълните факсимилета на всички 38 преписа (при което загубеният Креховски препис да фигурираше с факсимиле от изданието на Франко). Но явно, вината не е на автора (и за такива важни неща нашите издателства редовно карат авторите да се оправдават с липса на място!). Следват резюме на немски език и показалец (обаче само именен).

Сборникът - било от статии, очерци или литературни портрети - обикновено крие опасност от еклектизъм. В новата книга на Милена Цанева тази опасност е категорично преодоляна. Наред с другите си достойнства книгата „Петима поети" прави впечатление с концепционалното си и стилово единство. Тя веднага се налага на вниманието с величината на творческите фигури, предста вени тук чрез литературно-критически портрети - Фурнаджиев, Багряна, Далчев, Радевски, Вапцаров, - явления, които със своята сложност и възлово място в литературата ни респектират и най-сериозния изследовател. Петимата майстори на словото, обект на този труд, представляват върхове в поезията ни между двете световни войни. Липсват Смирненски и Гео Милев, за да се допълни картината на този плодоносен за лириката ни и в идейно, и в художествено отношение период. Разбира се, има и други заслужаващи вни мание поети, но в случая изхождам от схващането, че за една литература се съди предимно по върховите и постижения. Още самото подреждане на петте имена В книгата говори за системен подход от страна на авторката, за съобразяване с посоките на литературното развитие. Въпреки жанровите ограничения (както вече казахме, кни гата е сборник от литературно-критически портрети) М. Цанева е успяла да представи Въпросните творци като звена от литературния процес, започнал от Смирненски и намерил блестящ завършек в поезията на Вапцаров. По този начин всеки портрет в книгата има самостоятелно значение и същевременно се превръща в част на единно по замисъл изследване. Авторката умело е съчетала литературнокритическия подход с подхода на литературен историк. Тя е потопена в обаянието и загадъч ността на отделните творчески личности, домогва се към идейно-емоционалните дълбо чини на сътвореното от тях, превъплъщава се и намира верния път към същината на всеки един от толкова различните пет поетични свята, за да ни го представи в найправдивия му лик. И същевременно поставя тези явления в литературно-критически план, търси мястото им в контекста на литературното развитие, като по този начин специ фиката на отделния творец става още по-осезателна. Милена Цанева обръща особено внимание на новаторството (а всеки от „петимата“ има свой принос в тази насока), проследява конкретните прояви или трансформации на поетичните традиции в лириката на разглеж Даните творци, разкрива идейните и художествените тенденции, наченати от едного, и тяхната по-нататъшна съдба при останалите. И наистина нима може да се пише за Фурнаджиев, без да се спомене за „новаторската му дързост“, която разкри за поезията ни „нови идейно-естетически простори", за трайната диря, която остави в литературата ни неговата ,, тревожно-чувствителна социална съвест"? Фурнаджиев, както и Гео Милев, само в най-общ идеен план продължи революционните традиции на Смирненски; той възприе от него отрицанието на артистичния индивидуализъм за сметка на колективистичното съзнание, доразви тенденцията на доближа ване до народните недра. Иначе като поетика Фурнаджиевият поетичен свят влиза в спор с художествените принципи на Смирненски И е решителна крачка напред. По образно-емоционалните си особености Фурнаджиевата лирика се сродява с тая на Багряна и Далчев. Повече са допирните точки с Багряна - витализмът, здравата вкорененост в родната земя, в националната ни душевност, емоционалната сгъстеност на стиха. До Далчев Фурнаджиев се доближава чрез стремежа си към предметна образност, чрез придаване поетичен смисъл на обикновеното и неестетичното. Но това сходство е твърде външно, тъй като при двамата въпросните формални търсения са подчинени на различни цели, те са различно осмислени и идейно натоварени. Обединени чрез някои от особе ностите на поетиката си, Фурнаджиев, Багряна и Далчев се разминават, дори си противостоят в идейно-тематично отношение. В противовес на тревожно-бунтовния Фурнаджиев Багряна и Далчев са „безразлични към социално-политическите битки на съ временността“, както отбелязва Цанева. В ранното си творчество и двамата са по своему егоистично затворени в стеснения си поетичен свят. За Багряна това е светът на интимните й, предимно любовни преживя вания, за Далчев - светът на интелектуалното му самоотчуждение от пълнокръвието на живота.

На две свои заседания (12 и 26. XII. 1974) Научният съвет на Института за литература при БАН обсъди подготвения за печат труд на проф. Стоян Каролев под наслов „Жрецът-воин". Трудът разглежда личността и творческото дело на Пенчо Славейков. Той представлява книга I (в две части), а авторът подготвя книга II - една част, в която ще се занимае изключително с поетиката на Славейков. Обсъждането беше оживено и съдър жателно. Оценката на работата е единодушна: проф. Ст. Каролев се явява пред нашата научна общественост с голямо творческо постижение, което се отличава с оригинален подход към проблема, със съществени нови изводи за поета, мислителя и критика П. Славейков. Рецензент на труда е проф. д-р Атанас Натев. Като оценява високо труда, Натев още в самото начало определено подчертава, че в своята цялост изследването на Каролев е нова дума в нашето литературознание, етапно за съвременната ни литературна наука. Стоян Каролев е проучил всичко, свързано с книжовното и общественото дело на Славейков. В неговия труд, особено в част втора, се предлагат интересни разсъждения за редица чуждестранни писатели и мислители (Ибсен, неокантианците, Хайне, Гьоте, Ницше и други), като авторът стига до оригинални, заслужаващи по-нататъшно обсъж дане заключения, когато ги съпоставя с делото на Славейков. Отдавнашните пожелания да се разглежда новобългарската литература в контекста на общоевропейското развитие са до голяма степен осъществени в книгата, поне що се отнася до кръга „Мисъл. Налага се да признаем, каза Натев, че за подобна стъпка у нас са подготвени малцина. Книгата на Каролев би била немислима, преди да бъдат написани известните на всички сериозни изследвания на Георги Цанев, Пантелей Зарев и други. Този труд обобщава досегашния сложен, небезпротиворечив опит да се „върне Пенчо Славейков на прогресивното ни национално наследство, при това без „помилване“, без „опрощаване на противоречията в делото на писателя, а с тях и чрез тях - разбира се, обя172 снени от марксически позиции. По достойн ство трябва да се оцени сериозният принос на изследователя, който дръзновено предлага портрета на Славейков без „ретуш", без да се опасява, че това би омаловажил или поставило в неизгодно осветление делото на писателя. И тук се крие според Натев главната заслуга на Ст. Каролев. Авторът ни поднася първата широкообхватна и богато аргументирана монография в съ временното ни литературознание, в която делото и интелектуалните дирения на един от „неудобните“, от най-оспорваните и найпротиворечиви български писатели се представят в „едър план“. Натев спира вниманието си на 1 глава на т. І - „Възхвала на противоречията“, като подчертава, че в тази възхвала на противоречията" Каролев основателно намира „ключ" за проникване не само в идейния, но и в житейския, дори гражданския свят на писателя. Отделните изказвания на Славейков в защита на „противоречивостта, против бремето на логически огладената мисъл и пр. явно не са капризи на словото, нито пък опити за оправдание на собствената непоследователност. Те са, както посочва Каролев, непосредствен израз на стремежа на Славейков да се опълчи срещу байганьовската действителност по това време у нас със средства, заимствувани отвън - от вече раздиращата се от противоречия западноевропейска култура. „Противоречивостта, това е позиция за настъпление, чиито истински цели обаче са замъглени от вече не толкова устойчивите представи за „освобождение на личността“.