Книжка-6

1982, Книжка 6 - Съдържание

Известно е, че качествените преобразования в литературното развитие настъпват изведнъж. Те се подготвят от поредица предварителни явления рамките на старото, зреят в благоприятна почва, за да покълнат и избуят. Новите идеи и форми се зараждат в лоното на традицията отначало като елементи, които подсказват непригодността на предходната литература да задоволи изменилите се духовни потребности. След това се появяват нов тип произведения, бележещи нови тенденции и насоки в идейното и литературното развитие, но не изместват изведнъж старите. Те живеят паралелно с тях като изключения, понякога дори биват незабелязани или недостатъчно оценени от съвременниците, но с течение на времето стават все по-популярни и дават подтици за други, още по-различни и нови по същност творби. Тези първи рожби на зараждащото се ново общество с ново самочувствие и нов поглед върху света, макар и вече твърде различни от своето обкръжение и от предходната литература, все още носят в себе си дъха на това обкръжение; видими и невидими нишки ги свързват c традициите от миналото. При епохи на смяна на идеологията и светоусещането, на преустройство на обществото се забелязва продължителен период на преход, когато литература та се видоизменя и обновява, за да отговори на нови жизнени потребности. Този период на преобразование на литературата като цяло трае обикновено столетия. Невъзможно е да се установи граница между едната литература и другата в рамките на едно десетилетие или чрез една дата. Преходът между античната литература и византийската, между византийската и новогръцката, между ста рата българска литература и новобългарската е бавен и неравномерен. Движение то на литературите към съвсем различна идеология, жанрови форми, метод, тематика познава своеобразни междинни, смесени явления, изпреварили и за къснели явления, а и у авторите, които се окачествяват като нови, все още съще ствува здрава връзка със старата книжовна традиция. Ако поставяме Паисий в началото на нашето духовно възраждане, това естествено не означава, че преди 1762 г. нашата литература е изцяло стара, а след тази дата става нова. Това също така не означава, че самата История на Паисий и най-ярките творби на ранното Възраждане са изцяло нови - някакви неочаквани творения на личности, дошли от един непознат свят.

„Макар и за нас изкуството да е храм, все пак то е храм на бога-живот" - заявява един от четворката", след като и тя, и цялата ни общественост са пили вече и от възторзите, и от погромите на кръстопътната 23-а година, с ясното съзнание за „ние сме ново поколение“. „С живота ние искаме да съединим красотата. Това са думи на изповед, дошла след като „аз"-ът на българския писател има вече дългогодишен опит в стремежа да подчини себе си, туй сърце, дето страда", на общонародни интереси и идеали. Това са думи, носещи нови акценти в изживяното още у Ботев страдание и безумство в отзив на плач народа!" из Нови акценти, защото и времето е ново или по-точно друго. Епохата на народните водачи, на единия, повел след себе си множеството, е минала страница от националното ни съзиждане, въпреки че вечният проблем си остава: но, кажи ми що да тача в тоя мъртъв свят коварен? Зададен директно и с болка, това е един от онези въпроси, които не търпят отлагане на отговора независимо през кои точно моменти от историята на бъл гарите е поставен. В своето време Ботев му отговори със смъртта си. Но тя не го премахна от душевността на българския интелигент, не писа срещу него - отговорено завинаги. Напротив, той се оказа още по-драматично вкован в съд бата на всяко следващо поколение и на всеки отделен творец. И с минаването на годините той става само още по-сложен - обвързан и обвързващ.

През своя недълъг, лишен от външен шум и блясък житейски път Асен Разцветников (1897-1951) успя да измине докрай пътя, който води в храма на сло вото. Неговата човешка участ бе несретна, трагична. Животът му бе самотен, труден, разяден от духовни противоречия, но той ги преодоля чрез вълшеб ната сила на поезията, превърна ги в поезия. И творческата му съдба се оказа необикновено щастлива. Разцветников не само остави ярка диря в българската лирика и записа златни страници в нашата детска литература, но също така допринесе много творбите на редица чуждестранни писатели да зазвучат вдъхно вено и на родния ни език. Той е един от класиците на българския художествен превод, продължител на дай-добрите му традиции, създадени от поети като Ив. Вазов, К. Величков, П. П. Славейков, К. Христов, Н. Лилиев, Г. Милев, Д. Подвързачов, Г. Михайлов. Нещо повече, Разцветников е един от малцината големи наши писатели, за които преводът е дейност не по-малко усърдна и отговорна от собственото им творчество. Самоотверженият преводачески труд на Разцветников без съмнение е една от особените, характерни изяви на неговия литературен талант. Преводът е своеобразно продължение и развитие с други средства на цялостното му, самобитно писателско дело. И днес, когато търсим очертанията на това дело върху картата на нашето литературно минало, ние виждаме, че с името на Разцветников са свързани някои от най-артистичните постижения на българския стихотворен превод от епохата между двете световни войни. Между тях трябва да търсим и къл новете на новата ни, модерна преводаческа школа, която разцъфтя в края на 50-те години и продължава до ден днешен да дава своите плодове. За Разцветников може да се каже и нещо повече от това, че е етап в развитието на българското преводаческо изкуство. Той е едно от имената в краткия списък преводачи, които не са престанали да бъдат посредници при възприемането от нашата публика на европейската литературна класика. Разцветниковите пресъздания на „Херман и Доротея“ и „Страданията на младия Вертер", поя вили се в края на 20-те години, и до днес се преиздават у нас като най-добри преводи на тези две произведения на Гьоте. А Разцветниковите преводи на „Илиа да" от Омир и „Тартюф" от Молиер все още продължават да бъдат образци на българско поетично слово - въпреки че е минал близо половин век, откакто са публикувани; въпреки че преводът на „Илиада“ е непълен; въпреки че междувременно се появиха нови преводи на тези знаменити творби. В това отношение бихме могли да сравним Разцветников с малцината наши писатели от рода на К. Величков („Ад“ от Данте), Д. Подвързачов („От ума си тегли" от 1 „Илиада" в превод на Ал. Милев и Бл. Димитрова (1969); „Тартюф" в превод на Ст. Бакърджиев (1977). 45 Грибоедов и „Маскарад" от Лермонтов), Г. Михайлов (стихотворения от Едгар По) и др., които превърнаха превода в изкуство. Преводаческото дело на Асен разцветников потвърждава още веднъж ста рата мисъл, че преводът не е само форма (понякога доста елементарна) на меж дулитературен обмен, но и могъщо средство за създаване на художествени про изведения. И понякога те от доведени деца на националната литература се пре връщат в истински, кръвни рожби на майчиното слово.

Героят-утопия е явление, което се противопоставя на често изтъкваната през нашия век тенденция към дегероизация и дехуманизация, към разпадане на литературния герой. Той е антитезата на „човека без качества", на загубилия името и самоличността си, на homo absurdus, който според Натали Сарот единствен може да бъде новият пратеник в литературата. Макар че ще го наричаме герой-утопия, утопичното не го определя напълно, не го просмуква от край до край. Утопичното обозначава най-общо неговата насоченост, широкия прозра чен хоризонт, към който той се стреми и зад който най-сетне се изгубва за погледа на нашето време. Той не е схема или прогноза за човек, не е рецепта за преу стройството на човека и населява не традиционните утопии и абстрактни модели на идеални общества, а пластичните светове на художествената литература. Неговата реална основа е в опита да се обхванат различните страни на съвре И C менния човек — но да се обхванат и интегрират по начин, който е вече пробив надникване в бъдещето. С други думи, утопичното у него трябва да се разбира именно като тежнение, като разтапяща се в далечна прозрачност тенденция, която тръгва от днешния човек с неговите проблеми и несъвършенства, с парадоксите и противоречията на съществуването му, със страданията му, но и неговите постижения и стремежи, перспективи и възможности, и тръгвайки оттук, постепенно бележи очертанията на качествено различен от нас човек. Тази тенденция може да се яви само като намек, но може да отиде и твърде далече в опи тите да се изобрази същество, което да действува, да чувствува и да мисли света по начин, коренно различаващ се от нашето действуване, чувствуване, мисле не. Така че без да се дефинира строго, територията на героя-утопия се очертава B рамките на тази обща насоченост - от стремежа да се обеме реалното богат ство на сега живеещия човек, чиято вътрешна усложненост и дълбочина го извежда до съприкосновение с бъдещето на света и човека; през поетичния и метафоричен израз на един още несъществуващ, но предчувствуван човек; до опи тите да се моделира повече или по-малко конкретно съществото - или въобще разумът, който ще ни продължи.

..... Презрение към тълпата, към онези, които с готовност чакат да пристъпят прага на неговата душа, за да светотатствуват и сквернословят там, некадърни да създадат нещо висше... Това чувство на презрение той е демонстрирал нерядко в проза и в поезия със същия енергичен тон, с какъвто е изразено то и в поезията на Славейков-баща. И в неговата лирика то не е един красив жест, а израз на дълбоко твърдо засегнато убеждение. "1 Многократно оспорвано и опровергавано, това мнение дълго е съпътству вало името на твореца. Д-р Кр. Кръстев, В. Пенев, Вл. Василев и др. в студии и статии създадоха определена представа за него - духовен аристократ, изолиран в таланта и ерудицията си от хората и народа. Марксическата ни критика - Т. Павлов, П. Зарев, Ст. Каролев, Г. Цанев, А. Тодоров, Ив. Мешеков, М. Цанева и др. - разкри и утвърди в съзнанието на българите действителния образ на големия национален поет. Постепенно отпаднаха една след друга тенденциозно наложените характеристики, развърза се сложният възел на Славейковите противоречия и между разностранните насоки в творчеството му се открояват все поотчетливо онези основни и определящи черти, които са същността на литературното му дело. Между диаметралните противоречия на поета ще намерим подкрепа за всич ко, което критиците са писали за него; няма изцяло голословни мнения - винаги може да се приведе като аргумент изолиран от контекста подходящ цитат от поезията или прозата му. Въпросът е да се отдели случайното настроение от трайните възгледи. В този смисъл многобройните твърдения, че Славейков пренебрегва, дори презира масата, не са напълно измислени. Сам неведнъж е правил изявления в подобен дух. Той рязко разделя хората на две групи - мнозинство и надарени от природата. Избраниците носят творческа дарба (Шели, Микеланджело, Бетовен, Перикъл), изключителна красота (Фрина, Елена), имат едно призвание, което дирижира живота им и ги отделя от другите. В статията „Пушкин като национален поет" четем: „Като войници подир своя вожд, подир тях (великите мислители и художници) вървят други борци, чието внимание с обзето само от подробностите, от частностите на битвата - общото, неговия смисъл и дух, това е дело на вождът - на великия мислител, на великия художник. Това отличава единият от многото, геният от тълпата. " Сам Славейков живее с ясното съзнание за своята надареност, за изключителната си роля в културата на нацията и с творческо самочувствие очаква признанието на бъдещите поколения:

Цялостно проучване върху критическото наследство на Маринополски не правено. Единствен Ив. Богданов в „Спътници на първенците“ насочва вни манието на днешната литературна история към тоя забравен автор. Анализът на неговото наследство може да изясни достойнствата и слабостите в програ мата и методологията на критика, да открие изворите на познатите ни резки нападки и спорни твърдения в критическата му практика. Изводите за причините, свързани с гневните му атаки срещу П. Славейков и д-р Кръстев, ще ни отве дат в епохата, чиято емблема е сякаш търсенето на нови естетически ценности, на нови пътища за развитието на литературата, на нови хоризонти за културното ни възмогване. Демократичните позиции на учителя-народник, близостта му до естетическите възгледи на руските революционни демократи категорично го разграничават от някои специфични прояви на индивидуализма у нас. Той воюва срещу тях безкомпромисно още във времето на първите им проявления. „Критици“ (1910), „Прояснени небосклони" (1922-1924), десетки статии, отзиви и бележки представят Маринополски преди всичко като полемист, борец за изкуство, което да задоволява назрели социални нужди. За него верният път към догонване завоеванията на европейските литератури ще бъде намерен само ако литературата запази социалния си характер и улавя движе нието на обществените идеи. За Маринополски литературата трябва да моде лира националното ни самосъзнание.

В своя Двутомник, посветен на изследването на философията на Ницше, основоположникът на немската философия на съществуването Мартин Хайде гер започва анализа на нихилизма с критика на тясното и ограничено-едностранно негово разбиране, противопоставяйки на такова тълкуване ницшеанското като по-широко и всеобхватно. В числото на авторите, трактуващи по ограничен начин нихилизма, този философ-екзистенциалист споменава и Ф. Достоевски, при това позовавайки се на неговата знаменита Пушкинска реч (взета наистина не изцяло, а в онзи вид, в който самият писател е изложил същността и в едно от писмата си). Между впрочем внимателното прочитане на текстовете на Ниц ше, в които става дума за Достоевски или за неговото творчество, с достатъчна определеност показва, че самият посочен немски мислител се е отнасял към трактовката на проблематиката за нихилизма у руския писател съвсем иначе, отколкото неговият по-късен интерпретатор. Вече общият контекст на насочването към Достоевски в късните фрагменти на Ницше явно свидетелствува за това, че немският философ не се е съмнявал във всеобхватния характер на тълкуването явленията на нихилизма от руския писател и именно затова се е обръщал към него в съответните случаи. Но това се разкрива с още по-голяма очевидност, когато четем подробния (повече от половин печатан лист) конспект на „Бесове" от Достоевски, който се е запазил в материалите на Ницше, отнасящи се към най-късния период на неговото творчество (1886-1889). А доколкото хайдегеровската представа за ограничения характер на схваща нето за нихилизма у Достоевски и досега има на Запад трайността на предраз съдък (получавайки нещо като поддръжка и у някои от нашите отечествени автори, придаващи на тълкуването на това понятие в „Бесове" тяснополитически, а понякога - и тяснорегионален смисъл), дотолкова и остава актуална задачата за полемика с нея.

Изложението на някои тези, свързани с тематиката, която обсъждаме, по начало се определя от общоизвестната констатация, че образцовите литературни факти и явления невинаги възникват в този ред, в който стават достояние на масовия читател. Това е особено забеле жимо при превода на чуждестранните литератури, интересът към които твърде често се опре деля от силно актуализирани критерии. Практиката показва, че златната библиотека на чове чеството рано или късно се подрежда по номера и на нашата лавица, макар нерядко между бронзираните томове да оставяме завинаги набързо и неугледно издадени книги, привлекателни със своите днешни идеи, образи и сюжети. Когато победата на кубинската революция предиз вика и своеобразен лингвистичен бум", от испански в нашата реч заприиждаха произведения на сегашната борба и предстоящата победа, изпреварили именно заради съвременните си ха рактеристики например пълното издание на „Дон Кихот“. Португалският език прозвуча пое тично на български най-напред с лирата на бореца Агостиньо Нету и нейният мъжествен звън все още ни заглушава плавните строфи на Камоинш. Преди да съзрем силуетите в класически тоги на Сеферис и Елитис, ние видяхме спартанския щит на Янос Рицос, който той бе вдигнал пред сърцето на Гърция. Френският език ни се откри наново с първична свежест в поезията на неколцина африканци, английският доказа за кой ли път своите възродителни способности в бунтовната по същност книжовност на бившите колонии. Не зная доколко немският език на Елиас Канети се оказа спасен от раздвоението между Брехт и Шпринтер, но преводите на този автор, които у нас почти съвпаднаха с аудиенцията му при шведския крал, ми напомниха по този повод единственото изключение от следното правило: нобеловите лауреати и днес изглеждат застинали в мрамор, но уважението към тях се придружава от жив, непосредствен интерес и да кажем - от силно чувство на културна солидарност към лауреатите на премията „Лотос", на „Каса де лас Америкас" и на други още награди по света, чрез които конкурсът показва не чертите на отминалата, а чертите на днес създаващата се класика. Този хаос е привиден, защото се развива по спиралата на вътрешна хармония и защото еестествено в подбора на книгите за превод социалното внимание да се насочва стремително към революционни по дух творби и творци. Класиката е примамлива с непреходността на установеното, но съвремието съдържа в себе си всички нейни елементи плюс новото или новаторското като стилистика и методология. Ето защо в преводаческото дело като безспорен признак на преводаческия талант фигу рира моментът на откривателството. Откривателство както на нови имена, така и на нови про странства в езиците. На наша земя ние градим вавилонска кула.

Изминалата 1981 г. беше и ще бъде една изключителна година в историята на българска та култура, в националното битие на българите. Тази щастлива и драматична същевременно година има своите измерения във всички сфери на националния живот, вкл. и в областта на пре водната литература. В предговора към българското издание на своя роман „Окситанска кантилена“, излязъл преди няколко месеца, известният френски писател Пиер Гамара пише: „Щаст лив съм, че книгата ми излиза в България през 1981 г., когато се чествува 1300-годишнината от основаването на българската държава. Това е много важна година в българската история. Фактът, че книгата ми, в която по свой начин изразявам любовта си към моята родина, излиза през тези месеци на 1981 г., ме изпълва с гордост. Обичта, която изпитвам към българската на ция, към българския народ, към българските писатели мога да изразя, като посветя произве дението си на това чествуване. Тези думи на френския писател ние трябва да прочетем от на ша гледна точка - те са обръщение към нас. Струва ми се, че през 1981 г. българската нация придоби едно ново самочувствие. И българският литератор - преводач, редактор, критик -со учи вече да вижда попадналата в наш културен контекст чужда литературна творба като текст, който ще бъде обогатен от досега с една многовековна непресекнала национална традиция. Анна Лилова посочва с основание, че основен аспект на понятието превод е неговият лингви стичен аспект, лингвистичната природа на превода. Но тогава нека помним, че новопреведената у нас творба оживява на езика на една древна култура, на четвъртия класически език на Ев ропа. Това вече е пътят към истинското равноправие в диалога между културите. В същност през повечето десетилетия на този век нашият диалог е бил най-труден, найнеравноправен именно с литературите, чиято преводна художествена проза за 1981 г. се опит вам да разисквам сега пред вас. Колебанията тук са били в различни посоки. Защото литерату рен (и културен) провинциализъм е както стремежът да забравиш, че съществуват някои големи литератури, стремежът да игнорираш днешния им ден, така и безкритичното, напосоки, хао тично, настървено превеждане е оглед да се навакса, да догоним, да се движим по модата - малоценностно литературно умонастроение, което ражда подражателството, корозира нацио налната културна специфика. Струва ми се, че отмина завинаги времето, когато някои превода чи от западни езици гледаха отвисоко създателите на оригинални български текстове, защото по тяхно мнение преведеният текст беше по-ценен от оригиналната творба. Днес подобно не диалектично мнение би било анахронизъм - преводачът (ако е истински творец) с осъзнал в собствената си практика необходимостта да обоснове върху стиловото богатство на родната литература езиковата фрактура на добиващото своя нов облик произведение.

В един от своите фрагменти Атанас Далчев казваше: „За да се види дали един превод с художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както, за да се оцени един портрет не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара ви наги да чувствуваме липсата на оригинала." Трудно ще ни бъде да възразим на Далчев, защото в практиката си на читатели ние отстояваме несъзнателно тъкмо неговото схващане. Но за спе циалиста думите на големия поет и преводач нямат стойността на обективен, научен критерий. Та ние знаем колко са показателите, по които оценяваме един превод. Без да ги пренебрегвам, доколкото ми позволяват възможностите, в обзора си на преводната поезия от 1981 г. аз с интересувам главно от „самостойността" на творбите. Спирам вниманието си върху тяхното звучене на български език, както посочвам и степента им на емоционална и мисловна въздейст веност, осъществена от преводача. 174 У Известно е голямото значение на преводната поезия. Много са примерите за ползотворното влияние, което са изпитали българските поети, общувайки със създаденото от техните събратя в други страни. Излишно е въобще да изтъквам постоянната необходимост от превеждането на поезия, една необходимост, произтичаща от духовната жажда на българския народ. Но тук ше спомена на свой ред, че днес трябва да се превежда още по-хубаво, с още по-голям творче ски замах. След като вече разполагаме с извънредно богат език, който може да изрази и най- тънките оттенъци на човешките мисли и чувства, неоправдано е да се издават лоши преводи. нас има много читатели с естетическа култура, усвоила най-значимото в родната ни поезия и в поезията на редица други народи. Тези читатели трудно ще бъдат излъгани. Те имат развит усет и за хубавата поетическа реч, и за онова, което е действитело оригинално. За тях ще бъде обидно да четат преводни стихове на поети без ярка индивидуалност, на автори, които са над минати от нашата поезия в проблемно, в идейно и естетическо отношение. Нека да не бъда уп рекван в максимализъм, доколкото ми се иска всички преводи да са на завидно художествено рав нище. И те да звучат толкова добре на български, че всеки от нас да запомня с името на поста и името на преводача. Ако този максимализъм стане императив за всички преводачи, редактори и издатели, рязко ще спадне броят на посредствените преводи. Ако е трудно да се преведе на бъл гарски Томас Елиът, лесно е да се върне лошият превод, за да бъде възложен другиму…

За еленския книжовник Дойно Граматик по-подробно писах в книгата си „Съвременници на Паисий", част първа (С., 1963, с. 127-145), в която изнесох вестите за него, които ми бяха познати тогава. Тези вести се отнасят за отделни моменти от живота му и за негови книжовни прояви. Роден е около средата на XVIII в., дългогодишен учител в Елена, тачен човек в родното си село. Обичал книгата, набавял си екниги - ръкописни и печатни, които после останали у неговите наследници, за някои от тези книги се говори в научната литература (вж. М. Т. Радивоев. Поп Андрей Робовски. - В: Сборник БАН, кн. ХІ, 1920). Най-полезната книжовна проява на Дойно Граматик е направеният от него през 1784 г. H препис на „История славянобългарска" от Паисий Хилендарски. Ръкописът сега се съхранява в Народната библиотека „Кирил и Методий", № 370. Сам книжовникът отбелязва съписах сию историйцу аз многогрешный Дойно Граматик от село Елена". Заслужава да се изтъкне този факт - Дойно Граматик подвързал своя препис на „История славянобългарска" заедно с друга прочута българска книга - Стематография" на Христофор Жефарович, обнародвана във Виена през 1741 г. Както добре е известно, тези две български книги с историческа тема тика оказват голямо влияние в нашия политически и културен живот през епохата на Възражда нето. Такова въздействие те оказват и в живота на Дойно Граматик. Голямо влияние върху него като човек и книжовник е имала и книгата „Разговор угодни народа словинскога от хърватския писател Андрия Качич-Миошич (1702-1760), от която заимствувал градиво при пре писването на Паисиевата история. В настоящата статия искам да изнеса някои от материалите, отнасящи се за Дойно Граматик, които съм събрал след 1963 г. Те не са много, но все пак разширяват знанията ни за него, внасят някои уточнения, свързани с живота му. Вече казах, че Дойно Граматик се е грижил за книгите, като ги е подвързвал - свои кни ги, черковни или манастирски. Така е постъпил и с ръкописа, преписан от Петко Граматик през 1775 г., който ръкопис бил някога притежание на Плаковския манастир. На задната кори ца поп Дойно отбелязал, че книгата е подвързана от него за един грош (вж. Й. Попге ор гиев. Два съседни манастира. - Периодическо списание, кн. 68. С., 1908, с. 307. Годината на подвързването не е отбелязана). Въз основа на предишните вести в науката се приемаще, че Дойно Граматик е починал към 1810 г. Новоиздирени документи сега коригират тази датировка. 1. Запазена е една малка бележка от 1811 г., на която Дойно Граматик нанесъл дребни стопански сметки. Почеркът определено говори за ръката на нашия книжовник. 1 2. Известни са два надписа от ръката на Дойно Граматик за изграждането на две чешми в Елена - Карайоановата от 1813 г. и Хаджикръстевата от 1814 г. Сходството между двата надписа е очевидно. Те имат една и съща композиция в декоративната украса - два изправени един срещу друг лъвове държат надписа... Тези надписи са твърде сходни в лексикално и епи графско отношение. Няма съмнение, че и двата надписа са дело на един и същ майстор. "

В научната литература е писано извънредно малко за старобългарския книжовник дяк Андрей (края на XIV - първата половина на XV в.). Главна причина за това е обстоятелството, че засега той е известен само с един негов ръкописен сборник от слова - Панегерик от 1425 г. (Намира се в Църковния историко-археологически музей - София, № 182.) Неведнъж основателно е изказвана мисъл, че „изпод неговото перо ще са излезли и други книжовни творения, които отпосле ще са били унищожени било от влага, мухъл и червеи, било от човешка ръка. " Доскоро не беше посочван конкретен ръкопис като дело на дяк Андрей такъв опит направи през 1977 г. проф. Георги Данчев със своето научно съобщение „Неизвестен сборник на дяк Андрей с Цамблакови съчинения". B След като прави преглед на научния интерес към делото на дяк Андрей, авторът пристъпва към описване и разглеждане на един ръкописен сборник, съдържащ само съчинения на прочутия старобългарски писател Григорий Цамблак, прекарал голяма част от живота си Русия, дето е играл важна политическа и църковна роля. Сборникът сега се съхранява в Москва - Държавна библиотека „Вл. И. Ленин", ф. 199 - П. Н. Никифоров, № 31. Ръкописът, в който са поместени 18 слова и поучения на Григорий Цамблак, има 272 листа, размер 21 х 13,5 см. Като излиза от определението, дадено за ръкописа в машинописния опис на Никифоровата сбирка, Данчев приема, че той (ръкописът) „е писан през втората половина на XVB." (с. 104). Целият сборник е писан от една и съща ръка; в началото му е предадено съдържанието на книгата, под което преписвачът дяк Андрей е оставил приписката: „Господи, помози раб8 скоємо Многогрешном8 Дыка Андрю почати с да38мома н кончати дѣлы Благымн Тази приписка дава основание на проф. Г. Данчев да предположи и да твърди, че озна ченият тук дяк Андрей е идентичен с дяк Андрей, преписвача на Панегирика от 1425 г., ученик на Евтимиев ученик, съвременник на Константин Костенечки, който дава вести за Евтимиеви ученици. Всеки опит за обогатяване на нашите знания за старобългарския книжовник дяк Андрей заслужава похвала. Такава похвала се полага и на Г. Данчев независимо от това, доколко не говата теза за идентичност на книжовниците, за които говори, е убедителна. Вярна ли е тезата на колегата Данчев, убедителна ли е тя? Аз не я споделям поради след ните факти и съображения: 1. Г. Данчев приема, че дяк Андрей е роден през последните двадесет години на XIV в. в земите на Южна България" (с. 104); приема също, че сборникът е писан през втората половина на XV в." (с. 104). Той не уточнява за кои десетилетия от втората половина на XV в. става дума, но явно е, че би трябвало да допуснем, че дяк Андрей е работил поне и след 1460 г. При такова положение дяк Андрей, когато пише книгата, не е ли вече твърде стар - около или над 80 години? Почеркът не подсказва за човек на такава възраст. 2. Данчев допуща две възможности за написването на книгата: 1) то да е станало в южнославянски земи и 2) в Русия. И двете предположения обуславят нови въпроси. Ако сборникът е писан в български или сръбски земи, то дяк Андрей как е работил, дали е преписвал от доне сен от Русия тук готов сборник със съчинения на Григорий Цамблак или от разни ръкописи е избирал и преписвал съчиненията на Григорий Цамблак, за да състави своя сборник? Данчев е по-склонен да приеме, че дяк Андрей е съставител на сборника, като е преписвал от разни други ръкописи. Излиза, че по онова време по балканските земи е имало немалко руски ръко писи, които са съдържали и Цамблакови творби.

Рецензираната книжка е посветена изцяло на Достоевски с автори от САЩ, Франция и ФРГ. От по-особен интерес е работата на литературоведа-романист от Хайделберг Мартин Ретнер „Великият бъдещ подвиг на Разколников. Достоевски и литературата на немотивирания акт“, предстравляваща виДоизменен вариант на част от хабилитационния труд на автора (публикуван през 1980 г.) под заглавие „Немотивираният акт. Бунт и литература". Статията е посветена на централната от средата на XIX в. в западноевропейската литература и философия тема за реализацията на индивида в условията на враждебно настроено нему общество. В процеса на тази реализация немотивираният акт" (равно на бунт с установения ред) е възлово понятие. Безпричинното убийство е отдавна мотив в творчеството на различни по своята насоченост и направление литератори и мислители - Волтер, Сад, По, Бодлер, Лотреамон, Мориак. Особено място заема произведението на Андре Жид „Подземията на Ватикана". Младият герой Лавкадио Влюики блъска през отворената вра та на движещ се влак съвсем непознат за него човек. Жид еи авторът на самото понятие немотивиран акт" („Слабо прикованият Прометей" 1899 г.). Целта на статията е да се намери общият структурен модел, който стои в основата на желанията и действията на двамата герои - Разколников и Влюики - и прави възможно сравнението на двете творби, разделени от време, пространство, различни по език. Човек, съзнателно стремящ се да се откъсне от анонимната и аморфна маса, решава да действува, без да се грижи за последствията. Така демонстрираната свобода и автономност на постъпките в замяна предизвиква обвинения в аморалност и произвол. Това е бунтарски акт в собствения смисъл на думата. По такъв парадоксален и логичен начин бунтът на великия човек съдържа едновременно своя крах и своя триумф. Такъв е моделът на немотивирания акт и в романа на Достоевски „Престъпление и наказание". Двойното убийство, извърше но от Разколников, няма за него никаква практическа мотивираност. Наистина той ограбва старата сарафка Альона Ивановна и дори обмисля план за бъдеща дейност „в служба на човечеството и общото дело" с помощта на новопридобитите богатства. Убийството обаче е извършено без идея за грабеж. Иде ологическият смисъл на подобно престъпле ние не трябва да бъде смесван с мотивите за убийството. Същият този смисъл занимава дълго време Разколников преди извър шването на престъплението. Това е и темата на разговора между него, Разумихин и Пор- фирий Петрович по повод статията „За пре стъплението". Идеите на Разколников могат да бъдат резюмирани по следния начин. Съществуват два вида хора - обикновени, чието задължение е да се подчиняват (с. 274) и необикновени хора, хората в собствения смисъл на думата, които са „необикновено малко, даже учудващо малко (с. 278) и чието призвание е в повечето случаи да изискват, в най-различни форми, да се разруши настоя щето в името на по-доброто" (с. 276). По пътя си към високата цел те могат да срещнат като препятствия хора, които им пречат: „Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той вътре в себе си, по съвест, може според мене да си разреши да прекрачи през кръв впрочем в зависимост от идеята и нейния размах..." (с. 276). „Необикновеният човек" може да си позволи всичко това, защото негово е „новото слово" (с. 276). Като анализира подробен цитат от репликите на Разколников, Ретнер излага следната схема на елементите на „немотивирания акт". (Анализираният пасаж е на страници 276-277 на българското издание на романа от 1974 г.) Масата/ вулгарното - индивидуалност - бунт - автономия - аморалност - свобода - безразличие - погром/сатанинско - триумф/божествено/. И тъй Разколников решава да стане пре стъпник, за да се откъсне от гнетящата го „среда на мравуняка", за да се превърне в „необикновен човек“. .... исках да стана Наполеон“, обяснява той по-късно на Соня, но не за да властвува над другите въшки", а за да докаже на самия себе си, че не е выш ка".

Монографиите за писатели от българското Средновековие не са често явление в нашата литературна историография. На практика след 9. ІХ. 1944 г. монографии са писани само за Кирил и Методий (от Ем. Георгиев), за Черноризец Храбър и Константин Костенечки (от К. Куев) и за Вла дислав Граматик и Димитър Кантакузин (от Г. Данчев). Все още няма цялостни, все- обхващащи изследвания за делото, жизне ния път и значението на твърде много ста- робългарски писатели, както от IX-X, така и от XIV в. Ето защо, дори само като при- съствие, книгата на Н. Дончева-Панайотова е факт със значение за българската литера- турна история. А задълбоченият прочит на труда „Киприан. Старобългарски и староруски книжовник" довежда до преценката, че тази книга е полезно, важно произведение и за историците на староруската литература. От няколко години Н. Дончева-Панайо това изнася редица сведения за неизвестни творби на Киприан, уточнява факти от био- графията му, анализира същността на него- вото църковно-политическо и литературно дело. Така че разглежданият труд е явно плод на дългогодишни интереси и сериозни научни търсения. От друга страна, много- бройните изследвания за митрополит Кип- риан, осъществени от руски, съветски и бъл тарски учени,2 са били вероятно допълните 1 Вж. Н. Дончева-Панайотова. Образът на Киприан в похвалното слово за него от Григорий Цамблак. - В: Търновска книжовна школа. С., 1974; Неизвестно „Похвално слово за митрополит Петър" от Кип- риан. - Литературна мисъл, 1975, кн. 1; Кип- риановото „Похвално слово за Петър в българската и руската панегирична тради- ция. - Език и литература, 1977, кн. 2; Неиз- вестно „Похвално слово за митрополит Пе- тър от Киприан Цамблак. Изследване и Кн. текст. -Старобългарска литература. 1977, 2; По въпроса за родството между мит рополит Киприан и Григорий Цамблак. - Старобългарска литература, 1978, кн. 3. 2. Вж. например Архим. Леонид. Кип риан до восшествия на московскою митролен подтик за систематизирането на науч ните знания за Киприан в един цялостен монографичен труд. Труд, чиято стойност, струва ми се, трябва да се разглежда в два плана: 1. Като научно произведение, което обобщава постигнатото в науката по отоно- шение на митрополит Киприан и с личния принос на авторката разширява кръга от знания и възгледи за този писател. 2. Като книга, която дава възможност на широк кръг читатели да се запознаят с делото на един българин, чийто живот е източник за патриотична гордост - след излизането на книгата на Н. Дончева-Панайотова доста хора ще разберат реалната стойност на думите българско културно влияние в сред новековна Русия". И тъй като все пак тру дът е ориентиран към научните среди, тук той ще бъде разгледан от позициите на първия от двата оценъчни плана.

Многовековните културно-историчес връзки между българския и руския народ повече привличат вниманието на учен от двете страни. Съвременната българса литературна наука в последните десетилет постига все по-значителни резултати в о ластта на сравнително-типологическите следвания. Трудовете на В. Велчев, С. сакиев, В. Колевски, Хр. Дудевски, Г. Гор манов, Ив. Цветков, А. Анчев и др. сас риозен научен принос в изучаването на нието, връзките и типологията на явленията в двете литератури. Поредицата от публикации, както и пр ходната книга на А. Анчев - Лев Толсто и българската литература“ — очертават тра ния му научен интерес към този кръг от про леми. Неговият последен труд „Достоево и проблемите на българската литература е естествено продължение на усилията да разкрие предпоставките за рецепцията в Достоевски в България. За методологич шенията между Евтимиевите и Киприц вите послания, авторката бележи, че горичен отговор" по въпроса е е възмож само след обстойното им съпоставител изучаване" (с. 150), което обаче не е стор Такова е положението и в писаното във ка с въпроса за ролята на Киприан при дактирането на Индекса на забране Книги, Н. Дончева-Панайотова само с белязала, че въпросът... заслужава сп ално проучване" (с. 160), но подобно про ване не е извършено. 194 основа на изследването му са послужили съв ременните постановки на компаративистичната наука. Концепциите са подкрепени от всестранния анализ, който включва социално-психологическите особености на епохата, белезите на сходство в структурното изграждане на произведенията, идейната бли зост на творците и т. н. Този подход е предопределия и композицията на изследването наложил е необходимостта да се проследи в разгърнат исторически план проникването на творчеството на Достоевски у нас. Но още в „Увода" на книгата А. Анчев подчертава предпочитанието на нашия народ към здра вото и хармоничното в човешката душевност, станало постоянна бариера за възприемането на своеобразния творчески свят на Достоевски, населен с толкова аномалии, депресии и ужасни сцени".

Книгата излезе през 1981 г. и е сред ня колкото значителни издания в областта на Румънската наука през миналата година. Нейното заглавие (Правилото на играта. Колективният склон на литературата: представи, условности, модели") не е сред обичайните наименования на публикации в тази област. Паул Корня определя така своята задача в краткия предговор: „Настоящата книга е опит да се изясни проблематиката на литературната социология, да се демонстрират нейното откриване и действие, важ ността и границите й... Озаглавих я „Правилото на играта" с цел да припомня, че ако „актът на писането е израз на свобода.... то писаното е следствие на компромис между свободата на инициативата и дадена комуникативна ситуация. .., между възможността за избор и определения простор на възможности за избор..." Книгата на Паул Корня обхваща негови обнародвани и непечатани студии от периода 1967-1979 г. Издадени сега с известни изменения или по-скоро допълнения, те са разпределени в три дяла: „Статутът на литературната социология", „Сравнения“ и „Перспективи". Ерудиран и с добре развит усет за новите насоки в литературната наука, Паул Корня съумява - ето вече две пълни десетилетия - да участвува активно в международния нау чен живот със свои разработки, които пояс няват мястото му в румънската литературна наука инейните взаимодействия с изследователската мисъл в други страни. Това е негова отличителна черта, която се забелязва без усилие и в новата му книга. В нея се открояват схващанията на автора по общи методо логически въпроси на литературната история и нови насоки в литературната наука, по въпроси на сравнителното литературозна198 ние и сравнителното изучаване на румънската литература, социология на литературата и развитието на обществената мисъл в Югоизточна Европа. Интерес за българския читател с профе сионални интереси представляват голяма част от поместените в книгата студии. Все пак нейният първи дял има несъмнено предим ство в много отношения, поради което ще предам тук по-подробно онова, с което той буди по-широк интерес. В двете студии, които съставят този дял, Паул Корня обосновава своето отношение към все още живо разис квани въпроси на литературната социоло гия и прехода от генетична критика към социология на четенето (възприемането). Забелязва се преди всичко похвалната амби ция на изследователя да класифицира актуалните тенденции в социологията на лите ратурата" или, с други думи, „да формулира един модел" на открояване на обекта - един въпрос, който никога не еясен и не следва от само себе си", както се емислило във времето на позитивизма" (с. 13). Обрат ното е повече вярно - полезността на дис кусията по въпроса тъкмо във време, ко гато социологията на литературата предиз виква изключителен интерес в етапа на ис тинска инфлация" на методи, програми и , перспективи" понякога със сензационен ха рактер" (с. 13). С оглед на така поставената задача П. Корня проследява дискусията в световната литературна наука и схващанията, които поясняват нейното развитие. Разглеждат се последователно индивидуални трудове и ко лективни сборници, национални и междуна родни конференции, чийто основен обект са били различни актуални проблеми на литературната социология. Така читателят със специални интереси е поставен в контакт с възгледи на учени като Хайнрих Майер, Жак Леенхардт, Луциен Голдман, Роберт Ескарпи, Стефан Саркани и др. Обобщаващият извод от този преглед утвърждава предимството на концепцията за социоло гическото поприще на литературата", а имен но - поставя в светлина три приемливи стратегии за усвояване на материята: а) приемайки или съществуването на една Социология на литературата като глобална наука на попрището" (бойното поле); б) или на една Теоретична социология на литературата и на повече частни социологии (според модела за отношенията на общата социология спрямо социологиите по клонове); в) или необходимостта от няколко социо логии на литературата, създадени в общата перспектива на откриването на обекта, но изследващи по специфични п тища и като такива радващи се на относителна автономия" (18).

За трети път месец април става време на равносметка и себепреценка за българските писатели, става време на оглед и анализ на тенденциите в развитието на съвременната българска литература. Традиционната - както вече можем да кажем - априлска литературна дискусия се утвърди като най-представителен колективен форум, на който се разглеждат не само появилите се през предишната година книги, но и преди всичко - новото и перспективното в литературното развитие; прави се съпоставка между него и развитието на културата, на цялото ни общество, за да се очертаят хоризонтите на предстоящите задачи. Такъв е смисълът, такава естратегическата цел на априлските литературни дискусии - да се надхвърлят рамките на ежегод ния преглед, за да може, изхождайки от съ твореното през годината, но без ограничаване единствено в него, да се потърсят по-общите закономерности във възходящия път на нашата литература. И трябва да се под чертае, че въпреки отделните увлечения, въпреки всички слабости, които могат да бъдат посочени в един или друг доклад, в едни или други изказвания, всяка година поредната литературна дискусия показва приближаване към тази значима цел. Това е може би най-доброто доказателство, че определе нието априлска е не само знак за едно, макар и символично съвпадение, а израз на реално съществуващо качество - защото именно априлската линия в областта на литературата и изкуството, чиято плодоносност бе доказана от времето, изисква от творците задълбочено и самокритично оглеждане на резултатите, анализ на богатството на социалистическо-реалистическата ни литература, конструктивно посочване на непреодолените още слабости - в името на по-нататышното идейно-художествено извисяване. Третата априлска литературна дискусия, която се проведе от 5 до 9 април т.г., бе найвнушителният колективен форум - изнесени бяха седем доклада: за белетристиката - от Александър Спиридонов, за поезията - от Здравко Чолаков, за драматургията - от Севелина Гьорова, за кинодраматургията - от Атанас Свиленов, за детско-юношеската поезия - от Александър Муратов - и проза - от Кирил Апостолов, за литературната критика - от Иван Попиванов, а в обсъжданията взеха участие почти една трета от членовете на СБП. Разбира се, не количествените измерения са главното, ма кар че и те подсказват активното участие на творците от всички поколения в анализа и преценката на сътвореното през изминалата година. Но по-съществено е, че в докладите - независимо от отделните им недостатъци, независимо от оспоримостта на едни или други оценки и мнения, - а също и в болшинството изказвания бяха поставени възлови, същностни проблеми на литературното ни развитие. Такъв е например въпросът за съвременната тема и съвременния положи телен герой в белетристиката, който все повече се очертава като главен критерий, според който ще съдим доколко нашата литература е изпълнила своя дълг към кипящата ни съвременност. И точно затова този проблем надхвърля рамките на един жанр - защото той е валиден и за драматургията и кинодраматургията, и за поезията, и за детско-юношеската литература, и косвено за критиката. Разбира се, неделим от въпроса за насоч ването към съвременната тема е и проблемът за художествената реализация на темата, за нейната естетическа защита. Неслучайно преди няколко години др. Тодор Живков изтъкна като главни пречки по пътя за пре творяване на съвременността във високохудожествени творби, за създаване на нова, социалистическа класика както недостатъчно доброто познаване на живота, така и недооценката на борбата за художествено майсторство. Това са в същност двете страни на въпроса за създаване на зрели, открояващи се творби, достойни за зрялото социалистическо общество.