Книжка-3

1976, Книжка 3 - Съдържание

В годината на чествуването 100-годишнината от Априлското въстание и героичната гибел на великия български революционер и поет Христо Ботев българската общественост и наука се обогатиха с две уникални писма - пощенски картички: едната на Христо Ботев, другата на Любен Каравелов. Двете писма попаднаха в Научния архив на БАН заедно с личния архивен фонд на художника проф. Захари Недевски, който дълги години най-грижливо е съхранявал тези реликви. Между документалните материали на архивния фонд се намериха обяснителни бележки за това, как са попаднали тези писма у него. По време на Първата световна война в началото на 1917 г. Захари Недевски като офицер от 70-и пехотен полк заболява и е оставен на лечение в гр. Браила. Домакинята на къщата, където бил отседнал, се оказала българка, преселница от Кюстенджа, братовчедка на Сава, Иван и Александър Огнянови. Съпругът й бил във връзка с българските революционни емигранти преди Освобождението и познавал лично Ботев, Каравелов и други ръководители на нашата емиграция в Румъния. Когато си тръгнал, домакинята му предложила една връзка с разни стари документи и писма. Захари Недевски ги прегледал и отбрал само тези двете, макар че „може да имаше и други ценности", пише той, поради това, че „познах почерците на тези двама великани“. Оттогава до ден днешен писмата са пазени в неговата лична архива, без някой да е имал достъп до тях. След постъпването на писмата в Научния архив на БАН беше извършена експертиза за потвърждаване на тяхната оригиналност. Като сравнителен мате риал бяха използувани писма и документи на Хр. Ботев и Л. Каравелов, намиращи се в „Българския исторически архив" при Народната библиотека „Кирил и Методий" и в Научния архив на БАН. Експертизата потвърди оригиналността на писмата. Писмата се публикуват на сегашен правопис, като се запазват стиловите и езиковите особености. Двете пощенски картички са писани почти едновременно, с разлика от 12 дни, през пролетта на 1875 г. Това е времето, когато в редовете на българското националноосвободително движение настъпват важни събития. В края на 1874 г. настъпва разрив в отношенията между Хр. Ботев и Л. Каравелов и Хр. Ботев започва издаването на в. „Знаме“ - орган на революционното течение в българското националноосвободително движение. Л. Каравелов, отстъпвайки от своите революционни позиции, спира издаването на в. „Независимост" и започва издаването на сп. „Знание“, като създава „Дружество за разпространение на полезни знания".

Христо Ботев се появява в българската литература през 1867 г. със стихотворението „Майце си“, обнародвано във в. „Гайда“ на П. Р. Славейков. Последните му публикации са от месец май 1876 г. - статиите в първия брой на в. „Нова България". Следователно неговата литературна дейност продължава десет години. Веднага трябва да се отбележи, че тя не е еднакво интензивна през тези години. При все че сътрудничи в „Дунавска зора" на Д. Войников и във вестниците на Л. Каравелов, Ботев активизира своята творческа работа главно когато издава собствени вестници: „Дума на българските емигранти" през 1871 г., „Будилник" през 1873 г., „Знаме“ през 1874-1875 г., „Нова България" през 1876 г. Към това трябва да се прибавят преводите и календарите, които подготвя. Единствената книга с негови художествени творби излиза в 1875 г. - Песни и стихотворения" (заедно със Ст. Стамболов). Но той е искал да издаде книга със собствени произведения много по-рано, както се вижда от обявлението, поместено в „Дунавска зора" през април 1868 г.: „Имам чест да известя на съотечествениците си, какво тия дни ще се печати малкий ми труд „Първи поетически опити" - проза и стихотворения. Това съобщение се потвърждава и в писмото до Н. Геров от 24 ноември 1868 г. от Букурещ: „Всичко, що имам сега, е малкият ми труд „Първи поетически опити", за които бях публикувал в „Дун. зора", че ще ги напечатам, и които могат да съставят книжка от 15-20 печатни листа, превод - Органическо възпитание на человека" от д-р Шнеля; тях исках аз да продам някому, но тука няма кому." Трябва да се съжалява, че книжката не излязла и че ръкописът и не естигнал до нас. И e Както се вижда, присъствието на Христо Ботев в българската литература е кратко. Но броят на годините не е белег от съществено значение, защото смъртта на поета не туря край на това присъствие, а по-скоро се превръща в начало на един триумф, който продължава цял век и ще премине в следващите векове - докато съществува български език. Малцина са щастливците, на които съдбата еотсъдила такъв славен живот след смъртта. Тъкмо затова, когато говорим за мястото на Ботев в българската литература, темата не засяга само десетте години творческа дейност на великия поет, съвпаднала с един от най-напрегнатите периоди в нашата нова политическа и културна история, но и огромното влияние на делото му в по-нататъшното ни литературно развитие. Някога в предговора към своята „Антология на българската поезия“ (1925) Гео Милев писа: „П. Р. Славейков е син на своето време и херолд на средата, от която произхожда - дребното демократично еснафство.

Поканен от редакцията на „Литературна мисъл" да се изкажа за Ботйова, както разбирам и мога - трябва да призная, че се затруднявам. Защото за него - става дума за творчеството му - сякаш всичко е вече казано, изяснено... И защо все пак, като го препрочиташ, усещаш, че това е бездънно небе с много още неизведани тайни. Сякаш там някъде между редовете на неговото малко по количество творчество тлеят и се готвят да лумнат неизживени още пориви, кълнят ненаписани още върховни текстове. Там, в това дълбоко българско огледало се откроява - за оня, който може да види - драматичната история на един малък народ и в тая драматична история прозира историята на рода человечески. Защото не може човек с тесен национален кръгозор да изрече апокалиптичната присъда: ... .. когато робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш, мъж ли си, жена ли или хермафродит - звяр или риба? ... „И ще бъде ден - ден първий..." Ботйов е виждал трагедията на българския народ в трагедията на борещия се за бленувания ден първи измъчен човешки род. Усещал е той с всичките си сетива, че „Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!" И затова както в поетичната си реч обединява всички живи български наречия и разрешава езикови въпроси, над които и днес някои си блъскат главите, така и в революционните си пориви сплита около националния български въпрос въпросите на общочовешкия прогрес. Няма в българската културна история друг поет, който така дълбоко да е засегнал в творчеството си най-острите общочовешки проблеми. Той не е имал способността, нито е бил принуждаван да говори завоалирано. И за чужди и свои е изрекъл присъди, от които и днес ни настръхват косите. Кой като него е имал сили да слезе до най-мрачните бездни на отчаянието и да се извиси до звездните простори на възторга и оптимизма? И кой като него в сблъсъка на крайностите в човешкото битие е успял да стане светкавица и гръм на бъдещето, а не безпомощен роб на конфликта? И, струва ми се, върху него е натрупан доста много христоматиен гланц" и че е нужно като старите фрески да се очиства от много наноси и тълкувания - за да можем в словото му като в ясен кладенец отново да прозираме националната си съдба. ДОРА ГАБЕ: Трудно е да се пише за Ботев, защото той не е само обект за проучване, а се е превърнал в наша същина. И времето ни отдалечава от неговото време, той е вече корен на нашето „Дърво на живота". От неговите сокове пие всяка наша епоха и растат децата ни смели и бодри с красни чела.

Творческият процес у Ботев - във всичките му фази и нюанси, в цялата му сложност и дълбочина - едва ли ще бъде някога напълно изяснен. Ние не разполагаме с каквито и да било указания от самия поет за възникването и разви тието на замисъла на неговите творби, за първите проблясъци на образи и сравнения в неговото съзнание, за продължителността и хода на неговата работа над едно или друго стихотворение. Ботев не ни е оставил нито откровени признания в писма до свои близки и познати, нито подробни дневници, нито предварителни записки и планове, нито многобройни ръкописи, фиксиращи всяка стъпка от извървяния път към художествено съвършенство. Единственият документален материал, свързан непосредствено с неговата творческа дейност, емалкият фрагмент от черновата на последното му стихотворение, посветено на апостола на свободата Васил Левски. Съвсем оскъдни са данните за творческия процес у Ботев и в спомените на неговите съвременници. Ето защо главното свидетелство за работата на великия поет остават поправките, които той внася в повторните издания на своите стихотворения. Внимателният анализ на тези поправки ни дава възможност да надзърнем в творческата лаборатория на Ботев и да проследим отблизо неговата работа над стиха, да се запознаем с принципите, от които се е ръководил взискателният художник в стремежа си към максимално усъвършенствуване на поетическата реч. Трябва да отбележим, че поправките в стихотворенията на Ботев са привличали вниманието на издателите и изследователите на неговото творчество многократно. Те правят впечатление още на първия редактор на Ботевите съчинения - Захари Стоянов. В подготвеното през 1888 г. от него издание при някои от стихотворенията се посочват под линия по-важните варианти, съдържащи се в първите публикации, а понякога дори се поместват изцяло предходните редакции. Редакционните различия в публикациите на Ботевите стихотворения са намерили място и в редица други издания на неговите съчинения: в изданията, подготвени от Иванка Ботева и Иван Клинчаров през 1907 г., от д-р К. Кръстев през 1919 г., от Михаил Димитров през 1924 г. (става дума за изданието „Христо Ботев, Неизвестни произведения“, където са поместени непознатите дотогава редакции на три Ботеви стихотворения), в изданията на Иван Хаджов от 1926 г., на Георги Константинов от 1940 г., на Михаил Димитров пак от 1940 г. (преиздадено през 1945, 1950, 1958 и 1971 г.), в други две издания на Ботевите стихотворения, редактирани съответно от Ал. Бурмов (1946) и М. Димитров (1947), във второто издание на Ботевите съчинения под редакцията на Ал. Бурмов от 1948 г. и др.

Културно-просветното възраждане и националноосвободителното движе ние издигнаха чувството за родината у българина в непреходна ценност, в найскъпо достояние. Върховен поетически израз това чувство намери в поезията на Христо Ботев. В последната си поетическа творба, когато бе вече близо до края на своя кратък, труден и вдъхновен живот, великият поет стигна до висшия синтез на това чувство: О, майко моя, родино мила... В своята знаменита елегия за гибелта на Васил Левски Ботев не само намира най-висок синтез на чувството към родината-майка, той създава и широко обобщен, монументален образ. Този образ е ненадминат в нашата поезия по дъл бочина и сила на чувството. Той еверен на възрожденската поетическа традиция и същевременно по поетическото си съвършенство бележи качествено нов момент в нейното развитие. В интересната си статия „Към историята на един мотив в българската поезия" Тончо Жечев развива подробно тази мисъл и проследява историята на мотива за родината в нашата поезия. „Поетите на нашето възраждане - пише той - непосредствено, естествено и пълноценно чувствуват своята родина като майка и своята майка като родина... Кръвното родово чувство... засяга не само неговия физически носител, но и най-абстрактната формация от този род, майката на всички ни, нашата родина... Ботев чув ствува отечеството като нещо живо, реално, нещо, към което принадлежи, както към майка си в Калофер."1 Вазов също до края на живота си запазва ненакърнено своето чувство към родината. „ В това негово чувство - пише Т. Жечев - присъствуват всичките звена на една здрава и единна верига - майка, семейство, роден град, родина. "2 Вазов е последният поет с възрожденско съзнание. След него този мотив претърпява сложно развитие, дълбоки, коренни промени в поезията на Смирненски, на Яворов, на Гео Милев, на Димчо Дебелянов и Лилиев, на Димитър Подвързачов и Никола Вапцаров. Представата за този мотив, за този образ в българската поезия ще се обогати, ако се разгледа той по-детайлно В Ботевите стихотворения и ако зрителният лъч се обърне към Ботевите предходници и съвременници поети. Особено интересно би било да се проучи как възрожденският читател го възприема, какви „необходими връзки" съществуват в неговото съзнание между образите на майка и родина.

Социалистическите идеи проникват твърде рано в Румъния, макар че капиталистическите отношения в тази страна се развиват бавно и мъчително поради политическата зависимост от Турция, зависимост, от която се избавя едва след Руско-турската война от 1877-1878 г. Значителните остатъци от феодализма в румънското село, което има превес в социалноикономическия живот на страната, сравнително слабото развитие на градската буржоазия, която проявява склонност към компромиси с феодалната класа, и слабото развитие на проле тариата обуславят проникването преди всичко на западните дребнобуржоазни утопически уче ния и на руския народнически социализъм. Заедно с тях още през втората половина на XIX в. проникват и идеите на научния комунизъм на Маркс и Енгелс. Първата организирана пропаганда на социалистически идеи, насочена към създаване на политическа организация за борба срещу експлоататорите на народа, започва през средата на 70-те години чрез тайните социалистически кръжоци, които се появяват най-напред в Яш и малко по-късно в Букурещ, Плоещ и другаде. Създаването и укрепването на тези кръжоци е във връзка до голяма степен с пристигането в Румъния на няколко руски революционери народници, кои то се установяват тук със задача да организират прехвърляне на нелегалната руска литература през границата. Тези дейци са: Николай Петрович Зубку-Кодряну, Николай Константинович Судзиловски-Русел, Константин Доброджану-Геря, Замфир Константинович Арборе-Рали и др. Молдавци по произход, те заработват с голяма енергия всред румънската младеж, така че през следващото десетилетие вече може да се говори за активно социалистическо движение Румъния. Като негова първа ярка проява румънската историческа наука посочва организираното през 1881 г. в Яш чествуване на годишнината от Парижката комуна. B Появата на първите социалистически кръжоци в Румъния съвпада с нова политическа криза на Балканския полуостров, с въстанията в Херцеговина и България, които предиз викват Руско-турската освободителна война, и тези значителни исторически събития слагат отпечатък върху тяхната дейност. Преди всичко се установява контакт между дейците на руското подполие и българското революционно националноосвободително движение, в което най-пред ставителната фигура в момента е революционерът-поет и публицист Христо Ботев. B С името на Н. П. Зубко-Кодряну е свързано възникването на първите социалистически кръжоци в Румъния и началото на организираното разпространение на социалистическите идеи столицата на страната. Зубку-Кодряну умира съвсем млад, на 26 години, в далечно градче на Северна Румъния, където се скрива от преследванията на тайните агенти на царската руска полиция.

Публикуваните досега народни песни, които отразяват националноосвободителните борби на българите през XIX в., са твърде малко на брой и с някои изключения са без значителни художествени достойнства. Това явление е интересно и за фолклористиката, и за историята на българската литература, защото хронологически се разполага в период, в който с ускорени темпове се извършва смяната на естетическото поданство на широките слоеве отот българското об щество. Крайната граница на процеса са войните 1912-1918 г. Наблюденията върху историческите песни показват, че от втората половина на XIX в. до войните те са под плодотворното влияние на възрожденската литература, осъществявано най-вече чрез битуващите в народа песни и стихотворения на поетите от Възраждането, включително и Вазов, при което в историческите песни се утвърждава възрожденското светоусещане и ново разбиране за историята. От гледна точка на фолклора това време е твърде кратко, процесът на усвояване на нови идеи чрез литературата се прекъсва и част от песните, които възпяват събития и герои от националноосвобо дителните борби, остават локално ограничени, не попадат в сбирките на записвачите, а публи куваните са ни известни от еднократни записи. Песните за Ботев не правят изключение и щастлива случайност е в наши дни да се запише нова песен за Ботев, каквато е съхраняващата се в архива на Катедрата по българска литература във Великотърновския университет. Цитирам я изцяло, тъй като тя притежава художествени качества и елюбопитна с оглед на процесите на взаимодействие между фолклор и литература:

Христо Ботев епървият от българските поети, чието име преминава рано границите на родината и влиза в пантеона на европейските и световни поети. Трудно е да се установи една точна хронология на проникването на Ботевата поезия във Франция. Ботеви стихотворения в превод се явяват на страниците на едно от старите и известни френски списания „Меркюр дьо Франс", основано от групата на поетите-символисти в 1889 г. и излизало до 1965 г. Името на нашия поет е отбелязвано по различни поводи във френския периодичен печат. Енциклопедичният речник „Ларус" отбелязва накратко името на Христо Ботев с пояснението, че е автор на поезии с революционно и патриотично вдъхновение". По-значително е писаното за Ботев в Универсалния речник на литературата под редакцията на Пиер Кларк от 1961 г. Биографичните данни за Ботев са по-подробни, към тях е прибавено следното: Сборникът „Поезии", които поетът пише между 1868 и 1875, съдържа двадесетина стихотворения, но силата им сро дява Ботев с Пушкин, с Лермонтов, и особено с Байрон, който като него умира за свободата." По-значителен очерк за Ботев намираме в излязлата през 1937 г. „Панорама на българската литература" на проф. Жорж Ато (издание „Сажитер" - Кра, Париж). След като очертава накратко живота на Ботев, авторът пише: „В двадесетината стихотворения, които е оставил, публикувани през 1875 г. в Букурещ, както и в статиите, печатани във вестниците на българската емиграция, се утвърждава една могъща индивидуалност. „Поет на свободата“, казва за него критикът Боян Пенев. Без съмнение. Но най-напред и по-точно, натура на бунтовник, на антиконформист. Очевидно, той още от юношески години, в семейната среда, както и сред общест вото, е от тези, на които тегне всяка принуда, способна, както той казва, да причини мъки на онези, които биха искали да имат полета на орли". Като се позовава на съдържанието на Ботевите песни, авторът Жорж Ато подчертава с откъси из тях основния характер и дух на творчеството на Христо Ботев, с когото се затваря, кръгът на писателите, педагози или поети, които черпят вдъхновение изключително от грижата да пробуждат националното съзнание на народа си и да подготвят освобождението на страната". И в заключение френският автор казва: „На ционалните и патриотични теми ще вдъхновяват дълго време още... Все повече и повече споме ните за миналото ще имат стойност на документи, които ще озаряват, дисциплинират, организират настоящето. Романтизмът и реализмът ще черпят с еднакъв жар от изворите на националната традиция." Проф. Роже Бернар еавтор на очерка за Ботев в тритомния „Речник по литература" под редакцията на видния учен-компаративист Филип ван Тигем (издание на „Прес юниверситер". 1968 г., Париж). В биографичните данни за поета проф. Бернар пише: „През март 1871 г. Ботев изпраща вълнуваща телеграма, с която изразява симпатията си към Парижката комуна, чиято трагична съдба го вдъхновява да напише една от най-ярките си журналистически статии. Ботев, казва по-нататък видният френски българовед, е прочут главно с поетическото си творчество. израз едновременно на неговия патриотичен, революционен и хуманитарен идеал, на омразата му към тиранията, на антиклерикализма му и на вярата във възшествието на един по-добър свят. Особено вълнуваши са стихотворенията, в които Ботев дава израз на своята вътрешна драма 70 когато трябва да се отрече от всичко, което ескъпо на сърцето му, за да изпълни своя дълг на патриот, или ония от песните, в които възпява български герои, загинали мъченически за народното дело. Ботев, подчертава френският автор, далеч надминава другите поети на Българското възраждане по силата на вдъхновението си, по пламъка, който го въодушевява, по бодростта на образите, по техниката на стиха и по съвършенството на езика. Неговите стихове, често твърде близки на народната песен, са дълбоко внедрени в душата на всички българи и няма друг българин толкова популярен в родината си като Ботев."

Развоят на историческия жанр през епохата на нашето възраждане е във връзка с развоя на белетристиката изобщо. А белетристиката се явява, за да задоволи порасналите духовни нужди на новите обществени слоеве. През това време започва формирането на новата търговско-индустриална класа. Занаятчии, търговци, представители на промишлеността, просветени хора пътуват по чужбина, влизат във връзка с чуждия свят. Изникват първите кълнове на буржоазията. Избликват нови стремежи, създават се по-сложни отношения, които са обект на всички белетристични жанрове, но които най-пълно може да отрази романът. за Романът е епопея на буржоазното общество. Эпопея нашего времени есть роман" - проникновено отбелязва Белински (Полное собр. соч., т. 5, с. 39). Тая мисъл ще срещнем и у нашия Петко Славейков. Застъпник на реализма, дори на критическия реализъм, той пръв в българската литература повдига въпроса романа. Задача на романа - според Славейков - е да представлява человеческия живот в разнообразните му отношения“, „да се углъби в народния живот, да изнесе от него мисли, които движат тоз живот“. Романът трябва да бъде повест от дружствений наш живот“, т.е. повествование за обществения живот (сп. „Читалище", 1870, кн. 3). Славейков има съзнание за историческото развитие. За него е ясно, че ако в някогашните епопен съдбата на човека се е опреде ляла от висшите сили, сега в новото време напредъкът на природните науки" отхвърлил „силата на судбината и висшите сили, които управляваха человека стария епос". Сега съдбата на човека е социално обоснована. Старият епос е изместен - дошло е времето на романа, който ще рисува отношенията в обществото и ще изнесе идеите, които ръководят хората в тяхната дейност. Така тоя буден ум на нашето възраждане беше почувствувал нуждата от роман e B обосноваваше неговата необходима поява. Но новата българска литература в своето начало не можа да създаде свой оригинален роман - не беше още подготвена за това. Нуждата от подобен жанр тя задоволяваше с преводи от чуждите литератури. Преводи, които започват да се появяват у нас през втората половина на XIX в. Между многото повести и 1 Дружствений" иде от сръбската дума „друшствен" (обществен). Очевидно Славейков, който следи сръбската литература, езаел тоя термин от някоя сръбска статия, а може би и повода за размишленията върху романа - макар че тук се чувствува влиянието на Белински 74 И романи се превеждат и исторически. Такива са „Осем дена царуване, или историята на Мазаниела" (1867) от П. Шевалие; „Лодоиска, поляшка историческа приказка" (1868) и „Отечество и любов или от трън та на глог: „Поляшка приказница" (1873) - и двете от В. Шербюлие. Тия романи от френски автори са побългарени от П. Р. Славейков. От руски Нешо Бончев превежда „Тарас Булба (1872) от Гогол, а М. Георгиев Греков - Капитанска дъщеря" от Пушкин и др. Тук ще разгледам само ония, които са по-пряко свързани със зараждането на българския исторически роман.

Неизброими са усещанията у Ангел Каралийчев за далечното, примамливото, непознатото. Нещо у него като че ли винаги е нашрек", защото той не може да бъде владян дълго от едно чувство, само от едно настроение или със тояние. През кошмара на кървавата септемврийска буря той търси новото, загадъчно-жадуваното, бъдното. И е като своя млад герой от творбата „Вятър от юг": „Каква златна приказка разправя дядо Златан. Става ти леко, искаш да хвръкнеш хе - там, където синия здрач прибули гората и се показа вечерницата. Ще отидеш в незнайна страна.“ Тоя вътрешен порив владее винаги неговата чувствителна душа. Тя не може да се насити на изненадващи картини, на примамливи далечини, на безкрая, където чрез мислите и буйните желания може да се броди безконечно, неспирно и неудържимо. Всеки топъл жест, всяка близост може да внесе прилив на неж ност и вълнение у автора на книгата „Ръж“. „Нещо родно - забравено някъде вътре, в най-тъмното кюшенце на душата трепва и като въглен парва сърцето" - пише той. В това има много интимно негово, същностно. Чувствата му са като листата на трепетликата - при най-мекия полъх на вятъра, при най-нежното докосване пламват, трептят, преминават нови настроения и устреми. В трескавите дни и нощи, когато призракът на смъртта броди между хората по улици и селски мегдани, Ангел Каралийчев е изразил своята мъка в сти хове и разкази. През 1925 г. той се премества в Свободния университет, където следва дипломатически науки. Той другарува, както през изтеклите години в София, с Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников, а техни близки приятели са и други млади артисти, художници, литератори. Това е една своеобразна столична бохема, напомняща в някои отношения времето до Първата световна война, когато групата на Д. Подвързачов, Д. Дебелянов, Г. Райчев, Ил. Ив. Черен, К. Константинов, Н. Лилиев и др. утвърждаваше своите естетически възгледи и манифестираше поетическото си кредо. Най-често през напрегнатите седмици компанията е в Луката“. „Там неразделни другари ни бяха - разказва Каралийчев - Илия Бешков, Антон Кутев - братът на композитора Филип Кутев, Никола Мавродинов, който тогава замина за Белгия да продължи висшето си образование, и Георги Цанев. Илия Бешков много сладко свиреше на дудук, а Антон Кутев прекрасно пееше айтоски песни."

Като част от общата философска проблематика, свързана с процеса на самопознанието, тази тема засяга специфичен кръг въпроси от творческата пси хология, докосва редица проблеми от теорията и философията на изкуството. Но тук ще ни интересуват преди всичко разрастването и степените на самонаблюдението като форма на творчество и като проява на творческо самосъзнание; ще спрем вниманието главно на ония страни от темата, които помагат да видим този процес на засилено внимание от страна на художника към собстве ното творчество и към творческия акт изобщо в контекста на съвременните художествени тенденции. Активно променящата се психология на твореца в това отношение не можем да обясняваме само с възродения интерес към есеистично-изповедните Форми или със склонността у твореца към самоанализ. Процесът на самонаблю дение днес е обусловен както от иманентното развитие на изкуството, така и от предпочитанието, което публиката отдава на биографиите на поети пред самата поезия. Съвременният творец не се помирява вече с косвеното саморазкриване, той търси начини да се освободи от посредничеството на традиционния образ, от условностите на жанрове и технически" прийоми. И независимо че всяка творба на изкуството е с нещо автобиографична, всяко произведение на голя мото изкуство еи изповед, наблюдаваме как стремежът към по-пряко разкриване на идеите - предизвикан може би от конкуренцията на киното и телевизията - неминуемо води към пряко саморазкриване на твореца, към изразходване на повече енергия за самонаблюдение. Писателят днес изпитва все повече потребност да каже нещо за себе си, предварително да изясни намеренията и мотивите, които са го водели при написването на дадена творба. Често нарушава традиционната композиция и стилистика с множество реминисценции, с неочаквани лирични и философски отстъпления, с разсъждения върху току-що написаното. И ако някога всичко това е било изнасяно задължително „извън скоби", сега експозицията няма определено място - тя размества пластовете на цялата композиция. Обръщането към себе си става причина за раждането на един нов тип литература, където основен образ и главен герой е сам творецът. Разбира се, това е най-опростена схема на далече посложен и мащабен процес. Неговият механизъм включва още и засиленото учас тие на писателя в теоретическата разработка на художествено-естетическите проблеми. Творецът не иска да бъде само пасивен обект на наблюдение и анализ, от непретенциозните изказвания по повод собственото и чуждото творчество той стига до статии и цели изследвания върху изкуството.

За функция на литературата може да се говори в различни аспекти: за писателя литературната дейност е труд; в неговия живот функцията на литературата се различава в много отношения от тази в живота на читателя. Функцията, която изпълнява литературното произведение в биографията на един писател или читател, не е идентична с функцията, която то изпълнява по отношение на произведенията (от същия жанр или литературно направление) в литературния процес, нито пък с функцията, която произтича от начина, по който литературната творба се възприема и оценява от съвременниците и следващите поколения, което е резултат на идеологическата, естетическата и поетическата структура на ценностите, от която ще изхождат мащабите на критиката. При друг аспект на разглеждане вниманието може да се съсредоточи върху функциите на литературните методи, средства и техника при създаването на литературната творба или върху функциите на елементите и различните съставни части на едно произве дение в ансамбъла, който самото то е изградило в разнообразието на своята вътрешна структура. Ако погледнам на литературното произведение като на употребен езиков материал, на преден план ще излезе въпросът за стила и за функцията, която изпълняват текстът и неговите елементи в литературното произведение, както и въпросът - в какво отношение се намира литературно-художественият текст спрямо други текстове, например ежедневния, научния и т.н. Изброяването би могло да продължи. Фактически никакъв литературен проблем не може да се постави, при който функционалната гледна точка да не играе роля. Затова предмет на спорове в литературознанието не е това - дали функ ционалните методи на разглеждане изобщо са годни да разрешават литературнотеоретически и литературно-критически проблеми. Ако не експлицитно, то имплицитно функционалните взаимовръзки са стояли винаги в полезрението на Литературното изследване. Въпросът, по който се е спорило и продължава да се спори, е - на кои страни на литературното произведение, които допускат или изискват функционален начин на разглеждане, трябва да се даде преимущество? Докато при една идеалистическа интерпретация литературата заедно със своите създатели и реципиенти се е отдалечила от обективната и среда (обществото и неговото историческо развитие), то за историко-материалистическото Литературознание тъкмо тази връзка на литературата с обществото еот гене рално значение и тя интегрира в себе си всички останали взаимоотношения фактори, които играят някаква роля в литературата. В историко-материалистическата литературна теория вътрешнолитературните функционални отношения И 131 налагат въпроса - какво е отношението им към функцията, която литературата упражнява вътре в историческия развоен процес - следователно за функцията на литературата в развойния процес на обществото, за обществената функ ция на литературата, както ще обозначим този доминиращ аспект.

Тук няма да говорим за традиционните българо-руски връзки - проблем, който отдавна интересува не само българското, но и съветското литературознание. В случая става въпрос за присъствието на една българска тема в творчеството на редица руски писатели от XIX в. в секретните доклади на дипломати и др. Изследването на тоя въпрос открива възможност да се осветли един момент от собственото развитие на руската литература, да се определи оня относителен дял на въздействие, което тя търпи от обществено-историческата действителност на друга страна, частно - от Априлското въстание. Когато се говори за оценката на Априлското въстание като важно събитие не само в историята на българския народ, но и в решаването на тъй наречения Восточен вопрос в Югоизточна Европа през 1876-1877 г., трябва да се каже, че тази оценка е висока. Още известният наш историк и виден деец на българо-руската дружба проф. Марин Дринов, проследявайки ролята и значението на Иван С. Аксаков за формирането на Българското опълчение, изтъква, че Заветните български надежди в дяда Ивана" започват да се изпълняват едва „когато през пролетта на 1876 година се вдигна българското въстание..." И по-надолу уточнява: След въстанието 61 „войната за освобождението на България беше решена... Много показателно е, че между периодичните партийни издания, които оценяват високо Априлското въстание, се оказва Лениновата „Искра". През 1901 г. вестникът обнародва статията „България", чийто автор е българинът Н. Радивоев, член на берлинската група „Искра", както установява съветският историк А. Шнитман. В същност в статията са коментирани събития, станали у нас по случай 25-годишнината от Априлското въстание. Н. Радивоев открито бичува българската буржоазия, княз Фердинанд, министрите му, които напразно се опитват да превърнат юбилея в царски празник: C „Присъствието на княза и на другите представители на официалната власт в Панагюрище - това свещено място на бившата революционна борба - придаде нежелан характер на тър жеството: патриотични речи, военни паради, княжески тостове, банкети - ето какво се разигра тук в деня на юбилея. Затова пък в останалите градове на България юбилеят се отпразнува дължимата искреност и тържественост и имаше чисто народен характер." Не е пропуснато да се посочат кои са истинските наследници и продължители на делото на априлци. „Българската интелигенция - напомня авторът, - носителка на съвременни соц. -дем. идеали, приемаше на всякъде живо участие в празнуването и използуваше удобния случай да буди съзнанието на работническата класа. Възкресявайки в своите речи пред народа картините на няко гашната героична борба и образите на революционерите-борци за политическа свобода, тя подчертаваше съвременното икономическо робство на работническата класа и зовеше народа да се възползува от добитата политическа свобода за завоюване на икономическа свобода.

Когато се разгаря пожарът на Априлското въстание, потопено в кръв от османските поробители, съседна Гърция още не се е нарадвала на спечелената с много жертви свобода. Все още са живи поборниците за национално освобождение, а идеалите на Ригас Велестинлис, които сякаш намират ново превъплъщение в „Наредата" на Васил Левски - да се замени деспотскотиранската система с демократско народно управление, в което всички народности: българи, Турци, евреи, гърци и др. - да бъдат равноправни във всяко отношение - вълнуват ума и фантазията на вдъхновителите на революционната борба. Поражението на Априлското въс тание намира широк отклик всред гръцкия народ. Този отклик някак естествено се слива с мисълта за залятото в кръв голямо въстание на остров Крит, оставило светла диря с всенародния героизъм и всеотдайност с жертвоготовността в името на благородната идея за свобода. Много са причините, поради които въпросът за отражението на Априлското въстание в Гърция не е достатъчно широко разработен у нас - целините от гръцки архиви и документи не видели бял свят, невъзможността дълги години да се работи в библиотеките в Гърция, разпръс натите течения на вестници и списания, които трудно се намират и често са непълни, отноше нието на недоверие, насаждано продължително време след освобождението на България. В статията си „Априлското въстание и гръцката общественост Николай Тодоров очертава ня кои особено важни страни от политическата действителност в Гърция и отражението на Април ското въстание всред гръцката общественост. Разглеждайки задълбочено създалото се положение, авторът отбелязва: официалната политика, следвана от гръцките правителства, еда се задържи Гърция по възможност по-далеч от назряващия конфликт на Балканите. В случая гръцкото правителство изхожда от разбирането, усилено насаждано от английските политици управници, че националноосвободителното движение на славянските народи на Балканите, зад които стои Русия, е толкова опасно за гръцките великодържавнически планове, колкото и И за Османската империя. "2 Спирайки се на вестниците и списанията, които пряко вземат отношение към априлската спопея, К. Възвъзова-Каратеодорова споменава и няколко гръцки издания. Пред вид само на гръцките списания и вестници, отделили значително място на въстанието в България, смятам цифрата на вестниците и списанията, които отразяват въстанието, и броят на публикуваните статии и кореспонденции, посочени от Възвъзова, може да бъдат доста увеличени.

Априлското въстание през 1876 г. е резултат от един революционен процес, който се развива в България и всред емигрантските среди извън нея в началото на втората половина на XIX в. Организацията и размахът на това въстание показват на световната общественост, че българският народ е решен повече от всякога дотогава да извоюва свободата си и да изгради държава, достойна за неговите въжделения. Годините преди въстанието са изпълнени с напрегната революционна дейност както в страната, така и извън нея. Големите български революционери Раковски, Ботев, Левски, Каравелов и много други полагат огромни усилия за революционната подготовка на народа в страната и на българските емигранти, както и за информирането света за вековната неправда към българския народ. на Румънската общественост, всред която голям брой български емигранти развиват революционна дейност, познава тежкото състояние на българския народ както от тях самите и техните публикации, които излизат там, така и чрез румънската преса, която следи с интерес хода на събитията в България и изобщо в цялата Османска империя. За отбелязване е фактът, че преди априлските събития и особено през тяхното развитие Румънският народ оказва значителна подкрепа на българските емигрантски среди, които в румънските градове и села имат „възможност да изявят политическите си схващания и да играят рьководна роля в борбата на своя поробен народ 1. За това говорят честите протести на Високата порта до румънското правителство и исканията то да забрани дейността на българите. Като васална страна Румъния, за да успокои Високата порта, обещава да вземе най-строги мерки, но никога не ги въвежда в действие. И българските борци за свобода намират в крайдунавските градове и села благоприятна почва за революционна дейност, насочена срещу османското иго. Обявяването на Априлското въстание е нов повод за румънската общественост да изрази своята солидарност с вековния си съсед и приятел и да покаже на европейските сили, че е дошло време да бъде разрешен проблемът на балканските страни. Още по време на усилената подго товка на въстанието през 1875 г. вестник „Vocla Prachovei" от 16. Х публикува прокламация на Комитета на българските въстаници към народа с обръщението: „Скъпи български народе!" Прокламацията излиза по време на въстанията в Босна и Херцеговина и посочва, че всички съседни народи са въстанали да извоюват своите права. Като разкрива тежкото положение на народа, тя го призовава „да изпрати синовете си по бойните поля и да грабне оръжие в ръка". Същата година в. „Libertatea" в Браила публикува „Писмо на Гарибалди" до народа на Херцеговина и до потиснатите в Източна Европа“. След като се посочва, че турците няма какво да търсят в тази част на Европа, народите от Османската империя се призовават на борба за освобождение: „Ставайте, славни синове на Черна гора,... на България и Румъния. Вие всички имате една прекрасна история с вас са всички сърцати хора от цял свят.

Последната книжка за 1975 г. на английското тримесечно списание „Модърн ленгуич ривю" съдържа няколко статии, посве тени на проблеми на европейските литератури. Всред тях особен интерес предизвиква публикацията на К. Р. Айрланд, озаглавена „Аспекти на Цитера: Неорококо около смя ната на вековете". В нея авторът проследява някои характерни тенденции в европейската Литература от края на миналия и началото на нашия век. Както е известно, мнозина изсле дователи на този литературен период изтъкват съществуването на многообразни и противоречиви литературно-естетически концепции, художествени стилове, а също така и динамиката на литературните процеси през споменатия период. К. Р. Айрланд прави опит да обоснове една теза, според която масовото връщане към естетическите образ ци на рококо е било основен белег на литературното развитие в европейски мащаб през годините на прехода от ХІХ към ХХ в. Той се стреми да замени широко разпространената представа за доминиращи упадъчни тенденции в литературата около края на миналия век, съчетани с оригинално формотворчество, с представата за, общо взето, епигоналния характер на повечето тогавашни литераТурни творби. Още в началото на своята статия авторът изтъква, че години наред в литературоведчески изследвания не е бил правен опит за изясняване на свързаността на някои идейно-тематични и формално-художествени особе ности на литературни произведения от края на миналия век с естетическите концепции на рококо. А редица обстоятелства от културно-исторически характер по това време, пише К. Р. Айрланд, правят някои аспекти на тази свързаност очевидни. Авторът на статията смята за неоспорим факта, че около смяната на XIX и ХХ в. отличителна черта на всички видове изкуство е бил стре межът към декоративност и префиненост. Според него тогава е триумфирал сенсуализмът и са били съвсем явни уклонът към Феминизъм и поривите на оптимистично безгрижие. Преклонението на повечето творчески личности от споменатия период пред т. нар., късни култури," техният култ към формалната страна в изкуството безспорно осигурява привилегировано място на идейноестетическите концепции на рококо, т.е. на онзи стил, който най-ярко контрастира с индустриалните и пролетарските мотиви, с мрачните и песимистични тонове на тогава вече преодоления натурализъм. Едва ли ня кои лирически сбирки на Пол Верлен или пък творби на братята Гонкур са отбелязали повратен пункт, начало на нов стил в литературата от края на миналия век, пише авторът на статията. Голямото ново начало според него е свързано с преоткриването на рококо и обаятелните живописни табла на неговия най-бележит представител - френския художник Жан-Антоан Вато. Връщането към естетическите позиции на рококо, изтъква Айрланд, обаче не е резултат на внезапно, случайно откритие. То е един твърде продължителен процес, който може да бъде проследен почти през целия XVIII в. Анализирайки го, авторът на ста тията не пропуска да отбележи голямото вли яние, което са имали отделни личности в него - например меценати като английския крал Джордж IV и баварския - Лудвиг II, колекционерите - лорд Хертфолд и барон Ла Газ, художници като Менцел и Монтичели, поетите Банвил и Готие. Развитието към неорококо в изкуството през XIX в., пише Айрланд, е преминало през няколко етапа. Така например през 30-те и 40-те години то е било явно забележимо най-вече в изобразителното и декоративното изкуство, през 60-те години - в литературата, а през 70-те - в архитектурата. От особено значение за този процес на постепенно ориентиране на голяма част от европейското изкуство към идейния свят и формалните образци на рококо, според К. Р. Айрланд, е била 1884 г., когато се чествува двестагодишнината от рождението на Вато и през която Верлен се опитва да направи поетическо внушение, че това чествуване можело да бъде само последният галантен празник." Тъж ната ирония на Верлен, неговото отвръщане от пасторалните идилии и хвалебствените химни, повикът му към самоизолация и отърс ване от ентусиазма по въобръжаемо блаженст во са една реакция срещу сладостно упойвашия аромат на рококо.

Едва ли има друг деец от нашата културна и политическа история, за когото да е писано толкова, колкото за Христо Ботев. От първия му биограф и съвременник Захари Стоянов до днес литератори, езиковеди, историци, философи, библиографи, писатели, политици, военни специалисти, медици - едва ли е възможно да се изброят всички - са изслед вали една или друга страна на неговата житейска и творческа биография, за да имаме днес такава огромна ботевоведска литература, която трудно би могла да бъде библио- графирана в абсолютната и пълнота. Като прибавим към това и факта, че животът и делото на гениалния поет и революционер привличат вниманието и на много чужди учени, ще ни стане ясно пред какви огромни трудности се изправя съвременният био- граф и литературен тълкувател на Ботев. От една страна, ние притежаваме трудовете на Захари Стоянов, Георги Бакалов, Иван Хаджов, Михаил Димитров, Михаил Арнаудов, Александър Бурмов, Петър Динеков, Пантелей Зарев, Михаил Бъчваров и много други, някои от които имат характер на обобщителни и изчерпателни изследвания, а, от друга страна, за много факти от живота и творчеството на Ботев сведения липсват Или пък не съществува единство в мненията. Отговорността при поемането на една такава задача се подсилва в случая и от факта, че авторите разчитат не толкова на нови открития около Ботев, колкото на свое тълкуване на вече известните в науката неща. И още тук искам да изтъкна едно важно достойнство на изследването - изключително добросъвестната скрупульозност по отношение на изворите и предшествуващите изследвания и богатата аргументация на своите становища. За пръв път в нашата литература се явява така ерудиран труд за Ботев, придобиващ чертите и на една малка енциклопедия на ботевознанието. Използувано и уместно цитирано е всичко важно, направено досега, като в много случаи се прави анализ и на причините за съществуващите погрешни становища. Детайлното познаване на епохата и съществуващата литература дава възможност за убедителна интерпретация или ново осветление на фак тите. На пръв поглед съвременното ботевознание не е обогатено много откъм факти, но трудът на Унджиеви води до извода, че новооткритото разширява и уточнява пред ставата ни за редица съществени неща от жизнения път на поета. Така например ценната публикация на румънския учен Н. Чакир от преди няколко години разрешава в голяма степен убедително спора за рождената дата на Ботев. Намереният в архивите на румънското министерство на просветата важен Документ, свързан с учителствуването му в Измаил, дава възможност да се уточни датата 25. XII. 1847/6. I. 1848 г. (За засилване на убедителността на това становище допринася и щателният анализ, който авторите правят на досегашните мнения, удачното изтъкване на грешките в тях. Съвсем основателно се привежда тук и свидетелството на един забравен документ, неизползуван досега в дискусията за рождената година на Ботев - актът за раждане на Иванка Ботева. В този акт, издаден в Букурещ и подписан от Ботев като свидетел, се сочи, че той е на 29 години, а това подкрепя отново тезата за 1847 г.) Откритият от Н. Чакир документ осветлява и въпроса за образованието на Ботев. Оказва се вярно съобщението на Киро Тулешков, че той еследвал една година в Историко-филологическия факултет в Одеса. Н. Чакир помогна да се изяснят и редица обстоятелства във връзка с организацията на българското училище в Измаил. Важни сведения за одеския период на Ботев изнасят още И. 3. Стругацки, Н. Жечев и К. А. Поглубко. Става ясно, че във Втора одеска гимназия е имало и прогресивно настроени учители, като М. Шугуров, М. Онискевич, Г. Нейкирх и др., които не може да не са оказали положително въздействие върху младия калоферен, чиито духовни интереси са били вече сериозно стимулирани в семейството на будния възрожденски деец и учител Ботьо Петков и майката-певица. Използувайки тези факти, унджиеви с основание оспорват становището на Поглубко за преобладаването на елементи на субективно възприятие" в рязко отрицателните изказвания на младия Ботев за Втора гимназия".

Книгата на Е. Георгиев Литературознание с повече измерения" засяга методологически и методически въпроси на сравни телното литературознание. Тя се явява ре зултатно продължение на многогодишната дейност (теоретическа и практическа) на учения в тази област. Определено може да се каже, че в основата на настоящия труд стои аналогичната по своята проблематика книга „Общо и сравнително славянско лите ратурознание". Връзката с разработката на конкретния литературен материал е очевидна - в „Литературознание с повече из- мерения" авторът се опира предимно на сравнителните си студии из историята на Славянските литературни взаимоотношения, включени освен в Общо и сравнително славянско литературознание" и в книгата му „Български образи в славянските литера- тури." Естествено материалът е допълнен и изложен в аспект, съответствуващ на тео 174 ретическите задачи на новия труд. От литературоведска гледна точка най-вече теоретическата част представлява интерес, тъй като Формулира ролята и задачите на сравнителното литературознание, на процъфтяването на което на българска почва авторът е ревностен защитник. Освен това този раздел е своего рода теоретическо послание към междуна родната литературоведска мисъл, имаща отношение към проблемите на сравнителното литературознание, тъй като ратува за издигане на научното ниво и разширяване на изследователския обсег на тази научна дис циплина. Названието „Литературознание с повече измерения" за Е. Георгиев е синоним на общото и сравнително литературознание - термин, характеризиращ сравнителното литературознание като научна дисциплина, имаща за цел разкриване на общите закономерности на литературното развитие, на общия литературен процес в рамките на една между народна литературна общност. Под между народна литературна общност авторът разбира исторически обусловилото се единство на родствените литератури, зоналните литератури и световната литература. В уводната част на книгата и в първите две глави, озаглавени „Общото и сравнително литературо знание - литературознание с повече изме рения“ и „Общите литературни процеси са изложени съображенията на автора за предложената „реконструкция" в сравнителното изследване на литературните явления, посочени са задачите на общото и сравнително литературознание, неговият метод и изсле дователски сфери. „Към онова, с което се е занимавало досега сравнителното литературознание - пише Е. Георгиев, - тая дис циплина ще обхване литературното разви тие като общ процес, ще изучава процесите и явленията на националните литератури в тяхната съвкупност, ще установява типологичния релеф на литературното творче ство, ще въвлече в изследователската работа отражението на отношенията между народите в литературата и т. под. Не са ли това кардинални въпроси на литературознанието и на науката изобщо?" - с. 13. Развивайки съдържанието на общото и сравнително литературознание, Е. Георгиев се ръководи от стремежа за преодоляване на кризисното състояние на традиционната позитивистична компаративистика, търсеща само външните влияния. За тази си задача той използува теоретичните разработки на международни авторитети като Фр. Волман и В. М. Жирмунски.

Тази книга привлече вниманието още преди да бъде издадена в отделен том. Беше се появила само първата част в списание „, Звезда", а вече лагерите „за и против" поведоха спор по страниците на съветските периодични литературни издания. Естествено, подгот вяйки окончателния вариант за печат, Бурсов се съобрази с някои безспорни съвети, но това не се отрази на цялостната му концеп- ция, нито на своеобразната постройка на капиталното начинание. И ето творбата пред съда на читателите. „Умната книга, ако имаме пред вид лите- ратурознанието, е тази, която ни дава материал за размишления за човека и човешките отношения - преди всичко в наше време, дори и да е посветена на литературата от миналото" (с. 592) - такава е отправната позиция на критика за един нелек диалог с мислещия съвременен читател. И добавя: „От нас се изисква непрекъснато обновление на нашите литературни средства, иначе - тыпчем на едно място" (с. 594). Приемаме като форма на обновление и самото определение, което авторът дава за жанра на своята книга - роман-изследване“. Няма ли тук намек за двойнствеността“, играеща толкова отговорна роля в това, което ни предстои да прочетем. От една страна, „изследване" - област, неподатлива на интуитивността, област строга, раждаща се из морето на фактите, и, от друга - роман" - субективно човешко творение, огледало на личността и на нейния мироглед, творение, в което фактът нерядко е плод на инвенцията. Невероятно трудна е задачата на Бурсов - да намери ключ към вътрешния свят на Достоевски, на своя Достоевски, като първожрец да освети пътищата, по които от мисълта на личността се ражда художественото творчество. Невъзможно е да откриеш докрай абсолютната истина в такава деликатна област дори и затова, че твоето Аз се сблъсква с чужда вселена и в спор я опознава. Личният подход предполага подбор - необозрима е безкрайността, - а подборът - найпрекия, а може би и най-сложния път към обобщението. Бурсов преднамерено се отказва от биографичната последователност, той търси личността в нейните най-характерни и най-непроменливи проявления. Тежък и многопланов е този спор между Аз-а на писателя Достоевски и Аз-а на критика Бурсов, а на места и неравностоен. В своя „Трактат на безсмъртието", написан пред смъртното ложе на Мария Дмитриевна, съпругата на писателя, Достоевски пише: Маша лежи на масата. Ше се видя ли пак с 12 Литературна мисъл, кн. 3 Маша? Да обикнеш човека, както самия себе си, по Христовата заповед - е невъз можно. Аз-ът препятствува" (с. 163). Колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, с тези думи великолепно бихме могли да обясним взаимоотношенията Бурсов - Достоевски. Критикът опознава личността на писателя от позицията на своята неповторима индивидуалност и така се ражда усещането на читателя, така точно доловено в статията на съветския литературовел Ю. Селезньов, че книгата на Бурсов за Достоевски - това е „роман без любов" (вж. Ю. Селезнев, „Роман без любви", сп. Вопросы литературы, 1975, кн. 4). Заключението на Бурсов е дело не на добросъвестния изследовател, а на човека и това заключение е „Достоевски е опасен гений". Именно субективната страна на книгата ще се докосне до нас, до Аз-а на всеки от нас и ще породи съгласието или несъгласието със заключенията на автора. Към тази субективна страна трябва да споменем използуването на един факт и премълчаването на друг и най-вече - подбора на трите найнепроменливи (според Бурсов) проявления на личността на Достоевски: отношението към парите, непрактичността и над всичко: двойнствеността, която след прочитането на кни гата възприемаме (или отказваме да възприемеме) като определение на „достоевщина". Може би Бурсов не трябваще да лишава книгата от някои спорни или безспорни неверни твърдения на съвременници (Тургенев и др.), които съществуваха в журналния вариант и които биха могли да бъдат разгледани като „митологичен" поглед върху гениалната личност, като своеобразно проявление на нейното въздействие върху ду ховния свят на околните. И когато нерядко самият Бурсов дава ухо на тези твърдения, то това е свидетелство доколко „митологичното" дава отражение и върху неговата мисъл. За пример можем да дадем твърдението, че у Достоевски отсъствува жестът“. Наистина то е базирано на изявления на самия писател. И Бурсов, намирайки го най-близко до своята концепция за личността на твореца, го приема, без да потърси подкрепа всред тези свидетели, които не биха му я дали. Той не се съобразява с мемоарите на Ана Г. Достоевская, нито с многобройните свидетелства на роднини и познати, които с помощта на фактите доказват изключителното присъствие на жест". Та нима историята с рулетката би могла да се обясни само с жаж дата за милион“, та нима тя не е преди всич ко, жест“, предизвикателство към природата, към всяка рационалност.