Книжка-3

1982, Книжка 3 - Съдържание

По стара привичка сме свикнали хората на перото, на словото, на сравни- телно мирната пропаганда да наричаме просветители и будители и по този начин да им отреждаме едно по-задно място в националноосвободителните борби. Времето, целител на всички неправди и заблуди, вече внася своите корекции. Вече ние се докосваме и домогваме до идеята, че в градежа на нашето Възраждане всички са равноправни, всички са еднакво значими пред майката-отечество. А това ще рече, че редом до хайдутина на равна нога стои даскалът-просветител, книжовникът, насърчителят на всеобщата всенародна пробуда. Априлското въста ние, най-високият връх на националното ни себепостигане, бе подготвено с уси лията на всички, с усилията на цялото българско общество и най-вече на неговите духовни първенци. Изобилните примери в това отношение благородно коригират някогашните ни ограничени представи. А ако говорим за мъченичеството като за задължителен елемент на признанието, то мъченици са и Паисий, и Софро- ний, и Априлов, и Бозвели, и мнозина други, приподнесли пред олтара на отечеството своето най-драгоценно достояние - живота си. Една обнова, една бъдъщност се изгражда с всеобщи усилия. Делението и противопоставянето не говорят за историческа зрелост на мисленето, а и оскърбяват паметта на духовните наши бащи. Камбаната на историческата признателност понякога удря късно, понякога сравнително по-рано. Големите загуби не всякога се забелязват навреме. В това отношение Братя Миладинови могат да бъдат наречени щастливи, в съвсем условен план, разбира се; тяхната кончина разтърсва и покъртва българите, загубата е преголяма, мъченичеството им пресвято - за да не бъдат забелязани, да не бъде забелязано тяхното отсъствие от света. И нищо чудно в това - когато си отиват големи личности, личности, свързани съдбовно с нацията, нацията винаги осиротява.

Делото на Братя Миладинови - едни от първите апостоли на зараждащото се национално съзнание на българския народ - възбужда повече от век трайния интерес на много поколения изследователи. Величие в героичен живот и в трагич на смърт - сякаш националната съдба на народа ни през епохата на Възражда нето не познава други определения. Народната памет е съхранила образите на двамата братя в легенди. Днес от дистанцията на времето техният апостолски живот и ярката им патриотична и народокултурна дейност придобиват нови измерения, изпъкват в мащаби, многообхватни по дълбочина и общочовешко звучене. Многостранна е тяхната дейност - дългогодишна учителска съдба, борба за установяване на български език и надмогване на елинистичните стремежи, активно присъствие в обществено-политическия живот, поддържане контакти с видни руски учени и общественици и подхранване интереса им към българската история и култура, поетичното наследство на Константин Миладинов - с неголям обем, но дълбоко по чувство и художествено внушение. Свод на целия живот на Миладинови е сборникът „Български народни песни, собрани од братя Миладиновци, Димитрия и Константина и издани од Констан тина", излязъл в Загреб през 1861 г. и посветен на Йосиф Щросмайер. В него е отразена духовната култура на народа, в подбора на песните проличава верен естетически усет, задълбочено културноисторическо и поетическо вглеждане в песенното творчество, видено от Миладиновци като процес, отразяващ бита н духовното развитие на българина. В извънредно интересния предговор към сбор ника са разкрити социалните функции на народното творчество и е оставена за поколенията най-вярната му и вдъхновена оценка: „Народните песни са пока залька на степенот од умственото развитие од народот и огледало на неговиот живот. Народот в песни изливат чувствата си, в них увековечит животот му давнешните му подвиги, в них находвит душевна храна и развлечение, затова в жальба и радост, на сватба и хоро, на жетва и грозьебранье, на везаньев преданье, по поле и по гори щедро изливат песните, како од богат извор: за това можит да се речит, че народот йе секогашен и велик певец." Извор за изясняване житейската биография и апостолската съдба на двамата братя представят както животоописанията“ от техни съвременници, спомент, отзиви, разни документи, така и обширната им кореспонденция, значителна част от която е останала в турските архиви при арестуването им.

Понякога насаме с малкото томче стихове на онова непрежали мо момче, превърнато по волята на съдбата в пушечно месо, ми се иска да извикам за него тъй, както един философ беше казал за Вагнер: „Изобщо човек ли Дебелянов? Не е ли той една болест?" Бих добавила от себе си - неизле чима. И в постоянната й, едновременно мъчителна и сладостна треска, в която тъне възпаленото ти съзнание, се ниже върволица от картини и видения, преодолели времето и смъртта, заключени и спасени между черните, трептящи на белия лист букви. Понякога като отплата за будуването над страниците и тех ните тайни някое от виденията се отделя, приближава се мълчаливо и застава неподвижно и нямо като статуя, която моли да и бъде вдъхнат живот. Така се случи с „Гора". Винаги ме е омагьосвал плавният, необикновен ритъм на стихотворението, преливащата алитерация, странните, звучащи като заклинания думи, извадени като че ли от непознати дълбини на народната реч. Знаех го наизуст и понякога най-неочаквано то се стрелваше в главата ми, зазвучаваше за миг, просвистяваше като тънка зелена стрела и изчезваше, без да мога да видя накъде е отлетяла и каква посока ми е показала. Оставаше у мен само ведрият и свеж полъх на голямата Гора. Онази „кукичка", за която винаги се е закачвал погледът ми, е била именно тази главна буква „Г" в на чалото на Гората. Дразнеше любопитството ми и с острото си ченгелче човър каше съзнанието ми дълги часове. Не можех да повярвам нито че „Гора“ е от ония произведения на Дебелянов, , които не са свързани пряко с личните му преживявания“, нито пък да се задо воля с обяснението, че „след като нахвърля миража, след като ни въвлича в атмосферата на тази надреална гора, поетът остава заключен в собствената си субективна мечта". Още по-малко ме успокояваше мисълта, че в стихотворението „е въплътена идеята за абсолютното успокоение". На първо време се заех да установя кога е написано стихотворението. В последното издание на Дебеля новите стихове - двутомника от 1970 г. - се отбелязва, че „Гора" е написано през 1912 г. Това твърдение се основава на спомена на Николай Лилиев: ..... помня го през лятото на 1912 г., ... напусна с Гьонча Белев София и се оттегли при свой приятел лесничей в планината, отгдето изпращаше пър вите варианти на „Гора“, на „Да се завърнеш в бащината къща..." За жа лост обаче ще трябва да се признае, че точната и прецизна памет на Лилиев този път му е изневерила. Той - като никога! - е сбъркал годината.

Септемврийското въстание през 1923 г. предизвиква нови явления във всички сфери на българската художествена култура. „Може с пълно основание да се говори за септемврийска култура, обхващаща както явленията на изобразителното изкуство, така и театъра, киното, музиката, отразила въстанието в една или друга степен. "1 За изобразителното изкуство и литературата главен резултат от Септемврийското въстание се оказва новото съзнание на писателите и художниците за своя дълг пред народа, съчувствието към неговата трагична съдба, преодолява нето на индивидуалистическите възгледи, отказът от невмешателството на изкуството в политиката, отдалечаването от „чистото изкуство". Като скъсват връзките си с модернизма, художниците и писателите се обръщат към националната художествена традиция, към извора на народното творчество. Значителна част от българските художници и писатели произлизат от народната среда, живеят със стремежите и скърбите на народа. Ето защо в литерату рата и изкуството от този период „се наблюдава процес на сложни естетически сблъсквания, на нарастването на интереса... към народностно-психологическото тълкуване на българския свят Именно в това направление особено пълно се проявява взаимодействието на литературата и изкуството, еднакво насочващи се в търсенията си за изразяване на народопсихологията към националното минало, към всички видове на родно творчество. Струва ни се излишно преувеличено противопоставянето на литературата на изобразителното изкуство, прозвучало в предисловието към откритата през 1948 г. в София художествена изложба „Септември 1923", където на големия успех на литературата в отразяването на Септемврийското въстание се противопоставят „слабите и епизодични опити на отделни художници да го направят предмет на своя сюжет. Самото отражение на историческото събитие в сюжета не определя значимостта на онова ново, което възниква в изкуството под въздействието на историческото събитие. По-важно е друго: че Септемврийското въстание определя новата, обща за литературата и изкуството насоченост, измененията, определили художествения процес в България през 20-те години.

Един от широко зейналите, все още недорешени въпроси на нашата теа трално-драматургическа култура е въпросът за нейната органична развойност от лоното на народно-фолклорната култура. В тази област засега по-богати сме на общите постановки и предположения и твърде бедни във фактическите доказа телства. Диренията тук имат две възможни посоки. Първата е проследяване на движе нието от самите народно-фолклорни извори към техните по-късни новохудожествени трансформации. Втората е чрез анализ на вече готовите същински театралнодраматургически форми - тяхното структурно разлагане и съпоставяне с няко гашните народно-фолклорни структури. Този подход разполага с по-сигурна веще ствена база. Но среща съпротивата на повече предубеждения и утвърдено познание. В това е неговата трудност - но и неговата евристична сила. В началото на българския театър, оповестявайки неговото първо същинско представление (Шумен, 15 август 1856 г.), стои малката, съдена винаги крайно снизходително комедийка на Сава Доброплодни „Михал Мишкоед". В същото време обаче тъкмо тя е от най-жизнеспособните проявители на процесите на културна трансформация, които съпътствуват раждането на нашия възрожденски театър. Заедно с диалозите и ранните фарсове на Петко Славейков „Михал Мишкоед" е от произведенията на възрожденската ни драматургия, които в сравнително най-автентичен вид показват родственост с чувствено-мирогледната и сетивнообразната система на народно-фолклорната традиция по нашите земи- и в същото време правят опити да ги съвместят с признаците на едно по-късно, собствено художествено мислене и технология.

П. Р. Славейков е останал в историята на новата ни литература като забележителен поет, публицист и обществен деец. Но ред негови произведения имат отношение и към оформящата се белетристика. Той е един от активните преводачи на разкази, повести, романи. В литературнокритическата си статия Що е роман" той обосновава нуждата от този жанр у нас и дори определя насоката, по която би желал да се развива той, но сам не създава нито едно голямо епическо произведение. „Не се развива като белетрист. Неговите пости жения са в друга насока - в областта на мемоарната проза. 1 М. Арнаудов обя снява това със слабо епическо въображение... в същност тук се касае за един органически недостатък на таланта му, за бедна инвенция при по-сложни рактеристики и интриги"2. Или, формулирано по друг начин, Славейков е лирик по натура. Б. Пенев смята, че това личи в поемите му, които въпреки меренията на автора „съдържат повече лирически елементи, отколкото епически"3. такъв случай трябва да се приеме, че преводите не изискват епически лант, а ранното „Житие светаго Тодора Тирона" е възможно само благодаре сюжет B ние на предварително съществуващия сюжет, въпреки че и в светската белетристика. ханатаможе да се заеме Възможен е и друг подход, който да потърси обяснението в условията. Б. Пенев вижда в усилените темпове за работата и в обществените ангажи менти неподходящи условия за творческо разгръщане. Но има и нещо друго: всички възрожденски белетристи са чужди възпитаници и правят първите си опи ти в чужда среда, дори Каравелов, В. Попович, Жинзифов ги посвещават на руския читател. Изключения има и тук - Ил. Блъсков, който обаче прави първия си опит под силното въздействие и опеката на Войников, получил образованието си в Бебек, където, макар и опосредствувано, се е докоснал до европейската култура и естетическо съзнание. Ето как сам Блъсков представя творческия си процес при първата си повест: „Залових се за работа: аз писвах, Войников поправя.

Рядко един писател е отразил в произведенията си така всестранно атмосфе рата на родния си град, както Стефан Цвайг. Където и да отиде, въпреки голе мия си космополитизъм той не може да се откъсне от нея и дори в изгнание отново пресъздава духовния облик на Виена в автобиографичната си книга „Светът от вчера" - едно ново доказателство за дълбоката носталгия, която с всеки нов ден руши вътрешната му устойчивост и го тласка към фаталния край. И Роден на 28 ноември 1881 г. в столицата на Австроунгарската монархия, още като ученик той навлиза в оживения литературен живот и скоро неговото име се нарежда до имената на австрийските писатели Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Шницлер и други. Общата духовна атмосфера на града изгражда и неговата личност като поет и писател. Стефан Цвайг получава от епохата всичко, което тя може да му даде: знание, подтици, признание, слава материална обезпеченост. След като завършва във Виена и Берлин германистика и романистика с докторат и така се причастява с литературата и културата на двата големи западни народа, той предприема пътешествия в Северна Африка, Индия, Америка и Франция, но винаги се връща в своята Виена, която го привлича като магнит от всяка точка на земното кълбо. Към естествената привързаност към родния град се прибавя и приятелството с Фредерика Мария фон Винтерниц - едно приятелство, което му донася много радости, но едновременно представя първият трагичен възел в живота му. Омъжена твърде рано и майка на две момиченца, Фредерика живее разделена с мъжа си, без да е разведена. Тя привлича поета не толкова с одухотворената си красота и писателски одарена личност, колкото с това, което той не притежава: здраво жизнено чувство, силен дух, кален и самостоятелен характер, твърда решителност и практическа делови тост. За пръв път той се сблъсква с предразсъдъците на едно общество, отдавна надживени емоционално и практически от човека. Понеже е католичка, Фредерика не може да получи развод и така борбата с вкостенелите обществени норми, които сковават волята и свободата на личността, продължава близо осем години, докато се намери изход. Едва през 1919 г. поетът и Фредерика успяват да сключат под някаква форма брак в една съседна държава, но цялата тази борба подкопава силите му, още повече, че съвпада с Първата световна война, която той преживява като емигрант в Швейцария. Кървавите човешки жертви и безсмислието на войната го изправят пред нови морални и обществени проблеми и правят от него страстен защитник на мира и дружбата между народите.

Фьодор Михайлович Достоевски - изумителният майстор на словото, когото са нари чали болния гений", „мрачния гений", „ненадеждния гений" и който сам изповядва, че се вълнува от съдбата не на една десета", а на „девет десети" от човечеството, че търси цар ството на мисълта и светлината", вярвайки, че красотата ще спаси света - остава и до днес загадка, изпитание и предизвикателство към търсещия човешки дух... Едно представяне на писател от такъв ранг в ново издание не би могло да бъде обик новен библиографски факт. То е истинско прераждане на гениалния творец в нов културен контекст - и начало на друг диалог между него и хората на новото време. Новото двана десеттомно издание на събраните съчинения на Достоевски, подготвяно от издателство „Народна култура", бе добрият повод, от който тръгна разговорът с проф. Борис Иванович Бурсов (автор на встъпителната студия към изданието) - един крупен литературовед, чиято книга „Личността на Достоевски" претърпя две руски издания, предизвика оживени дискусии в съвет ския литературен печат, а сега се превежда и на български език. Не би могло да бъде иначе - диалогът с явлението Достоевски не може да започне без поглед към неговата личност. Защото тази личност е толкова сложна и многопластова, че мощното и излъчване прониква през всеки, който се докосне до необятните пространства на този творчески свят - мрачен като космоса и блестящ като мисълта на гения, онзи гений, който не намери общ език със своята епоха, но с когото всяка епоха ще търси общ език - нашата като че ли особено настойчиво... - Да, Достоевски сега е гений номер едно, що се отнася до интереса към него. Не искам да кажа, че той е над всички други гении, това въобще е трудно да се изме ри - характерът на неговото творчество е такъв, че в течение на почти цяло столетие към него има най-голям интерес - и у нас, и зад граница. Разбира се, бъл гарският читател ще получи в новото издание един по-цялостен, по-достоверен Достоевски, въпреки че да се преведе правилно Достоевски е много трудно - той е писател, трудно пре водим на който и да било език, но може би да се преведе на език, родствен с руския, е особено трудно. Много са сходните думи, но те невинаги означават едно и също, а и структурата на езика се отличава твърде съществено. Да кажем, „Записки из подполья" - това заглавие не може да се преведе достатъчно точно, на български то звучи като „За писки от подземието", което, разбира се, съвсем не е същото... То е психологическо, това заглавие, вече самото то говори за сложността на задачата, която си поставя Достоевски. Или друго съчинение - Подросток". Оказва се, че в българския език няма точно съответству ваща дума, романът се превежда като „Юноша". Това е твърде неточно. У Достоевски думата подросток" е многозначна и многосмислена - тя не само сочи възрастта на героя Аркадий Долгорукий, но насочва към неговия характер, към неговия ум, настроения, към неговото духовно и психологическо състояние. „Подросток" в руски език означава още неофор мил се човек, а юношата - това е вече оформен човек. „Юность" на Л. Толстой също се превежда като „Младост".

По какви пътища се върви в литературата - от официалното и външното към неподправеното, интимното, първичното? Как се прониква до човешката за душевност? И не е ли това истината за същността на изкуството? Интересен феномен: в развитието на писателя Камен Калчев има неколкократно двойствено изявяване, с очертаващо два етапа, два подстъпа, при запазена принципност и в единия, и в другия случай. Писателят сякаш търси себе си. Пише за революцията в героичен план, в строги, сурови рамки. Самият той се изправя пред нас сякаш е с маска, мъчи се да изглежда ледено-твърд в революционните си принципи, мъчи се да превръща душевността си в стомана. След години - различен подстъп, с интимност на тона, с хумористични нюанси, с иронизиране и пародиране. Маската е отхвърлена. Писателят е пределно искрен, той се явява пред нас чист и човечен. Не иска вече да бъде монументален и вечен... Иска да бъде сърдечен... Още през 1949 г. Калчев написа документалния роман за Георги Димитров „Син на работническата класа". И тук на преден план е героичното, строгите линии изпъкват, внушителното преобладава. Ясно е - така трябва да се пише за героя от Лайпциг! Но само така ли? Двадесет години по-късно - малко подруг подстъп: повестта „Разминаване". Тук героят вече е по-различен - а едновременно си остава същият. Виждаме го, че е и като нас, като всеки обикновен човек, който може да се увлича, да страда, да се поддава на илюзии. Подобни два етапа има и в прозата, посветена на строителството: отначало едри мащаби, силни амбиции, монументалност; след това - микроописания, навлизане в скритите подбуди, в светая светих" на душевността. Не е ли в същност това и пътят на съвременната ни литература изобщо? Тя трябваше да утвърди нови ценности, нови скрижали, да освети подвига, да прослави величието. И тя се насочи към същностното на тази задача, към „контурите“, към хоризонтите. Това беше необходимо - дори и без догматичните изисквания, и без дисциплината и самодисциплината. Мнозина от писателите, които днес са в зряла възраст, в първите години след Девети септември в същност бяха млади, бяха „ толкоз млади" - но ние едва сега съзнаваме това. Може би и те едва сега го съзнават. А навярно тогава им се е искало да изглеждат корави и непреклонни като истински революционери, като „огнени" творци. Към винаги явяващата се творческа маска се прибавя и друга, допълнителна - наложена от съзнанието, от мирогледа, от разбирането за историческия момент. И колко много неща трябва да потиснат в себе си тези млади, но преждевременно узрели писатели, за да се преобразят!

Когато се опитваме да обхванем творческия път на Добри Жотев и да го рам кираме в една мисъл, непреклонно се налага следната - жизнената и идейната биография иззижда сградата на неговото творчество, т. е. негов творчески катализатор е преживяното вътрешно убеждение. Оттук и пълното сливане на чертите на твореца с образа на съвременността. Единство е думата, която поставяме и след знака на равенство, като сумираме житейската и идейната позиция. Нея за щищава Жотев непрестанно в реалните си дни - и като ученик, и като политзатворник, и като партизанин. След победата на Девети септември отново това единство, вече като писател, го води из ширинето на съвременността - към нуждата да дореализира победата чрез създаване и укрепване на социалистическа нрав ственост. Цялото творчество на Добри Жотев е великолепен пример за историческия път на едно обществено дело. Нека не звучи като изсилена метафора мисълта ми, че ако историците на бъдещето нямат никакви документи за нашето време, а само книгите на Жотев, те спокойно и уверено ще могат да разчетат" движен исто на един нов тип психология. Творбите му стрелят точно там, където тряб ва, и се радват на този, който заслужава. Да, единство на две биографии, сливане между мисията на твореца и мисията на една политическа идея. И все пак това творчество е разделено в две основни успоредни линии, които имат общо начало и обща цел. Става дума за лирика и сатирика Добри Жотев. Кои са тематичните посоки на първия? И защо най-напред се отправяме към него? Какви са индивидуалните стилистични белези на тази лирика? Кон са нейните идейни изводи? Защо по-късно Жотев навлезе в многоходовите кори дори" на сатирата? Други ли са там темите му? От кой изход" поиска той да излезе? Какво отличава неговия лирически герой от този например на Марко Ганчев? Разказите му само портрет" на едно време ли са? Много въпроси въз никват. Ако отговоря поне на горните, ще съм удовлетворен. Отправяме се най-напред към лирика Добри Жотев не само защото такова е творческото му начало, а и защото то е постоянната линия в неговото развитие. Започваме с лирика, защото той е подал ръка на сатирика. Защото чувството на обич го довежда до чувството на гняв и сарказъм. Започваме с лиричното начало, защото всяко творческо начало е любов. Жажда" е първата книга на Добри Жотев. Тя е изпълнена с обич и себеот даване към родината и комунистическата идея. Тя е изцяло в онази битка, която решава формулата - силно да любиш и мразиш", завещана ни от най-големия поетичен воин на България. Тя е в борбата за социална справедливост.

Димчо Дебелянов се ражда в Копривщица, в семейството на абаджия, в първото десетиле тие след подписването на Санстефанския мирен договор. Градът и хората му живеят със спомените за минало величие и слава и носят бремето на новите обществено-политически и икономически промени. Връщайки се с тъга към малкото градче, скътано в прегръдките на същинска Средна гора, Каравелов в своите „Българи от старо време" с присъщата му ерудиция, вплетена в поетически размисли, ще направи най-верния извод за оня цъфтеж на родния си град, който му отреди първенството през Възраждането: „В Коприщица няма плодовита земя - само камъни, пясък и глина; но, както се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва Коприщица е едно от най-живите и най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи тру дове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънлива азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд и създала е из тях деятелни промишленици и много полезни мислители. "2 А цъфтежът на Копривщица са 40-те 60-те години на XIX в. Джелепи и бегликчии разнасят славата и из цялата многоезична империя, строят богати двукатни домове, чешми, мостове, училища, стават ктитори, а върху надгробните си плочи от бял мрамор оставят завет: „Ако поминеш добродетелно; ако помогнеш за общото добро; ако покажеш любов към брата си, към своя народ, отечество, ще добиеш вечна слава и блаженство. " Развитието на скотовъдството през XIX в. довежда до развитието на широка основа на домашна индустрия и търговия с нейните произведения. След джелепите и бегликчиите идват абаджиите, носители на демократичен дух. Абаджиите с техния труден занаят по хиляда бода пара" съставляват след 1830 г. най-многобройният еснаф, откликвал на всяко народополезно дело, сам издържал от 1850 до 1859 г. Девическото училище. Към този еснаф принадлежи и родът дебелянци. за От ранна пролет до началото на есента в абаджийските дюкяни се е изработвала стоката, разпродавана из пазарите на Одринско, Беломорието, Цариград, Цариградско и Мала Азия. Жените предели вълната, а от преждата плетели гайтани и чорапи, тъчели шаяци, демии, черги и кебета. Наесен мъжете откарвали и разпродавали стоката, която обикновено те сами изработвали с помощта на калфи и чираци, чийто брой се определял от състоянието им, и тази, която в дългите зимни нощи жените изработвали сами. В 1870 г. от Копривщица се изнасяли 250 000 оки абаджийска стока и около 20 000 дузини чорапи.

Позната истина е, че Вазовото стихотворение „Векът е картина на противоречията, лице мерието и хищничеството на западноевропейската цивилизация и че в него Вазов се е издигнал до измеренията на Ботевия патос, до изобличителните обобщения на неговата публицистика. Странното е, че учен като Петър Христофоров, поставил си задача да изследва ранните влияния" в творчеството на народния поет, съвсем е пренебрегнал въздействието на Ботевите идеи и об рази в това стихотворение, въпреки че го е определил като един от съществените извори на не говото вдъхновение "2. А румънският учен Валентин Гр. Келару, със сериозни приноси върху въз действието на румънската драматургия в творчеството на Добри Войников, както и на румънската литература и публицистика при оформянето на българския литературен и публицистичен език през Възраждането в Румъния, в свой труд, посветен на това въздействие в езика и творчеството на Вазов, не е взел под внимание идейно-тематичното развитие на българската възрожденска поезия, в което Вазов органически се включва. Затова, въпреки че и двамата са посочили пет френски и два румънски извора, от които Вазов бил черпил аргументи, за да напише обвинителната си реч против циничните принципи на източната политика на западноевропейските велики сили, техните обоснования не са убедителни. Защото са пренебрегнали най-важните, най-съществените извори - българските. И са пропуснали най-явния румънски извор. Христо Ботев вдъхнови народа си за революционна борба и изгоря в нея, за да осъществи заветната си мечта. Но нашата поезия не осиротя..,Непосредствено до автора на „Хаджи Дими тър" се възправя мощната фигура на Иван Вазов. 4 Априлското въстание направи свой марш Вазовата песен „На бой". Невзел участие във въстанието, избягал от невъстаналия роден град, Вазов запява в Букурещ революционните песни на въстанието. Още в „Свобода или смърт" той поставя трагичния въпрос за отношението на европейските велики сили към освобождението на българския народ от османско иго. Бездушието на Европа, решила да запази статуквото, целостта на империята и мира на Балканите и коятото хладнокръвно гледа как се избива един християнски народ, е изобличено в седма и осма строфа. Първата Вазова сбирка се нарича „Пряпорец и гусла". Пряпорецът на революцията изгаря в пожарите и кланетата в Средногорието, Остава гуслата, с която станалият оттогава народен поет Вазов изплаква мъките на един израснал за свобода народ. И все повече в стиховете му се появяват укори против европейското покрови телство на отживялата и жестока османска държава, както и трогателни сцени за мъченичеството на цял народ („Политика“, „Към Европа“, „Дизраели“, „Триумфът на турчина“, „На гуслата ми"). Той ги препечатва от „Пряпорец и гусла" заедно с „Радецки" във втората си сбирка „Тъгите на България", за да ги обедини в тозиз борчески цикъл, зов към съвестта на Европа. А темата за непосилните мъки, още по-жестоки при зверските репресии, е подхваната в нови стихотворения от бъдещата сбирка „Тъгите на България": Жалбите на майките“, „Горко, пилци, вам“, „На леди Страндфорд", за да намери своя най-пълноценен емоционален, идеен и художествен израз във „Векът".

В рецензираната книжка привлича вниманието изследването на Фолкер Левин от университета в Леверкузен „Михаил Булгаков и Лев Толстой. Принос към рецепционната история на „Война и мир". Авторът е известен специалист по творче ството на Булгаков. Публикувал е редица студии върху него и монографията, Гротескното в прозата на Михаил Булгаков" (1975). Фолкер Левин посочва, че досега епроучено само отношението на Булгаков към един руски класик, а именно към Гогол. Почти незасег ната е останала връзката на писателя с Пушкин, а особено отношението на Булгаков към Достоевски, чието влияние се долавя твърде ясно в романа „Майсторът и Маргарита". Но от особено значение за разбирането на Михаил Булгаков е отношението му към творчеството на Лев Толстой и по-специално към романа „Война и мир", изтъква авторът. Това отношение се характеризира с дълбока любов и уважение към националната литературна традиция. В своите спомени за Булгаков. включени в книгата „Необикновени събесед ници" (М., 1968), Е. Миндлин описва една литературна вечер, на която са били обсъждани разкази на млади писатели от Харков. След като някакъв критик ги разхвалява с патетични общи изрази, Булгаков пожелава да прочете една страница от обсъжданите разкази. С прочувствен глас той поднася любовната история на двамата млади Ваня и Таня, които са се уединили насаме в храстите. Но те не си разменят любовни клетви, а възбудено бесед ват за световната революция. Когато Ваня помолва Таня да му изпее някоя песен, тя тихо затананиква „Интернационалът“. Е. Миндлин си спомня, че след като Булгаков прочита тази страница и цялата зала избухва в смях, той започва да говори за значението на Толстой за съвременната литература: „След Толстой човек не може да се занимава с литературна дейност така, сякаш Толстой никога не е съществувал... Обстоя телството,че съществува явлението Лев Николаевич Толстой, задължава всеки руски писа тел след него да се отнася към себе си с безпощадна критика. А също и към другите“ - казва Булгаков. 138 Първото произведение на Булгаков, което ясно проличава влиянието нана Толстой е според автора на изследването романы „Бяла гвардия". (Този роман заедно със писки на младия лекар", "Животът на госпо дин дьо Молиер" и "Театрален роман" бе публикуван през 1966 г. в Москва в един том „Избрана проза" на Михаил Булгаков). Както във „Война и мир", така и в „Бяла гвардия сюжетът е съсредоточен върху съдбата на едно семейство във време на съдбоноси бурни събития, отбелязва авторът. Също ты голям е броят на действуващите лица в творбата, като се започне от представители на най-долните социални слоеве и се стигне до личности, които определят хода на исто рията. Тъкмо това обстоятелство придава на романа на Булгаков толстоевска епична ши рота. Общото тук е и успоредното развитие на изображенията, отнасящи се до военните действия и до личния живот на героите. Един ствено историко-философските разсъждения на Толстой липсват при Булгаков. Това съответствие в макроструктурата на двата романа е било забелязано още от с временната на произведението критика. (Ча сти от „Бяла гвардия" са публикувани през 1925 г. в сп. „Россия".) През 1925 г. в москов ското издателство „Недра" излиза сборни с фантастични и сатирични разкази на Булга ков под заглавие „Дяволиада". Тогава М Волошин се обръща с възторжено писмо издателя Н. Ангарски, където между другото казва: „Много съжалявам, че не взехте реш ние да публикувате „Бяла гвардия", особено след като прочетох откъси от романа в сп „Россия". Нещата проличават по-ясно, когато текстът е напечатан. И при второто четено тази творба ми изглежда значителна и ориги нална; като първо произведение на начинаеш писател тя може да се сравни само с дебютите на Достоевски и Толстой."

Когато взех в ръце книгата на Димитър Кирков, тя не бе вече съвсем нова за мене. Бях чел отделните анализи за романите на Генчо Стоев „Цената на златото“ и „Завръ щане, за новелата на Дико Фучеджиев „Дървото на греха" и за повестта на Павел Вежинов „Бариерата", които предварително се поя виха по страниците на столичните литературни списания. Бях споделил с колеги, пък и с автора силното въздействие на тези майсторски написани литературоведски текстове. Толкова по-голям оставаше интересът ми към начина, по който те са свързани в книгата, към авторовата концепция, която очаквах да открия в обобщителна статия. Още преди година Кирков ми беше загатнал за някакво свое оригинално решение, но все пак композицията на книгата ме изненада, дори в известен смисъл ме завари неподгот вен. Толкова сме привикнали към стандартното изложение на теоретичните статии, че когато открием нестандартно по форма извеж дане на критическите идеи, в първия момент като че ли изпитваме съпротивление. Възмож ни и необходими ли са тези диалози между автора на анализите и неговия изобретателен опонент инж. Б. С. - питах се аз, - и още, не олекотяват ли те научната стойност на книгата, не разрушават ли концентрацията на мислите ни? Наистина опасността от злополучен резул тат при подобен експеримент е огромна, но Димитър Кирков решително е спечелил. Именно благодарение на спойката между анализите и диалозите той е успял да създаде забележителна литературоведска книга с висо ка научна и продължавам мисълта си без колебание - художествена стойност. И така критикът полага на бюрото си три свои любими книги, при това книги с неоспорим принос в националния литературен процес, и започва следствие". Да, нека не се боим от съдебния термин, анализът е истинско следствие, при което разпръснатите факти трябва да се подредят и да се открие скритият им за простото око смисъл, тайният им език. за да излязат наяве механизмите на деянието", за да се изследват подбудите на извърши теля и да се реставрират тъмните ъгли в картината, която да засвети с автентичен блясък. 142 Знаем колко пагубно за крайния резултат е „дирижираното следствие", когато предубеде ният следовател наглася фактите спрямо своята презумпция, но пък известна ни е и благотворната роля на интуицията на профе сионалиста. При анализа действуват същите закони: колкото катастрофална би била идея та критикът да доказва предварително формулираната си теза, толкова благотворно ще е доверието в интуитивното усещане. Интелектуалният подтик не е достатъчен, за да се захванеш с анализ на литературна творба - както въобще при допира с изку ството и тук уравновесяването между интелектуалното и емоционалното начало е първостепенно изискване. Автора на творбата, коя то се заемаш да изследваш, трябва вече да чувствуваш като свой духовен спътник, като съприказчик. Неговите идеи властно трябва да са заели мястото си в твоя емоционален и духовен свят и да се езавързал диалог, в който ти да отстояваш и да решаваш свои първостепенни екзистенциални проблеми. За щото какъв е смисълът иначе да търсиш в текста абстрактни идеи, с които нищо да не те свързва, защо ти е детайлното разкриване на образите на герои, чиято нравствена и идейна позиция ти е безразлична. Анализът на литературната творба се превръща в изпо вед на твореца, който открива своите и на ближните си мъчителни въпроси, пренесени в изведената с блясък художествена идея.

Напоследък все повече нараства интере сът на литературознанието ни към личността и творчеството на Никола Вапцаров. Появи ха се значителен брой изследвания, посветени на големия български поет-комунист, поет огняроинтелигент, както сполучливо го на рече Петко Тотев. След сборника „Никола Вапцаров. Нови изследвания" (1970) бяха пу бликувани отделни книги за поета, излезе и „Летопис на Н. Вапцаров", подготвен от Б. Вапцарова. Обработено и предадено за печат е и ръкописното наследство на поета, с което ще бъде завършен един дългогодишен и плодотворен етап от вапцарововедението. През този етап марксическото ни литературознание показа своите широки възмож ности, наличието на разнообразни подходи при оценката на едно неголямо, но изключително по своето значение творческо дело. Това дело е пресечна точка в националната ни поезия, непосредствен резултат от развитието и, както и от постиженията на пролетарските ни поети-комунисти от 30-те години. Техен приемник и най-ярък представител стана именно Н. Вапцаров. Нещо повече, в между народен план неговата поезия все повече се разглежда като синоним на творчество, съз давано в името на човечността, в името на прогреса, на победата на доброто над злото. Признанията на такива поети като Пол Елюар, Салваторе Куазимодо, Рафаел Алберти, Ни колас Гилен и др. са признания и за нашата поезия. Те утвърждават и издигат нейния авторитет. Както бе казал С. Куазимодо по повод издаването на сбирка с Вапцарови сти хове в Италия, една нация навлиза в друга с тежината на собствената си култура". С поезията на Вапцаров ние израснахме в очите на света.

Увод в архитекста" на Жерар Жьонет е теоретично съчинение за жанровете, за историята на възгледите за жанровете и за един особен момент в тази история, написано с полемическа жар и артистична инвенция. За какво става дума? Авторът нарича този момент ретроспективната заблуда" и тя се състои в сляпото приписване на Платон и на Аристотел на известната жанрова триада - лирика, епос, драма. Запознат отлично със своя предмет, Жьонет вижда, че съвременните поетически теории - предромантически, романтически и следромантически - и той ци тира ред имена - Уорън, Нортръп Фрай, Филип Льожьон, Робърт Сколз, Елен Сиксус, Цветан Тодоров, дори Бахтин- не забеляз ват отсъствието на лирическите жанрове в разсъжденията на Платон и Аристотел. Този неверен прочит на древните, съзнателен или несъзнателен, става причината да се създаде по думите на Жьонет един възел от неясноти, смесвания и замествания, който той се опитва да развърже на страниците на книгата си. За целта той се връща към изворите с традиционния въпрос: какво в същност се казали Платон и Аристотел? Преди всичко в своето членение на литературното поле те не включват лирическите форми, а съзнателно ги изключват, съзнателно ги подценяват поради два различ ин вида съображения. Първите се отнасят до съдържанието на произведенията (logos), което не трябва да показва недостатъците на хората и най-вече на боговете и героите, а вторите - до начина на изображение (lexis), който тряб ва да бъде разказ. Всичко това е добре познато на специалистите - това са мотивите на Пла тон за изгонване на поетите от републиката, формулирани в третата книга на „Републи ката именно - и това, което трябва да се подчертае, е великолепният анализ на Жьонет на казаното от класиците, подробното проследяване на промените в схващанията на единия и другия, отразено в конкретните термини. Основният принцип на членение у Плотон и все още у Аристотел е енонсиативният модус, т. е. начинът на изказване, говорното поведение. На едно място говори поетът, на друго неговата реч се редува с тази на персонажите, на трето - говорят само пер150 сонажите. Романтическото и следромантическото членение разглеждат лирическото, епи ческото и драматическото като жанрове в традиционния смисъл на думата, чието опре деление неизбежно съдържа тематичен еле мент. Според Жьонет тематичното определе ние на ретроспективната заблуда" е смесване на модуси и жанрове. Модусите са говорно или езиково поведение или отношение, което всеки говорещ или пишещ трябва съзнателно или несъзнателно да избере, те са речеви ре гистри, те са по-скоро лингвистични или прагматически категории, те са по-близо до онова, което редица автори (Гьоте например) наричат естествени форми. Жанровете, онова, което Диомед е наричал на латински species, са чисто художествени или естетически категории. Жьонет пояснява схващането си за две равнища на литературата - естетическо, или художествено, което я приобщава към другите изкуства, и езиково, което я свързва с други типове реч. Тази привилегия за естественост се пада по право само на модулното деление на древните - чисто повествование /смесено повествование/, драматическо подражание, твърди Жьонет, а редица автори-романтици я прехвърлят върху триадата лирика /епос драма, чиито съставки са за тях свръхжанрове или някакви идеални или природно дадени типове. За Жьонет няма свръхжанрове, които въпреки жанровата си определеност да са ли шени от историческа определеност. За него има модуси, например разказа, повествованието, и има жанрове, например романа. Връзката между тези два параметра на лите ратурното поле е връзка или отношение на двойно включване, т. е. на взаимно пресичане, дадена в „Поетиката" на Аристотел и илюстрирана от Жьонет в една таблица, чиято абсциса носи модалните категории драматическо или повествователно, а ординатата категорията на обекта, на който поетът подражава - висок и нисък обект на под ражание. Трагедията, епопеята, комедията и пародията, които изпълват четирите квадратчета, са характеризирани едновременно от двете категории.

От 3 до 6 ноември 1981 г. красивият ита лиански град Сполето, известен със своите антични и средновековни старини, с Фестивала на двата свята" и научните седмици, провеждани ежегодно от 1952 г. насам, бе под знака на България и нейния 1300-годишен юбилей. Авторитетният Италиански център за проучвания върху Средновековието, чието седалище е в Сполето,посвети своя VIII между народен конгрес на една обширна и будеща голям интерес тема: „Българската култура през балканското Средновековие - между европей ския Изток и Запад". Организиран от Центъра за средновековни проучвания и сътрудниче ство с Българската академия на науките ипод патронажа на Министерството на външните работи, Министерството на културата и На ционалния съвет за научни изследвания на Италия, конгресът бе посветен на 1300-годиш нината от основаването на българската дър жава. Още в проспекта за конгреса бе отбелязано голямото значение на този юбилей и бе изтъкната ролята, която средновековна Бъл гария е играла в историята и културата на Европа. Замислен не като парадно юбилейно мероприятие, а като сериозна и задълбочена научна среща, конгресът събра изявени уче ни - представители на три поколения - от Италия и България, от Австрия, Белгия, Пол151 ша, САЩ и Холандия. Изнесени бяха 24 доклада, третиращи различни страни на поставе ната проблематика в хронологически диапазон IX-XVII в. Откривайки конгреса, именитият италиански учен проф. А. Мансели - директор на Центъра, произнесе съдържателно и топло слово за историческите връзки между Италия и България, като специално изтъкна мястото на българската култура в европейската цивилизация. Участниците в конгреса бяха приветствувани от официални предста вители на администрацията на провинция Умбрия и град Сполето и от българския посланик в Италия Венелин Коцев, който изтъкна голя мата историческа мисия на учените за опазване и укрепване на мира в света, за опознаване и сближаване на народите. Проф. Г. Димов прочете посланието на Председателя на БАН акад. Ангел Балевски до конгреса, което бе изслушано с голямо внимание от участниците и от гостите - официални лица, студентислависти от италианските университети, представители на местната културна общественост. Научната програма на конгреса включваше доклади, посветени на различни периоди от историята и културата на средновековна Бъл гария в отношенията и с Изтока и Запада. Невъзможно е всички те да бъдат представени Тук с необходимата пълнота - това ще стори подготвеният от Центъра в Сполето том. В настоящата информация повече внимание се отделя на докладите с литературоведски характер, а на останалите се посочва темата, за да се получи една по-пълна представа за значимостта и разнообразието на засегнатите проблеми.