Книжка-8

1981, Книжка 8 - Съдържание

Тази година нашият народ чествува големи исторически годишнини, които ни изпълваха с гордост и ни дадоха възможност да почувствуваме още по-дълбоко величието на народната ни съдбовност. Той с вълнение следеше и участвуваше в подготовката и провеждането на току-що завършилия Дванадесети конгрес на Българската комунистическа партия и сега с всичките си градивни сили работи за реализиране на неговите решения в живота. С не по-малко вълнение той се готви да посрещне и една друга годишнина, която го изпълва с размисъл и признателност - седемдесет годишнината на своя пръв партиен и държавен ръководител др. Тодор Живков. Защото вече четвърт столетие др. Живков с голям размах и творческо проникновение ръководи страната ни по пътя на социализма, чертае по-близките или по-далечните задачи в усилията ни за изграждане на социалистическото общество. Дълголетният жизнен път на Генералния секретар на БКП и Председател на Държавния съвет на НРБ е посветен на епичните борби на народа ни за осъществяване на великите завети на Д. Благоев и Г. Димитров, на безсмъртните идеи на марксизма-ленинизма, на светлите пориви на човека за пълнокръвен обществено и духовно осмислен живот. B Прегърнал още от младини тези животворни идеи, др. Т. Живков се калява огъня на кървавите схватки с фашизма в навечерието на народната победа, за да се утвърди като един от ръководителите на партизанското движение, на въоръжената съпротива срещу монархо-фашизма. Още в първите дни на народната власт партията му поверява най-отговорни постове, където той работи присъщата му енергия и разбиране повелите на момента. Но истинските си качества на голям партиен ръководител той проявява, когато застава начело на партията, и то в един от най-трудните моменти на социалистическото ни развитие. C Както е известно, в светлината на решенията и духа на ХХ конгрес на КПСС у нас се проведе през 1956 г. историческият Априлски пленум на ЦК на БКП. Именно при подготовката и провеждането на този пленум, който бележи нов етап в развитието на страната ни по пътя на социалистическото строителство, др. Т. Живков се утвърди като безспорен партиен ръководител с неоспорими организационни способности и творчески марксистко-ленински подход при решаване на сложните и многообразни задачи, които стояха пред народа ни, както и пред комунистическото движение изобщо. Отсега нататък именно той ще се изявява като ръководител от нов ленински тип, който с голям размах и комунистическа принципност ще работи за осъществяване на тактическите и стратегическите задачи на партията, ще се утвърди като теоретик и практик на понататъшното партийно и държавно строителство. Името на др. Т. Живков завинаги ще остане свързано с историческите реше ния на Априлския пленум - начертал пътища за извеждане на страната ни на най-предните редици на съвременната социалистическа общност.

В поредицата крупни научни прояви, посветени на 1300-годишнината от основаването на българската държава, централно място заема Първият международен конгрес по българистика, състоял се в София от 23 май до 3 юни т. г. Огромното значение на този първи и засега единствен по рода си научен форум тепърва ще се очертава в истинските си мащаби; ролята му като мощен тласък за развитието на българистиката в същината и на комплекс от научни дисциплини, насочени към всестранно изучаване на историята и културата на България както в относително самостоен план, така и в контекста на световния историко-културен процес, занапред ще дава нови плодове. Но още сега можем уверено да кажем, че Първият международен конгрес по българистика бе не само респектиращо събитие в културния ни живот, не само богат на ценни приноси научен форум, а и израз на световното признание за ролята на България в историята и днешния ден на човечеството, за приноса и в общочовешкия културен фонд. Дори сухите цифри могат да дадат ясна представа за мащабите на Първия международен конгрес по българистика - достатъчно е да споменем, че в работата му взеха участие над деветстотин делегати от България и още около 50 страни от всички континенти; че в седемте работни дни на конгреса на пленарните заседания, разискванията в седемте секции, четирите симпозиума и трите кръгли маси бяха изнесени близо хиляда доклада и научни съобщения... Но разбира се, колкото и впечатляващи да са тези цифри, те не могат да покажат онова богатство от нови идеи, концепции, гледни точки и пр., което в същност е гаранция за по-нататъшното възходящо развитие на българистиката като поле за все по-тясно научно и културно сътрудничество, насочено към духовно извисяване в името на всечовешкия прогрес. В своето приветствие към участниците в Първия международен конгрес по българистика др. Тодор Живков, под чийто патронаж се проведе конгресът, подчерта: „Няма никакво съмнение, че конгресът ще обогати с нови идеи българистиката, ще даде нов тласък на нейното по-нататъшно развитие. Няма никакво съмнение, че неговият отзвук ще стигне до всички краища на света, където има хора, които по достойнство ценят българската история и приноса на българския народ в развитието на съвременната цивилизация. Вчера вие бяхте свидетели на уникалния наш национален празник - празника на българските и всеславянски първоучители Кирил и Методий и на всички техни ученици и следовници през вековете, празник на българската просвета и култура и на славянската писменост. Нека ни бъде позволено да пожелаем на всички народи по планетата тъкмо такива празници, през които се манифестира с портрети на просветители и кни жовници, писатели и мислители.

Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.

Да проникнем в поетическия свят на Бленика това значи да се докоснем до светоусещането на нейната лирическа героиня, да дочуем всички нюанси в ней ния изповеден глас, да усетим дискретната красота на неподправеното и слово. Образът на една светеща от обич към света и към хората жена с умни и ласкави очи живее в тази поезия. Безразлична към блясъка, към суетната показност, тя има свои представи за ценностите, свое човешко достойнство. Бленика подхваща познатите стари мотиви за дома, за любимия, за майчинството. И то във време, когато разцъфтява ярката поетическа дарба на Елисавета Багряна (Вечната и святата, 1927), когато изказват интимните си вълнения Мара Белчева (Избрани песни, 1931) и Дора Габе (Земен път, 1928, Лунатичка, 1931). Същата година, в която Багряна издава своята втора книга (Звезда на моряка, 1932) излиза и стихосбирката „Брегове" - първата цялостна изява на Бленика. Критиката единодушно приветствува дебюта на младата авторка и което е поважно, подчертава свежата оригиналност на нейния художествен свят. С „Брегове" Бленика се представя като автор с откроен поетически облик, със своя жизнена и философска концепция, със свой изказ на онези истини - бисерни зърна“, които и поднасят разширяващите се „брегове" на нейния собст вен живот. И по-нататьк тя ще проявява в творчеството си само онези човешки качества и духовни сили, които са заложени дълбоко в самата нея. И по-нататък неотменно ще издига между себе си и живота, между себе си хората като едничьк щит сърцето си и от белезите по сърцето“ (Паустовски) ще се раждат нейните стихове. Поезията на Бленика няма художествената мащабност на Багрянината поезия, но като органически израз на друга човешка съдба, на друго поетическо виждане и чувствуване тя ни въвежда в атмосфера с лично звучене и самобитни внушения. Любовната лирика на Бленика не познава неудържимата страстна поривност, крайната нагорещеност на чувствата, както в поезията на Елисавета Багряна, но тя не познава и терзанията на ревността, на безответната любов, които изживява лирическата героиня на Дора Габе. Любовта в поезията на Бленика е светла, ликуваща радост, единение на душите, тържество на хармоничната обич. Няма да намерим тук драматизма на любовното чувство, неговите нюанси и превъплъщения, но ще усетим цялото очарование на мига, в който чувството се заражда. В монолога на лирическата героиня от цикъла „Писма“ се разкрива състоя нието на унес, на запленяване от магията на първата среща.

Тази загадъчна новела на писателя бе мълчаливо и незаслужено подмината от нашата литературна критика. И дори когато мимоходом ставаше обект на вни мание, то и тогава се забелязваше една снизходително-подценяваща тенденция по отношение на нейните художествени достойнства. Тук накратко ще се опитаме да покажем, че подобна позиция е неоправдана както от идейно-естетическа, така и от стратегическа гледна точка, що се отнася до някои колкото традиционни, толкова и дръзко новаторски тенденции в нашия и въобще в световния литературен процес. Макар на пръв поглед формално-тематично „Бомбето“ да стои встрани от цялостното творчество на писателя, в действителност тази новела се оказва в самото средоточие на Радичковия модел на света, в неговите исторически и надисторически, карнавални измерения. Вече е ставало дума за „амбивалентното начало" (Е. Мутафов), за смисъла на карнавално-протеистичното начало у Йордан Радичков (Кр. Куюмджиев), а между впрочем именно в „Бомбето“ тез кардинални форми на гротесковото мислене са достигнали своя апогей - факт, който недвусмислено поставя Радичковата творба в поредицата на световни литературни образци в тази област. Навярно, след като се запознае с достопочтената, трагикомична и твърде поучителна съдба на Радичковото бомбе, „Негово Величество Читателят ще си спомни за Гоголевия „Нос" - подобна асоциация е и естетически закономерна, и ценностно оправдана. На Гогол принадлежи първенството в откритието на темата за негативните взаимоотношения между човека и вещите. Гоголевата гротеска така силно шокирала съвременниците, че дори Пушкин, известен със своя дар да разбира и поощрява всяко новаторство, е бил принуден да се извинява в своя „Съвременник" пред читателите за твърде странния вид на тази творба. Днес „Нос" се смята за един от върховете на реалистичната гротеска, а странната метаморфоза на обикновения нос в статски съветник (с два чина по-високо от самия притежа тел - колежския асесор Ковальов) се е превърнала в емблема на цяла една парадоксална епоха от живота на Русия, когато човекът се е ценял не по ума, а по чина, или по-точно, когато съвсем не е ставало дума за човека. Статският съветник господин Нос е гротесков материален израз на честолюбивите жела ния на „, майор" Ковальов - пошъл двойник на тази тържествуваща пошлост, еманация на хипертрофилното социално начало у индивида, белег за пълно отсъствие на индивидуално-личностното, патологична мостра на обезличения и напълно изчезналия в чина човек.

В своята първа пиеса „Зидари“ въпреки преплитането в драмата на един християнски суеверен мотив, който в народното съзнание добива изкристализиран поетико-митологичен израз, смесен и с естетическо чувство и с чувства и за принесена жертва, остава в нашата драматургия като първа социална българска драма. В никоя друга своя драма с изключение може би на „Първите" Петко Тодоров не е така земен, така единен в реалистическата фактура на драмата си, както тук. Той не се откъсва нито за миг от живота на българина в селото, от неговите страдания, борби, от мъчителния процес на постепенното съзряване на националното му съзнание сред обрисувания ранен социален бит. Нито от психологическата основа на характерите, както в „Зидари". Останалата тема в пиесата не е толкова вграждането и жертвата, колкото мъчителният процес на изграждането на църквата, която израства като поетическа метафора на социално-националното самоизграждане на българина, на зидарите, на селото, на вярата, труда и борбата, които ще определят бъдещия ход на събитията в нашата история при оформяне на българското самосъзнание. И в много по-късните пиеси на трудова тематика не можем да видим така непосредствено и оригинално вплетени в сюжета трудовият процес (работата на зидарите) като поетика, като митологичен и художествен израз, а не като външна илюстративна прибавка или откъснат повод за драматургически колизии, както в повечето ни пиеси на тази тематика, както в „Зидари". В „Зидари" Петко Тодоров еуспял да вплете в единно цяло не само процеса на изграждането на църквата, но и на себеизграждането и просветлението на зидарите. Изображението на гнетящите обективни сили на живота - робството, насилието, напрежението, необяснимата несговорчивост между майсторите, индивидуализма, любовта, жертвата, самотността, съмнението - всичко онова, което съставя тази драма, е въплътено в стените на църквата, потънала в земята със своя висок кръст, възвишен към небето. Всичко това представлява страдалческото духовно отражение на една социална драма с някак скритото и неясно до голяма степен неизразено и същевременно устремено социално „сражение" за живот за всички, за свобода и отговорност, за дълг и себеизграждане, често пъти върху пепелта на собственото себеразрушение. Един отминаващ живот на „тъмното царство“, на неосъзнато докрай социално и национално самосъхранение. Един застинал консервативен бит, който води направо към бунтовното дръзко начало на разрушение и ново съзнание. Една традиция, която се руши и ражда нещо ново.

Речем ли да поставим Георги Кирков в по-широк контекст и обърнем ли поглед към младите южнославянски литератури в края на XIX и началото на ХХ в. - време на духовен кипеж и граждански вълнения, ще видим, че богато разцъфтява сатирата. Утвърждава се и суровият съдник Стоян Михайловски, и високоетичният Алеко Константинов, и порицателят на покорното отношение към властта Радое Доманович, и „хроникьорът" на обществените нрави Бранислав Нушич... Не само нашият пролетарски хуморист Георги Кирков, но и цяла броеница от балкански творци на синора между двата века показват по самобитен път болестните форми на „модерната цивилизация". Ярки хуманисти, те ненавиждат насилието, деспотизма, полицейско-бюрократичните произволи, верноподаническия страх и ни представят рисунки, наситени със сатирична експресивност. Изправени пред лицето на новия гешефтарски морал, който знае да купува всичко, пред смразяващата бруталност на тия, чийто девиз е „Сега му е времето", писателите не могат да заемат позицията на неутралитет. При това именно политическият живот е в центъра на творческото им внимание. Тъй като политиката се оказва своеобразен кристал, през който могат да се видят същностните черти на времето. Най-характерната особеност на сатирата през този период е, че тя е неразривно свързана с обществено-политическия живот на полуострова. От една страна, този живот я подхранва с обилен материал: от друга - тя се утвърждава като динамична художествена структура, чрез която се осмислят аномалиите в действителността. За обществените процеси на славянския Юг в края на миналото столетие са характерни редица противоречия, чийто двигател" е именно двигателят", чрез който се реализира комичното. Големият скок от „века" на патриархалността във века" на буржоазната цивилизация изостря противоречието между привидната жизнеспособност и логичност на новите социални норми и истинската им същност, което е източник и на комичното. Накратко самите особености на социалния процес на полуострова, непоследователността в циклите на развоя му, липсата на дистанция във формите пре доставят материал за разнообразната хумористична проза и сатиричните формули на южнославянските творци, дават „канавата" за весело-тъжния им смях. Типично балканските предпоставки на обществено развитие създават естестве ната среда на „маймунствуването" в живота и на смешните „приключения" на негативните обществени типове. Препрочитайки „смешилата" на Кирков и алегоричните разкази на Доманович например, между които има толкова много сходства, аз си мисля защо все пак формите на комичното се оказаха едни от най-динамичните форми, чрез които писателите откликнаха на нагорещената атмосфера в онази историческа 76 епоха. Докато романът се оформя като жанр твърде дълго и бележи напредък едва в последните десетилетия на века, то малките гъвкави форми - мемоа рът, фейлетонът, разказът, очеркът получават голямо разпространение много по-рано. Ако тези форми са жанрове за първа и пряка белетристична реакция, ако те отразяват преди всичко непосредно тематично живота и проблемите на едно общество, романът - както подчертава Б. Ничев - следи живота на това общество като цяло, с поглед към гльбините му, стремейки се към философски обобщения, към социално-психологически синтези и нравствени присъди". Очевидно при ускореното развитие, при смешението на явления и компоненти от различен естетически и исторически порядък, с една дума, при своеобразните условия на балканското развитие романът не може да се формира като „епос на частния живот“, както се формира европейският роман, и в средата на XIX в. достига най-големите си постижения. Не чрез друго, а чрез кратките ударни жанрове писателите успяха да откликнат най-бързо на животрептущия съвременен материал. Те нетърпеливо подбираха факти и епизоди от всекидневния хаос, реагираха бързо, с „моментни снимки" на вътрешнопротиворечивата действителност.

Духовният живот у нас през 20-те -30-те години на XIX в. усложнява своите форми и търсенията на литературата преминават под знака на Просвещението и просвещенските идеи. Усложнява се и характеристиката на нравственото, застъпвано и утвърждавано от книжовните творби. Продуктивните за втората половина на XVIII в. модели на религиозно-дидактичната и историографската книжнина с моралистичната си същност в началото на ХІХ в. продължават да заемат своето място. Обаче техните функции и роли са се модифицирали, за да гравитира въздействието им към форми, които свидетелствуват за тяхното завръщане към истинската им, еднозначна роля. Те постепенно загубват универсалния си характер и се вместват в руслото на само присъщите тям функции. Спрямо явленията и типа проблематика, които ни интересуват тук, религиозно-проповедническите творби и историографските съчинения не са вече значещи, в тях не се отразяват съдбата и измеренията на нравственото като норма, като взаимодействие с естетическото. Материал за показателни наблюдения ни дават Вторият видински сборник и „Гражданско позорище“ на Софроний, „Рибният буквар" на П. Берон, „Славянобългарско детоводство" на Н. Бозвели, „Забавникът" на К. Огнянович, „Месецословът" на Хр. С. Николов, преводната проза, оригиналната публицистика, просвещенската поезия, документално-биографичната проза, където властвуват гражданската тематика, публицистичният патос, елементите на художественост. Разслоението на формите, чрез които се утвърждава нравствеността, е в тясна връзка с усложняването на формите на самата литература. Доказва го категорично още творчеството на С. Врачански от първото десетилетие на века - жанрово многообразно, богато в тематично отношение. В неговите съчинения откриваме изявата на нравственото в няколко насоки, като е подирен опитът на чуждите литератури, възможностите на оригиналното мемоарнодокументално и публицистично изложение. След него ще дойдат П. Берон, Д. Попски, Н. Бозвели, Н. Рилски, К. Огнянович, Хр. Павлович, Р. Попович... За да се превърне книжнината ни от 20-те -30-те години в една доста пълна и многопосочна картина на нравите в територия, където етическото като норма и внушение произтича от връзката му с естетическото. Тук нямам възможност да се спра на всички форми, които имат системнообхватен характер и свидетелствуват за еволюцията, която търпи взаимодей ствието между нравственото и художественото, придобивайки все по-ограничен и пълноценен смисъл. Ще засегна две от тях, свързани с опита на чуждите литератури. Първата обобщава явления, които доказват, че книжнината от на чалните десетилетия на века подема и утвърждава нравственото все още чрез 90 средствата и възможностите на дидактично-разсъдъчното. Жанровата му неуe точненост еочевидна и тя проличава в наслова на отделните дялове в книгите на авторите-просвещении: „умни ответи“, „добри съвети“, „философски мъд рости“, „нравоучителни изречения“, „различни мъдри изречения“, „различни истории“, „речи нравоучителни философов“... „Рибният буквар" на П. Берон е типично и показателно явление. Но ако трябва да сме по-точни - със същата цел, в същия дух ние ги срещаме при Втория видински сборник на С. Врачански. Близостта между тия две съчинения в общия им съдържателен и структурен план естествена. „Енциклопедичният" характер на „Буквара“, за който говорят изследвачите, е преди това „повторен“, но не в плана на школското, а на общодуховното чрез „Разкази и разсъждения" на Софроний. Така „добрите съвети", както много сполучливо обобщава фрагменти от тоя род П. Берон, са първата стъпка към обективиране на нравствената позиция на просвещенеца. В абстрактно формулираните изисквания, които обобщават конкретното и го надмогват, Софроний, Берон, Бозвели, Огнянович, М. Кефалов, Р. Попович виждат опора, виждат фактор, който може да активизира българина, да го превъзпита и т. н. Те се оказват гъвкава жанрова форма на дидактичното - отворена в структурно отношение, без изисквания за строга композиция и завършеност, без симетрия на съдържанието... Така първата част на Втория видински сборник, носеща заглавието „Страхът от господа - начало на премъдростта“, е поредица от нравствено-поучителни късове, в които се включват религиозни моралистични максими и житейски практически съвети за отношенията в семейството, с околните. Афористичната им формулировка подкрепя техния предписателен характер. В същия дух са и „добрите съвети" от „Рибният буквар" на Берон. Ще посоча близостта между тия две важни за авторите си и за целия ни книжовен жи вот от първата четвърт на века творби, за да се осъзнае закономерният ход на търсенията и твърческото съзнание на българина тогава, ориентацията му към сходни форми на въздействие:

Проблемът за връзките между модернистичната проза на „потока на съз нанието" и следвоенната проза заема особено място в споровете за настоящото състояние и бъдещото развитие на английския роман. Неслучайно почти всич ки сериозни статии и изследвания върху съвременния английски роман отделят специално внимание на този въпрос. Романът на „потока на съзнанието" е една от главните изяви на английския модернизъм, ползуваща се с международен престиж; неговите представители се отличават със завидно майсторство в областта на художествения психологизъм и техните постижения са се превърнали в образци за подражание и еталони за сравнение. Същевременно спорната и противоречива същност на това явление поставя и редица въпроси, сред които най-важен е: дали „потокът на съзнанието" еизходна точка или задънена улица в развитието на художествения психологизъм, Ето защо независимо от написаните хиляди страници, стотици статии и десетки книги за „потока на съзнанието" споровете за неговия генезис, същност, значение и влияние все още продължават, Интересно е да се отбележи, че почти непосредствено след появата на първите романи на „потока на съзнанието" наред с рецензиите се появяват и първи те статии, в които се прави опит да бъдат открити корените на явлението, т. е. предшествениците, подготвили почвата за възникването му. Между първите по-сериозни опити в това отношение особено внимание заслужава статията на писателя Уиндъм Люис „Мистър Джингъл и мистър Блум", с която се поставя началото на един полувековен спор, в който по различно време, в различна сте пен, от различни позиции и с различен успех са се включвали десетки английски писатели, критици и учени от Честъртън до Ангъс Уилсън.

Обучаван ли си, Давид, да боравиш с оръжие, преди да станеш партизанин? - В нашата ремсова група понякога виждахме пистолет, някой стар, негоден пистолет. Разглобявахме го, и това е. Никаква друга подготовка не съм имал. При това аз не бях служил войник и затова отидох съвсем неподготвен в отряда. Неподготвени идваха почти всички мла дежи. В Балкана се полагаше усилие да се запознаем с оръжието. Учехме се да сглобяваме и разглобяваме пистолети, разни видове пушки. Твърде рядко провеждахме стрелби с учебна цел. Нали трябва да се пестят патроните. Нали наоколо слухти полиция и жандармерия. Изобщо, аз не мога да се похваля, че съм бил добър стрелец, добър боец в тоя смисъл. А за партизанина е важно да умее да стреля точно и да разбира някои военни работи. При нас беше силен ентусиазмът, идеализмът. И ние давахме излишни жертви поради неопитност. Тези, които бяха служили, естествено бяха по-добри партизани. Те умееха да си пробиват път през блокади. Умееха да поразяват точно врага и бяха по-неуязвими. Но аз, както казах, не бях никакъв стрелец. ОТОА Веднъж на една читателска среща в провинцията взе думата заместник-командирът на нашия отряд, който седеше редом с мен в президиума. - Като ходехме на поход, спомням си, че по време на почивките Давид се отделяше в храстите, вадеше молив и бележник и нещо си пишеше. Навярно, стихове. А един път - тук старият партизанин се поокашля и погледна към мен - решихме да проведем учебна стрелба с пушки. Поставихме цигарена кутия на един бук и на разстояние от двайсет метра всеки от нас трябваше да стреля. Пръв опита командирът, но не успя да улучи. Стрелях и аз - също без резултат. Като дойде неговият ред - заместник-командирът се обърна пак към мен с една блага усмивка и ме посочи на публиката, която изръкопляска, - той залегна на земята и внимателно се прицели. Когато след изстрелите проверихме попаденията, оказа се, че Давид единствен е улучил центъра на кутията. Ние казахме тогава, че това е случайно, но при втори изстрел Давид пак улучи. Аз засрамено наведох глава. Лъже старецът - си казах - или меме бърка с някой друг. Много ясно си спомням тази стрелба, аз не само кутията, но и дървото не можах да улуча! Ето как се създават митове и легенди. .. Но не го опровергах. - Ти при Леваневски ли получи пушка? - Не. В първа дружина на бригада „Васил Левски". Там бяха взели оръжие при една акция. На мен ми дадоха дълга (българска) пушка, с която не се разделих чак до Девети септем ври. Освен това получих и една ръчна бомба. Аз пък я дадох при акцията в с. Розовец на един другар и така завърши нейният живот. Ние нямахме шмайзери, както в някои други отряди. Имахме само една картечница. Но и при това положение, сравнявайки се с партизанските единици в цялата страна, ние бяхме сравнително добре въоръжени. Всеки от нас притежаваше пушка или пистолет.

В интересната и съдържателна книга „Воспоминания об Ильи Эренбурге“, съставена от Г. Белая и Л. Лазарев и излязла от печат през 1975 г., за съжаление отсъствува една от най-забележителните страници в биографията на съветския писател, богата с най-значителните събития на ХХ в. - революционното движение в Русия, Първата световна война, Октомврийската революция, борбата с фашизма, Великата отечествена война, движението за мир"*. Това е страницата, която визира отношението на френската интелигенция към известния писател-интернациона лист, видния общественик и активен борец за мир Иля Григориевич Еренбург. В настоящата работа са включени материали от лични изследвания, проведени през 70-те години - записи на срещи, беседи и непубликувани спомени на редица френски писатели, художници, общественици и приятели на Еренбург, които разказват за неговата творческа мла дост, за първите му крачки на литературното поприще, хвърляйки светлина върху сложния пе риод на противоречивото влияние на Монпарнаската школа и идейно-естетическото формиране на съветския писател, който според думите на К. Паустовски „познава Франция не по-лошо от Стендал и именно това знание му помага, когато пише за Франция, да намери тези единстве но нужни думи, които дават точна и живописна картина на цялото "**. Друга част от материалите разглеждат 30-те години - годините на неговата творческа зрелост, а също така и времето на най-тежките изпитания - борбата с фашизма. Поради обширния обем на материала тази част може да бъде предмет на една друга самостоятелна публикация. Тези живи свидетелства, споделени в лична беседа с автора на представените материали за публикуване, к. ф. н. Виолета Кунева, научен сътрудник в Института за литература към БАН, са зафиксирани от същата, подписани и заверени в съответния отдел на Посолството на Н България в Париж и в резултат тези документи изграждат една доста стройна картина, която разкрива аспектите на темата многопланово и всестранно.

През 1980 г. „Poétique“ отбелязва десетгодишния си живот. Настъпила е промяна в ръководството. След Жерар Жьонет и Цветан Тодоров главен редактор е станал Мишел Шарл, преподавател в Ecole Normale Supérieure, публикуващ в списанието от 1973 г. За промени в ориентацията и проблематиката не може да се говори, но броят на материалите, които застъпват психоаналитично виждане, се увеличава и, най-общо казано, чувствува се отваряне на строго лингвистичния подход към литературата за идеи и понятия, идващи от психоаналитичните тъл кувания, а и не само от тях. В бр. 37 прави впечатление „Структура на жизнения опит" от Сюзън Сюлеман, коя то търси да определи семиотичната струк тура на тезисния роман, романа на самопоз нанието и самовъзпитанието, на който немските автори К. фон Моргенщерн и В. Дилтей са дали името Bildungsroman oт немската дума Bildungs - обучение. Тя тръгва от Георг Лукач („Теория на романа"), чиято основна схема - историята на онази душа, която тръгва по света, за да се познае, търси приключения, за да се изпита в тях и чрез това изпитание показва измеренията си и разкрива собствената си същност" - съдържа според нея почти всички елементи на структурния модел на Bildungs-романа. Авторката определя синтагматически и парадиг матически параметри на този вид роман - трансформацията непознаване - познание за себе си, пасивност - действие; в системата на актантите (героите според А. Ж. Гре мас, „Структурална семантика", 1966 г.) определящ е синкретизмът на субекта, обекта и читателя, съсредоточени в героя на романа. От „Теория на романа" С. Сюлеман извлича и една бинарна опозиция - положителен" (автентичен) жизнен опит - отрицателен" (неуспешен) жизнен опит, коя то според нея характеризира типовете жизнен опит, с които си служи тезисният роман. Тази опозиция автентичност - неавтентич ност, или успех - неуспех, социологическа категория у Лукач, е за авторката валидна за анализа на тезисния роман, където тя е облечена (пак според Лукач) в непроблемно съдържание. За него проблемният индивид е индивидът без органична човешка индиви дуалност, породена от разпокъсания и неа декватен свят, в който той живее, а непроблемната автентичност е непосредствената и пълна адекватност между индивида и света, която липсва на този следепичен свят. С. Сюлеман приема, че в тезисния роман автентична е истината" на дадена доктрина: а неавтетично е онова, което не е тази истина". За пример евзет романът на Пол Бурже „Етапът" - историята на млад човек, който от антиклерикал и социалист става католик и монархист. Противопоставени са и бащата, и тъстът на героя, представляващи две се мантични, по-точно идеологически пространства, между които се движи героят. Изборът ще определи положителния или отрицателен знак на жизнения му опит. Жан Монрон избира тъста, т. е. традиционалистичните жизнени стойности. С. Сюлеман търси формалната проява на оценката на фактите в романа (валоризацията), която е неговата дидактична цел. Открива я в гласа на всезнаещия" разказвач. Той функционира като представител на идеологическа „свръхсистема", коятойерархизира отделните идеологически системи на героите. Тук е приложено т. нар. се миотично каре на Гремас и Растие, което показва условията за монологичния строеж на дадено произведение - интегрирането на отделните вътрешни идеологически (т. е. мирогледни) системи в една свръхсисте ма", изразена от всезнаещия разказвач, говорещ с гласа на истината". Бр. 38 за 1979 г. е съставен от Цветан Тодоров. Негова е началната статия - Литературната мисъл в съвременна Франция". Понятието съвременна тук е колкото хронологическо, толкова и идеологическо понятие. Верен на търсенията си в областта на отноше нието език - творец, Тодоров отново поставя въпроса „Какво значи да пишем", с други думи, какво става в езика, когато го използуваш, за да пишеш, кой или чий еези кът, на който пишеш. Анализът тръгва от идеологическия контекст на следвоенния пе риод във Франция в областта на естетическите и литературни идеи, който според Тодоров е (продължава да бъде) контекстът на романтизма, чиито схващания за изкуството бяха подробно разгледани от него в книгата му „Теории на символа", 1977 г. (5-те определения).

Специалистите в областта на българистиката и славистиката са добре запознати с дъл гогодишните търсения на проф. Велчо Велчев, с широтата на творческите му интереси. Неговите работи включват в себе си областта на старата руска литература от X-XVII в., сравнителното литературознание, преди всич ко руско-българските взаимоотношения, а също така и старата българска литература и литературата през епохата на Възраждането. В творческата дейност на учения особено място заема паисиевската тематика. Още написаната през 1943 г. негова книга „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" стана принос в паисиеведението. Този труд, както и изследванията на Рикардо Пикио и Надежда Драгова, осветляващи проблемите на творческата история и източниците на „История славеноболгарская“, стана необходим за всеки специалист, който се запознава с делото на Паисий. Интерес предизвикаха и статиите на учения, посветени на изучаването на обществе но-политическите възгледи, на идеологията на Паисий, на неговото място в българската Литература и т. н. Равносметка на неговите дългогодишни търсения в областта на старата българска литература беше и книгата му „От Константин Философ до Паисий Хилендарски" (С., 1979). В монографията „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело", посветена от автора на 1300-годишния юбилей на българската дър жава, в центъра на вниманието е поставен не само проблемът за корените на Паисиевото творчество, не само въпросът за неговата идеологическа плътност, но преди всич ко въпросът за обкръжението на Паисий, за връзките му със средата, за епохата, породила неговото дело. Като доказва, че книгата на Паисий Хилендарски има просветителско съ Държание, че идеологията на Паисий, въве деното от него понятие за „нацията", третосъсловният патос на призивите му показват как българският монах самостоятелно достига до идеите, които го свързват с епохата на Просвещението в Западна Европа, ученият не забравя да отбележи, че всичко това стаска буржоазна революция, и по този начин да подчертае значението на Паисиевото дело. Независимо от голямото увличане на автора се е удало да покаже убедително в книгата си зараждането на българското просветителство върху широкия фон на развитието на новите икономически, културни и литературни веяния в Атон и в България и във връзка с общославянските и общоевропейските проблеми на онзи период. Върху формирането на просветителските идеи у Паисий и последвалите го български културни дейци не са могли да не повлияят процесите, свързани с общия просветителски подем във всички европейски страни и особено в Сърбия, Румъния и Гърция. Главното доказателство за наличие на просветителски идеи у Паисий Хилендарски авторът на книгата вижда в това, че централна в „История славеноболгарская" става „присъ щата за Просвещението идея за знанието като фактор на развитието, която в последна сметка води към подготовка на умовете за революционни промени" (с. 16). Книгата на проф. Велчо Велчев се състои от седем глави, всяка от които продължава предишната и всичките заедно развиват главната мисъл на изследването - да се покаже просветителската същност и значението на книгата на Паисий в общоевропейски контекст и върху най-широк икономически, политиче ски и културен фон. Още в увода авторът, отстоявайки собствените си концепции, встъп ва в спор с известните постановки на Марин Дринов и особено на Боян Пенев. Той вижда в книгата на Паисий исторически труд, стоящ на равнището на научните достижения от онова време, нещо повече: счита Паисий за откривател, изпреварил своето време, преди всичко що се касае до новаторското разкриване на понятието за нацията и за народностното. Главното, което предизвиква отри цанието на автора на книгата, е положението за наличието в нея на идеализация на миналото на България и тезата за изключителността на Паисий като личност. Авторът се стреми да докаже, че Паисиевото дело е дъл боко свързано с неговата епоха, а самият Паисий израства като изразител на насъ ните потребности на времето и на българския народ: „Израснал върху определени обективно-исторически предпоставки в наши и общоевропейски рамки при налични интева повече от четвърт век преди Великата френ- лектуални данни за углъбяване и прозрение, 149 той стана проникновен изразител и тълку вател на общонародни въжделения, съзна телен и целенасочен възвестител на истини, които надхвърлят пределите на родината му (с. 10).

Тежка и неблагодарна е задачата, с която се е нагърбил Юлиан Вучков - да синтезира идейно-художествените търсения на съвременната българска драматургия, да очертае глав ните етапи от нейния тридесет и пет годишен път, да анализира нейните тематични, жанрови и стилови търсения, да нарисува запом нящи се портрети на водещите съвременни драматурзи. Такава задача се доближава до намерението да се създаде история на съвременнната ни драматургия - нещо, което никой до днес не е дръзвал да предприеме. Трудностите са очевидни - във врящото гърне на непрекъсващите дискусии сякаш няма място за обективизиращата мисъл, която да синтезира развиващите се динамично и в мига на синтеза процеси. Опасно е да се да ват и оценки, защото съвременникът по есте ствени съображения не може да се отдалечи на достатъчно разстояние от явленията, кои то пряко влияят на естетическите му възгледи. Но Юлиан Вучков е дръзнал и това вече е отправна точка към успеха му в борбата с огромния материал. Едва ли е необходимо да се обосновава необходимостта от книги като тази - някак незаслужено нашата съвременна драматургия оставаше пренебрегната в сравнение с други литературни родове, за чието развитие в наши дни непрекъснато се появяват задълбочени изследвания. А съвре менната социалистическа култура е жизнен младежки организъм, който лакомо абсорбира многообразие от високовитаминозни ски" консултации, за да се синхронизира максимално равномерното развитие на органите му, за да се предпишат стимулиращи сред ства на застрашените от застаряване състав ки. Равноправно звено в този организъм е драматургията, която води борба за идейното израстване на съвременника, за развитието на естетическия му вкус, борба за спечелването на най-масовата аудитория (защото кой в България не обича театъра), за създа ване на истински народно, честно и високохудожествено изкуство. В този смисъл съв ременната театрална критика е длъжник на обществото - на пръсти се броят синтетич ните изследвания, посветени на съвременната драматургия, повечето критици се задоволяват с анализи на конкретни творби, с къде по-сполучливи, къде по-повърхностни портрети на творците-драматурзи, най-често писани по повод на техни годишнини. Юлиан Вучков винаги е бил сред онези театрали, които не спират до конкретното театрално събитие, не се задоволяват с бегло изброяване на плюсовете и минусите на отделните пиеси, а търсят обобщението, принадлежността на единицата към цялото, следят развитието на драматургията с нейните пе риоди на подем и на спадове, търсят комплексните обяснения на успехите и неуспехите, от криват градивното използуване на традицията и новаторския дух на драматурзите ни. Но и сред най-изявените си колеги Вучков се откроява със своеобразието на стила си, с острата полемичност на всичко, което пише. Често пъти, когато чета неговите статии по проблемите на българския театър, си мисля, че ако опита перото си в областта на литехрани" и се нуждае от компетентни лекар- ратурната критика, би могъл да ни покаже 152 как трябва да се воюва за истината, как вред но е да се робува на имена и постове и колко далеч трябва да бъде истинският критик от конюнктурните съображения и извънлитературните спречквания. Вучков дава на мнози на критици урок по страстно, честно посоч ване на проблемите, без да се избягват негативните страни. Още в увода към книгата си той декларира убеждението, че „творческият процес е нещо сложно, че той не се изчерпва с успехите, зщото съдържа неизбежни трудности и несполуки на търсенето, на развитието".

Под този наслов именитият италиански учен-славист и русист проф. Етторе Ло Гатто, навършил наскоро своята 90-годишнина, публикува неотдавна един внушителен том с очерци, в предговора към който пише: „Пре ди да поднеса тази книга на вниманието на свентуалните читатели, желая да отбележа, че не съм държал никога дневник, нито съм си поставял за цел да пиша спомени" из моя живот, преди да бъда поканен... Дължа да кажа, че заглавието „Моите срещи с Ру сия", под което книгата епредставена на чи тателя, ми беше внушено; онова на първата част „Среща с мене, русиста“, е собствено мое и заслужава следователно да бъде поя снено. Не се касае в същност до автобиогра фия в обичайния смисъл на думата, макар изразът, тълкуван широко, да навежда на такава мисъл..." Ще си позволя, преди да навляза в съдър жанието на книгата, да дам кратка бележка за автора проф. Етторе Ло Гатто. Последният ероден през 1890 г. в Неапол. От четири десетилетия насам е преподавател по руска литература и славянска филология в университетите в Неапол, Падуа и Рим. Тази продъл жителна преподавателска и педагогическа дей ност е съпроводена и с активна научна дейност, плод на която са редица основни съ чинения като: „История на руската литература" (преведена на френски и испански), „История на Русия“ и „История на руския театър" (преведена на испански). Успоредно с тези основни трудове, плод на дългогодишни проучвания и на най-обширна документация, трябва да отбележим между най-значителните публикации „Пушкин - история на един поет и на неговия герой“, „Митът на Петер- бург", „Руси в Италия“, както и редица историко-критически очерци върху Лесков, Салтиков-Шчедрин, Тургенев, Достоевски, Прус, Реймонт, Каспрович - последните трима - видни представители на полската литератуpa. Проф. Етторе Ло Гатто е член на италианската „Академия деи Линчеи", дописен член на редица други академии. Чел е лекции в Университетите във Франция, Англия, Холандия, Чехословакия, участвувал е в между народни конгреси и срещи в много славянски страни. Широк дял в неговата дейност има делото му като преводач от руски език на проза и стихове. Ученици на проф. Етторе Ло Гатто са почти всички днешни италиански слависти и русисти (професорите Рикардо Пикио, Санте Грачоти, Нуло Миниси и др.).

На 23 и 24 април 1981 г. в София се проведе Национална комплексна конференция на младите литературоведи, организирана от комсомолското дружество при Института за литература към БАН с участието на млади научни сътрудници, асистенти, аспиранти и филолози-специалисти от Института за литература, Софийския университет „Климент Охридски", Пловдивския университет „Паи сий Хилендарски", Висшия педагогически институт - Шумен, Института за чуждестранни студенти „Гамал Абдел Насър" - София и Националния музей на българската литература. Тя беше посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държа ва и на ХII конгрес на БКП. На проведените три заседания в продължение на два дни бя ха изслушани 26 научни доклада и съобщения по различни проблеми на старобългарската, възрожденската и новата българска литература, на сравнителното литературознание и Литературната теория и се състояха оживе ни разисквания. В областта на старата и възрожденската българска литература бяха изнесени няколко доклада, които показаха засиления интерес на младите литературоведи към въпросите на литературата ни от Средновековието и Възраждането и умението им да навлязат в дълбочината на сложната и проблематика. Анисава Милтенова от Института за литература прочете доклада „Някои проблеми на взаимното проникване на старобългарските апокрифи", в който разгледа сборниците със смесено съдържание от XV-XVI в., разклатили йерархията на жанровете през епохата и подготвили със своите белетристични елементи почвата за дамаскините. Тя подчерта, че подробното изучаване на тези сборници ще хвърли нова светлина върху българската литература от XVIII в. и Възраждането. Н. с. Елена Томова от Института за литература в доклада си на тема „Жанрови особе ности на житията за Стефан Неман" разгле да трите жития, посветени на сръбския жу пан Стефан Неман, основател на Хилендарския манастир в Атон, и посочи, че със сил ния си белетристичен елемент и връзка с фолклора тези жития нарушават каноните на житийния жанр и се превръщат в образец на средновековната сръбска художествена проза. В своя доклад „Мотивът за отпадането на Сатанаил" в старобългарската литерату ра" Димитринка Димитрова от Института за Литература изтъкна, че този мотив, който е В същност мотивът за злото, е широко разпространен в средновековната българска литература, води началото си от староеврейската демонология и намира широко отражение и в нашите апокрифи. Докладът на Сергей Райчинов от Института за литерату ра, озаглавен „Антимохамедански съчине ния в южнославянските литератури", беше посветен на един слабо разработен у нас проблем - проблема за съчиненията с антиМохамеданска тематика в българската и сръбската литература през XVI—XVIII в., които стават особено актуални след падането на Цариград под османска власт през 1453 г. Мая Янкова от Националния музей на бъл гарската литература направи научно съоб щение на тема „Неизвестен ръкописен сборник от края на XVII в.“, като посочи, че става дума за сборник със слова на Йоан Синайски и Петър Дамаскин от 1621 г., в който се дават напътствия за живота на християните и в правописно отношение се открива руско влияние. Румяна Дамянова от Института за литература („Социо-културните функции на писмата през ХІХ в.") изтъкна, че през тази епоха писмата са важно средство за социална комуникация и ролята им се определя от конкретните нужди на българското възрожденско общество, защото в много от тях има важни социално-философски обобщения, предчувствия, размисли и изводи на авторите. В доклада си „Българската възрожденска читателска публика" Катя Станева от Инсти тута за литература посочи, че този въпрос още не е разглеждан самостоятелно в бъл гарската литературна науа. Тя под черта, че през Възраждането твореът се стреми към широка читателска аудитория, за да пробужда у нея патриотично чувство и пряко обшува с читателя, а произведенията му имат винаги определен социален адресат.