Книжка-7

1981, Книжка 7 - Съдържание

В общата система на литературата се открояват три главни компонента: писател - произведение - читател (рецепиент). Текстът на произведението „очаква" читателското съзнание, читателската рецепция, за да се възбуди и оживи. Това налага рецепцията да се изучава, както се изучава и творческата личност или историческото битие на литературата. Читателят е провокиран при възприемане на художествена творба: той съзерцава образите, разсъждава по въпроси, повдигнати от тях, изживява чувства - чужди и свои нови. Той се включва цялостно в този процес, като текстът се оказва „посредник“ между читателското съзнание и онова, което е вложено в творбата и което може да се възсъздаде чрез въображение, чрез чувства, интелект и личен опит. Процесът на възприемане е не механичен, а творчески. Това е предпоставено освен от образната система, която трябва да се възсъздаде, но и от апелативността на художественото произведение. Няма произведение, което да не апелира към нещо. Ответната страна на този апел ечитателското съзнание. Неговата заангажираност като възпроизвеждащо и мислещо определя и пълнотата на художественото възприемане. Всякога при срещата с текст се появява един „хоризонт на очакване“, който се стеснява или се разширява според възможностите на читателя да възприема. В „Аналитика на красивото" Кант пише: „Всеки трябва да се съгласи, че онова съждение за красивото, в което се примесва и най-малкият интерес, е твърде пристрастно и не е чисто съждение за вкус. Трябва ни най-малко да не сме заинтересовани от съществуването на вещта, да бъдем съвсем безразлични в това отношение, за да играем ролята на съдия по въпросите на вкуса.“ И още: ... . единствено харесването от страна на вкуса към красивото е незаинтересовано и свободно харесване; защото никакъв интерес, нито този на сетивата, нито този на разума не принуждава към одобрение" Кант е прав относително, доколкото само сочи безкористния характер на красотата и на съзерцанието, основано на свобода. Но неговата мисъл, взета буквално, е неточна, тъй като възприемането е всякога заинтересовано, то пробужда възпроизвеждащото въображение (интереса към фабулата например), чувства и отношения, носени и от текста.

С най-голяма вътрешна острота и концептуална завършеност въпросите на човешкия дух се поставят в последния роман на Ем. Станев - Антихрист“. Писателят не на едно място твърди, че това е най-единната му творба, неговата любима рожба, произведението, в което най-пълно разкрива философските си дилеми. Нямам за задача да проследявам композиционните и структурно-образуващите принципи на произведението. Интересуват ме повече генезисът и животът на някои от идеите, които вълнуват писателя. Но не мога да не отбележа, че своеобразната житийна форма, нарочната и модернизация с „потока на съзнанието" и монологичната изповед дават действеността, красотата и автентичната сила на романа. Повествованието се развива през времето на Иван Александър и Иван Шишман. Герои са отново царе и селяни, попове и боляри, тълпата и избраниците на съдбата. Върху широк народностен фон се разгръща животът на главния герой Еньо-Теофил. Той символизира борбения път на човека към истината и прекрас ното, към себепознанието, към познаването на околния свят. Ем. Станев подсказва и в тази творба, че мерило за теорията е практиката; че чувствата имат крайна мярка в поведението на личността; че настроението истинно, когато бъде проверено чрез действието. Общите разсъждения не струват пукнат грош, ако действителността не потвърди техния ход. e Това прави в същност и главният герой Еньо-Теофил. Той преминава четири основни етапа в развитието си. Първият е този, когато търси истината в църквата и в божествената красота, в догмата за отделеното от човека небесно познание и достига до исихазма, до мистичното проницание. Вторият етап е, когато, разочарован в митовете за абсолютната божествена красота, възприема отрицанието, съпротивата срещу властвуващата институция и се присъединява към богомилската община. Третият междинен период е свързан с примирението на героя, че доброто и злото са непостижими, че няма въобще божествено начало и затова изживява битието си единствено с оглед на материалните удоволствия и дребните житейски 21 задачи. Едва по-късно, пред заплахата на турците и конкретните ужаси на чуж дестранното насилничество, Еньо-Теофил ще се съгласи - най-важни са конкретното участие в практиката на битието, характерната солидарност с правдата на епохата, въплътена в страданията и битките на народа, на масите. Да се спрем малко по-подробно на отделните етапи от живота на героя. Те осветляват и нови страни от мирогледната позиция на автора. Предварително искам да кажа, че принципът на автобиографията позволява сегашното време да „поправя" миналото, да поставя коректив над „грешките“ на индивидуалния живот.

Но да се върнем към нашите овни, в същност към биволите. И така селянинът (старейшината или вождът на рода-племе) успокоява момченцето, към което от дълбочините появява безкрайността на света (неговият страх), като му рисува с думи уюта и топлината на живота под крилото на семейството и селото. Той насочва погледа му към охлюва, прилепил се отгоре към стената на моста, и момчето с удоволствие си спомня как е събирало охлюви „по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките (виждате как се очертава домашният микрокосмос на българина - Г. Г.). Охлювите, запьтили се нанякъде, изведнъж заспиват тъй, както си вървят (спомняте си, че същото беше казано и за реката: „реките спят и вървешком", с. 20 - Г. Г.) от дърветата. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници“ (с. 28). И неслучайно селянинът отклонява погледа на разпънатото в отво рения космос момче към охлюва. Охлювът е сам по себе си тяло и сам по себе си дом: това е микробългаринът с неговия идеал „къщата" - затвореното пространство. Но в тази ситуация като че ли липсва обвивката: детето е сред света, на космическата площадка. Разговорът се изчерпва и хората замлькват, усетили безсилието на домашно-телесния жизнен кръг, неосъществимостта и ненужността на телесната защита, макар че всичките тези 500 човека ще прикрият момчето със себе си и ще разговарят с него или ще плачат. То просто се намира в друго измерение, сякаш се е превърнало в неуловим човек и като го гледат и чувствуват своето безсилие, вцепенявайки се, хората виждат и слушат раззинването на света. Започва мълчанието. ER OTHO Сега вече възникват други отношения между момчето и хората. От силно органично цяло, от народ те изведнъж се превръщат в тълпа. А то, което беше жабче, мишка, с глава като кратунка, когато патриархалният свят се чувству ваше голям, силен и способен да защити детето с крилото си, сега придобива свръхестествения ореол на мъченичеството. Ето го, подобно на „агнец божий", който е понесъл върху себе си „греховете на света": „Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот" (с. 30).

Понякога сближават или дори смесват художествения образ с образа като непосредствено отражение на предметния свят, на жизнените процеси в човешкото съзнание. При това се подчертава общото у тях - пряката им адекватност на действителността. Обаче тези явления не само не са еднозначни, но в известен смисъл са и нееднородни. Докато образът в неговото първично, общогносеологи ческо значение представлява снимка на околния, наблюдаван от човека свят, художественият образ е резултат от сложна преработка на жизнените впечатления, наблюдения. Неговата същност зависи преди всичко от това, че той съдържа обобщение на действителността, на човешкия опит. С това са тясно свързани своеобразието, характерът на адекватността между художествения образ и развиващата се действителност. Значителното образно обобщение неизмеримо пошироко и по-дълбоко схваща жизнените явления, отколкото непосредственото им възприятие. То разкрива в тях начала, които запазват значението си в продъл жение на много дълго време, дори често в продължение на много векове. Но художественият образ нерядко изразява и илюзии, обществени предразсъдъци, заблуди. И това е също своего рода обобщение на социалния, психологическия опит, което възниква закономерно при определени исторически условия. Ето защо проблемът за адекватността между художествения образ и действителността е твърде сложен и се решава различно от въпроса за съотношението между жизнените процеси и „първичния" образ. В различни свои особености първичният" образ и художественият образ се разкриват като съществено различаващи се един от друг феномени. Образното усвояване на действителността е особена и важна област от духовната дейност на човека, на която е присъща поразителна многоликост. Но как в тази многоликост, в необикновеното богатство на нейните форми да различим основните качества на художествения образ, които дават възможност да се открият много негови разновидности, които нерядко малко си приличат? Иначе казано: къде есъщността на художествения образ, каква е неговата социално-естетическа функция? Изглежда, че е най-просто да се тръгне по следния път: трябва да се намери някаква равнодействуваща на различните му реализации, някакъв общ знаменател и после в зависимост от необходимостта - да се прибави към него един или друг конкретен „числител“. В резултат, можем да се надя ваме, ще бъдат характеризирани както най-важните черти на художествения образ, така и качествата на отделни негови видове. Обаче, ако разгледаме отблизо този път, ще видим, че той не само емного труден, но и съдейки по всичко, не води до желаната цел. И не води до нея ето защо.

Като поет Славейков проявява подчертана склонност към трагичното. Почесто го привлича не обикновено житейското, а онези редки и изключителни обстоятелства, които са извън монотонния поток на равното делнично съще ствуване и крият в себе си дълбоко психологичен заряд. Избира върхови мигове от съдбата на човека, фокусирали драмата на едно битие. Героите му са изключителни лица (Бетховен, Шели, Ленуа, Войводата, Младен...) и най-обикновени хора, които събитията изхвърлят от нормалното русло на живота (Бойко и Райка, Иво и Ралица, Калина и Иво, Лазар и Петкана, Яна - Змейно", Неда - „По жътва"...). Трагичните колизии са потърсени в две основни насоки - в сферата на личните човешки взаимоотношения („Ралица“, „Бойко“, „По жътва“, „Неразделни") и в атмосферата на конкретно-историческите сблъсъци от епохата на освободителните борби („Кървава песен“, „Харамии“, „120 души“, „След старозагорския бой"); винаги се пораждат от условията, а не от вътрешната конфликтност в характера на литературния персонаж. Като се изключи Ленуа („Успо коения"), героите не са трагически образи по психологическа нагласа. Станали са такива поради стечението на обстоятелствата. Драмата, която носят в себе си, е последица от някакво фатално събитие, пред което са безпомощни. В едни случаи те са негова жертва („Сърце на сърцата“, „Ралица“); в други му се съпротивяват и в процеса на този отпор се превръщат в трагически герои („Микеланжело“, „Кървава песен"). Претърпяват поражение и често то е гибел; смъртта на Бяла Неда от „По жътва" е моралното и потресение пред подигравката, деградацията на Бойко е духовното му непримирение с измяната, гебелта на Иво и Калина („Неразделни“) е своеобразен протест срещу нравите на века. Но поражението на героите е само в чисто физически аспект. В нравствено-психологически план те винаги удържат победа, макар и косвено. За Славейков трагическият конфликт завършва само с физическата смърт на героя. Моралната деградация не може да бъде окончателна развръзка. Там, където се явява (в много редки случаи, например „Бойко"), тя е временно явление, а не краен резултат. Етичното, красивото, идеалът побеждават, ако не пряко в настоящето, то в перспективата на бъдещето, както е в произведенията с мотиви от националноосвобо дителните борби.

Уважаеми другарки и другари, Иван Цветков * Винаги е много рисковано да се правят някакви категорични изводи и обобщения за преводната литература, погледната само в рамките на една година, та дори тя да е най-плодоносната. Всяка година в духовния живот продължава започнатото през предшествуващите години ипредставлява мост към следващите. Навлизането на преводната литература, нейното усвояване от националната култура винаги епроцес по-малко или повече продължителен, с по-дългосрочни цели и перспективи, продиктуван от по-широки концепции и виждания - поне в рамките на една епоха, каквато е нашата, социалистическата. Именно развитието на нашата култура в епохата на зрелия социализъм, неимоверното разширяване на нейните хоризонти, непрекъснатото нарастване на духовните потребности на нашия съвременник определят в крайна сметка и все по-растящата жажда за усвояване на чуждия опит и проблема за избирателността, за избора на онова, което искаме да прибавим към нашия опит. Безспорно и тук най-вярното, найкомпетентното познаване на чуждите литератури, на техните истински достижения, на новите тенденции в тях, проявата на висок критерий и вкус дават най-богати и ефективни резултати, допринасят в най-висока степен за обогатяването и по-интензивното развитие на нашия културен живот. Има епохи в нашето историческо развитие, които са били необикновено отворени за чуж дите литератури, за световния художествен опит. Такава е била епохата на нашето Възраждане, епохата на формирането на нашата национална култура. Днес ние отново преживяваме години на най-тесни духовни контакти, на взаимно обогатяване особено в границите на социалистическите култури и литератури, без да издигаме каквито и да е бариери за общуването с другите литератури. Сега обаче нашата култура и литература в известен смисъл се отплаща за онова, което е използувала в миналото от другите народи, все по-активно участвува в международния културен обмен, все по-реално присъствува с преводи в културния живот на много страни. Само като пример ще посоча руските преводи на наши съвременни писатели, присъствието на Емилиян Станев и Йордан Радичков в реномираната поредица „Майстори на световната проза". След този необходим увод искам да отбележа, че макар темата на моя доклад да обхваща всички славянски литератури, главният акцент в него ще падне върху руската класическа литература и съвременната многонационална съветска литература.

Когато се опитах да намеря обобщителен модус за настоящата тема, неволно, но настоя телно в съзнанието ми заседна знаменитият „афоризъм“ на Козма Прутков: „Невъзможно да се обозре необозримото.“ През двата месеца, които и посветих, купищата книги, стоварени в подножието на работното ми бюро, ми действуваха по-скоро потискащо и обезсърчаващо, защото те съставяха нормалния ми годишен капацитет за прочит (а вероятно има хора, които и за десет години изчитат по-малко книги)... Така че нека ми бъде позволено да започна с една необходима уговорка: настоящият доклад ще бъде по необходимост лишен от достатъчна изчерпателност. Някои книги (а мисля, че сред тях ще има и много добри, заслужаващи внимание) няма да бъдат дори споменати. Предварително моля за извинение всички колеги, които ще счетат, че не е обърнато достатъчно внимание на усилията им, че преводите им не са оценени по достойнство. Дали техният упрек ще бъде мълчалив или явен, е все едно. Аз ги разбирам и им давам право още отсега. Но, както казват древните: „Dixi et salvavi animam meam, dixi et animam levavi." B От само себе сиси се разбира, че оценката на едногодишната продукция на преводната худо жествена литература не е и не може да бъде оценка само на книгите, които я съставят. Взета съвкупност, преводната художествена литература е съществен елемент от цялостната културна политика на партията, мощна идеологическа съставка в единния комплекс художествена култура естетическо възпитание, който в условията на изграждането на зрялото социалистическо общество ще придобива все по-голямо значение. И Нека припомним, че почти всекидневните опашки пред книжарниците, които така поразяват въображението на чужденците (та България е комай единствената страна в света, в която има такъв естествен и ненаситен глад за книги!), са по правило за новоизлезли преводни книги. Почти не са ми известни случаи книгофилите да се тълпят, за да си купят романа на известния български писател или стихосбирката на поета..., но нека не ги назоваваме. Нямам намерение да разглеждам сложната диалектика на взаимодействието между родна ичужда (преводна) литература. Не може да не се отбележи обаче, че каквито и да са перипетиите 98 на това взаимодействие, преводната литература никога не остава „чуждо тяло" в целокупната национална литература, тя се асимилира, интегрира, става органична съставка от всяка национална култура. Това са естествени, органични процеси, които обогатяват културата на всяка нация и я приобщават към световния общокултурен процес. Нация, която се самоизолира и самоогражда от въздействието на чуждата литература и култура (да припомним само печалния опит на китайската „културна революция" в края на 60-те години), се обрича на безплодие и духовна нищета.

Когато попитали Херберт Маркузе какво би казал за обмена на художествени ценности между нациите, прословутият адепт на антикултурата" драстично отвърнал: - Самата необходимост от обмен - това е вече признак на криза! - И допълнил, перифразирайки една известна сентенция: Кажете ми какъв е делът на литературния „внос“ в дадена страна, за да ви отгатна размера на нейните собствени духовни ресурси. Или с други думи - пояснил становището си философът в разговор с известния американски публицист Джеймэ Джонс, - една национална литература е толкова по-силна, колкото по-големи са нейните възможности за самозадоволяване. 1 TO Уязвимостта и смехотворната несъстоятелност на това разбиране са толкова очевидни, че при мащабите на днешната взаимна инфилтрация на културите правят излишен всеки опит за опровержение. И аз едва ли щях да прибягна до „услугите" на цитирания парадокс, ако той по един странен начин не кореспондираше с котловинното“ самочувствие на онези наши писатели, които заради постоянното си присъствие" в издателските планове са склонни да омаловажат нуждата от „вносна" литература със същите карикатурни мотиви. Може би съществуват и други способи за развенчаване на това доморасло мегаломанско светоотношение. Аз обаче ще се опитам да оборя апостолите на „самозадоволяването" не с друго, а чрез книжната" биография на една единствена година - с нейните духовни празненства и делници, с нейните търсения, неудоволетвореност и надежди... Интересът към чуждестранната художествена култура всякога е бил на почит сред бълга рите. Не като „привилегия" и слабост на малките народи, както високомерно утвърждават някои, а като изконна характерологична черта на нацията, като едно неспокойно любопитство да се надникне“ при другите, да се съпоставят собствените с чуждите духовни достояния. „Примерът на света" е стоял в основата на много наши начинания, ала особено видим етой в детската ни литература, чието родословно дърво пониква направо от почвата на превода. В наши дни чуждестранните книги за деца и юноши, издавани на български език, достигат 27% от общия брой на заглавията - една величина, която ни дава достатъчно основания за задоволство, когато я съпоставим примерно с процента на преводите в днешната американска детска литература - 9%, но и която силно ни смущава, когато си дадем сметка за многоброй1 Вильгельм Гирнус. Западно-восточные вандалы. - Иностранная литература, 1976, № 8, с. 206-207. * По данни на сп. Букбърд“, бр. 3, 1977 г. 8 Литературна мисъл, кн. 7 113 ните ценностни натрупвания в тази област и за порасналите изисквания на малкия читател. Като неотменна част от общата културна панорама на страната преводната детска книга дели поравно с българската грижите за естетическото здравословие на подрастващите, за тяхното емоционално и интелектуално развитие, за възпитаването им в духа на високата комунистическа идейност. Заедно с това обаче върху нея ляга и едно допълнително бреме - задължението да се намесва там, където родната книга в определени моменти нен може да вземе участие. Ще рече, че преводите не служат само като конфортабилна прибавка, а в много случаи са призвани да запълват празноти, да предлагат нови открития, да отговарят на безответни" въпроси. Възпри ети в главното си предназначение като насъщно четиво за българските деца, те често се превръщат и в пример, в поука и школа за българските писатели. При тази предварителна характеристика съвсем редно би било да подходим към нашия преглед с въпроса, как се разполага преводната литература в общото книжно пространство на периода и с какво нюансира, с какво обогатява тя палитрата на целокупното словесно изкуство, насочено към децата?

Това заглавие може да се изтълкува по два противоположни начина - като извинениили като предизвикателство. Първото е понятно: едва ли някой предполага, че съм полиглот сверил десетките, ако не са и стотици хиляди стихове, с оригиналите. Следователно моят крите рий в следващите страници ще бъде почти изключително чи тателски я т. Разбира се, мога да потърся опора в схващането на Иржи Леви, че всеки превод се оценява според два критерия: критерий за вярност спрямо оригинала и критерий за художественост. И да продължа тази мисъл приблизително така: самият факт, че тези книги са преминали през издателските филтри, през компетентната оценка на рецензента и щателната работа на редактора, вече гарантира верността им спрямо първоизточниците. Само че някои бегли съпоставки ме убеж дават -в действителност положението съвсем не е толкова идилично. Пък и за видния чешки теоретик това са не две независими оценки, а два аспекта в преценката на даден превод. Така че едностранчивостта на моя доклад еколкото очевидна, толкова и предопределена; утешавам се с надеждата, че тя ще бъде компенсирана в изказванията и разискванията по доклада. А се успокоявам с мисълта, че колкото и смътен да е читателският критерий (формулиран в поредица от въпроси, той би звучал горе-долу така: какво ми дава тази книга, усещам ли в нея чертите на неповторима творческа индивидуалност, как звучат преводните стихове на български? дали тази стихосбирка е под нивото на изразните възможности на българската поезия, или е на него, или - и това се случва - ги обогатява?); та, казвам, колкото и смътен да е читателският критерий, все пак от отговора на тези въпроси зависи - ни повече, ни по-малко - съдбата на книгата. 124 За радост и читатели, и специалисти са единодушни, че последните няколко години са време на подем в областта на превода и издаването на преводна литература. Последното е очевидно: позаличиха се белите петна" върху картата на световната поезия, проза, критика; ярките явле ния в чуждите литератури стигат до българския читател много по-бързо от преди; системно се запълват пропуските в представянето на класиката. За качеството на преводите говори косвено, но неоспоримо даже нарасналата склонност на литературната критика да открива влияния на световни майстори върху съвременните ни поети и белетристи. Дори когато въпросното влия ние съществува само в представите на критика, то пак доказва, че преводната творба се е вклю чила функционално в системата на родната ни литература - което е невъзможно при слаб превод. От констатацията за подем могат да се направят различни изводи. Лично за мен най-конструктивен е изводът, че сега трябва да съсредоточим вниманието си върху хроническите слабости, върху онова, което е напълно несъвместимо с повишеното общо равнище на преводаческото майсторство; което пречи подемът да се превърне в качествен скок. От това ми убеждение са продиктувани и конкретните, и по-общите бележки за някои слабости на преводната поезия, както и - спорадично - по някои издателски въпроси.

Динамичният духовен живот в Ловеч и Ловешки окръг днес се подхранва от корените на древна и богата традиция, чиято поява и развитие били обусловени от редица социално-икономически и културно-политически предпоставки. Селището било обявено за митрополитско седалище още през време на Втората българска държава (1186—1393). В Палаузовия препис на Бориловия синодик се споменават петима ловешки владици: Лонгин, Мелетий, Киприан, Симеон I и Симеон II. Започнало усилено строителство на църкви, манастири и скитове. Тяхната богослужебна практика наложила откриването и поддържането на скрипториуми и художе ствени ателиета. Не е случаен фактът, че именно от Ловеч произхожда първата подписана икона в нашето изкуство - „Старозаветна Троица" на Недялко Зограф от 1598 г. (ЦИАМ, № 3332). Най-ранният известен писмен паметник, свързан с града, е Ловчанският сборник, който бил създаден от калиграфа Пахомий в чест на местния деспот Иван Александър. Предполага се, че бил преписан в манастира „Св. Георги“ в укрепената част на града. За terminus post quem на кодекса служи датата 1331 г., когато ловешкият владетел бил избран за цар на българите. През 1392 г. книгата била пренесена на север от тримата български монаси Софроний, Пимен и Силуан, които основали манастира Нямцу в Молдова. Руският професор Яцимирски закупил този сборник от старообредци-липовани във Вилков и изложил съдържанието му в труда си „Из славянских рукописей. Тексты и заметки“ (М., 1898, с. 93-151). Вероятно в Ловеч през XIV в. бил сътворен споменатият Палаузов препис на Бориловия синодик от 1211 г.5 Това ценно произве дение (НБКМ, № 289) допълва липсите в същинския Борилов синодик, писан в Търново при Иван Шишман. За съжаление епохата на Второто българско царство не е завещала повече факти за състоянието на духовния живот в Ловеч.

Празник на свободния човешки разум - така се разбира онази епоха, определяна като Просвещение. И понеже се назовава период от време, историческата гледна точка налага възгледа, според който този прелом се разбира като движение, в най-общ социално-политически смисъл. Насочено срещу определен ред, то бележи края на една форма на живот, буквално срутва феодализма, за да възвести онзи поврат, така демократично издигнал човека, познанието и вярата в него. Човекът е изместил божеството. Началото еРенесансът, откъдето с посредството на античния образец пребъдва идеята за човека, за да стане реалност два века по-късно. Тържествува идеята, сътворява се нова реалност, господствува вярата в силата на универсалния човешки разум. И макар казаното едва ли да създава пълна представа за действително основни изменения в конкретен социално-политически и културно-исторически смисъл, на които гледаме като последица от дълговременно развитие на идеята, дошла от независимия ренесансов град, за да стане реалност едва в XVIII в., все пак редуването - идея - реалност, - несъмнено процес, можем да видим в неговата абстрактност и като принцип. Не само последователност, но и едновременност, където идеята в същността си се оказва привнесена в определено време минала реалност. Ренесансът въздига идеята за човека изобщо чрез древна Елада, чрез идеалното присъствие на класическата древност, която тук тласка, тика напред и съпътствува разви тието на обективен исторически процес, който, така да се каже, класичен, като духовна форма, заживява през XVIII в. самостоен живот. Или античността присъствува тук един вид функционално - чрез образеца се претрансформира настоящето, при което древността - идеята за сила и хармония е изпълнила практическа, за определено историческо време цел - настьпили са социално-политически промени, изменена е структурата на едно общество с посредството на духа. Тук Гьоте не е изключение. И в този смисъл след Гьоц фон Берлихинген" и едно пребиваване в Италия, което прави все пак идеите на „Буря и натиска минало, благородната простота на виденото в Рим, несъмнено принадлежи на XVIII в., века на Просвещението. На това време е белег стремежът към национална по дух култура, нему е присъща и онази въз вишена диалектика, където миналото, романтично приповдигнато, трябва да възпита едно общество; където миналото-идея съгражда основите на ново обществено начало и по този начин, дала тласък, идеята става реалност. Отдадена в служба на Диана и подвластна на непреодолим стремеж към родната страна - Микена, жрицата Ифигения отклонява предложение за женитба, направено от покровителя й тавридския цар Тоас. Това е причина в гнева си той да въведе отново стародавен обичай, при който в чест на богинята Диана принасяли в жертва хора - обред, запретен от самата Ифиге ния в качеството й на жрица. По традиция такава била участта на всички чужденци, попаднали в далечната страна, и след решението на могъщия властелин угрозата надвиснала върху пристигналия по повеля на Аполон (брат на Диана) Орест - роден брат на Ифигения. В хода на борбата за неговия живот между жрицата Ифигения и царя Тоас в същност се срещнали цивилиза ция и варварство, културно осмислена родовост и сурова примитивност, духовна и светска власт, като това взаимоотношение в един по-висш смисъл може да се мисли като съотносимост на идея реалност. Било съдено боговете да въздадат на скитския владетел Тоас онези съдбоносии обстоятел ства, поради което настанали промени, които издигнали Таврида до възродената Микена. Троя била опожарена и гневът на богинята Диана бил причина за тежко условие пред тър жествуващия победител. Достигнал Авлида, непреодолимо препятствие изникнало пред гръцката войска - попътният вятър стихнал. Агамемнон бил съкрушен от волята на Диана, нейната висша власт на божество той трябвало да удостои, като принесе в жертва своята първородна дъщеря Ифигения. Бащата отстъпил пред дълга на царя.

В кн. 5 на „Иностранная литература" за 1981 г. откриваме ярки доказателства за интереса на съветската културна обществе ност към литературния живот в България. На челно място в списанието е поместена поемата на Лъчезар Еленков „Животът е висок", преведена великолепно от съветския поет и голям приятел на България Олег Шестински. В превод на Шестински съвет ските читатели имат вече поетически сборници от Евтим Евтимов, Павел Матев, Слав Хр. Караславов и Владимир Голев. Не по-малко значение имат българските теми и в творчеството на критика и теоретика, главния редактор на „Иностранная литература" Николай Федоренко. Наскоро българските читатели се запознаха с книгата му „Созополски багри“, а новата статия на литературоведа, посветена на творчеството на поета Евтим Евтимов, доказва, че българската тема не е случаен момент в интересите на Федоренко. Критикът търси мястото на Евтимов в българската национална поетична традиция. Но той се връща и още по-назад, за да припомни, че изумителната красота на Рило- Пиринския край е възпята още от Овидий в неговите „Метаморфози". Древният поет пише, че това е късче от Алпите, хвърлено в сърцевината на Балканския полуостров. И запленен от красотата на тези места, самият Федоренко тръгва по горските пътеки, за да подиша планинския въздух, за да се наслади на Вихрен - царство на ветровете и страш ните бури". „Дивна, благодатна и щедра земя. Тя е поле на непрестанни битки за народна свобода, място на паметни исторически събития" - възкликва критикът. Той проследява биографията на поета, интересно разказва за неговото детство, за умението му да общува с природата, за здравия му родов корен. Федоренко открива в реалистическата тъ кан на поезията на Евтимов баладния момент, ехото от миналото. „Може да се твърди - пише той, - че „Пирински балади"..., опре делиха бъдещето на Евтим Евтимов, изиграха съдбоносна роля в неговото творчество. " Според критика най-привлекателно в поетическото дарование на твореца е проник142 CLBASICHNO новеното, философско отношение към своето призвание. Стиховете му са пълни с упорит стремеж към висша правда, към истински хуманизъм, към социална справедливост. Умението му да разкрие многоликостта на родната природа ев духа на „великите народни творения, на многовековния народен опит и мъдрост". Особено впечатление прави на Федоренко стихотворението „Българска земя", в което според него се е вместило го лямото сърце на този син на българската земя". Критикът не се задоволява само с общението със стиховете - той търси образа на живия човек и в личните срещи открива един „обаятелен, непосредствен събеседник", който не се бори за светлините на сцената“, „не гони популярност“. Има само една грижа: да открие и да изрази истината“. „Може би - продължава Федоренко - именно затова Евтим Евтимов така властно ни увлича в своя поетичен свят. Критикът се спира на редица творби на поета, той говори за поемата „Пирински орел", посветена на Иван Козарев, за стихотворенията „Пирин“, „Старият явор" и др. и умело открива във всички тях най-характерното за поетиката на Евтимов - „искреността, прямотата, честността“; „Във всичко, което твори, поетът изразява своя народ. Това сякаш е възложено от художника, от самия народ, който го е надарил с талант и мъдрост. По-нататък Федоренко разкрива партийността на поета, умението му да покаже историята на революцията като живо минало, спира се на проблема за традицията и новаторството в Евтимовата поезия, за верността му към онази революционна традиция в бъл гарската поезия, която започва от Ботев, Смирненски, Вапцаров. Федоренко не пропуска да запознае съвет ския читател и с магията на любовната лирика на Евтим Евтимов: своеобразието на лириката на поета, разкриваща интимното чувство в по-широк обществен контекст, намира свой особен израз, в частност в сборника „Нощи“, който може да се нарече антология на лирическите жанрове". В заключение Федоренко изтъква, че творчеството на Евтимов „може да се отнесе към явленията, носещи в себе си двуединното начало - национално и общочовешко. Съдбата му се слива със съдбата на България, със съдбата на човечеството."

Последната книга на Снежина Панова „Стъпала на комедията. (Развитие на коме дийния жанр у нас от 1856 до 1944 г.)" продъл жава и задълбочава многобройните и изследвания върху българската драма. Авторката проследява детайлно многопосочните художествени търсения на нашите комедиографи в продължение на почти един век, стремежа им да въплътят в комедийна форма възгле дите си за нравствените ценности на българ ското общество, разкрива дългата и сложна еволюция на комедийния жанр в контекста на цялостния обществен и културен живот в България през последното столетие. Книгата е изградена върху внимателното проучване и използуване на един наистина огромен фактологически материал и е написана с жив, увлекателен и същевременно научно задълбочен стил. В изследването са анализи рани не само драматичните творби на такива всепризнати майстори на комедията като Иван Вазов, Антон Страшимиров и Ст. Л. Костов, но и произведенията на редица второстепенни автори, което създава цялостния, панорамен поглед на авторката към развитието на българската комедиография от зората на нейното създаване до Девети септември, от диалога и фарса до комедията на характерите. Първата глава „Фарс и дидактика" анализира еволюцията на българската комедия от първите й стъпки през 40-те и 50-те години на XIX в. до Освобождението на страната през 1878 г. Като разглежда генезиса на коме дийния жанр у нас, С. Панова справедливо посочва, че българският възрожденски теа тър и драма се зараждат от конкретните нужди на нашето предосвобожденско общество, от пробуждането на патриотичното чувство и националното самосъзнание у бъл гарския народ. Комедията се оказва най-под ходящият драматичен вид за тогавашните исторически условия поради откритата си актуалност и злободневност, силната дидак тична струя и стремежа да се отрече всичко, което пречи на народния напредък. В тази връзка критичката посочва, че българската предосвобожденска комедия съществува в три потока: диалози, побългарявания и оригиотделя в изследването си голямо място на диалога като първа стъпка към драматичното изкуство у нас, изтъквайки неговата ярка патриотична насоченост и открития му морализаторски патос. Същевременно изследователката подчертава, че в зората на своето разви тие българската комедия „не черпи сокове от един извор" (с. 19), а се влияе и от диалозите, и от преводните драматични творби, като в основата й лежи фарсово-анекдотичното начало, което още не е изгубило връзка с фолклора" (с. 19). Именно това фарсово-анекдотично начало, съчетано с наивната декларативност и неизбежната дидактичност, С. Панова с право счита за отличителна черта на цялата ни възрожденска комедия. Разглеждайки детайлно на основата на конкретни примери („Михал Мишкоед" от Сава Доброплодни, „Ловчанският владика, или Бела на Ловчанския сахатчия" от Теодосий Икономов, „Малаков" от П. Р. Славейков, „Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников и други творби) развитието на комедийния жанр у нас преди Освобождението, изследователката утвърждава тезата, че по силата на редица причини българската възрожденска комедия стои най-близо до фарса и народното творчество и затова получава силна национална окраска. Но зародил се едва през XIX в., когато западноевропейският театър отдавна е усвоил и развил този жанр, българският възрожденски фарс не може да остане вече само при анекдота, а се изпълва с просветителска тематика и специфичен национален дух. В този смисъл според С. Панова „бъл гарският възрожденски фарс се стреми да изпълни важни идеологически задачи" (с. 50) - т. е. не само да изобличи човешките пороци, но и да изобрази разрушаването на старите форми на бита и идването на новото, което много често се схваща не откъм най-добрата му страна, а само като мода, да разкрие проникването на европейската цивилизация у нас, да покаже „, как ще стане присаждането и на българска почва“ (с. 54). Затова като основен конфликт в нашата предосвобожденска комедия изследователката определя конфликта между увлечението по външното, по криворазбраната цивилизация, и вековната народна култура, отразена в народния бит, обичаи и взаимоотношения.

Повече от половин столетие произведе нията на чешкия писател Карел Чапек привличат вниманието и интереса на читатели, литературни историци и критици от цял свят. Повече от половин век творчеството му е предмет на остри дискусии и полемики. В желанието си да привлекат на своя страна талантливия автор марксическите литературо151 веди подценяват многообразието на духовните му търсения и специфичната динамика на гражданското му съзнание, като абсолютизират нееднократните различия между художника и мислителя. Дълбоката хуманност и демократичност на твореца опровергават изцяло прогнозите на буржоазната преса за присъщата на характера му привързаност към реда в първата република и през втората половина на 30-те години стават основен прицел на нейните интриги и заплахи. В процеса на изясняване на въпроса, дали Чапек е буржоазен идеолог или „критик на капитализма", не се стига до съставянето на цялостна концепция за идейното и творческото му развитие, както и до синтез на неговата философска и художествена система. Идеологическата борба за Чапек продъл жава и след смъртта му. Необичайно чувстви телната обществена съветст на писателя, сложното му и многостранно творчество, своеобразието на неговия художествен метод и проблемите, с които провокира своята и нашата съвременност, поставят пред многобройните му изследователи комплексни и актуални задачи. Със сигурност можем да отбележим, че в „спора за Чапек" най-авторитетно се намесват представителите на съ ветската бохемистика. Трудовете на С. Николски, О. Малевич, И. Бернщайн, Б. Сучков, А. Волков, В. Шевчук и др. дават правДива марксическа оценка на личността и делото на Чапек и набелязват нови аспекти на изследване художествените структури на неговите произведения. Разнообразните методологически подходи и плодотворни концепции на съветските учени до голяма степен допринасят за неутрализирането на някои едностранчиви възгледи за Чапек сред чехословашките им колеги, както и за повишаване на интереса към този автор в собствената му родина.

Отново април стана месец на строгата писателска самопреценка, на вглеждането в постигнатото и неуспятото, на очертаване с колективни усилия магистралните насоки в нашата литература. И в това има някакъв нетърсен символ - защото именно този месец, с чието име свързваме качествения скок в цялостния ни живот и в частност в областта на културата и изкуството през последния четвърт век, е като че ли предопределен за отсяване зърното от плявата, за трезво, самокритично и конструктивно обглеждане на успехи и неуспехи - така, както повелява духът на Април. Именно такова е значението и на ставащите вече традиционни априлски литературни дискус и и, както показва и втората от тях, състояла се в края на месец април тази година. Едва ли е необходимо обстойно да изтък ваме обстоятелствата, които оставиха своя отпечатък върху нея - и големите годишнини (тринадесет века от основаването на българската държава и 25 години от историческия Априлски пленум), и особено - току-що завършилият Дванадесети конгрес на БКП, от чиято висока трибуна прозвуча и признанието за успехите на нашата литература, и новите изисквания, които народът и партията, самата епоха, поставят пред нея. И може определено да се каже, че именно тази повеля бе най-верният ориентир в обсъждането на годишната литературна продукция от 1980 г., което нерядко разширяваше границите си, за да се навлезе задълбочено в основните проблеми и тенденции на литературното развитие. В петте дни на дискусията бяха прочетени седем доклада - за прозата (Наташа Манолова), за поезията (Александър Геров, Васил Колевски), за литературната критика (Пантелей Зарев, Атанас Свиленов), за драматургията (Любомир Тенев), за кинодраматургията (Емил Петров), за детско-юношеската литература (Георги Струмски). Независимо че в някои от тях имаше и доста спорни, а в отделни случаи и явно несъстоятелни оценки, Мнения, становища и пр., може да се каже, че като цяло докладите очертаха панорамата на литературната 1980 г. в нейния сложен релеф от тематични и жанрово-стилови търсения, с разнопосочността на проблематиката, с върховете на постиженията и провалите 1:54 на неуспеха. В това отношение не можем да не отбележим и повишената критичност на някои от докладите - критичност, дошла като пряк отговор на партийната повеля повнимателно да се отсява зърното от плявата, да се прилага безкомпромисно и творчески класово-партийният критерий (макар че, разбира се, в това отношение може още много да се желае). А още по-ценно е, че тази критич ност бе оплодена не от духа на самоцелно и наплевателско отрицание, а от желанието за съзидание чрез критика. И, както изтъкна в заключителното си слово председателят на СБП Любомир Левчев: „При такава повишена взискателност, със задоволителна конкретност и безспорна компетентност дискусията потвърди като общ извод значителните успехи на нашата нова, социалистическореалистическа литература. Особено убедително в докладите и в изказванията се открой онова творческо многообразие и многогласие, което е необходима предпоставка за по-високи постижения. " Наистина главният извод от дискусията не може да бъде друг - в картината на литературната 1980 г. доминират постиженията, те дават тон и определят насоките на по-нататъшното литературно развитие. Тази безспорна констатация и породената от нея радост не бива обаче да ни кара да затваряме очи пред слабостите, пред негативните тенденции, които са по-опасни, защото надхвър лят рамките на единичната и индивидуална писателска несполука. И тук стигаме отново до въпроса за ролята и неизпълнените задължения на критиката, поставен с партийна принципиалност и откро вена задълбоченост (за разлика от някои изказвания) в заключителното слово на Любомир Левчев: „Нашата литература има още големи, неразкрити възможности, които ни карат да бъдем неудовлетворени от проблемната задълбоченост на нашия разговор. Твърде много прокламираме класово-партийния критерий, но все още трудно намираме неговите естетически измерения, все още се плашим от големите нови обобщения, гле даме ги с неизживяно неверие в новаторските сили на нашата литература. Затова жизне ните факти, неопознати и творчески неовла дени, често пъти далеч ни изпреварват.