Книжка-5

1977, Книжка 5 - Съдържание

Винаги когато идвам в Москва, след като се ориентирам какви книги са излезли, какво ново има по театрите, бързам, така да се каже, да сверя часовника си с някои от авторитетните представители на съветската критика. А когато посещавам редакцията на сп. „Вопросы литературы", изпитвам усещането, че се намирам в центъра на съветската литературна мисъл, в средището, откъдето се следи и изследва световният литературен процес, в това число и нашият. Това е списание, на което в последно време сътрудничат всички изтъкнати световни теоретици, критици и историци на литературата. Идвал съм тук още когато редакцията се помещаваше на два етажа в малка сграда на улица „Пушечная", зад „Детмаг". Сега тя притежава почти цял етаж от грамадно здание недалеч от „Пушкинския площад“. В просторната зала и в коридорите се уреждат изложби на дружески шаржове или екслибриси. Присъствувал съм и на редакционни заседания в старата и в новата сграда, имал съм възможност да вляза в курса на някои дискусии, а най-често се е случвало да обменяме информация от взаимен интерес. Този път ми се удава да побеседвам с главния редактор на сп. „Вопросы литературы" Виталий Озеров, секретар на Съюза на съветските писатели. Предлагам му да съсредоточим разговора върху неговите две книги „Тревоги мира и сердце писателя" (1973) и „Коммунист наших дней в жизни и в литературе" (1976). И двете са издържани в духа на документалния жанр, който напоследък придоби особена популярност и си спечели читателското признание. Това не е чиста литературна критика в професионалния смисъл на думата. Разказват се спомени за лични срещи и преживелици, вплитат се публицистични отстъпле ния, документират се любопитни подробности от участието на съветските писа тели в международния културен живот. Но като се обглеждат в художественопублицистична форма процесите и явленията, никога не се забравя за строгия висок идейно-естетически критерий спрямо художествените ценности и гражданското поведение на писателите. Не напразно едната книга носи подзаглавие „Очерки за международния литературен живот“, а другата: „Литературно-критически и публицистични очерки“. В тях покрай описваните или маркирани факти и събития изпъква особено зримо и образът на автора - солидно ерудиран критик, неотстъпчив, но добронамерен, всестранно подготвен и извънредно контактен. И едновременно с това - необикновено скромен. Без да натрапва присъствието си, той ни приближава съвсем близо до редица видни и не съвсем 3 видни представители на различни национални литератури, като понякога в една с единствена среща проличава характерът на един или друг творец

Последният, пети том от „Панорамата "* на акад. Пантелей Зарев се появи в една година, която с основание можем да определим и като година на критиката. Има нещо символично в това - най-крупното литературоведческо дело на един от най-изтъкнатите ни критици бе завършено в година на забележим подем в критиката. Защото - извън символиката" - биографията на П. Зарев е до голяма степен биография на критиката ни за последните три десетилетия. Името на акад. П. Зарев свързахме вече трайно с „Панорама на българската литература“. В съзнанието на широката културна общественост „Панорамата" получи завидна за едно критическо творение гражданственост. Така че всяка оценка за този труд ще започва и ще бъде оценка за творческото дело на един живот. „Панорамата" на П. Зарев не е само лично дело. Доколкото тя отразява (и сама тя е) един етап в нашето литературознание и критика, доколкото е значителна следа в най-новата ни литературна история, „Панорамата“ е момент от нашето литературно-критическо самопознаване или ако си послужим с една мисъл на автора, в нея „се усеща присъствието и на самоанализиралия се дух освен на индивида, но и на колектива, на народа". Съвсем в духа на романтичната философия П. Зарев вярва: „Сякаш самата история трябва да направи чрез един субект - индивидуален и колективен - рекапитулация на своето дело... Този именно субект - „индивидуален и колективен - е субективното творческо съзнание за собственото дело като за дело колкото лично, толкова и колективно. „Всичко това - продължава П. Зарев - създава и своеобразната вътрешна драма на изследователя, неговата борба, какво да предпочете, какво да изостави, неговото усилие да отиде още и още по-дълбоко във времето, в съвършенството и несъвършенството на едно нравствено-естетическо творение" (c. 649). Това е съзнанието на творец, успял да се доближи до народната съдба, да направи своя съдба съдбата на художника-писател и да прозре зад преходно личното трайното и непреходно колективното. И затова П. Зарев е винаги емоционално ангажиран. Той може да е привидно безпристрастен - щом конкретният критически анализ го изисква!, - но никога не бива безстрастен. „Измъчва ме въпросът - пише Т. Жечев, - откъде водят началото си не всякога ясно формулираните, но неизменно драматични (разр. м., К. Е.) интонации... „Панорамата“ на такъв улегнал, склонен към уравновесени синтетични реше ния автор като Пантелей Зарев ?"

Както е известно, XXV конгрес на КПСС даде висока оценка на разви тието на нашата художествена култура и същевременно набеляза задачи за нейното по-нататъшно обогатяване и повишаване на ролята й в комунистическото възпитание на трудещите се. Теорията на социалистическия реализъм е предназначена да съдействува за осъществяването на тези задачи. Тя трябва да стане още по-активна, отколкото е днес, да се освободи напълно, от една страна, от абстрактното теоретизиране, а, от друга - от фактографията, описателността, които се свеждат само до коментиране на отделни явления. Теорията на социалистическото изкуство днес все повече и повече върви към обединяване на задълбочения конкретен анализ с мащабни обобщения, към установяване на закономерните тенденции в творческия процес. Като обобщава опита на съвременното художествено развитие, разкрива историческата перспектива на естетическите възможности на нашия метод и посочва пътища към многообразни форми и стилове в литературата и изкуството, тя участвува в разрешаването на големите социални проблеми на епохата. Общата насока на теоретическите разработки се диктуваше от необходимостта да бъде разкрито широко естетическото богатство на социалистическия реализъм, да се покажат неговите реални преимущества пред другите художе ствени методи. По този път изникваха трудности, които трябваше да бъдат преодолявани. В отчетния доклад пред XXIV конгрес на КПСС др. Л. И. Брежнев каза: „Някои се опитваха да сведат многообразието на днешната съветска действителност до проблеми, които вече са безвъзвратно отминали в резултат на работата, извършена от партията за преодоляване на последиците от култа към личността. Друга крайност, която също се среща сред отделни литератори - са опитите да се оправдаят явленията от миналото, които партията подложи на решителна и принципна критика, да се запазят представи и възгледи, които са в разрез с онова ново и творческо, което партията внесе в своята практическа и теоретическа дейност през последните години. "

За първи път срещнах името му през 1948 г. То бе отбелязано на обемист младежки сборник „Под пятой капитала“ заедно с името на М. Шушковская. Подбраните текстове бяха от чуждестранни писатели: от Алберт Малц до Габриела Гарсиа Нересо, и адресирани към младежите от „капиталистическите страни". Тоест не до българската младеж, която с неистов ентусиазъм лекуваше жестоките рани от фашизма и капитализма, като „наливаше основите“ на новото ни социалистическо общество. Ала въпреки че не бе предназначен за нас, сборникът свърши „полезна работа“ и сред ремсовата младеж на нова Димитровска България. Тогава съставителят е бил само на 30 години. Витали Михайлович е от Кисловодск и е роден на 9/22 март 1917 г. Връстник на революцията. Годината 1940, когато той е на 23 години, е свързана с три важни събития от живота му: приет е за член на ленинската КПСС; за първи път печата своя литературно-критическа работа и в същата година завършва Московския институт по философия, литература и история (МИФЛИ). Участвува в цялата тежка война. Работи като редактор в комсомолските издания, а от 1953 до 1955 г. зам.-гл. редактор на „Литературная газета“. От 1959 е несменяем (вече 19 години) главен редактор на братското списание „Вопросы литературы". От 1967 е и секретар на Съюза на съветските писатели. Такава е неговата кратка, но динамична биография. e Най-присъща черта на неговия характер е чувството му за отговорност и това особено проличава в творческата му биография. Четири години след първата задочна среща с критика, когато у нас особено много нашумя романът „Млада гвардия", завинаги свързах името на Фадеев с името на юбиляря. В България беше „пристигнала малка книжка - литературен портрет на Фадеев (1952), разпространен в масов тираж. В квартала обсъждахме романа и студентите бяха заучили наизуст някои положения от брошурата, като цитираха с настървение „известния съветски критик". Моя милост в качеството си на докладчик съвсем не съзнавах, че Озеров е само със седем години повъзрастен. По-късно Озеров продължи наблюденията си върху творчеството и поетиката на Фадеев, обстойно проучи всичко написано от него - от ранните му творби до недовършената „Черна металургия", - за да сътвори най-изчерпателната монография за писателя, защитена и като докторска дисертация, претърпяла няколко издания (1960, 1964, 1970).

Тая поезия, чийто основен тласък беше художествено-естетическото преоткриване на света, стремежът да се улови същността на явленията под тяхната повърхност, да се достигне до първичните елементи на материята и живота, до драматизма на обществените явления, която бе израз на една по-непосредствена връзка между човека и действителността, носи в себе си заряда на диалектиката, на по-широки връзки между нещата, взети в тяхното единство и противоречивост. Диалектичното виждане на света лежи в основата на поетичната образност и конструкция на стиховете на Г. Милев, в неговия поглед за човека и историческия процес. Тръгнал от набиращата се вътрешна енергия на остро противоречие, на драматичен сблъсък между личността и света вън от нея, от напрежението между „аз", търсещо изход, и жестокия пръстен" вътре и вън от него, поетът идва до съзнанието за динамиката и напрежението на своето съвремие, което той противопоставя на покоя и равновесието на класическия свят, на света на миналото. Представата за света като движение, за историята като противоречив процес на борба между народ и тирани, като непрекъснато напрежение и самоизпреварване на личността и като революционно напрежение на масата създава нова, раздвижена диалектична представа за цялото. В света на Гео Милев всичко е движение, процес и ставане. Движението, следвайки обективния ход на историята, нейната вътрешна логика, се състои от резките амплитуди на подем, поражение и раждането на нови сили и вяра в поражението. В това единство на трагика и героика се ражда ново усещане, нова представа за смъртта и героичния подвиг като едно приземяване, съзнателно огрубяване на величавото и героичното, като един нов подход към смъртта, сведена до обикновеното, до съзнателно прозаизиране на образи и стих; но по силата на тоя диалектичен поглед, на тези нови връзки между нещата от прозаичното и съзнателно принизеното с нова сила излита естетическото извисяване на подвига и героичната смърт. Диалектическото световъзприемане не е само в характера на вътрешните конфликти на личността и напрежението личност - общество, нито само в революционно-романтичната трактовка на обществения исторически процес. Диалектиката в тая поезия е много по-широка, обхваща художествения поглед върху явленията, същността на художественото световъзприемане. Тя е в разру 59 шаването на преградата между материалния свят, природата, суровия бит и човека, в неуловимите връзки между материалния свят и психичното, в тая жажда на съвременния човек да разруши изкуствената граница между материалното и духовното и да почувствува себе си и света в тяхното единство и цялост. От Уитман и Аполинер до Пол Елюар и Незвал, от Ахматова и Пастернак до Есенин и Маяковски - поезията на двадесетия век рушеше тая преграда между материалното и духовното. Тая художествена диалектика, тоя художествен материализъм водеше нашите поети до динамизация и активизиране на предметния свят, до пряко участие на природата във вихъра на революцията и обратно - до мате риализация, обективизация на човешките преживявания в природния и обще ствения мир.

Все още изследването на българския символизъм не е излязло отот сферата на предварителните проучвания. Постигнатото не е много дори с оглед емпиричното натрупване на изследователски материал. Даже в академичната история на българската литература символизмът е представен с монографични очерци за отделни негови представители, а общата му оценка е твърде бегла и в редица от ношения неточна. Нашата литературна наука все още не притежава една марксическа история на българския символизъм, в която обективно и точно, от съвременни позиции да се определя мястото на това направление в целокупния литературен процес. „История на българската литература" (1930) от Иван Радославов показва една хипертрофирана и невярна представа за процесите в новобългарската литература, продиктувана от мнимия авангардизъм на епигоните на символизма, считащи се за носители на художествения прогрес. Преди около половин век, когато времето на символизма беше вече безвъзвратно отминало, Ив. Радославов, един от теоретиците на направлението у нас, не виждаше реалните перспективи за развитието на българската поезия, свързани с т. нар. септемврийска поезия и с поезията около кръга на сп. „Стрелец“, и с учудваща непроницателност продължаваше да твърди, че бъдещето на символизма е все още пред него. На символизма той посвещава най-съществената част от своята „История. ..", където твърди: „Той (символизмът, б. м., С. Х.) упражни едно силно влияние не само върху литерату рата, но и другите отрасли на изкуството - в живописта и скулптурата и в областта на мисълта и идеите. С една дума, символизмът дойде да насити с изживявания и идеи духовния ни живот и да остави една богата традиция в изкуство и мисъл, която не може не само да се пренебрегва, но от която необходимо трябва да се изхожда по-нататък в развитието ни. Самата логика на литературно-историческия процес по категоричен начин опроверга критическите прогнози на Ив. Радославов. По странна ирония на съдбата теоретикът на символизма, който считаше, че символизмът се числи към оитературния авангард, се оказа в ариергарда му. Тази закостеняла упоритост в зтстояването на символизма, съюзена с подчертано тезисна полемичност, е халактерна и за краткия предговор на Ив. Радославов към поетическата антология РМлада България" (1922), съставена от него: „Българският символизъм, наистина, „атваря последната страница на нашата литературна история, въпреки всичкото трагикомично недоумение на неговите противници пред този исторически факт.

Литературно-критическата, редакторската, преподавателската, културно-просветната и обществена дейност на д-р К. Кръстев все още не е обгледана и изследвана цялостно. А тази негова многостранна дейност (с най-положителните си страни) има свое място в нашия литературен и културен живот от края на 80-те и през 90-те години на миналия век, както и през първите две десетилетия на ХХ в. За близо 30-годишната си съзнателна работа д-р К. Кръстев е бил Директор на педагогическо училище, редактор на три литературни списания, учител, преподавател, а след това и извънреден професор в Софийския университет. Неговият гостоприемен дом дълги години е място, където се срещат някои от нашите най-изтъкнати писатели по това време. На ул. „Аспарух" 67 B столицата в продължение на 17 години е била и редакцията на сп. „Мисъл“. Традиция е станало за д-р К. Кръстев да се пише само като за „възпи таник на немската идеалистическа философия“, „поклонник на немската формалистична естетика“, „еклектик и идеалист“, „догматичен ум" и т. н. Това са повече квалификации за късния д-р К. Кръстев, които често се разпростират върху цялата му дейност, без да се държи сметка за конкретната историческа истина. А тя е сложна и противоречива и за да стигнем до нея, не са достатъчни само готовите клишета и определения. Много по-неточни са и будят редица възражения някои оценки за човека д-р К. Кръстев. Той е определян като „човек студен, суров, злобен, дори егоист“. Наричан е „тщеславен, отмъстителен, недостъпен“. Още в края на 20-те години Ал. Балабанов се опита да създаде една по-обективна представа за него, да разсее доста от тези несправедливи, бих казал, даже обидни за делото му епитети. Тогава той посочи, че „маститият критик“ е бил „сърдечен, мил, топъл", че в обществения и политическия живот винаги се е обявявал против онова, което е „лошо, неморално, опасно, дивашко, некултурно". За него той е твърда, упорита, човеколюбива, строга, догматична, тържествена личност“. Когато говори за човека д-р К. Кръстев, Ал. Балабанов прави и един много ценен извод: ... .. над всичко негово господствуваше една страст: неговата упоритост... Тя действуваше бурно у него и в най-опасните за личността му моменти." И Настоящото изследване си поставя по-скромни цели - да систематизира анализира някои по-малко известни, но същевременно важни моменти от дейността на ранния д-р К. Кръстев в периода от ученическите му години в Първа софийска мъжка гимназия - 1878 г., до издаването на сп. „Мисъл“

В статията си „Народните любовни песни" Славейков нарича любовта „божие безумие, което едничко влива капка сладост в горчивата чаша на живота и без което... земята не би била достойна да я грее слънцето" (т. V, с. 7). И превръща любовта в един от основните етични проблеми на творчеството си. Когато Славейков се явява на литературната сцена, нашата поезия има вече значително наследство, чиито най-добри образци и днес остават недостигнати. Но тази традиция е твърде едностранчива, единствена в сферата на националнопатриотичната и революционната линия. А малкото любовни стихове са твърде бледи, дори в основната си част направо безцветни. Анакреонтичните песни на Петко Р. Славейков до известна степен имат подражателски характер. Твърде сантиментални, на места те са пронизани от силно романтични или еротични нотки. Но независимо от съдържанието и същността си те изиграват патриотична роля, измествайки популярните гръцки любовни песни. Пенчо Славейков пише за тях: „За Славейкова дори и любовните песни... са оръжие в борбата за национално самосъзнание... И съдържанието им е тъй отвратително, че самият поет на старини, когато пробира песните си за крупно издание, без милост ги измита из тетрадките си, както вече отдавна ги е измел из паметта си" (т. V, с. 162). С изключение на тези работи на Петко Славейков любовта през възрожденската епоха не е самостоятелен проблем за поезията ни. „Изворът на Белоногата" Петко Славейков, „Пристанала“ и „До моето първо либе“ на Ботев не са любовни творби. В тях любовта е само един от мотивите, дори не централният, тясно пре плетен с патриотичната или революционна линия и средство за по-пълното им и всестранно изясняване. Вазовата сбирка „Майска китка" (1880) също има известни анакреонтични струи и издава външни влияния - преди всичко на Пушкин. През възрожденската епоха и първите десетилетия след Освобождението любовта като поетична тема не привлича сериозно авторите. на Литературно-психологическият процес на засилен интерес към човешката индивидуалност, започнал да се проявява в края на века, издига значението на любовната лирика в литературата ни. Не един път е изтъквано, че вниманието към любовната поезия се е изявило двустранно: и от поетите, и от критиката. Дори бихме могли да твърдим, че твърде големият брой любовни стихотворения, появили се по страниците на периодичния печат в края на миналия и началото на новия век, не са резултат изцяло на вътрешно спонтанна реакция на поетите, 126 1. Всички цитати са взети от Пенчо Славейков. - Събрани съчинения. С., БП, 1958. И а до известна степен е дирижиран от критиката. Преди всичко политиката на сп. „Мисъл“, което по това време е в центъра на литературния живот, импулсира толерира създаването на любовна поезия. Д-р Кръстев неколкократно се спира в статиите си на шокиращия въпрос за отсъствието на разгърнатата любовна тема в българската литература и подчертава, че точно тази линия би могла да внесе в поезията ни повече топлота и емоции, светлина. От 1899 г. в „Мисъл" редовно се публикуват любовни стихове в рубриката „Албум от лирически песни". Повечето от имената на авторите днес са неизвестни (Ив. Арнаудов, С. Петков, Н. Василев, А. Белковски и др.). Тук срещаме Ив. Ст. Андрейчин и Д. Подвързачов, които с цялостната си литературно-издателска дейност играят роля в културния ни живот и остават в историята на литературата ни, обаче любовните им стихове, печатани по това време в „Мисъл“, не се отличават от останалите. Но между авторите от рубриката ярко се открояват фигурите на П. К. Яворов Кирил Христов. Така че в цялостното оживление, което настъпва в областта на И любовната лирика, не може да не отбележим направляващата ръка на сп. „Мисъл“.

През последните няколко години издателство „Народна култура" предложи на читате лите нещо, което би било събитие за коя да естрана - четири тома Шекспирови пиеси превод на нашия именит поет Валери Петров. Един наистина огромен труд, разпрострян върху повече от 2500 страници, обхващащ всички известни комедии и трагедии на великия Драматург. Един, струва ми се, уникален труд на изтъкнат литератор, който отдава безцен ното време на творческата си зрелост на благородната амбиция да улови и предаде на родния си език живия глас на ренесансовия титан във всичките му безкрайни модулации. И преди Валери Петров големи наши поети са се опитвали да обезсмъртят една или друга Шекспирова драма на български език. В резултат на тези дръзновения днес ние разполагаме с високоталантливи преводи като Гео Милевия „Хамлет" или Лилиевия „Ромео и Жулиета". Но това са само отделни пиеси, които особено са допаднали на съответните поети, чрез които те са се помъчили да изразят и себе си, своята съкровена същност. Никой от тях не е имал постоянството (а и издателските възможности) да се заеме с пресъздаването на по-обемен дял от Шекспировото драматично наследство. А съвременната литературна наука вече съвсем кате C горично е доказала вътрешното органично единство на това наследство, неразривните връзки, които отделните пиеси се сливат в тематично, стилово и ритмично отношение. За пълноценното предаване на коя да е от тях преводачът трябва да познава добре и останалите, нещо повече - той трябва да ги е преживял. Първият опит за по-цялостен и професионално-компетентен превод на основните Шекспирови драми у нас принадлежи на Любомир Огнянов и неговият творчески подвиг със своите безспорни постижения заслужава уважение. Но с преводите на Валери Петров ние вече достигаме до онова ниво на пресътворяване, при което академичната прецизност е съчетана с безпрецедентна артистична свобода, за да се отървем от досадното чувство, че имаме пред себе си българския аналог на Шекспир и да повярваме, че сме се срещнали със самия него в целия му несравним ренесансовски размах. И това вече не е тази или онази знаменита творба сама за себе си, а големият поет в неговото сложно и многопланово развитие, така както то е почувствувано през вековете и разстоянията ст един негов събрат. Най-непосредственото впечатление, което читателят (а и зрителят на първите няколко постановки по новите преводи) получава от текста, е неизчерпаемото от богатство на българ ския език, неговата невероятна гъвкавост, сочност, многозначност, пъстрота на багрите и деликатност на нюансите; неговата широка гама от стилове - от дворцовата изящност до кръч марската вулгарност, от помпозното празнословие до простата, откровена и тежка мъдрост на народната реч, от сгъстената метафоричност до аналитичната прецизност на афоризма - едно удивително разнообразие, доближаващо се плътно до това на оригинала. Разбира се, тук не става дума за някаква изненада. Всеки човек, що-годе запознат с личното творчество на Валери Петров, се е радвал и преди на любовта му към словото, на детското му любо питство към неговите скрити измерения и неизползувани възможности, на несравнимата му езикова изобретателност. Това рядко дарование, минало през филтрите на завидна култура, оцветява по неповторим начин целия превод. В него, струва ми се, трябва да търсим на първо място толкова нужната конгениалност на преводача и автора, разковничето за успеха на тяхна среща. В него и още в нещо - в уважението, с което е прочетен оригинальт, в OT осъзнаването 144 на необикновената сложност и многоплановост на Шекспировия текст, в откриването и запазва нето на важните детайли, в познаването на целия идейно-художествен комплекс, характерен за ренесансова Англия.

По-миналата година изд. „Народна култура“ издаде сборника „Ана Ахматова". В него влизат почти всички стихотворения от „Бег времени" (Советский писатель, 1965). Преводач - Иван Николов. Ана Ахматова е тънък и деликатен поет, трудно поддаващ се на превод. У нея е важна всяка дума, защото тя носи не само нюанс и характерно виждане, но и творческа позиция. Неточ ният превод би могъл да накърни сериозно тъканта на стихотворенията и те да престанат да бъдат ахматовски. Знаейки това, аз в началото гледах на българския сборник като на подвиг. Но когато започ нах да чета преводите, усетих, че в мен се надига недоумение. После дойде обидата! В послеслова преводачът съобщава: „Ранните стихове на Ахматова приличат на рисунки с перо. Целият техен смисъл е скрит в подробностите, най-незначителната дума и жест дават простор на въображението да доизгради лирическата ситуация." Точно това отсъствува в преводите. Пренебрегнати са не само незначителните жестове", но и толкова важните подробности“. Заменени са с еквиваленти", които будят недоумение, или са съчинени съвсем нови строфи на мястото на оригиналните. А на много места е превеждано точно обратното.

На 29 години Страшимиров оставил спомена за непокорния, даскал Тончо по всички краища на България, строшава бастуна си в главата на казанлъшкия кмет и след телеграфическото му уволнение от всички училища на царството се прощава еднаж за винаги със службашеството" и се прибира в София. И тук в защита на любимата си позиция на независим писател той остава с едно единствено оръдие - своя писателски труд. Донесъл е готова драма „Сватбата в Болярово", написана за една седмица, и преработва за три месеца „Вампир", работи над романа „Есенни дни", но художественото творчество не е в състояние да удовлетвори огромната жажда на Страшимиров за практическо, ежедневно, непосредствено участие в текущите борби на духовния, политическия и социалния фронт. Трябва му трибуна и той я създава заедно с Кирил Христов и Стоян Михайловски. През ноември 1901 г. излиза първа книжка на „Месечно списание за литература и критика" със заглавие „Наш живот“. Редактори са Антон Страшимиров и Кирил Христов, а директор - Стоян Михайловски. Списанието излиза до октомври 1902 г. в дванадесет книжки. През първата годишнина на списанието сътрудничат Кирил Христов, Трифон Кунев, Иван Арнаудов, Пейо Яворов, Димитър Страшимиров, Петко Тодоров, Цанко Церковски, Георги Стаматов, Стефан Руневски и др. Втората си годишнина „Наш живот“ започва след тригодишно прекъсване през септември 1906 г. През това време Страшимиров след поредица конфликти с монарха и „мундира" (в края на 1905 г.) заминава за известно време за Швейцария. Несъмнено и това пътуване е изиграло известна роля във вече новата идейно-естетическа позиция, която „Наш живот“ защищава. Нов литературният кръг на списанието. Но Страшимиров не издържа дълго време на съвместна работа. Във втората годишнина „Наш живот" е вече негово списание. „Списание за литература, критика и театър“, както гласи новото му подзаглавие, излиза до юни 1907 г. - всичко десет книжки. Сътрудничат Димо Кьорчев, Теодор Траянов, Трифон Кунев, Илия Иванов-Черен, e Сирак Скитник, Иван Донев и др. След нова тригодишна пауза Страшимиров, подпомогнат от брат си Димитър Страшимиров, заедно с Георги Стаматов и Стефан Руневски редактира и издава списание „Наблюдател". През двете годишнини на списанието излизат по десет книжки с подзаглавие „Месечно общест вено-литературно списание". За сътрудници са привлечени и група млади поети и писатели, между които Христо Ясенов, Йордан Йовков, Георги Райчев и др. И отново познатата история редакторския колектив. Стаматов, Руневски и Д. Страшимиров се оттеглят още след петата книжка на год. І и списанието остава пак орган на кръга от втората годишнина на „Наш живот" начело с Антон Страшимиров.

В поредната книжка на списанието - орган на Централния институт за литературна история и езикознание към Академията на науките на ГДР - привлича вниманието студията на чехословашкия компаративист Дионис Дюришин „Методико-теоретични разсъждения по повод сравнителното изследване на славянския романтизъм“. Изхождайки от тенденцията за мултилатерално сравнително изследване, която в последно време взема превес в интернационалната компаративистика, авторът изтъква две основни предпоставки за открояването на преобладаващи закономерности испецифични черти на славянския романтизъм в общоевропейския контекст: 1) типологична принадлежност на славянския романтизъм към ансамбъла на европейските литератури; 2) съзнанието, че славянският романтизъм образува една завършена цялост. Като отбелязва, че моделът на европей ския романтизъм предполага редица по-малки и подчинени нему структури, между които са и скандинавските, източноевропейските и югоизточноевропейските литератури, Дюришин счита, че досегашните изследвания на ролята на славянския романтизъм в развитието на европейския романтизъм са се съсредоточавали главно върху извеждането на типологични белези с един повече или по-малко очертан общоевропейски модел. Тази база разкрива възможности за по-нататъшни плодотворни сравнителни проучвания. Подчертава се обаче, че съществуващите литературни синтези са изградени предимно на по-стари неопозитивистични концепции, както и на механичното усвояване на литературния процес, така че отделните славянски литератури в повечето случаи са поставени успоредно една на друга или в последователен ред, без да се съблюдават в нужната степен техните взаимовръзки. Възникналите след края на 50-те години множество специални изследвания са предимно на билатерална основа, така че, както смята Дюришин, липсват изследвания, имащи за обект специфичните закономерности в развоя на славянската литература, взета като една общност и завършена цялост. Тази общност също не трябва да се разглежда статично, а в хода на историче ското и развитие, чрез многостранните и превъплъщения. В тази взаимовръзка славянският романтизъм, схванат като една междулитературна структура, трябва да се изследва в своята консистенция и взаимообусловеност, като едновременно с това ще се даде насока за изслед ването на всеки национален романтизъм поотделно. Целта е да се разкрият белезите на отделния национален романтизъм, а също и общите белези на славянския романтизъм като по-висша система. При изследването на славянския романтизъм в европейския контекст Дюришин разглежда националното и интернационалното в едно литературно произведение или литературен процес като връзка между частното и общото. Принципът гласи: „частното не съ ществува по друг начин освен във взаимодей ствията си с общото. Общото съществува само във и чрез частното." Същественото при науч ния анализ е да се открият взаимодействията между явленията и техните отделни компоненти, а разкриването на тези взаимовръзки означава да се видят нещата в тяхното единство и цялост. Степента на познание отговаря на количеството и многостранността на опознатите взаимодействия между компонентите на едно цяло. Също така, отбелязва авторът, националната литература не е меха ничен сбор от произведения, а система от съ ществуващите между тези произведения взаи модействия. Задача на литературознанието е да изследва връзките, въз основа на които съще ствува както частното, така и общото. Щом като националното представлява система от компоненти, познаваеми посредством техните връзки и взаимодействия, то в основни линии същият комплекс от връзки е носител и на интернационалното, естествено в друг систе мен порядък и в друга йерархия. И така, изтъква Дюришин, системата на европейската литература или на световната литература се определя от връзките между материализираните феномени, творби, структури и пр. на дадена национална литература, които са неизбежни за съществуването и като такава, но същевременно са повторими и в други системи от национални литератури. С това се засяга проблемът за диалектическото единство между славянския романтизъм в отделните славянски литератури и славянския романтизъм като общо явление.

Името на проф. Романска е добре познато в научния свят. Несъмнен е нейният принос в българската и славянската фолклористика. Ранната смърт прекъсна порива на научните и търсения и стремежи. Новоизлезлият сборник с избрани студии и статии „Въпроси на българското народно творчество" (София, 1976) има за задача, макар и отчасти, да запълни отворилата се празнина от неосъществе ното докрай дело на видната наша изследователка, като събере и представи в едно издание ценните за науката публикации на проф. Романска. Цветана Романска е измежду малцината български учени, които направиха от фолклорните си интереси основен смисъл и център на творческите си усилия. С народното творчество са свързани и най-големите научни постижения на Цв. Романска. Това определя и тематичното единство на излезлите след нейната смърт „Въпроси на българското народно творчество“. Съставителите акад. П. Динеков и Ст. Стойкова са били значително затруднени в подбора на научните трудове на проф. Романска. За нея не бе присъщо издаването на сборници от свои статии. Излезлите от печат книги „Българска народна песен" (1965) и „Славянските народи" (1969) имат характер на цялостни и вътрешноединни изследвания. Изключителната последователност и връзката на творческите усилия на проф. Романска с най-актуалните проблеми на фолклористиката обаче са послужили за верен ориентир на съставителите при подбора на многобройните прояви на нейната научна мисъл. В сборника са включени само фолклорни изследвания, и то предимно от последното десетилетие от живота на проф. Романска. Някои от тях са отпечатани след смъртта й, а „Към въпроса за съвременното състояние на народната приказка и за ролята на разказвача в българския фолклор“, „Фолклористиката и нашата съвременност" се публикуват за първи път по ръкописи на авторката, запазени в архива и. Известна част от статиите са включени в задгранични научни списания и сборници и с поместването им във „Въпроси на българското народно творчество" значително се улеснява достъпът им до българския читател, спомага се за популяризирането на важни за науката идеи и постижения на нашата Фолклористика. Това решение на съставителите да представят делото и чрез последните завоевания на творческата и мисъл актуализира съдържанието на сборника, отговаря на съществена черта от изследователската природа на Романска - да бъде там, където е най-необходима, винаги да е в крак с изискванията на своето време. Бележките в края на изданието, в което се посочват завършените от нейните сътрудници теми, между които особено важен е капиталният труд „Български юнашки епос" (1971), излязъл от печат след нейната смърт, очертават осезателното присъствие на Романска сред научните колективи, в които е работила, дори сега, когато не е между тях. Целенасочеността - другата важна черта в научната дейност на проф. Романска, се усеща в основните „тематични кръгове“, около които се съсредоточава подборът на статиите в сборника: епосът - юнашки и хайдушки песни, историческите предания, българските пословици и поговорки, творческата личност във фолклора, съвременни проблеми на фолклора и фолклористиката, малко изследвани области като детски фолклор, фолклорът, свързан с раждането. И всичко това на широка сравни телна основа; с подчертан усет и интерес към специфичните национални особености на бъл гарското народно творчество. Дори само за главията на поместените изследвания насочват към тяхната богата съдържателност и широ кия терен", по който се движи научната мисъл: „Българските народни песни - някои техни особености и сходствата им с на родните песни на останалите славянски народи“, „Към въпроса за проучването на произхода, разпространението, мотивите и развитието на поса за Крали Марко у южните славяни“, „Сходства и взаимоотношения между българския юнашки епос и украинските епи чески думи“, „Българските народни пословици със социална тематика в сравнение с пословиците на останалите славянски народи" и т. н.

Тези 3 реда, изпратени на 7 юни 1911 г. до Иван Попов, са нахвърляни от ръката на Яворов на една бележка - бланка „Народен театър". Приятелят на поета запазва това кратко послание и то достига до наше време: „Когато видиш нещо хубаво, възхищавай се.." В случая повикът не е приет от актьора или художника, а от критика, заел се да съ твори портрети от слово. Есето за П. К. Яворов съм чел и другаде, тук обаче то звучи графично, експресивно и трайно, вградено между 13-те портрета на предци в поетиче ската и литературната мисъл. Това не е инцидентно хрумване. След „Срещи с малки и големи“, „Личности и съдби“, „Профили на съвременници“ сборникът е търсено продъл жение - галерията да бъде попълнена от нови критически и поетически характери. И авторът следва думите на Яворов от написаното не до него послание - той умее да се възхищава от покритото с лека патина поетическо или критическо слово.. От другите 13 профила на писатели, включени в предишната му книга с подобен характер, 12 бяха на поети. У единствения белетрист Ангел Каралийчев също бе потърсено поетическото начало. Това вече поляризира интересите на критическите пристрастия в поредицата от книги, събрали между кориците си личности и съдби. Събрани на едно място, те биха представлявали галерия от ,,портрети на словото". Здравко Петров притежава таланта за навлизане чрез духовни ретроспекции в различни времена. Може да следи нареждането на пасианси от времето на Ричардсон, а в друг случай да търси в кладенеца на Илиянци обвинителното око на Гео Милев. Неговите портре ти са на художника, не на модела, както казва самият той в предишното си есе за Стефан вайг. Отношението му към всеки творец се превръща в негово лично преживяване, в биография на критическото усещане. Това е реакция с отношение. Така например, когато се е докосвал до „прокълнатите поети", в него няма помен от болното горене“, той търси пречистващата болка и дори трагичното се героизира. „Негов" е и П. К. Яворов, тоя несравним събрат по борба на Гоце Делчев, минал през чувството на „Калиопа" и стигнал до драматичния си край в самотната си стая на ул. „Витоша".

Историята невинаги е справедлива към тези, които я създават. В оценката си на едни от тях тя е прекалено щедра, а като че за сметка на това обрича други на незаслужена забрава. Един от неоправдано отминаваните досега политически и литературни дейци на нашето възраждане е Тодор Пеев, издаването на чиито съчинения, предприето от Дочо Леков и Иван Сестримски, е повод за настоя щите бележки. Като се има пред вид, че Д. Леков отпечата преди известно време и кратка студия за Т. Пеев, не може да не бъдат приветствувани усилията на изследователя за отдаване заслу женото на един деец, чието име досега бе известно главно във връзка с известното Ботево писмо до него („Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със сти хиите...") и с работата му като деловодител на Българското книжовно дружество в Браила след Друмев. Оказва се, че и повече от половин век след Боян Пенев има какво да се открива в нашата възрожденска литература и в чисто фактологически аспект, че тази литература наред със закономерно назрялата необходимост от теоретично изследване се нуждае и от скрупольозно-изследователската научна работа на литературния историк. Мемоарите, публицистиката, драмите и писмата на Пеев разкриват пред нас недвусмислено една интересна личност и един оче видно призван писател. Учил в родния си град Етрополе, във Френския колеж в Цариград, в софийското училище на Сава Филаретов, учителствувал в Самоков, Силистра, Кюстендил, Етрополе, Браила, основавал заедно с Левски революционни комитети, редактирал вестник „Възраждане“, организирал работата на Българското книжовно дружество... - трудно е да се изброи всичко онова, което е вършил, - на него му еоставало малко време за литературна работа. За него, както и за някои други възрожденски дейци важи сполучливото определение, че самият му живот е най-интересното произведение, което е създал. Човек с голяма култура, владеещ отлично няколко езика, той е бил от онзи тип революционери, за които се пишат най-увлекателните романи. Ползуващ се с благоразположението на турските големци в София, Русе, Силистра, Тетевен, Етрополе, Орхание, минаващ за техен доверен човек, той върши изкусно скритата си дейност на председател на Етрополския революционен комитет, на представител в Българския революционен централен комитет, на почти всички комитети от София до Етрополе, на верен помощник и укривател на Левски... С особено голям замах се отличава дейността му в емиграция, особено по време на Априлското въстание. Наред с работата си в Кни жовното дружество и в българското училище в Браила той участвува най-активно въз всички начинания на революционната организация. Заедно с Христо Ботев, Любен Каравелов, Кириак Цанков, Олимпи Панов той е включен в Букурешкия Привременен централен бъл гарски революционен комитет, чиято задача е съживяването на дейността на частните комитети в България, започване на акция за съби ране на помощи, подготвяне на главното съ брание на организацията. Той пише възвание към българския народ, сближава се с Ботев и с воденото от него революционно крило, стреми се да бъде полезен с всички сили и на борбата, и на гениалния поет и революционер. Макар и неполучил по-късно признание за заслугите си, Тодор Пеев се включва найактивно както в Освободителната война, така и в административното устройване на новата българска държава - дейност, донесла му много обиди и огорчения, довели го наред с личните му нещастия до самоубийството през 1904 r.

Вече години наред трагическата фигура на Яворов продължава да вълнува поколенията, а поезията му е обект на постоянна изследователска дейност. Изключителният живот на поета, неговият сложен идейно-естетически развой, художественото многообразие на неговото творческо дело все още крият своите загадки, предизвикват непресекваем интерес. И в това няма нищо чудно. Този факт само потвърждава величината на голямото поетическо дело на Яворов, широките възможности за проучване и тълкуване, които то Нашето дава. литературоведение има своите за воевания в изследването на Яворовото наследство. Достатъчно е да споменем трудовете на Михаил Арнаудов, на Георги Цанев, на Пантелей Зарев, Ганка Найденова и др., в които правилно са видени и осветлени редица страни от изключителното дарование на поета. И все пак всяко ново изследване за П. К. Яворов допълва представата за него, доизяснява 188 отделни моменти на идейно-художественото му развитие, на неговото самобитно оригинално присъствие в света на българската литература. В това ни убеждава и книгата на Стоян Илиев „Противоречивият свят на Яворов". Като е имал пред вид натрупаната литература върху големия национален поет, авторът се е стремял да намери свой ракурс на изследване, да се домогне до ново интерпретиране на фактическия материал, да разкрие сложните и фини изяви на този изключителен майстор на стиха. Още заглавието на изслед ването подчертава амбицията на Стоян Илиев да даде свой принос в яворововедението, да потърси синтезираната представа за разви тието на автора на „Стихотворения“, „Подир сенките на облаците“, „Безсъници“, като обобщи редица наблюдения, интересни схващания за Яворов. В книгата изпъква отличното познаване на фактическия материал, неговото ползотворно използуване. Стоян Илиев внимателно отсеня ценното, трайното, което са постигнали редица изсле дователи при тълкуването на Яворовия мир и неговото слово, но той не се стреми да даде оценка на отделните трудове. Него го вълнува изясняването на противоречивия свят" на поета. Затова внимателно и последователно критикът още от първата глава на своята книга „Двете лица на Яворов" навлиза в сложната материя, умело „дешифрира" запазения мате риал, за да изясни това, което го вълнува. Той правилно изтъква условията, при които се формира и израства бъдещият голям бъл гарски поет, но не търси жизнено-творческото хроникиране на събитията, а се насочва към поставената цел - не да постигне моногра фическа пълнота и изчерпателност при обрисовката на портрета на Яворов, а да изясни причините за неговата загадъчност и противоречивост. Затова в центъра на изложението на труда е вторият период от творчеството на поета, времето на „Безсъници“ и „Прозрения“. Но авторът не разкъсва облика на поета, не прави механично разделение на неговото поетическо дело, а се стреми да улови слож ната линия на развитие, като запази цялостните представи за пътя и делото на Яворов. Затова книгата се налага със своята обобщеност, с майсторското извайване на творческия лик, неподправен и жив, въздействуващ и силен. Стоян Илиев много умело прави своя акцент върху втората част от Яворовото творчество, като избягва едностранчивостта, изку ственото разделение. За това спомага богатото обилие на използувания материал, вни мателното изследване на фактите и събитията в живота още на ранния Яворов. Изследователят правилно разкрива формирането на неговия мироглед, творческото му израстване, сложните търсения, които го съпътствуват. Като използува психо-биографичния метод, той убедително подсказва характерното в образа на поета, изяснява неговите вътрешни противоречия,сложния му идейно-духовен мир. За Стоян Илиев обаче е било много важно да изясни присъствието на Яворовата творческа фигура в контекста на времето и национално-художественото развитие, затова той често търси паралели между развитието на поета и събитията на обществения развой, които го съпътствуват. Очертава обществената атмосфера на българския живот, изяснява идейно-културните хоризонти на епохата. Във втората глава „Криза и прелом" авторът изследва развитието на Яворов след 1903 г., времето на неговата дълбока криза, сложното душевно потресение след Илинденското въстание, което се оказва фатално за бъдещите му художествени търсения и вълнения. „Преломът" на поета е разкрит с изключителна дълбочина, с отлично познаване на мате риала.